Саманта Веран
Седем писма от Париж (21)

Мигновена връзка

Може би страдах от деменция заради безсънието. Може би в мен се бе натрупало напрежение от дългите години на сексуална потиснатост. Няма значение каква точно бе причината, но в момента, в който влязохме в хотелската стая, бутнах Жан — Люк на леглото и го възседнах. Неговата страст бе не по-малко силна от моята. Само след няколко секунди дрехите ни бяха на пода и тъй като изпитвах огромна нужда от любов, се нахвърлих жадно върху него. Бях ненаситна.

Очевидно той изпитваше същото. Когато за първи път се любихме, очите му блестяха трескаво. Всъщност нито за миг не отдели поглед от моя. Лежахме задъхани в леглото, бях обвита в прегръдката му.

— Не разбирам — каза Жан — Люк.

— Какво не разбираш?

— Alors, как е възможно някой да те пренебрегва толкова дълго. Истината ли ми каза?

Завъртях се настрана, подпрях се на лакът и започнах да галя гърдите му със свободната си ръка.

— Никога, никога не съм те лъгала. Когато ти казах, че с Крис правехме любов шест до осем пъти в годината, това беше самата истина.

— Това е нищо. Абсолютно нищо — каза той, пое дълбоко въздух и впери поглед в тавана. — Сам, ти си много сексуална жена, а не някаква мебел. Не знам как си допуснала подобно нещо.

Ето това и на мен не ми беше ясно.

— Е, допуснах го.

— Животът не си заслужава да се живее, ако в него няма страст — заяви той, обърна ме по гръб и ми се усмихна закачливо, после отново впери поглед в мен. — Трябва да наваксаме пропуснатото време.

Час и половина и три оргазма по-късно, от които краката ми се разтрепериха и за малко не изпаднах в криза от прекомерно учестено дишане, установих, че Жан — Люк е ненаситен и нежен любовник.

— Къде сме? — попитах сънливо.

— В Шартър.

— Как се казва хотелът?

— „Бест Уестърн“.

Името ми беше познато, в Щатите това беше прилична хотелска верига, в която човек може да отседне по време на пътуване, ако не иска да попадне в някой пълен с бълхи мотел, но този хотел тук беше наистина приятен. Много приятен. Беше боядисан в нюанси на шоколадовото, бежовото и бялото, обстановката бе уютна и елегантна, стените бяха покрити с ламперия, на леглата имаше плюшени завивки, в единия ъгъл стоеше много хубаво старо дървено бюро, на пода бе постлан дебел килим, имаше прекрасни завеси, дори и полилей.

— Шегуваш се.

— Защо, в Щатите хотелите не изглеждат ли по този начин?

— Нямат нищо общо — отвърнах аз и затворих очи.

Може би нещата във Франция просто бяха по-добри?

— Чакай само да видиш какво още съм приготвил за теб, принцесо.

Целуна ме по носа и се изтъркаля от леглото. Тялото му беше идеално, като изваяно.

— Не заспивай. Стани и си вземи един душ. Има много неща, които трябва да видим.

— Спи ми се — казах умолително аз.

— Само ще си объркаш режима. Помъчи се да останеш будна.

Жан — Люк отиде до куфара си и извади от него няколко малки пакетчета. Имаше много хубаво, закръглено, а не плоско дупе. Щръкнало. Раменете му бяха широки и силни, гърбът му образуваше идеално V.

— Освен това спящите момичета не могат да отварят подаръци.

— Обичам подаръците. — Седнах в леглото, увита в чаршафа около себе си. — Аз също съм ти донесла някои неща.

И той започна да вади един след друг подаръци за мен. Позлатено колие в комплект с обици от някакво село в Прованс. Шишенце с парфюм от виолетки от Тулуза. Кашмирен шал, купен по време на пътуването му в Шотландия. Френски сапуни Savon de Marseille — цяла дъга от цветове и аромати за майка ми.

Този мъж си го биваше. Наистина си го биваше.

Французите имат репутацията на най-добрите любовници в света, която не включва само физическия акт на секса, но и всичко друго, свързано с него — страстта, романтиката, всичко, за което може да се сети човек. Жан — Люк определено отговаряше на тази представа, че дори и нещо повече.

