Саманта Веран
Седем писма от Париж (20)

Le Coup de foudre^[1] ни поразява отново

 

Въпреки двете чаши червено вино, които бях изпила с надежда, че ще заспя, сънят ми се изплъзваше. По микрофона прозвуча веселият глас на командира, който говореше с френски акцент, и това ми напомни, че се намирам в самолет и ми предстои да бъда десет дни и девет нощи до един мъж, с когото бях прекарала само двайсет и четири часа, и то преди цели двайсет години. Толкова много неща можеха да се объркат. Но от друга страна, толкова много неща можеха да се получат както трябва.

Когато бях на двайсет и четири години, един мъж, с когото излизах, ме заведе на Хаваите. Не бях много сигурна какво точно изпитвах към него. Падаше си малко сухар и не схващаше особено чувството ми за хумор, но аз си казах: „Защо пък не?“. Може би ще успеем да създадем връзка. Освен това в Чикаго беше студено. Затова тръгнах с него, очаквайки да попадна в рая и да преживея една романтична история. Вместо това се озовах в истински ад: тропически бури, плъх с големината на котка, дебнещ на една от гредите в стаята ни, и мъж, когото не можех да изтрая повече от две секунди. Благодарение на библиотеката в хотела през петте мъчителни дни сигурно съм изчела не по-малко от трийсет глупави книги. Най-накрая настъпи моментът да се разделим. Когато най-после ме остави на летището, изхвърчах като куршум от колата и дори не си помислих да погледна назад.

Бях разказала тази история на Жан — Люк по телефона и той ме посъветва да си взема повечко книги вместо дрехи, просто ей така, за всеки случай. Започвах да се питам дали наистина не трябваше да го направя.

Отпуснах се в тясното място до прозореца и започнах да прехвърлям филмите. Сърцето ми едва не спря, когато видях едно от предложенията — Je lʼaimais^[2] заснет по роман на Анна Гавалда, който Жан — Люк ми беше препоръчал. Засмях се сама на себе си, очевидно бях го направила на глас. Жената до мен се притисна още по-плътно до съпруга си. В този момент вече изобщо не ме интересуваше дали ме мисли за луда.

Препоръката на Жан — Люк да прочета Je lʼaimais се бе превърнала в дребно, но доста забавно недоразумение във взаимоотношенията ни. Първо, когато отворих сайта на „Амазон“, за да прочета откъс, попаднах на погрешна книга със заглавие Je voudrais que quelquʼun mʼattende part, или „Иска ми се някой да ме очаква някъде“, сборник с разкази. По-лошото беше, че изпратих на Жан — Люк едно безумно писмо, в което обяснявах колко много ми харесва стила на Гавалда и как с нетърпение очаквам да разбера какво ще се случи между жената, която беше доста интелектуален тип, и непознатия, когото случайно среща на булевард „Сен Жермен“, и как в света на киното подобни срещи са широко използван похват в романтичните комедии. И тогава ми дойде умът в главата.

Не, в Je lʼaimais не ставаше въпрос за среща между двама непознати. В тази книга се разказваше как един мъж на име Пиер утешава снаха си Клоуи, малко след като синът му е напуснал нея и двете им дъщери заради по-млада жена. Същата нощ Пиер споделя с Клоуи нещо, което го е измъчвало повече от двайсет години — тайната му любов към жена на име Матилде. С огромно съжаление той разказва на Клоуи как е предпочел да избере сигурността, защото не е проявил дързост. Сега животът му бил изпълнен с мъка, понеже е отхвърлил единствената жена, която някога истински е обичал.

Очите ми се напълниха със сълзи, докато гледах филма. Аз също можех да съм на мястото на Пиер. Je lʼaimais можех да бъда аз. Това ми напомни защо бях в този самолет. Следвах сърцето си. Бях жена, проявила дързост.

