Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Seven Letters From Paris, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Радева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Саманта Веран
Заглавие: Седем писма от Париж
Преводач: Милена Радева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СофтПрес ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман (не е указано)
Националност: не е указана
Печатница: ФолиАрт ООД
Излязла от печат: 29.01.2015
Редактор: Боряна Стоянова
Коректор: Правда Василева
ISBN: 978-619-151-203-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13067
История
- — Добавяне
Любов, за която си заслужава да се бориш
— Дишай, издишай. Можеш да го направиш. Ти си безстрашна авантюристка.
Тези думи се превърнаха в моя мантра. Трите дузини оранжеви и яркорозови рози, които Жан — Люк ми изпрати за Свети Валентин, затвърдиха това ново усещане за сила. А имейлът, който получих по-късно през деня, ми даде сили да продължа напред.
До: Саманта
От: Жан — Люк
Относно: Joyeux Saint-Valentin
Любов моя,
Когато се събудиш, погледът ти първо ще се спре върху това съобщение и в думите ми ще видиш цялата любов, която изпитвам към теб. Когато се срещнахме, ти беше тийнейджърка, а аз млад мъж, но една страница от любовта ни вече бе започнала да се пише — една страница от книгата на любовната ни история, нашата история с главно „И“. Тази книга беше затворена точно толкова бързо, колкото бе отворена. След това, през един майски ден на 2009 година, двайсет години по-късно, книгата отново беше отворена и празните страници бяха изпълнени с любовни думи… отново и отново.
Това е нещото, което правех аз, което правехме ние във всяка минута и всеки час на всеки ден от месец май насам. Държа сърцето ти в ръката си и ще го пазя като безценно съкровище. Думите ми никога не отиват напразно, когато говоря или пея за любовта ми към теб. Днес книгата е отворена… Любов… на този първи Свети Валентин, който споделяме за първи път. Сърцето ми бие за теб така, както никога досега не е било. Верен съм на душата и тялото ти. Верен съм на нашата клетва. Верен съм на обещанието си. Аз съм мъж, дълбоко влюбен в теб, моя принцесо, моя красавице, моя любима.
Обичам те. Честит Свети Валентин. Не се тревожи. Всичко ще се нареди. Ще бъдем заедно.
Да, можех да го направя. Когато усещах любовта до себе си, можех да направя всичко и се борех със зъби и нокти за нея. С Жан — Люк щяхме да бъдем заедно, независимо от проблемите, пред които се изправяхме.
Следващата точка, която трябваше да отметна от списъка си, беше от финансово естество и изключително стресираща. Майка ми ме закара до изслушването за фалита ми. Влязох тичешком в сградата, за да потърся адвокатката си, докато мама търсеше място за паркиране. Започна да ми се гади. Ръцете ми се потяха. Адвокатката ме чакаше в стая 110. Шанън се спусна към мен.
— Нали носиш със себе си личната карта и картата за социални осигуровки?
Стомахът ми се сви.
— Осигурителната ми карта ли? — попитах аз и вдигнах пръст.
Сигурно нямаше да е зле да ми изпрати един имейл, за да ме подсети.
— Извини ме, връщам се веднага.
Любовта нямаше как да ми помогне при това недоглеждане. Но, от друга страна, може би щеше да го направи?
Спуснах се към фоайето, ровейки да намеря телефона си, и като обезумяла набрах номера на мобилния телефон на майка ми.
— Мамо, моля те, можеш ли да се върнеш вкъщи и да ми донесеш осигурителната карта? Намира се в малкото чекмедже на бялото бюро. — Можех да припадна от притеснение. — Трябва да я представя.
— Сам, Сам, всичко е наред. Успокой се. Вече пътувам натам.
Върнах се обратно в стаята на моето мъчение и падение и Шанън ми подаде едно листче. Беше част от заявлението ми, че съм безработна, и на него бе написан номерът на картата.
— Надявам се, че това ще свърши работа. Но кой знае? — посочи вратата от неръждаема стомана пред нас и каза: — Да влизаме.
Един мъж седеше пред дълго метално бюро, а жената до него водеше записки. От двете страни на стаята имаше поставени две маси с лице към тях. В помещението имаше около петдесетина стола, подредени в редици, на някои от тях седяха хора и гледаха също така изплашено като мен. Прехапах долната си устна. Шанън ме заведе до един свободен стол и ми направи знак да седна. След това ми прошепна:
— Когато те извикат по име, ще седнеш на масата до вратата. Аз ще седна срещу теб.
Кимнах с разбиране.
— Единственото, което се иска от теб, е да отговориш честно на въпросите и всичко ще бъде наред.
Погледнах часовника си. Беше 11:30 сутринта — часът, определен за моето изслушване. Извикаха ме по име, а майка ми все още не се беше върнала. Как можах да забравя картата си за социални осигуровки? Държавният служител заговори пред микрофона на един записващ касетофон, каза името ми, номера на делото и обяви, че започваме процедура по Глава 7. Погледна ме внимателно над очилата си и ми поиска документ за самоличност. Подадох му шофьорската си книжка, издадена от щата Илинойс, и документа, че съм безработна.
