Саманта Веран
Седем писма от Париж (5)

Призраци от миналото

Боже мой, каква идиотка съм била. Двайсет години по-късно изпълнените със страст писма на Жан — Люк все още стопляха душата ми. Тогава защо през 1989 година не му отговорих? Трябваше да открия отговора на този въпрос. Реших, че ако прегледам по-обстойно миналото си, ще успея някак да реша какво да правя в бъдеще, защото не исках да изживея остатъка от живота си, обвързана в брак без любов, или да се превърна в злобна и безсърдечна стара мома. Ако в живота ми имаше повратен момент, в който бих могла да променя всичко, то това беше точно сега.

Оставих писмата на Жан — Люк настрана, скочих от мястото си и запалих всички лампи в апартамента. Айк вдигна голямата си глава и ме погледна с раздразнение. Моето старо космато хлапе с посивяваща вече муцуна бавно се протегна и се смъкна от дивана. Хвърли ми още един поглед и бавно повлече лапи по коридора, а стъпките му звучаха така, сякаш бе обул пухкави пантофи. И тогава се чу изскърцването. Беше скочил на леглото в спалнята за гости — това беше нашето легло, откакто се бях изнесла от спалнята, която някога споделяхме с Крис.

Седнах отново на дивана, в главата ми се въртяха какви ли не въпроси. Защо една омъжена жена би запазила тези писма, ако те не означаваха нищо за нея? Наистина ли толкова много се интересувах какво си мисли за мен противоположният пол? Може би бях изпитала нужда да запазя тези спомени като доказателство, че наистина съм била обичана? И като че ли за да отговори на въпросите ми, една картичка падна на пода. Вдигнах я. Разтреперих се от отвращение и разочарование. Беше от биологичния ми баща Чък.

Един побъркан мъж със сини очи и черна къдрава коса стоеше пред нелепо огромна торта под плакат, на който пишеше „Честит рожден ден!“, и бе насочил пистолет към главата си. Около масата бяха насядали гости, всичките заели престорени смъртни пози с изплезени езици и обърнати нагоре очи. От вътрешната страна на картичката Чък бе написал банални поздравления, завършвайки с думите: „Това е картичката за рожден ден, за която позирах. Обичам те“.

Със сигурност беше по-добра от онази, която ми изпрати няколко години по-късно, на нея имаше жена, облечена в шлифер и дантелено бельо, а напечатаният текст гласеше: „Изсвири го отново, Сам^[1]“.

Обърнах и двете картички с лицето надолу и бързо ги мушнах обратно в папката, помислих си дали не е по-добре да ги изхвърля. Всъщност в момента подлагах всичко на съмнение.

Съпругът ми винаги ме бе обвинявал, че заради Чък, или както аз го наричах „онзи тип, дето заряза майка ми“, имам „проблеми с изоставянето“. Достатъчно е да кажа, че винаги съм таяла дълбока неприязън към биологичния си баща. Всеки човек със здрав разум би го направил. Година и половина след сватбата той изоставил майка ми и мен заради друга жена. Откраднал колата. И подкарал към калифорнийския залез. Оставил вратата на апартамента отворена, за да могат котките да избягат. Дори не написал бележка. Тогава съм била на шест месеца и съм страдала от жълтеница и колики. Майка ми е била на двайсет и една години и се е страхувала от бъдещето. И нещо още по-лошо: семейството на онзи тип ни отписало напълно и прекратило всякакви връзки с нас.

Но за мен и майка ми животът продължил, и то много по-добре отколкото преди. Когато бях на шест години, тя се омъжи за Тони, човека, когото с гордост наричам свой баща. На пет аз бях доста развито за възрастта си дете и вероятно съм имала малка роля в решението му да се ожени за нас, когато съм го погледнала с широко отворени сини очи и съм го попитала:

— Ще станеш ли мой татко?

И не, майка не ми подсказа този въпрос. Беше изцяло мой, на малкото момиченце, което искаше да затвори семейния кръг.

Тони прие предложението ми и година по-късно двамата с мама се ожениха. На сватбата косата ми беше направена на къдрици като тези на Шърли Темпъл. Животът ни беше прекрасен — не, направо фантастичен; в света, в който живеех, имаше синьо небе, шарени дъги и еднорози, или поне на мен така ми се струваше. Чък не дойде в съда, за да възрази срещу решението на съдията, и на десет години татко официално ме осинови.

Два месеца след официалното ми осиновяване мама роди сестричката ми Джесика. Благодарение на книжката „Откъде идват бебетата“ вече знаех достатъчно истини за живота и заявих съвсем делово:

— Татко ще я обича повече, отколкото мен. Тя е негово истинско дете. Аз не съм.

След това избухнах в сълзи.

Мама и татко ме накараха да седна и ми обясниха, че само защото татко не ме е направил по време на някое от щастливите си кихания (както беше написано в книжката), това не означаваше, че не съм негова истинска дъщеря. Любовта не се предава с ДНК. Все още ревнувах от вниманието, което отделяха на сестра ми, но поне за момента проблемът беше решен. Забравих за осиновяването, за старата си фамилия. Вече носех презимето Плат и се гордеех с него.

До деня, в който ми напомниха, че въобще не бях Плат по рождение.

И това отново ме върна към Чък.

Моят непрокопсан баща за първи път се свърза с мен, когато бях на дванайсет години — точно когато преживявах мъките на пубертета и се чувствах пълен неудачник. Сякаш животът и без него не бе достатъчно сложен. Естествено, желанието му да ме опознае разстрои майка ми, но тя остави на мен да преценя дали искам да разговарям с него. Изпитвах любопитство относно произхода си и се надявах да получа отговори на някои въпроси. Защо, например. Защо е изоставил красивата ми майка? Защо е изоставил и мен? И въпреки това бях прекалено нервна, за да го попитам директно.