Независимо дали бях авантюристка или не, в момента, в който самолетът кацна, нервите ми се опънаха до краен предел. Бях там, в Париж. Не беше разрешено да се използват електронни устройства, преди да стигнем до изхода, но френският ми телефон за спешни случаи някак се озова от чантата в ръката ми и аз го включих. Бях бунтар на ръба на абсолютен нервен срив и трябваше на всяка цена да говоря с Жан — Люк, за да се уверя, че е успял да стигне благополучно до летището.

Трудно ми беше да се съсредоточа поради недоспиването, малките бутони на телефона се сливаха пред очите ми. Набрах номера на Жан — Люк и джиесемът започна да звъни — и звънеше, и звънеше, а накрая за всеки случай иззвъня още веднъж, преди да се включи гласовата поща. Може да бях набрала грешен номер. Но не, чух френския му акцент и сексапилния глас, който ме подканяше да оставя съобщение.

— Здравей — казах. — Аз съм. Пристигнах. Току-що кацнах. Хм, обади ми се… става ли?

Най-накрая телефонът завибрира в ръката ми и иззвъня. Вперих ужасен поглед в него. Обикновено се справям доста добре с техниката. Но не и днес. Тясното ми място взе да ме притиска отвсякъде. Бих дала всичко, за да получа кислородна маска. В един момент напълно откачих и не можах да се сетя кой бутон трябва да натисна, затова ги натиснах всичките и в крайна сметка отхвърлих разговора. Слава богу, Жан — Люк се обади отново. Този път улучих правилния бутон.

— Сам? Сам? Чуваш ли ме? — гласът му беше изпълнен с тревога.

— Ъ-ъ…

— Извинявай, мила. Не чух телефона.

— Аха.

— Точно паркирах.

— Ммм.

— Добре ли си?

Не бях, но най-после от устата ми излезе едно смислено изречение:

— Тук си, на летището. — Не беше въпрос, а задъхано, почти обвинително твърдение.

— Разбира се. Къде другаде бих могъл да бъда? — попита той и замълча за момент. — След като минеш през митницата, тръгни наляво, след това надясно.

— Ми-а-у. — Чакай малко. Да не би да измяуках? Исках да кажа „ми, да“, но езикът ми беше залепнал за небцето. — Ше те вижа след митнитата. Ляво.

— Сам, наистина ли си добре?

Макар че в гласа му се долавяше искрена загриженост, не можех да не си помисля, че сигурно много му се искаше да избяга оттук, може би се безпокоеше, че му предстои да се срещне със сестрата на Човека слон, която страдаше от затруднения в говора. Преди да успея да изкрещя: „Аз не съм животно! Аз съм човешко същество. Аз съм жена“, през ума ми премина една успокоителна мисъл. Може гласът на Жан — Люк да се лееше тихо и спокойно, сякаш бе напълно уверен в себе си, но сигурно и той беше истинска развалина. Не вярвам да беше по-малко нервен от мен.

— Добре съм — отвърнах аз. — Само съм малко уморена.

— Добре — не прозвуча особено убеден. — Чакам те. Наляво — каза, точно преди линията да прекъсне.

Самолетът спря до ръкава. Зън. Знакът за задължителните колани изгасна. Пътниците се изправиха, но аз не мръднах от мястото си. Бързо прехвърлих наум плана за действие при непредвидени случаи. Ако се окажеше, че Жан — Люк не ме привлича физически, щях да го целуна по двете бузи, да го поздравя типично по европейски. Разбира се, нямах вариант за това какво да правя, ако ми харесаше това, което виждам. Да се ръкувам с него? Да го целуна по устните? Или може би Жан — Люк трябваше да ме вдигне на ръце и да ме завърти около себе си? Ами ако на него не му харесаше как изглеждам? Дали просто щеше да ме остави на момента? Щеше ли да се обърне и да избяга?

Августовската жега започна да нахлува в самолета. Клинът залепна за бедрата ми, косата — за тила. Трябваше незабавно да отида в тоалетната, да се преоблека, да се среша, да си измия зъбите. Двойката до мен най-накрая се размърда. Едва успях да стана от мястото и да отида — или по-скоро да се доклатя — до пътеката. Опитах се да сваля чантата си от багажното отделение. Малко преди тя да се стовари върху главата ми, един мъж я хвана. Промърморих нещо в знак на благодарност. Нетърпеливите пътници избутаха русокосото зомби, в което се бях превърнала, напред по тясната пътека.

