Саманта Веран
Седем писма от Париж (29)

Коледни камбанки

Бяхме отново при Изабел и Ришар и седяхме на леглото, след като се бяхме натъпкали с още патица у Жил и Натали. Имах чувството, че ако хапна още confit de canard, ще започна да квакам. Облегнах се на лакти, за да събуя ботушите си, и видях как Жан — Люк извади една кръгла бяла кутийка от чантата си. На капака й беше изписано „Мобусен“. Отвори кутийката. В нея лежеше пръстен от бяло злато с огромен, ама наистина огромен квадратен бледорозов аметист, който блестеше върху елегантната, покрита с малки диаманти женствена халка. Ахнах от изненада. Fou de toi!

— Не възнамерявах да направя това тази вечер. Но ситуацията се промени и тъй като Коледа е утре… Какво значение има един ден?

Жан — Люк постави нежно пръстена на безименния пръст на лявата ми ръка и каза:

— Ти така или иначе вече каза „да“.

Не се сещах какво да отговоря. Стоях като вцепенена, вперила поглед в пръстена, готова всеки миг да избухна в сълзи.

— Не се шегувах, когато казах, че пръстенът може и да е от пластмаса…

— Какво има, мила? Не ти ли харесва? Другият повече ли ти харесваше?

Дали ми харесваше? Шегуваше ли се с мен? Вдигнах поглед към Жан — Люк, сълзите се стичаха по лицето ми.

— Луд ли си? Страшно ми харесва. — Обвих ръце около врата му и се целунахме, докато той ме галеше по гърба. — Със или без пръстен, обичам те толкова много. — Засмях се и погледнах ръката си. — Но този тук е наистина страхотен.

— Така е, нали?

Гледах розовия бонбон върху пръста си и не можех да спра да се усмихвам. Тъй като сега вече правехме всичко според правилата, в главата ми се роди една идея.

— Моля те, трябва да поискаш ръката ми от татко. Това ще означава толкова много за него.

— Хайде да се обадим на родителите ти още сега.

— Имам по-добро предложение — казах аз. — Ще осъществим жива връзка.

Извадих лаптопа си, включих го и зачаках нетърпеливо на екрана да се появи иконката на скайп. Видях, че компютърът на родителите ми е онлайн, и майка ми отговори още на първото позвъняване.

— Здрасти, Сам!

— Мамо, включи камерата и извикай татко и Джес.

— Тони, Джес, елате тук — разкрещя се тя. — Сам се обажда от Франция.

Някъде отзад дочух гласа на баба ми:

— Здрасти, Сам! Липсваш ми.

Камерата се включи и усмихнатото лице на майка ми изпълни екрана. Баба надникна зад рамото й.

— Здрасти, бабо, и ти ми липсваш! — казах аз и наклоних глава на една страна. — Бабо, това е Жан — Люк.

— Здравей, Доти — обади се Жан — Люк. — Чувал съм прекрасни неща за теб.

— И аз се радвам да те видя, Жан — Люк — каза баба с доста объркано изражение на лицето. — Искам да кажа, по скайп. Чакам с нетърпение да се запознаем на живо.

Сега вече цялото семейство се появи на екрана, всички говореха един през друг. Бодхи дишаше тежко в ъгъла. Единственото, което се виждаше от него, беше мокрият му черен нос.

Вдигнах ръка и я показах пред камерата. Мама, баба и Джесика започнаха да пищят.

— О, мили боже!

— Поздравления!

— Ааааааааааа!

След като вълнението на дамите попремина, смушках Жан — Люк в ребрата. Той се изправи, при което главата му излезе извън екрана. Нагласих лаптопа така, че да могат да се гледат с баща ми очи в очи и да проведат истински мъжки разговор.

— Здравей, Тони, бих искал да помоля за позволението ти да се оженя за дъщеря ти.

От начина, по който очите на татко светнаха, разбрах, че оценяваше жеста на Жан — Люк, макар че очевидно аз го бях подтикнала към това.

— Разбира се — започна татко, но веднага беше прекъснат.

Жените в семейството се разкрещяха:

— Вземи я!

Преди да прекъснем връзката, мама ме помоли да й покажа какво представлява Коледа в Прованс. Затова занесох лаптопа на долния етаж, показах й коледното дърво и фигурките, като мимоходом представих нея, сестра ми и баба ми на Изабел, Ришар, Стийв и приятелката му Лора, които не си бяха легнали и още гледаха телевизия. Всички махаха с ръце и се смееха, а единственото, което ми идваше на ум, беше, че всичко това е толкова странно — да запозная роднините си с новото си френско семейство с помощта на компютър.