Скоро след първия ни телефонен разговор пристигнаха подаръците — червено велурено палто от „Сакс“ и диамантени обеци. Като че ли това можеше да компенсира факта, че никога не бе плащал издръжка. Когато бях в осми клас, загубих една от обеците. Една завистлива съученичка повреди палтото ми — драсканиците със синя химикалка по гърба му не можеха да бъдат отстранени.

След този първи опит на Чък да се свърже с мен му изпратих няколко свои снимки. В отговор той ми изпрати своя снимка, на която караше ролери по пристана на Санта Моника в изрязан бански на леопардови шарки. И после точно толкова бързо, колкото се бе промъкнал в живота ми, той го напусна отново като доказателство за това, че леопардите, особено тези, облечени в марка „Спидо“, никога не променят нрава си.

Изминаха много години, преди Чък отново да ме потърси. Някак си успя да ме издири в университета в Сиракуза през онова лято, когато семейството ми се премести в Лондон заради работата на баща ми, и ме попита дали имам нужда от нещо. „Ами да“ — отвърнах му аз. Разказах му за плановете си да попътувам из Европа, как цяло лято ще работя като сервитьорка, за да събера пари за пътешествието, и го попитах дали няма нищо против да дари двеста долара за каузата.

— Нямаш никакъв проблем — отвърна той. — Чекът вече пътува по пощата.

Седмици наред дебнех пощальона. Всеки ден се повтаряше все едно и също. Човекът виждаше как надеждата изчезва от лицето ми и на нейно място идва разочарованието. Правеше няколко танцови стъпки, прехвърляйки тежестта си от единия крак на другия. Опитвах се да разчета с поглед отговора по лицето му. Гласът му винаги звучеше така, сякаш ми се извиняваше, като че ли вината за лошите новини беше негова. Чекът така и не пристигна и Чък отново изчезна от живота ми.

Заклех се да го отпиша завинаги.

Но не го направих.

Тъй като гледах оптимистично на живота или може би бях от хората, които винаги се връщат при човека, който им е причинил болка и страдание, когато семейството ми се премести от Лондон в Нюпорт Бийч, дадох на Чък още един шанс да се докаже. Въпреки чувствата, които изпитвах към него, през онова лято не успях да потъпча любопитството си. Чък живееше на един час път от нас. Моментът ми се струваше съвсем подходящ. Бях навършила двайсет и една години, бях вече истински зряла личност и изпитвах огромно желание да се срещна с този човек лице в лице. Затова постъпих точно така, както всяко нормално американско момиче би сторило. Обадих му се.

Колкото и да е невероятно, той ми отговори. Помолих го да излезем да обядваме заедно. Чък прие поканата ми и се уговорихме да се срещнем в едно модно кафене. Заклех майка да си мълчи, тъй като не исках да тревожа баща си, човека, който ме отгледа. Срещата ни трябваше да остане в тайна. На следващия ден шофирах два часа по онази винаги адска магистрала 405, после по десета и Пасифик крос хайуей; бях нервна, защото ми предстоеше да се изправя срещу човека, който носеше половината отговорност за появата ми на бял свят. И каква изненада: той стоеше пред ресторанта и ме чакаше. Не ми беше вързал тенекия.

По време на обяда, докато той не спираше да говори — най-вече за себе си, — аз оглеждах Чък внимателно, сякаш беше необикновена атракция в цирково шоу, опитвах се да разбера дали между нас има нещо общо. Също като моите и неговите очи бяха сини, но по-тъмни и без зеленикавите оттенъци и златистите проблясъци около зениците. Косата му също беше тъмна, почти черна, и къдрава, а тенът на кожата му бе по-тъмен от моя. Но най-ужасното в него беше усмивката. От веселото му лице направо ми се повдигаше. Кой беше този човек, седнал срещу мен?

След това Чък направи немислимото. Повлече ме из ресторанта и започна да ме представя на хората като своя дъщеря. Усетих, че в устата ми започва да горчи, храната заплашваше да излезе по обратния път. Този човек ми беше напълно чужд. Излязох от ресторанта и повече никога не разговарях с него.

Получих отговора, който търсех. Досега изобщо не ми бе хрумвало, че що се отнася до мъжете, Чък беше повлиял на всички погрешни решения, които бях взела в живота. Бях възприела определен модел — преследвах мъжете, които не ме искаха, и отхвърлях онези, които ме искаха. Ако някой ме харесаше, то в него непременно трябваше да има нещо нередно. В крайна сметка биологичният ми баща, човекът, с когото имахме една и съща кръв, ме бе зарязал.

Далече от очите, далече от сърцето. Преди парижкият ми флирт с Жан — Люк да успее да разбие сърцето ми на хиляди парченца, аз се върнах в университета в Сиракуза и той повече никога не чу за мен. Не отговорих на писмата му, защото го харесвах. Което според мен бе нещо абсолютно разумно — никакви рискове, никакви разбити сърца. Вместо да си позволя да хлътна по-дълбоко откогато и да било, аз се опитвах да избегна всяка проява на истинска близост.

Сега, двайсет години по-късно, се надявах да успея да сложа край на този порочен кръг. Толкова много се страхувах от любовта, че никога не се бях влюбвала истински.

И тъй като вече нямах нищо за губене, взех решение.

Щях да се извиня на Жан — Люк.