Саманта Веран
Седем писма от Париж (35)

Едно рестартирано сърце

Животът се промени като с магическа пръчка и изведнъж всичко потече гладко. Времето ни даде известен отдих — двайсет и седем градусовата жега, типична за лятото в Южна Франция, отстъпи и се появи приятен бриз. Отворих щорите на кухнята по-широко и застопорих тежките дървени врати с метално резе, като внимателно отместих встрани клоните на любимия си розов храст. Покрити с поне сто яркочервени пъпки, те пълзяха по гредите в задната част на градската ни къща и спираха върху покрития с теракота покрив, който предпазваше кухнята от слънцето. Омайващият аромат на лавандула и рози изпълваше въздуха. Най-странното беше, че цветята бяха цъфнали за втори път. Също като мен.

Децата бяха при баба си, където щяха да прекарат останалата част от лятото, за да ни оставят нас, младоженците, известно време насаме. Исках, когато се върнат, къщата да бъде в пълен ред — топла и гостоприемна, за да компенсира неизбежното хладно отношение, което очаквах от тях заради неприязънта на баба им към Жан — Люк.

Аз бях жена с планове.

Погледът на мъжа ми се спря върху малката библиотека в хола. Служейки си умело с бормашината, бях закачила върху нея три гипсови гравирани плочи — художествени и архитектурни произведения на Сид Дикенс. Освен снимки на семейството върху библиотеката бях сложила и един красив дървен кораб, който бях открила в гаража. Беше дълъг около метър и широк около трийсет сантиметра, най-впечатляващото бяха множеството детайли, като се започне от дъските по пода и се стигне до платната. Жан — Люк го погледна с гордост.

— Баща ми го направи, с двете си ръце издяла всяка част.

Прокарах пръсти по фино изработеното кормило, след това по мачтата.

— Не е ли бил комплект за сглобяване?

— Non.

— Боже, това е направо невероятно.

Погледът му омекна.

— Не, ти си невероятна. Много ми харесва това, което правиш тук. Наистина, всичко изглежда страхотно. Направи толкова много за толкова кратко време.

Компютърът ми запищя, някой ме търсеше по скайпа.

— Ще й се обадя по-късно.

— Обади се — настоя той. — Майка ти е.

— Обичам те — отвърнах.

— Знам.

Кликнах и на екрана се появи мама.

— Здрасти, мамо!

— Чакам с нетърпение да видя какво си направила в къщата. Покажи ми.

— Здрасти, Ани — обади се Жан — Люк.

Макар че можеше с часове да си говори с нея по телефона, нещо, което много ме радваше, Жан — Люк не беше фен на видеовръзките. Целуна ме леко по бузата, махна към екрана и се измъкна надолу по стълбите, като ме остави да разведа мама из къщата. Тя през цялото време охкаше и ахкаше.

Няколко дни по-късно посрещнахме децата на летището. Бяха малко по-тихи от обичайното и по-резервирани, като че ли се колебаеха. Но когато отвориха вратата на кухнята и видяха, че е боядисана в оранжево, на стената, която доскоро беше гола, висяха две италиански картини, а на барплота имаше голяма сребърна купа, пълна с плодове, усмивките им станаха по-широки. Влязоха в хола и погледите им заподскачаха напред-назад. На пода беше постлан килим. Като добавим към това и акцентите в зелено под формата на възглавници, одеяла, свещи и цветя — всичките благодарение на чудесата, сътворени от ИКЕА и парите, които бяхме получили като сватбени подаръци, — веднага ми стана ясно, че промените им харесват.

Но едва когато се качихме на горния етаж, децата видяха най-голямата промяна. Шкафовете за книги от ИКЕА бяха сложени един до друг, компютърът и принтерът бяха поставени върху новото бюро, на пода бе постлан пухкав виненочервен килим, а някога голите стени сега вече бяха боядисани и украсени със семейни снимки. Взех една празна рамка от полицата на библиотеката. Беше дървена, с резбовани цветя и боядисана в сребристо.

