Саманта Веран
Седем писма от Париж (16)

Може би някой мим ще ни покаже правилната посока

Жан — Люк махна уверено с ръка и извика келнера на нашата маса. Докато говореше с него, установих, че не мога да откъсна поглед от красиво извитите му устни. Можеше да каже каквото си пожелае, а аз бях готова да припадна от мелодията на прекрасния френски, който се лееше от устата му. Яркозелената му като изумруд риза с копчета чудесно подхождаше на лешниковите му очи.

Очи, за които си бях помислила, че са насочени към мен.

Не че намирах Патрик непривлекателен. Беше много красив мъж, приличаше на кинозвезда, имаше тъмнокестенява, почти черна коса и красиви прозрачносини очи. Също като Жан — Люк и той имаше изящни устни и много секси трапчинка на брадичката. И въпреки това изглеждаше някак прекалено идеален, поне за моя вкус.

Единственото нещо, което двете с Трейси можехме да направим, бе да се опитаме да загърбим тази потенциално неудобна ситуация — въпреки че никога досега не бяхме изпадали в подобно положение. Докато бяхме в гимназията, нещата винаги се подреждаха в наша полза. Тя излизаше с някое момче, аз — с най-добрия му приятел. Аз бях гадже на единия близнак, тя на другия. След като се бях разделила съвсем приятелски с едно момче, дори я бях уредила да излиза с него. Тя му измисли прякора Пакман любовника, след като така я беше нацелувал, че почти й бе разместил челюстта. Въпреки най-добрите ми намерения тази връзка просъществува съвсем кратко. Да, момчетата идваха и си отиваха, но приятелството ни винаги беше на първо място и никой не можеше да го разруши.

Примирих се със съдбата, свих рамене и се усмихнах на Трейси. Тя ми се усмихна на свой ред. Нещата можеха и да са по-лоши. В крайна сметка седяхме в едно парижко кафене не с един, а с двама красиви французи до нас. Кои бяхме ние, че да се оплакваме?

Келнерът се върна с менюто и го подаде на Жан — Люк.

— Поръчахте ли си нещо за ядене, момичета? — попита той. — Бих искал да избера вино, което да подхожда на предпочетеното от вас ястие.

Аз съм от онези момичета, които обикновено не спират да говорят, обожават да са в центъра на вниманието и флиртуват с най-хубавите момчета. Исках да отговоря на въпроса, но бях толкова нервна, че ми беше трудно да говоря на английски, какво остава за френски. Колкото и странно да беше, мълчах като вцепенена и само се изчервявах.

— И двете си поръчахме пе… пиле с винен сос — за пореден път ми се притече на помощ Стейси. — А вие?

Опитах се да потисна смеха си, бях сигурна, че Трейси се боеше да не произнесе неправилно думата coq^[1] в coq au vin. Жан — Люк сви устни, сякаш искаше да каже „няма проблем“.

— Ние вече се нахранихме. Виното е за вас.

Страхотно, няма що. Не знаех дали нервите ми ще издържат на това. Значи щяха да ни наблюдават, докато се храним? Или имах някакъв психологически проблем с общуването, или бях толкова нервна от тази първа среща, че седях като на тръни на ръба на стола. Нямаше ли да си помисли, че съм прасе? Ами ако нещо заседнеше между зъбите ми? Като спанак, например? Или черен пипер? От друга страна, Трейси продължаваше да се хили като истинска глупачка. Келнерът започна да почуква нервно с химикалката си по бележника. Ръкомахайки, Жан — Люк посочи нещо в менюто и аз успях да уловя думите vin blanc. Бяло вино. С типично парижки маниер келнерът вдигна поглед нагоре и каза:

— Bon choix^[2].

Жан — Люк ми хвърли един секси поглед и ми намигна.

— Мисля, че ще ти хареса избора ми.

Очите му казаха онова, което устните премълчаха — той също бе усетил връзката между нас.

— Какво ви води в Париж?

Не откъсваше поглед от мен. Трейси се възползва от тази възможност и веднага насочи вниманието си към Патрик — премести се леко на стола, отметна коса и бе готова да започне да флиртува.

Трябваше ми секунда, но все пак успях да отговоря:

— Ами, миналата година семейството ми отиде да живее в Лондон, така че, докато още можем, с Трейси се възползваме от възможността да попътуваме из Европа с евтини билети за влак.

Замълчах. Не исках да си помисли, че съм някоя разглезена американка, която харчи парите на баща си, затова поясних:

— През лятото работих на три места, за да събера пари за пътуването, бях сервитьорка и едновременно с това карах стаж.

— А какво правиш, когато не пътуваш по света, не работиш като сервитьорка и не караш стаж?

— Студентка съм във Факултета по изкуство на университета в Сиракуза. Специалност „Рекламен дизайн“.

— А, изкуство. Париж е много богат на изкуство. Посети ли някой от музеите?