А какво му носех аз? Една книга за рибите, една шапка и няколко глупави фланелки от Малибу за него и за децата. Разбира се, всичко беше свързано с любовта му към гмуркането, но в сравнение с неговите моите подаръци изглеждаха твърде мизерни, като изключим късата черна секси нощничка и яркорозовия корсет, които си бях купила от „Виктория сикрет“, преди да замина, но строго погледнато, те не бяха за него.

Жан — Люк удържа на думата си и не ми позволи да си легна, след като се изкъпах. Вместо това се отправихме към шартърската катедрала „Света Богородица“, която се смята за едно от най-големите постижения на готическата архитектура и беше причината да се намираме в Шартър, града, който носеше същото име. Жан — Люк ме хвана за ръка и ме поведе първо през един парк, а след това през истински лабиринт от тесни улички. Не си направих труда да го попитам откъде знае пътя. Вървеше съвсем целеустремено. Опитвах се да не изоставам, клатейки се на сандалите си с коркова подметка.

След като преминахме през множество калдъръмени улички и покрай многобройни ресторанти, най-накрая спряхме. Примигнах, за да се разсъня. И тя се изправи пред мен в цялото си великолепие — кулите й, напомнящи кули на пясъчен замък, се въздигаха към синьото небе, отправяха се към небесата и сякаш директно се свързваха с бога. Пред очите ми беше катедралата на Шартър. Скулптурите и резбите бяха великолепни, да не говорим за аркбутаните. О, да, все още си спомнях терминологията, изучавана във Факултета по изкуства. Бях една изморена жена, която не можеше да говори много, затова само възкликнах: „Еха!“.

Таванът се издигаше високо над главата ми. През покритите със стъклописи прозорци, на повечето от които бяха изобразени библейски сцени, навлизаше светлина, разпръскваща се по пода като купчина скъпоценни камъни. Веднага бях привлечена от образа на Синята Мадона — мъдра, царствена, с едва забележима усмивка като на Мона Лиза. Попивах всичко около себе си, потопена в море от цветове и светлина: разкошни оттенъци на синьото, червеното, зеленото и виолетовото.

Жан — Люк отново ме хвана за ръка.

— Искаш ли да видиш кулата?

По момчешкото му изражение познах, че много иска да ми я покаже. Затова се поддадох на течението. Купихме си билети и мъчителното изкачване започна. Още на първото стъпало започнах да съжалявам за решението си, а с всяка следваща крачка изкачването ставаше все по-трудно. Представях си как се търкалям надолу по твърдите варовикови стъпала.

— Колко още има догоре? — попитах и спрях, поставила ръце върху коленете, за да си поема дъх.

— Триста стъпала.

— Триста стъпала? — повторих.

— Не е необходимо да стигаме чак до върха, мила. По пътя има много места, от които се разкрива панорамата.

— Не, не — отвърнах аз, въпреки че умореното ми тяло ме молеше да спра. — Татко ме е научил да уважавам парите. Ти плати по седем евро за всеки от нас. Ще се качим догоре.

След като се качихме на върха, погледът ми започна да се мести от наклонения светлозелен покрив към водоливниците, ясно очертани на смрачаващото се синьо небе, към града и житните поля под нас, оцветени в нюанси на жълтото и червеното. Тук имаше история. Истинска история. Жан — Люк застана зад мен, усещах дъха му върху ухото си; постави ръце на бедрата ми и докато стояхме на това историческо място, изведнъж получих усещането, че го познавам от векове. Точно както ми беше обещал преди две десетилетия, виждах Франция през очите на един французин. Църковната камбана удари седем пъти, мелодията й изпълни въздуха и отекна в тялото и душата ми. В този момент реших, че седем е любимото ми число. Освен това се запитах какво ли още ни готви съдбата.

— По-добре да слизаме, преди да ни заключат тук — каза Жан — Люк.

След като излязохме от катедралата, се оказа, че Шартър е пълен с красиви виещи се улички и романтични каменни мостове, а зад всеки ъгъл ни очакваше нова изненада. По улиците звучеше музика. Последвахме мелодията и се озовахме на един голям площад, в чийто център свиреше малък оркестър: певец, китарист, двама акордеонисти и един перкусионист. Около сцената имаше поне една дузина кафенета на открито, масите бяха пълни с хора, които пушеха, пиеха и се смееха, участвайки в един голям общ купон. Оркестърът свиреше бързи мелодии, които непрекъснато сменяха ритъма си, така че на човек можеше да му се завие свят, движенията на музикантите бяха пресилени и театрални. Пред сцената хората танцуваха трескаво на тази хипнотична музика, въртяха се и пляскаха с ръце.