— Cʼest pour la photo de la mère.^[1]

— Merci — благодари Елвир. — Merci.

Независимо от всичко, което баба им беше казала, независимо от всичко преживяно с Наташа, и двамата трябваше да знаят, че нямах намерение да ходя никъде. Сега това беше моят дом и вече нямаше въртяща се врата. Възнамерявах да остана тук завинаги. Знаех, че никога нямаше да мога да заместя майка им, но сега вече бях част от живота им.

— Dʼaccord — каза Жан — Люк. — Range tes sacs. On partira demain.^[2]

Заминаваме утре?

— Ah, oui — сети се Макс. — On ira en Espagne.^[3]

Бях толкова заета, че почти бях забравила за годишното пътуване на клуба на Жан — Люк по гмуркане, което беше този уикенд. Време беше да споделим с него страстта му към гмуркането, нещо, което нито аз, нито децата бяхме правили до този момент. На следващия следобед натоварихме багажа в колата и пътувахме малко повече от три часа, за да стигнем до Лестартит, крайбрежно градче, намиращо се в района на Коста Брава в Северна Испания. Ние с Елвир и Макс щяхме да се присъединим към групата, която се гмурка един път сутринта — baptème de plongée. Тръгнахме към центъра за гмуркане, като по пътя си минахме покрай множество ресторанти и магазини, типични за всички европейски морски курорти, в които се продаваха слънцезащитни продукти, пояси, плажни шалове и всякакви дребни сувенири; Макс и Елвир можеха да прекарат часове наред в такъв магазин. Спряха пред един бутик.

— A plus tard — каза Жан — Люк.

„По-късно“ означаваше сега. Децата нахлуха в магазина. Баща им ги изчака три минути, след което влезе да ги изведе оттам.

Докато моят съпруг, специалистът по гмуркане, се занимаваше с колегите си, ние с децата бяхме оставени в ръцете на нашия инструктор — една дама от Каталуния с огненочервена коса, която говореше както испански, така и френски. Но не говореше английски и това силно ме изнервяше. Макар да разбирах основните правила на гмуркането, се надявах, че не пропусках нещо важно. Защото можех да умра. Когато ни попита кой иска да е пръв, Макс веднага вдигна ръка. Елвир беше втора. Аз бях последна.

— Cʼétait bon?^[4] — попитах Макс, когато излезе от морето и се качи обратно в лодката.

Той вдигна палци нагоре.

— Tu as eu peur?^[5]

Бог ми е свидетел, че аз бях уплашена.

Той сви рамене.

— Non, pas vraiment.^[6]

Петнайсет минути по-късно Елвир се изкачи по стълбичката, сините й очи светеха на испанското слънце. Един брадясал мъж изръмжа нещо и с глава ме извика да отида при него. Приличаше ми на пират — единственото, което му липсваше, беше превръзката през окото. Първо ми сложи колана с тежестите, след това ми посочи да си обуя плавниците, което и направих. Подаде ми маската и хвърли стабилизиращата жилетка и бутилките във водата.

— Sautez! — каза той. Скачайте.

Започнах да слизам внимателно по стълбата с плавници на краката и скочих във водата, изчаках няколко минути инструкторката ни, която лесно се забелязваше, защото на качулката на неопрена й имаше рога, а на гърба й — раздвоена опашка. Тя доплува до мен, помогна ми да закопчея жилетката и ми каза на френски да сложа вентила в устата си и да дишам.

Започнах бавно да се спускам в Средиземно море, стиснала за ръка дявола. Първите три минути бяха истински ад. Не се страхувах от морските обитатели, които плуваха около мен, а от това, че мога да се задуша. Все си бях мислила, че първото ми гмуркане ще е в басейн. Но в момента се намирах в открито море. Инструкторката нагласи жилетката ми и това ми помогна да се ориентирам наоколо. Постепенно се успокоих и дишането ми стана по-спокойно и равномерно. Наоколо гъмжеше от живот — стотици малки блестящи червени рибки, големи риби на бели и черни райета, малки жълти и сини рибки, видях дори и няколко морски звезди. Стиснах ръката й, отпуснах се леко и започнах да се наслаждавам — или поне се опитвах — на света около мен.