В момента, в който екранът изгасна, набрах през скайп мобилния телефон на Трейси.

— Е, весела Коледа — каза тя.

— Весела и на теб. Вече всичко е официално.

— Какво е официално?

— С Жан — Люк сме сгодени.

— Поздравления! Толкова се радвам за теб — каза тя и замълча за миг. — Да не би случайно да се омъжваш във Франция?

Въздъхнах и й обясних, че сме решили да го направим в Калифорния.

 

 

Колкото и да си обичах сивия пуловер със светлолилави пайети, купен от „Форевър 21“, вече не бях на двайсет и една и той не ми ставаше. Затова го дадох на Елвир. Тя се усмихна и ми благодари, излезе от стаята, две секунди по-късно се появи в банята, облечена в него, и започна да ме наблюдава, докато се гримирах. Наклони глава на една страна. Разбрах намека й. Имаше нужда от жена в живота си. Усещах го. И, мили боже, кога, ако не сега, бе подходящият момент да изградя връзка с нея.

— Est-ce que tu veux un peu de maquillage?^[1] — попитах я и Елвир закима ентусиазирано с глава.

Подбрах естествени цветове — малко кафяв молив за очи, съвсем леки бежови сенки, лек намек за руж и малко спирала. Подадох й гланца за устни и тя си сложи от него. Начинът, по който леко вирна брадичка, ми показа, че в момента се чувстваше красива. Двете слязохме тежко по стълбите и Максим и Стив веднага започнаха да свиркат и да я аплодират, което я накара да се изчерви. Тя удари Максим.

— Arrête!

— Малкото ти момиченце пораства — казах аз и седнах до Жан — Люк на дивана. Той изпъшка. — Да се надяваме, че когато порасне, няма да заприлича на мен.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

— Ами, семейството ми се опитва да се отърве от мен, а аз като бумеранг непрекъснато се връщам при тях.

Като никога всички разбраха хумора ми. Жан — Люк ме хвана за ръка и ме поведе към масата за вечеря.

— Улових те и повече никога няма да те изпусна.

— Това е добре — отвърнах аз, — защото нямаш право на рекламации.

— Tout le monde, venez à table — прозвуча повикването. Всички на масата. Време е за коледната вечеря.

Ален, съпругът на Мюриел, беше донесъл основното ястие за вечерта — див глиган. Някой каза молитвата. Но моите мисли бяха насочени в съвсем друга посока. Как, по дяволите, можех да се измъкна и да не ям това месо от дивеч в гъст сив сос, без да обидя някого? Членовете на бъдещето ми френско семейство — четиринайсет на брой, — които се бяха събрали за празника, говореха бързо един през друг и аз не можех да участвам в този оживен разговор, защото отново не разбирах нито дума. Със същия успех можеха да си говорят и на суахили. Жан — Люк сложи парче глиганско в чинията ми. Зави ми се свят. Стомахът ми се обърна. Започнах да побутвам с вилица мазното парче месо и се опитвах да потисна чувството за гадене. Жан — Люк сложи цяла лъжица от сивия сос върху месото в чинията ми. Преглътнах.

— Мили, мисля, че не бих могла да ям това.

— Хубаво е. Ще ти хареса. Ален сам е застрелял животното.

Като че ли това можеше да ме накара да се почувствам по-добре.

— Знам. Но сосът? Сив е…

— Много е вкусен, направо невероятен, направен е от кръвта на глигана.

От кръвта? Идеше ми да заплача. Също като горкото прасе в чинията ми. Имах чувството, че мен са изпекли. Всички се смееха и говореха, а аз едва се въздържах да не се разкрещя от отчаяние. Колкото повече се смееха те, толкова повече аз се ядосвах. Започна да ме измъчва чувство за несигурност. Този свят, този начин на живот, беше толкова различен от моя. Наблюдавах как всички се хранеха и реших, че сигурно се държа ужасно неприлично на масата. Дори не държах приборите както трябва. За разлика от мен, когато нарежеха храната си, французите не прехвърляха вилицата в дясната си ръка, за да я поднесат към устата. Вперих поглед в пръстена. Изведнъж истината се стовари върху мен със страшна сила. Нов живот? Нов език? В нова страна? И две хлапета, които най-вероятно биха ме заменили за пакетче дъвка? Добре, може би не точно за пакетче дъвка, но със сигурност за котка.

— Какво има, мила? — попита Жан — Люк.

— Не знам дали съм готова за това — прошепнах.