Десетминутното ми преобразяване трябваше да почака, първо трябваше да премина през охраната на летището — полицията, която не трябва да се бърка с митницата. Дори когато ти се усмихват, в поведението им има нещо заплашително, нещо, което казва, че независимо кой си, независимо къде се намираш, ако все още не си извършил престъпление и не са те задържали за него, то винаги има време и това да се случи. Стоях на опашката, без да мърдам. Миризмата на застояла пот — надявам се, не моята — достигна до ноздрите ми и от нея започна леко да ми се гади. Един униформен служител, седнал зад оградена с плексиглас будка, ми направи знак да приближа.

— Bonjour — поздравих го с нещо като усмивка.

— Паспортът, моля.

Мъжът вдигна вежди. Подадох му документите си и нервно го наблюдавах, докато разглеждаше внимателно всяка страница. Впери тъмните си очи в мен и ме принуди да срещна погледа му. Искаше ми се да му кажа, че единственото опасно нещо в мен, беше дъхът ми, но не го направих. Чувството за хумор и la police просто не вървят ръка за ръка.

Полицаят от съседната будка разпитваше една жена, чийто великолепен шал за глава бе украсен с извити тъмновиолетови и кафяви шарки. На гърдите си стискаше дете. В момента, в който полицаят удари печат в паспорта й, тя вирна високо глава. Всеки си имаше своя история. Запитах се каква ли беше нейната.

Питах се и накъде ли ще ме отведе моята.

— Мадам — прекъсна мислите ми полицаят, който ме разпитваше. — По каква работа сте в Париж?

— Не съм тук по работа. А за удоволствие.

Удоволствие.

Удовлетворен от отговора ми, полицаят сканира паспорта ми, удари му печат и ми го върна намръщено.

— Bienvenue en France. Bon séjour.^[3]

Отправих се тичешком към дамската тоалетна. Озарена от блестяща идея, бях взела със себе си една рокля от полиестер и ликра, която не се мачкаше. Беше бяла, със средно дълъг ръкав и тъмносини, леко блестящи барокови орнаменти, много елегантна и прилепнала по тялото. Секси, но не прекалено предизвикателна, подгъвът й свършваше десетина сантиметра над коляното ми. Виждаше се точно колкото трябва от крака ми. Измъкнах се от фланелката и клина, избърсах тялото си с влажни кърпички, сложих си малко дезодорант и облякох чистата рокля. Извадих от чантата белите си сандали с коркова платформа и ги обух. Сложих слънчеви очила, за да скрия уморените си от безсънието очи. Ето, вече почти си бях върнала човешкия вид. За момент се запитах дали не е възможно да измия косата си на умивалника.

Преди да тръгна, се бях опитала да убедя Жан — Люк да ме вземе от някой хотел близо до летището, където можеше да се наеме стая на час. Имайки предвид ситуацията, в която се намирах, исках да изглеждам по възможно най-добрия начин. Жан — Люк, който винаги се държеше като джентълмен, се съгласи с откачения ми план. След това размислих. Първо, щеше да ми се наложи да взема автобус и да пътувам около половин час, а с моя френски сигурно щях да се озова в Тимбукту. И второ, налага се отново да го кажа — ставаше въпрос за хотел, където стаите се наемат на час.

Прецених, че косата ми изглежда достатъчно добре — не беше чак толкова мазна, колкото си представях, че ще бъде след почти двайсет и четиричасово пътуване. Пригладих я с четка. Сложих си малко червило и се огледах още веднъж. Като се има предвид, че не бях спала и се чувствах ужасно притеснена, не изглеждах чак толкова зле. Уморените пътници се влачеха около мен, докато си проправях път към залата за получаване на багаж.