— Това циганска музика ли е? — попитах аз.

— Не съвсем — отвърна Жан — Люк. — Тя е от тази част на страната, много стара френска музика, примесена с различни влияния — и на цигански мелодии, и на танго, но като цяло това е народна музика.

— Страхотна е.

Колкото и да бях изморена, не можах да се въздържа и започнах да потропвам с крак в такт с музиката. В момента, в който изразходих тази излишна енергия, залитнах и се подпрях на Жан — Люк. Той ме хвана за лактите.

— Хайде да намерим нещо за хапване. След това ще те сложа да си легнеш.

Вдигнах закачливо вежди и казах с тон, който се надявах да прозвучи съблазнително:

— Очаквам този момент с нетърпение.

— Tu es une femme gourmande — прошепна страстно Жан — Люк в ухото ми и плъзна ръка по гърба ми. — Много, много лакомо момиче.

Коленете ми се подкосиха.

Прехвърли ръка през раменете ми и се отправихме към един ресторант, покрай който бяхме минали преди малко. Шикозен, но уютен, той беше красиво обзаведен, може да се каже дори романтично. Синьо-белите карирани пердета му придаваха атмосферата на френската провинция, но се долавяше и ориенталско въздействие. Мароканското влияние беше навсякъде — лампи с маниста, маси, покрити с фаянсови плочки, възглавници и паравани с извити мотиви от ковано желязо. Жан — Люк поръча и за двама ни агнешко със зеленчуци tagine, наречено така по името на глинения съд, в който се сервираше, както и кана вино.

Нямаше нужда от никакви думи, затова само се усмихнах на късмета си. Жан — Люк погали ръката ми с палец. Бяхме заедно от съвсем скоро, а вече се бяхме нагодили един към друг. Стори ми се, че не бе минала повече от минута, когато келнерът постави пред нас един голям глинен съд и няколко плоски питки отстрани. Обгърна ни смесица от най-разнообразни аромати. Уханието на отделните продукти в ястието погъделичка сетивата ми — ябълки, круши, кайсии, маслини, лимони, бадеми и различни подправки като канела, шафран, джинджифил и пипер. Месото буквално се топеше в устата ми, а зеленчуците — тиквички, моркови и лук, потопени в доматен сос и подправени с канела, червен пипер, карамфил и люти чушки — бяха изключително вкусни. Вечерята беше почти толкова пикантна, колкото и връзката между мен и Жан — Люк.

Погълнахме набързо храната и се отправихме обратно към хотела за „десерта“.

Обикновено заспивам обърната на другата страна, далеч от партньора ми в леглото, тъй като не искам нищо да пречи на съня ми. Но нищо във връзката ми с Жан — Люк не беше обикновено и като че ли двамата бяхме залепени един за друг — бях облегнала глава на рамото му и прехвърлила крак през тялото му. Дори дишането ни беше в синхрон. Събудих се няколко часа по-късно и с изненада установих, че все още съм в прегръдките на Жан — Люк. Той погали гърба ми с меките си пръсти.

— Толкова си красива, Сам, най-прекрасната роза в градината ми. От часове съм буден и те гледам, докато спиш.

Извъртя се и притисна мускулестото си тяло в моето, съвсем ясно беше, че изпитва привличане към мен.

— Обожавам да те гледам.

В четири сутринта изконсумирахме още една порция от десерта.

О, да, наистина си наваксвах за пропуснатото време.

 

 

Като истински prince charmant^[1], превръщащ всички мечти на своята принцеса в реалност, Жан — Люк ме информира каква ще бъде следващата спирка в нашето пътешествие, в което отново щяхме да възпламеним любовта помежду си. Следващата забележителност, която щяхме да посетим, беше шато „Разе“ — едно шато от шестнайсети век, разположено по долината на Лоара, в близост до най-известните замъци във Франция, — там щяхме да отседнем за две вечери.