— Не се чувствай длъжна да ядеш от глиганското.

Насилих се да се усмихна, но не казах нито дума.

Жан — Люк взе парчето глиганско от чинията ми и го сложи в своята. Това просто действие ме накара да се почувствам като уплашено дете, чиято рана някой е целунал, за да му мине, изведнъж всичко ми се стори много по-лесно. Вместо да се опитвам да прикрия страховете си за това как бих могла да променя целия си живот и да го споделям, шепнешком казах на Жан — Люк всичко. Той разбра безпокойството ми, а аз осъзнах, че дори когато обстоятелствата ме притискаха, можех да преодолея всичко, стига той да беше до мен. В крайна сметка нали точно старите му любовни писма ме бяха вдъхновили да променя живота си. И от какво толкова се страхувах? Да опитам нещо ново ли? Всичко това беше ново за мен. Събрах цялата си смелост и изядох парче от онова глиганско месо с кървавия сос. Не беше чак толкова лошо. Тази вечер си легнах, развълнувана като дете в нощта на Коледа. Но истинският ми коледен подарък не беше красивият годежен пръстен, нито страстният секс, който правихме, нито ужасно скъпата котка, която скоро щяхме да вземем, и определено не сушилнята — моят подарък бяха Жан — Люк и децата.

— Знам, че всичко тук е съвсем различно за теб — каза той и ме целуна по върха на главата. — Толкова съм щастлив, че присъстваш в живота ми. Заедно можем да се справим.

 

 

Мама беше купила за Жан — Люк, за мен и за децата плюшени чорапи в червено и зелено с монограми, а аз бях напълнила чорапите на малките с най-различни забавни неща — сладки, фланелки, игри, гланц за устни за Елвир и временни татуировки за Макс. Очите и на двамата светеха, докато ровеха в чорапите и с изненада откриваха все нови подаръци. Що се отнася до коледния подарък на Жан — Люк, той бе малко по-специален, не просто фланелка или пластмасово бастунче, пълно с шоколадчета. Той веднага свали стария часовник от ръката си и сложи новия.

— Как можа да си позволиш да купиш такова нещо? — попита той.

— С помощта на древна китайска тайна — отвърнах аз.

— Сам…

— Жан — Люк, моля те. Купих го преди няколко месеца, когато имах парите.

— Това е прекалено.

Но не беше. Беше нищо в сравнение с онова, което той бе направил за мен.

— Знам, че обичаш да се гмуркаш. А освен това знам, че имаш нужда от нов часовник.

Купих часовника за гмуркане на швейцарската армия, който бе направен от неръждаема стомана, имаше син циферблат и можеше да се използва на петстотин метра под водата, веднага след пътешествието си в Европа, месеци преди големият лош вълк под формата на фалит да бе дошъл и с гръм и трясък да бе издухал къщичката ми. Когато видях часовника в един сайт, веднага разбрах, че трябва да го взема за Жан — Люк. Освен това бе на сметка, тъй като цената му беше намалена. Изискваше се огромен самоконтрол от моя страна да не му кажа за него, особено като се има предвид, че часовникът през цялото време бе скрит в бюрото ми, когато Жан — Люк ми гостуваше през октомври.

— Във всеки случай беше на разпродажба и също като мен при него нямаш право на рекламации.

— Сам, това е прекалено — повтори Жан — Люк.

— Твърде късно е — отвърнах.

След като всички в семейството отвориха коледните подаръци, ние събрахме нещата на децата, качихме се в колата и пътувахме около трийсет минути, за да ги оставим при баба им по майчина линия, където щяха да прекарат следващата седмица. Спряхме пред една малка тухлена къща с висока ограда. От другата страна на улицата, на откритото пространство, тичаха петли и кокошки. Една черно-бяла котка се приближи до портата. Децата ни целунаха бързо по бузите, грабнаха чантите си и изскочиха от колата. Хвърлиха чантите си пред входната врата и се затичаха след котката.

— Аз ще се запозная ли с баба им? — попитах.

— Не. Тя ме мрази, обвинява ме за смъртта на дъщеря си.

— Нямаш никаква вина, че Фредерик се е разболяла от рак.

— Но тя не мисли така и никой не може да я убеди в обратното.

Една сивокоса жена, облечена в черни панталони и бял пуловер, излезе от къщата. Махнах й с ръка, но тя даже не си направи труда да погледне към нас. Вкара децата в къщата, като дори за миг не погледна през рамо, нито по някакъв друг начин показа, че е забелязала присъствието ни.