Минаха четирийсет и пет минути, а багажът все още не се бе появил на лентата. Около мен се носеха какви ли не езици. Нищо не можех да разбера и имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Не очаквах с нетърпение момента, в който, облечена в къса рокля, щях да се наведа, за да вдигна двайсет и петкилограмовия си куфар. Носех прашки. Започнах да се ядосвам, обхвана ме нетърпение и параноя. Стресна ме звъненето на някакъв телефон. Бях толкова разсеяна, че ми трябваше известно време, за да установя, че звънеше джиесемът, който стисках в ръката си като спасително въже.

— Ало?

— Мила, да не си се загубила?

— Не, багажа още го няма. Съжалявам. Нищо не мога да направя, за да ускоря нещата…

И като по команда точно в този момент лентата се размърда.

Жан — Люк въздъхна облекчено.

— Ще се видим скоро. Чакам те с нетърпение.

Това скоро не се оказа чак толкова скоро. Моят куфар се появи последен.

В топлия въздух наоколо се носеше цяло море от яркосини и блестящо зелени сарита, покрити със сребристи пайети. Най-малко трийсетина души се бутаха около мен, препречваха погледа ми и говореха на някакъв чужд език. Не беше френски и започнах да се чудя дали не се бях объркала, дали всъщност не бях кацнала в Индия, да речем. Най-накрая тълпата пред мен се разреди и сред телата с цвят на какао зърнах Жан — Люк. Поех дълбоко въздух. Облечен в риза на синьо-бели райета и дънки, той несъмнено беше истински французин. Освен това човек не можеше да не го забележи, изглеждаше много по-добре на живо, отколкото на снимка — истински красавец.

Хубавите му устни се извиха в усмивка, топла и секси, подчертана от очарователни трапчинки. Може и да беше започнал да оплешивява, но и така изглеждаше чудесно. Носът му не беше идеален, а леко крив, но това само го правеше по-чаровен. Направо се влюбих в трапчинката на брадичката му, в квадратната му мъжествена челюст и идеалната форма на ушите му. Сестра ми, която беше настояла да й препратя снимките на Жан — Люк, бе заявила, че целта на малкото триъгълно снопче косми под долната му устна била да „задържа вкуса“, което ми бе прозвучало доста отвратително, но според мен тази брадичка беше изключително секси, особено в комбинация с добре оформените бакенбарди. Приближих се до Жан — Люк, той се усмихна широко и стана още по-привлекателен. Сърцето блъскаше като лудо срещу ребрата ми.

Пулсът ми се ускори. Бях на около трийсет сантиметра пред него, когато тялото ми се наклони напред. Преди да успея да падна, той ме взе в силната си мускулеста прегръдка. Вперихме поглед един в друг, очите му имаха мекия цвят на карамел със зелени отблясъци, погледът му бе замечтан. Тъй като исках още в този момент да избегна всякакво чувство на неудобство, събрах смелост и го целунах силно по устните. Това беше мигновено привличане, истинска химична реакция.

Той ме прегърна още по-силно.

— След като веднъж те открих, никога вече няма да те пусна да си отидеш.

— Поправка — обадих се. — Аз те открих.

— Мила, мила, любовта не е състезание.

Устните ни се срещнаха отново, а след това и езиците ни. Soyez la bienvenue en France^[4] c истинска френска целувка. Сякаш ме порази гръм. Беше изминало толкова дълго време, откакто бях целувана — истински целувана — така. Жан — Люк започна да бута куфара ми и преметна ръчната ми чанта през рамо. Докато отивахме към колата, минахме покрай една млада двойка, момче и момиче, които седяха на пейка, впили устни един в друг. Продължиха да се натискат, без да обръщат внимание на нищо и никого, съсредоточени само един в друг.

Жан — Люк прошепна в ухото ми:

— Soupe de langues!

— Супа от езици? — вдигнах учудено вежди, докато си превеждах думите му. — Французите наистина умеят да боравят с думите.

— Това не е единственото нещо, с което умеем да боравим.