Пет минути по-късно изплувахме на повърхността. Все още бях жива, дори се чувствах по-жива отпреди. Победих още един от страховете си. Жан — Люк ми се усмихна от палубата. Осъзнах, че когато любимият ми беше до мен, можех да постигна всичко.

Неусетно дойде септември и децата тръгнаха отново на училище, Жан — Люк се върна на работа, а аз се опитах да свикна с новия си живот на домакиня, мащеха и имигрантка — поне засега. През деня се борех с бурените в градината и подрязвах розовите храсти, като си бъбрех със съседите от другата страна на телената ограда, която разделяше дворовете ни. Клод и Полет, и двамата прехвърлили седемдесетте, бяха семейство и с удоволствие ми подаряваха огромни домати cœur de bœuf от собствената си градина, както и домашно приготвен foie gras. Макар че френският ми бе станал по-добър, понякога все още ми беше трудно да общувам с тях, но поне се опитвах.

Един ден разсеяно преглеждах страницата си във Фейсбук. Това, което открих, ме порази толкова силно, че замръзнах на място и не можах да обеля и дума. Биологичният ми баща не само ме беше издирил, но и ми беше пратил покана за приятелство и съобщение, в което казваше колко щастлива трябва да се чувствам, че живея във Франция; нещо повече — уведомяваше ме, че имам полубрат на шестнайсет години, с когото трябва да се запозная някой ден.

Бяха изминали повече от двайсет години от последния път, когато бях разговаряла с него. Какво беше това сега? Защо ми беше изпратил съобщението? Неговото безочливо отношение в стил laissez-faire^[7] ме отвращаваше. Не можах да се сдържа да не се разплача, докато разказвах това на Жан — Люк. Опитвах се да преглътна гнева си.

— Трябва още сега да сложа край на това. Не искам повече да се появява в живота ми, когато му хрумне.

— Сам, казвал съм ти го и преди, трябва да се постараеш да изхвърлиш отровата от живота си. Ако не го направиш, тя ще те убие — каза той и стисна рамото ми. — Така че го направи.

Трябваха ми цели три дни, за да подбера правилните думи.

Драги Чък,

Съжалявам, Чарли, но ти си ми напълно чужд и не мога да протегна към теб приятелска ръка, когато пожелаеш. Не, не те мразя и не ти желая злото, но никой не иска да вади на светло болезнени спомени от миналото си, когато животът му е продължил да се развива напред. Що се отнася до сина ти, ако той или аз някога пожелаем да се свържем един с друг, ще го направим. Моля те, отнеси се с уважение към желанието ми и продължи живота си такъв, какъвто е бил до този момент, без нито аз, нито майка ми да присъстваме в него.

С най-добри пожелания,

Саманта Плат Веран

След като успях да сложа край по начина, по който аз исках, най-после можех да приключа с баща си — нещо, което отдавна имах нужда да направя. Пуф! Целият гняв, който до този момент бях задържала в себе си, изчезна. Чувствах сърцето си по-леко. Обадих се на Трейси, за да й съобщя за поредната си победа.

— Не си ли любопитна да видиш брат си? — попита тя.

— Любопитна съм. Мислиш ли, че си приличаме?

— Има само един начин да разберем. Поискай да ти изпрати снимка.

— Не мога, Трейси. Изпитах някакво облекчение, че след толкова години най-после казах това, което исках. Щастлива съм, че Чък вече не присъства в живота ми.

— Сигурна ли си?

— Що се отнася до Чък, да.

— Ами евентуалният ти полубрат?

— Само времето ще покаже.

Освен че в голяма степен бях пренаписала миналото си с Жан — Люк, бях успяла да обърна последната страница на онази история, която ме преследваше и ми пречеше да продължа по-нататък. Но дали наистина се бях освободила от нея? Отново имаше само един начин да разбера. Извадих седмото писмо на Жан — Люк от синята пластмасова папка и го препрочетох.