Преглътнах. Това щеше да бъде труден за преодоляване проблем. Казах си, че не трябва да забравям да направя опит да изгладя противоречията.

 

 

Тъй като се намирахме в сърцето на Прованс, с Жан — Люк останахме при Изабел до края на седмицата и той отново се превърна в моя личен (и много секси) екскурзовод. Посетихме древни руини, катедрали и укрепени градове — Марсилия, Екс ан Прованс, Сен Реми дьо Прованс и Ле Бо дьо Прованс. Но аз с нетърпение очаквах Нова година, приемах я като символ на новия ми живот. Жил ни беше поканил да посрещнем празника във вилата му в Алпите.

Бяхме изминали известно разстояние от двучасовия път, когато Жан — Люк ме попита:

— Мила, ти караш ли ски?

За първи път отидох да карам ски с Трейси и преживяването беше истински кошмар. До този момент кракът ми не бе стъпвал на планина, не че баирите на Южен Уисконсин можеха да се нарекат планина, те по-скоро бяха създадени от човека хълмове от твърд лед. Трейси ме инструктира около две секунди, след което моментално се отправихме към седалковия лифт, който веднага ме блъсна на земята. Паднах още веднъж — този път, като слизах от лифта. Трейси ме качи на върха на хълма, след което ми каза „давай“. И аз дадох. Понесох се надолу по хълма, крещейки с цяло гърло: „Махнете се от пътя ми! Не мога да карам ски!“, минах през едно малко скокче, размахах крака и връхлетях един нещастник, който беше спрял на хълма. Трейси каза, че от върха се е видяла само една гигантска бяла топка. Бум! За щастие, не бях наранена, само си изкарах въздуха и изкривих щеката на човека.

— Обожавам ските, но мисля, че трябва да започна съвсем внимателно, например от бебешката писта. Не съм карала много отдавна.

— О! — възкликна Жан — Люк. — То е като карането на колело. Никога не се забравя.

— Като моя френски ли?

Жан — Люк не обърна никакво внимание на закачката ми.

Друг път, когато отидох да карам ски с Трейси, ударих коляното си лошо и се наложи да ме свалят от пистата с носилка. Започвах да се питам дали идеята беше особено добра. Дали нямаше да е по-разумно да си почивам във вилата и да пия горещ сайдер?

— Нямам екипировка за ски — напомних му, като си мислех, че по този начин ще успея да се измъкна и да предотвратя посещението си в спешното отделение.

— Cʼest pas grave. Не е проблем. Натали и дъщерите й ще ти заемат каквото ти е необходимо.

— Чудесно.

Пейзажът пред очите ни се промени, стана планински и невероятно красив, назъбените върхове се издигаха към небето. Вилата на Жил се намираше в Алп дьо От Прованс, в ски курорт, наречен Сент Ан ла Кондамин. Трябва да призная, че изглеждаше страхотно да заявя: „О, прекарах Коледа в Прованс, а за Нова година отидохме да караме ски в Алпите“.

Заваля още по-силно. Не беше истинска виелица, но видимостта бе силно затруднена. Жан — Люк съсредоточи вниманието си върху пътя и както винаги запази пълно спокойствие. По прозореца на колата се залепиха няколко борови иглички.

Най-накрая видяхме табелката „Сент Ан ла Кондамин“! Кокалчетата на ръцете на Жан — Люк побеляха в усилието му да държи колата под контрол. Един рейс беше спрял встрани на пътя. Нямаше мантинела. Само едно грешно движение и щяхме да се изтърколим надолу по хълма. Затворих очи, докато опасността премине. И се молех.

На хълма вдясно от нас имаше двайсетина дървени вилички. Завихме в една тясна уличка и спряхме. Преди да изляза, обух чифт зимни ботуши, взети назаем от Елвир.

— Коя е вилата на Жил?

Жан — Люк изду долната си устна и сви рамене. Извади мобилния телефон от джоба на якето си, набра номера, каза нещо бързо на френски и след това се отправи към една тясна стръмна пътека.

— Suis-moi. Последвай ме. Тук, наблизо е. Трябва да побързаме. Току-що говорих с Жил и се разбрахме да се срещнем след десет минути за обяд. Натали ще ни посрещне във вилата.

Поставяйки крак пред крак, прекосих пътя, покрит с тънък лед. Мирисът на пушек изпълваше въздуха, няколко камини бълваха бели облаци дим, приличащи на захарен памук. С широка усмивка и чаша горещо кафе в ръка Натали ни махна откъм верандата.