Шанън се намеси:
— Не носи със себе си осигурителната си карта, но имаме разписка за подадени документи, че е безработна.
Служителят кимна.
— Да се запише в протокола, че е представен издаден от държавата документ като доказателство за социалните осигуровки.
Жената, която седеше до него, записа всичко. Въздъхнах с облекчение и положих клетва. Служителят започна да прехвърля документите в папката ми.
— Включили ли сте колата си в тази процедура?
— Да. Предадох я доброволно миналата седмица.
— И цялата сума по дълга ви, без да се включва колата, е двайсет хиляди долара?
— Да, сър.
— Тук е написано, че сте разводач на кучета.
В отговор изръмжах нещо като „да“.
— И печелите приблизително сто долара на седмица? — продължи той.
— Да, сър.
— Къде живеете?
— В момента живея в дома на родителите си.
Смъкнах се още по-надолу в стола си.
— Отскоро сте разведена?
Размърдах се на твърдия дървен стол.
— Да.
— Не получавате ли някаква издръжка от бившия си съпруг?
— Не.
— И той не може да ви помогне за изплащането на дълга?
Потиснах смеха си. Крис дължеше по кредитните си карти повече и от мен.
— Не.
Служителят присви очи и се загледа в един лист пред себе си.
— Получавате около хиляда и четиристотин долара на месец, включително помощите за безработни. Те няма да продължат вечно. Кога ще спрат да ви ги изплащат?
— След месец.
Служителят прехвърли документите, клатейки неодобрително глава, и зацъка с език. Погледът, насочен към адвокатката ми, бе остър като кинжал.
— От тези немарливо направени финансови отчети излиза, че в края на всеки месец клиентката ви има излишък от средства. Финансовите ви прогнози са напълно безсмислени. Помощите за безработица изтичат скоро и очевидно тя няма вечно да живее при родителите си.
Шанън зяпна.
— Но тя не покрива изискванията за доходи…
— Със или без доходи, в този лошо направен финансов отчет не сте предвидили средства за наем, режийни, разходи за здравеопазване, нищо.
За да мога да се възползвам от Глава 7, документите трябваше да докажат, че нямам достатъчен доход, за да плащам сметките си. Очевидно, финансовите прогнози на Шанън бяха лошо направени, а при споменаването на сметките за здравеопазване потреперих от страх. Финансовият крах не беше най-голямата ми тревога. Цитонамазката от миналата седмица бе показала някои отклонения и лекарката искаше да направя още изследвания, за да отхвърли вероятността за рак на шийката на матката. Полагах всички усилия да запазя оптимизма си, но ми беше трудно, особено когато си помислех за мамограмите, ехографските изследвания и биопсията, за които вече имах назначени часове, но временната ми здравна осигуровка покриваше само част от разходите за тях. Поставих неволно ръка под мишницата си.
— Но тя не покрива изискванията за доходи. Тук показвам, че — обади се Шанън, но служителят я прекъсна.
Всички в стаята бяха вперили очи в нас, погледите им се местеха от мен към адвокатката ми и обратно. Идваше ми да се разкрещя.
— Ще отложа изслушването, за да ви дам възможност да подредите финансовите отчети на клиентката си. Освен това трябва да ми представите доказателства за разходите. Ако при повторното подаване на документи всичко се окаже наред, няма да е необходимо да се явявате отново пред мен — каза той и написа нещо в бележника си. — Очаквам да ми представите всички документи в срок от един месец.
Преди да се разделим, Шанън постави ръка на гърба ми и каза:
— Не се тревожи. Ще оправим това.
Усмихнах се, стискайки зъби, изговорих думите бавно и решително, като махнах с жест ръката й от гърба си:
— Утре ще представя доказателства за разходите си, както и предварителни изчисления за всичко, включително последните сметки от посещението ми при лекаря и колко ще струват изследванията, на които ще трябва да се подложа.
Шанън се измъкна от вратата и тръгна към фоайето. Излязох и се обадих на майка си, ръцете ми трепереха от гняв, а тялото от страх. Десет минути по-късно се качих в джипа.
— Съжалявам, че те изпратих чак до вкъщи за нищо.
— Всичко ще се нареди, Сам. От това, което казваш, излиза, че служителят се е погрижил за интересите ти. Освен това ти нося и добра новина.
Добра новина ли? Да не би случайно да бях спечелила от лотарията?
Мама ми подаде две писма, едното беше от кабинета на губернатор Арнолд Шварценегер, а другото от кабинета на сенатор Пейвли, като и в двете ми предлагаха съдействие да получа акта за раждане.
— Благодаря. Много благодаря.
Настроението ми се промени, вече не бях сърдита и ядосана, а се носех в състояние, което наричах „абсолютна еуфория“.
Докато Жан — Люк не се обади и не пусна следващата бомба.
— Мила, имам лоша новина — каза той. — Всички документи трябва да бъдат сертифицирани от твоето правителство.
— Но те вече са сертифицирани — просъсках през зъби.
— Нямат апостил.