И най-неочаквано по средата на паркинга двамата с Жан — Люк започнахме да се целуваме и натискаме точно като тийнейджъри. Целувката беше толкова дълга и добра, че тръпки полазиха по гърба ми. Успяхме някак си да стигнем до взетата под наем кола и аз се настаних на седалката до шофьора, а не в скута му. Пътувахме занякъде. Без значение къде. Странните нервни звуци, които излизаха от устата ми, сякаш не бяха мои.

Загледах се в Жан — Люк, възхищавах се на спокойната му самоувереност, на стила му. С една ръка, висяща небрежно върху волана, и друга, поставена на скоростния лост, моят французин шофираше спокойно, вмъкваше се от лента в лента, приближавайки се съвсем плътно до бронята на червения ситроен пред нас. Какво правех аз ли? Използвах невидимата спирачка в краката ми.

— Изнервя ли те начинът, по който карам? — Гласът му беше секси, нисък и нежен.

— Не. Защо питаш?

Засмя се. Смехът му беше мелодичен и топъл.

— Нали знаеш, че в твоята част на колата няма спирачки?

Когато излязохме на магистралата, ръката на Жан — Люк се премести от скоростния лост върху коляното ми. Кожата по врата и ръцете ми настръхна. Изкашлях се.

— Е, успя ли да поспиш снощи? — попитах. Беше шофирал в продължение на седем часа от Тулуза до Париж, за да ме вземе от летището.

— По средата на пътуването спрях в един мотел, починах си малко и взех душ.

Ръката му придоби смелост и започна да се промъква нагоре по бедрото ми. Мълчанието висеше във въздуха. Усещах ударите на сърцето в ушите си. Не можех да не си задавам въпроса колко скоро е прекалено скоро. Общувахме вече повече от три месеца, бяхме си написали стотици писма, всеки ден говорехме по телефона по два-три часа. Сега вече наистина бяхме заедно.

— Притесняваше ли се какво ще стане, когато ме видиш? — наруших мълчанието.

Жан — Люк извърна глава към мен и се засмя.

— Защо да се притеснявам?

— Не знам. Може би защото не сме се виждали от двайсет години?

Той стисна бедрото ми.

— Понеже ти така и не ми отговори…

— Отговорих ти.

— С двайсетгодишно закъснение.

— Уверявам те, че ако тогава бях отговорила на писмата ти и се бяхме срещнали отново, сега нещата щяха да са съвсем различни.

— Защото бях… как ме нарече?

— Играч. Нарекох те играч. И от това, което си ми разказвал за миналото си, излиза, че съм съвсем права — подразних го аз.

— Мила, трябва да бъда честен с теб.

Ето, започва се. Сега ще пусне бомбата, ще каже например че има двайсет любовници, че е влюбен във всяка една от тях и те всичките са под трийсет години. От устата ми успя да излезе една-единствена дума:

— Какво?

— Бях малко притеснен какво ще стане, когато се видим, като гимназист, който отива на първа среща.

По устните ми се разля усмивка.

— Наистина ли?

— Да, но аз съм мъж. От мен не се очаква да си призная, че се страхувам. Но с теб си обещахме да разговаряме за абсолютно всичко. Между нас няма да има никакви тайни. Никога.

Нещо вътре в мен ми подсказваше, че на нас с Жан — Люк ни предстои да бъдем заедно още много дълго време. Усещах го. Това не беше първата ни среща. Между нас вече всичко бе толкова естествено. Признали бяхме чувствата си един към друг и по време на среднощните си телефонни разговори бяхме нашепвали „обичам те“ и je tʼaimes. И тъкмо в този миг взех решение да се освободя от всичките си задръжки, да спра да бъда нащрек непрекъснато и да се оставя на страстта да ме води. Извърнах се към него. Ръката му погали вътрешната част на бедрото ми, докосвайки дантелата, която отделяше плътта от роклята. Преглътнах.

— Колко още има до хотела?

— Два часа — отвърна той, измъкна пръстите си изпод роклята ми и отново стисна ръката ми. — Чакали сме цели двайсет години. Нищо няма да ни стане, ако почакаме още малко.

— Къде отиваме? В Париж ли?

— Не, вече си била в Париж. Ще видиш.