Очевидно във Франция има много различни места, където човек би могъл да отседне — мотели, хотели от нула до пет звезди, gîtes (обзаведени самостоятелни квартири), auberge (хижи), луксозни relais et chateaux (истински замъци) или chambre dʼhôtes (частни пансиони). Шато „Разе“, което се състоеше от двайсет и девет стаи, беше точно такова място. Всъщност това беше малко по-луксозна квартира в голяма къща. Докато пътувахме натам, а аз не спирах да бърборя въодушевено и да се възхищавам от красотата на френската природа, от хълмистите възвишения, по които тук-там се виждаха крави, Жан — Люк неочаквано каза:

— Мисля, че трябва да поупражняваш френския си.

— Zut alors^[2]. Не съм говорила френски, откакто бях на двайсет години.

— Cʼest comme le vélo. Tu nʼoublies jamais.^[3]

— Съвсем не е като да караш велосипед. Всичко съм забравила.

Той вдигна вежди.

— Mais, tu mʼas écrit des letters en français.^[4]

Бях разбита.

— Да, но имах помощ — отвърнах аз и се усмихнах невинно. — „Гугъл преводач“…

— Е, сега вече ме хвана.

— Sacré bleu — казах аз.

— Това от някой анимационен филм ли го научи?

— Защо?

— Никой вече не използва този израз — отвърна той и се разсмя.

През следващите няколко часа Жан — Люк ми говореше на френски, като ме информираше за съвременната употреба на някои изрази, а аз се опитвах да поддържам разговора, което си беше истинско мъчение, защото всеки път, когато си отворех устата, той ме поправяше. Не, казваше той, никога не се произнася последната буква. Например в думата devant последното t не се чува. Започна да ми се вие свят. Вече не можех да се измъквам от разговора и да се връщам отново към него, когато ми изнасяше. По едно време извиках:

— Arrête! Arrête!^[5]

Пред колата се вдигна цял облак прах. Жан — Люк беше натиснал рязко спирачката и бяхме спрели отстрани на пътя.

— Мила, ça va? Tu es malade?^[6]

— Не, не ми е лошо. Съвсем добре съм — отвърнах аз. — Само погледни това поле. Виж колко е красиво.

— Мислех, че има нещо сериозно, а то било само des tournesols — каза той и притисна ръка към сърцето си, преструвайки се, че е получил инфаркт. — Предполагам, че искаш да правиш снимки.

Вече ме познаваше толкова добре.

Няма нищо по-типично френско от това да преминеш през лятото покрай безкрайно поле от разцъфнали слънчогледи, пламтящи в златно, жълто и оранжево. Tournesol — френската дума за слънчоглед, както ми обясни Жан — Люк, означаваше да се обърнеш към слънцето, а полето, пред което бяхме спрели, беше като излязло от сънищата ми. Яркожълтите цветя накланяха щастливите си „лица“ към небето, а дългите им стебла танцуваха на лекия ветрец. Покритото тук-там с облаци светлосиньо небе създаваше прекрасен контраст на земните нюанси. Изскочих от колата с фотоапарат в ръка. Жан — Люк наблюдаваше слисано как се опитвах да закрепя миниатюрния си статив върху капака на колата, а той непрекъснато падаше.

— Хайде — подканих го аз, — искам да направя снимка не само на цветята. Искам да се снимаме пред тях.

Сложих ръце на кръста и започнах да потупвам с крак, докато най-накрая Жан — Люк неохотно се измъкна от форда. След няколко опита и грешки, успях да направя снимката. Жан — Люк ме придърпа към себе си за страстна целувка.

— On у va — каза той. — Да тръгваме.

Отвори ми вратата на колата и няколко минути по-късно вече бяхме отново на път. Хвърлих кос поглед към него. Дори и профилът му изглеждаше секси с изваяната брадичка и добре оформените бакенбарди. Можех да го зяпам цял ден. Бях като замаяна, не познавах този ексцентричен аспект на собствената си личност. Исках да го целуна, всъщност исках да направя и други неща, освен да го целуна. Вместо това взех ръката му в своята. Кога се бях превърнала в такова влюбено момиче?

Шатото най-после се появи пред нас и цялата атмосфера сякаш крещеше: „Романтика, романтика!“. Напомняше на замък с ярките си яркорозови хортензии, засадени около голямата къща, със светлобежовите и сиви тухли, с островърхия керемиден покрив и гипсовите орнаменти във формата на раковина.