— Coucou! Faites attention! Хей, вие! Внимавайте! — извика тя и ме хвана за ръката, преди да се подхлъзна по стълбите.

Влязохме във вилата, където ни очакваха малък хол и кухня. Банята беше скрита отзад, зад едно перде. Дъщерите на Жил, и двете тийнейджърки, спяха на първия етаж, който представляваше голямо открито пространство с няколко легла и баня: Натали посочи към двете мансардни стаи с общ балкон.

— Та chambre est a droite. Вашата стая е вдясно. On у va dans cinq minutes.^[2]

Имах пет минути да се приготвя. Натали ми даде една черна грейка, бяло скиорско яке, ръкавици, шапка, дебели вълнени чорапи и скиорски очила.

Изглежда, щях да се чувствам добре и нямаше да ми е студено в покрития със сняг като захар свят около нас.

Дори и да си счупех крака.

В мига, в който отворихме вратата на снекбара, всички присъстващи извикаха:

— Ahhh, cʼest Samantha et Jean-Luc — и целият ресторант запя.

Една чаша, пълна с пет сантиметра пастис, бе напъхана в ръката ми. Прегръщаха ме и ме целуваха. И след това ме целуваха отново.

— Félicitations!^[3]

Нямах представа кои са тези хора. Но вече ги обичах.

Жан — Люк прошепна в ухото ми:

— Жил ми каза, че повечето от тези хора са производители на вино от областта Ним. Всички те идват тук от години.

— Производители на вино ли? — попитах и се усмихнах така широко, че бузите ме заболяха. — Значи са мои хора.

Отпих глътка пастис, която стопли гърлото ми почти толкова, колкото искреното бурно приветствие бе стоплило душата ми. След това дойде време да караме ски.

За нещастие, Жан — Люк не бе разбрал правилно думите ми и бе решил, че „Обожавам да карам ски“ означава „Мога да карам ски“, така че в крайна сметка аз паднах, ударих главата си и си изкълчих коляното на една писта, която определено не беше бебешка. Това обаче не ми попречи да танцувам цяла нощ на песента на Давид Гета и Кид Къди „Спомени“, както и на други френски и американски хитове, заедно с Жил, Натали и дивата тълпа от винопроизводители от Ним, включително един мъж на име Анри, когото видях да се измъква с огромна бутилка пастис.

Когато удари дванайсет, Жан — Люк ме целуна по устните, докато все още имаше тази възможност. Очевидно във Франция човек трябваше да целуне всички присъстващи и за всеки случай хората от Ним ми дадоха и по още една допълнителна целувка — обичаят в Южна Франция е да допрете бузите си три пъти и да си дадете въздушни целувки. Дясно. Ляво. Дясно. А може и да беше ляво, дясно, ляво. След като разбраха новината за скорошния ни годеж, всички искаха да са близо до нас. Двамата с Жан — Люк успяхме да се измъкнем от партито рано — около три сутринта, — така че да посрещнем насаме Новата година, преди да заспим.

На следващата сутрин поблагодарихме и се сбогувахме с всички, тръгнахме рано, за да вземем децата от баба им и да се отправим към дома. Учудих се, когато видях, че от къщата излязоха четирима души, за да ни посрещнат: Тиери — чичото на децата, съпругата му Кристина и двете им деца — Томас, който беше на възрастта на Елвир, и Матилде на възрастта на Макс. Двамата с Жан — Люк излязохме от колата и изпълнихме ритуала с целуването.

Именно чрез Тиери, с когото някога бил близък приятел, Жан — Люк се запознал с Фредерик. Естествено, след като Жан — Люк напуснал сестра му, приятелството им се разпаднало. Тиери поне се опитваше в името на Макс и Елвир да потисне чувствата си към Жан — Люк и това ме радваше. Двамата мъже се шегуваха един с друг относно косата си, или по-точно липсата на такава. Казахме си за последен път Bonne Année^[4], но въпреки приятелското отношение и смеха, когато децата се качиха в колата, атмосферата беше тягостна.

Макс каза бързо нещо на френски. Погледът на Жан — Люк помръкна.

— Какво каза той? — попитах аз.

— Че баба им и чичо им ги подкачали за нас двамата, казали, че къщата ми сигурно има въртяща се входна врата. Коя жена влиза? Коя излиза?

— Е, да се надяваме, че един ден ще видят истината. Ти обичаш децата. И знаеш ли какво? Аз също ги обичам — казах аз и стиснах ръката му. — Никъде няма да ходя. И освен това ще махна въртящата се врата. Ще се превърнем в истинско семейство.