Много добре знаех какво е апостил. Освен това знаех, че той невинаги се изисква. Сега трябваше да изпратя всеки документ до секретаря на щата, в който е бил издаден, и да получа специален печат, който да сертифицира, че вече сертифицираните документи са истински копия на оригиналите.
Стиснах очи.
— Не мога да ти изпратя акта си за раждане, сертифициран с апостил, защото изобщо нямам акт за раждане. Ами ако не пристигне навреме? Не можем да имаме сватбено тържество, ако преди това не сме се оженили. Може би ще трябва да отложим събирането на семейството и приятелите, докато не разберем какво точно става.
— Не можем — отвърна Жан — Люк. — Цялото ми семейство вече си е резервирало билети. Това е пътешествието на живота им — каза той и се прокашля. — Има и още нещо.
— Какво?
— От кметството отказват да приемат документите, които адвокатът, когото наехме, изготви. Очевидно, трябва да вземем формулярите от консулството в Марсилия.
Горещи сълзи на отчаяние потекоха по бузите ми.
— Това е истински кошмар — въздъхнах аз.
— Мила, ядосана си.
— Разбира се, че съм ядосана! Непрекъснато се сблъскваме с една трудност след друга. Иска ми се поне едно нещо да стане по лесния начин. Направо не е за вярване! — възкликнах и замълчах за момент. — Имаше ли толкова много неприятности, когато сключваше брак с Наташа?
— Не — отговори той директно. — Само с теб.
Отново се хвърлих на леглото. Имаше само едно нещо, което можех да направя — да стискам палци и да се надявам, че всичко ще се оправи.
— Изпрати ми обратно документите, за да се погрижа.
Водена от чисто любопитство, написах името на Наташа в Гугъл и разбрах, че някъде през февруари тя отново се е омъжила. Намерих снимка от сватбата й, изглеждаше като голяма торта в сватбената си рокля, а до нея стоеше слаб мъж в смокинг. Отново се бе омъжила за французин. Изпратих линка на Жан — Люк. Той ми написа: „Браво на нея. Изглежда щастлива, моя малка шпионке. Предполагам, че това означава, че трябва да спра да плащам наема на апартамента й“.
Чудех се защо двамата с Жан — Люк имахме толкова много проблеми. Очевидно, Наташа бе свободна като волна птичка.
През следващите няколко дни получих съобщение от Крис, в което казваше, че смъртта чука на вратата за Айк. Изглежда, не можеше да се възстанови от прекараната пневмония, а сега органите му бяха започнали да отказват да функционират. Не ядеше и не излизаше на разходка и Крис трябваше да използва специално приспособление, за да го изправи. Казах му да включи скайпа, за да мога да се сбогувам с кучето си.
Очите на Айк бяха помътнели и тъжни. Беше се проснал на пода и дишаше тежко. Казах му колко добро куче беше и колко много се гордеех с него. След това избухнах в плач.
— Трябва да сложиш край на мъките му — казах аз. — Това не е онзи Айк, когото познавах. Не може дори да помаха с опашка.
— Знам, Сам — отвърна Крис. — Но ми е толкова трудно.
Едва говореше.
— Не исках да ти изпратя болно куче — продължих аз.
— Знам — повтори той.
— Направихме най-доброто за Айк.
— Знам — каза отново той. — Сам, моля те, кажи ми, че не всичко в брака ни беше лошо. Имахме и много добри моменти, нали така?
— Разбира се, че имахме.
— Иска ми се да се бяхме държали по-добре един към друг — каза той. — Не мога…
— Разбирам.
Прекъснах връзката, треперейки и опитвайки се да сдържа сълзите си.
На следващия ден Крис ми изпрати отчаян имейл, в който ме молеше да му се обадя отново. Айк не можел да помръдне, тялото му треперело и се тресяло. Дадох благословията си Крис да определи час, в който кучето да бъде приспано. Вече не живееше нормален живот. Колкото и да ми беше трудно, трябваше да подкрепя решението му.
Двамата с Крис разговаряхме и си разменяхме имейли, страдахме за загубата на нашия космат любимец, заместил детето ни. По някакъв начин Айк беше последната връзка с бившия ми съпруг. Сега, преди да успея да нанеса още вреда, беше време да му кажа за Жан — Люк, за децата и за плановете ни да се оженим. Така и направих.
— Срещнах един човек — започнах аз.
— О!
— Ще се женим.
Той пое дълбоко въздух.
— Моля?
— Ще отида да живея във Франция.
За момент той не каза нищо.
— Е, надявам се, че си намерила онова, което си търсила, и ще бъдеш щастлива — каза той, но гласът трудно излизаше от гърлото му. — Господи, Сам, иска ми се аз да бях този, който запали светлинката в теб, а не онзи, който я угаси. Който и да е той, е истински късметлия.
Извини се за онова, което бе направил в миналото. Аз също се извиних. И двамата съжалявахме. Разбрахме се — дотолкова, доколкото това беше възможно. Най-накрая можех да продължа напред. Е, ако френското правителство ми позволеше да го направя.