— Сʼest magnifique!^[7] — възкликнах аз.

Когато слязохме от колата и тръгнахме по покритата с чакъл алея, бяхме посрещнати от едно огромно черно прасе, което веднага легна по гръб и започна да се търкаля в очакване да бъде почесано. С удоволствие изпълних молбата му и с изненада установих, че четината му е груба и остра. Собственичката ни посрещна също така топло. Тя буквално изтича надолу по стълбите и по стар европейски обичай ни разцелува по двете бузи, след което ни направи знак да я последваме, за да ни заведе в стаята ни. Оставихме багажа си в колата и се спуснахме след нея, а тя не преставаше да бърбори забързано на френски. Аз само се усмихвах и кимах. Всички стени в шатото бяха боядисани в слънчогледово жълто, а по пода имаше червени килими. Обстановката беше приятна и сякаш казваше: „Виж колко щастливо изглеждам с тези малко крещящи цветове“, освен това беше в пълен контраст с доста по-обрания външен вид на сградата, но това нямаше особено значение, защото нашата стая беше изключително приятна, имаше дори легло с балдахин с огромни бели пердета. Жената ни даде ключа и си тръгна, а усмивката й нито за миг не слезе от лицето. Погледнах леглото и след това се обърнах към Жан — Люк, повдигайки вежди.

— Тц, тц, тц. По-късно, любов моя. След тази сутрин мисля, че трябва да те пазим, а и освен това не искаш ли да видим шато „Шенонсо“?

След като бях видяла една снимка, на която баща ми, тогава на двайсет и няколко години, бе застанал пред този исторически замък, се разрових да намеря повече информация, свързана с това място. Известен като château des femmes, сега замъкът се изправяше пред нас в цялото си предишно великолепие, студената му каменна красота се отразяваше в реката Шер, прекрасните му градини бяха отворени и хиляди туристи ги посещаваха всяка година. Туристи като мен. Замъкът не ни разочарова. Нито шатото, което посетихме след това — „Шамбор“, най-големият замък по долината на река Лоара. Макар че бе впечатлен от познанията ми за Шенонсо, сега беше ред на Жан — Люк да ми изнесе урок по история и той го направи, докато чакахме на опашката за билети.

— Шато „Шамбор“ — започна той, като произнасяше провлечено всяка сричка по начин, който мога да определя само като много френски — е признато в цял свят не само поради огромния си размер, а и поради впечатляващата си италианска ренесансова архитектура — каза това много гордо и очите му светнаха. — Построено като ловна хижа за Франсоа I…

Вперих поглед в тази великолепна постройка, която трудно се поддаваше на описание с огромния покрив, който сякаш се простираше в продължение на мили, куличките, комините и добре поддържаните градини.

— Чакай малко. Това нещо е било ловна хижа?

Той сви рамене и обърна ръце с длани нагоре.

— Как да ти кажа? Французите са екстравагантни хора, а това е истински ренесансов шедьовър, перла в короната._Incroyable!_^[8]

Забравете за ловната хижа и нейния символ, саламандъра, невероятното тук беше Жан — Люк. Наблюдавах го, очаквайки всеки момент да започне да мрънка и да се оплаква колко горещо е навън и как опашката за билети изобщо не помръдва. Той не повиши глас, нито започна да негодува ядосано. Просто си стоеше спокойно и ми изнасяше урок по история, като през цялото време ме наричаше „принцеса“.

— Не се ли дразниш от опашката?

— Трябва ли да се дразня?

— Не, не, не — отвърнах бързо. — Просто съм свикнала с по-различни реакции.

Той отвори широко очи, схванал беше какво имах предвид.

— Мила, никога не позволявам на дребните неща в живота да ме дразнят, особено когато не мога да ги променя. Разбра ли?

Хората действат на две нива — рационално и емоционално. Ако се съди по спокойния начин, по който говореше, и по изключително сдържаното му поведение, Жан — Люк внимателно обмисляше нещата, преди да избухне.

Пъхна ръката си под роклята ми и ме погали по бедрото. Отблъснах ръката му с бързо движение. Той не обърна никакво внимание на очевидното ми смущение и посочи към замъка.

— Едва двайсет и пет годишен Франсоа показал пред света размаха на въображението си. Сега аз с гордост ще го споделя с теб. Искам да споделя всичко с теб.