— Ами, днес бяхме в Лувъра, музея „Оранжерия“ и този на Пикасо. Вчера ходихме в Парижката Света Богородица, разходихме се по Сена с bateau mouche^[3], качихме се на Айфеловата кула и…

— Как успяхте да отидете на толкова места само за един ден? Само за Лувъра ви трябва една седмица.

Дали щях да посмея да му кажа, че обиколихме тичешком Лувъра само за час, минахме с бърза стъпка покрай „Свободата води народа“ на Дьолакроа, покрай картините на Рембранд и Караваджо, на Реноар и Ван Гог, за да стигнем до „Мона Лиза“ и да установим с разочарование, че прочутата картина е поставена зад плексиглас и заобиколена от размахващи фотоапарати туристи? Или че прекарахме цели петнайсет минути в имитиране на останалите без ръце гръцки статуи, като криехме ръцете си под фланелките? Не, по-добре беше някои неща да се премълчат. Трябваше да протегна крака, обути в най-хубавите ми лачени обувки с тънки токчета и да се престоря, че притежавам поне известна изисканост.

— Нали знаеш как е. За първи път сме в Париж. Има толкова много неща, които искаме да видим и да направим, и толкова малко време.

Жан — Люк не откъсваше поглед от мен.

— И хареса ли ти това, което видя?

Кимнах, изчервявайки се. Вместо да продължа с някоя закачлива остроумна забележка, започнах да се държа като пълен идиот.

— Снощи се качихме на онова огромно виенско колело в градините на Тюйлери. Беше невероятно. От върха му се виждаше цял Париж. Айфеловата кула приличаше на коледно дърво, толкова много светлинки имаше по нея.

Господи, звучах като истинско дете, което не спираше да дърдори за виенското колело и светлинките. В следващия момент сигурно щях да изнеса цяла реч за това как се бях уплашила от мимовете край Лувъра, които бяха препречили пътя ми със своите изрисувани лица, раирани блузи, тиранти и червени барети.

— О, да! Избрали сте най-доброто време да дойдете в Париж. Сега е Bicentenaire de la Revolution française^[4], тържествата ще продължат през цялото лято. Жалко, че не сте били тук за Quatorze juillet^[5]. Нощта беше озарена от прекрасни изкуствени огньове. Имаше улични представления по цялата „Шанз-Елизе“.

Et voilà. Време беше и аз да го впечатля с познанията си.

— Денят на Бастилията, нали така?

— Oui, cʼest ça^[6], но този път беше по-специално. Празнувахме двестагодишнината.

Може би някой предложи Патрик да научи Трейси на няколко израза на френски? Или момчетата отидоха до тоалетната и смениха местата си, когато се върнаха? Няма значение как точно се случи, но стана нещо като игра на музикални столове и положението беше поправено. Някак си вече седях до Жан — Люк, а той ме образоваше, като ми разказваше за Френската революция, а на мен ми беше интересно само защото той много се вълнуваше от миналото на страната си. И защото беше толкова секси.

Естествено, аз се опитах да го впечатля, като говорех развален френски, по-известен като франгле, а той много се забавляваше. Колкото и да е странно, настояваше да „упражнява“ своя английски, който и без това беше почти перфектен. Що се отнася до Трейси, която, с изключение на няколко думи като bonjour (произнесено от нея „бонж-ор“) и au revoir („ор-рии-вор“) не говореше френски, и Патрик, чийто английски бе съвсем слаб — техният разговор беше малко по-оживен, приличаха на онези ужасни мимове пред Лувъра и също като тях непрекъснато размахваха ръце.

— Трябва да ти призная нещо — заяви Жан — Люк. — Добих увереност да дойда и да те заговоря едва след като първо се доближих до Трейси. Ти беше с гръб към мен. А тя, как да се изразя, изглеждаше по-дружелюбно настроена.

Сърцето ми пропусна няколко удара.

Хвърлих поглед към другия край на масата и не можах да не се сетя как се бяхме запознали с Трейси, когато бях за първа година в гимназията. Представи ми се, като подаде ръка и каза: „Гепи!“. Аз се протегнах, но тя дръпна ръката си и направи много странно движение с раменете си, сякаш танцуваше. Тъмнокафявите й очи срещнаха моите и тя заяви:

— Изглеждаш ми забавна. Знам, че с теб ще станем приятелки.

После се завъртя на пети и тръгна по коридора, сякаш от нищо не й пукаше на този свят. След тази случка твърдо си бях наумила на всяка цена да избягвам това момиче. Но май не успях да се отърва от нея. При този спомен се засмях без глас и се запитах как ли Жан — Люк се бе запознал с Патрик. Затова го попитах.

— Заедно отбивахме военната си служба в Салон дьо Прованс в Южна Франция. — Изпъчи гордо гърди и заяви нещо от рода на: — Аз съм левтинат.

— Какво, ляв инат? Би ли ми го казал буква по буква? — помолих аз.

И той го направи.

— А, лейтенант. Значи си едновременно офицер и джентълмен?

— А също така и доктор — засмя се той. — Но не съм лекар. Току-що защитих докторската си дисертация.

Мили боже, този мъж беше мечтата на всяко момиче. Няма майка на този свят, която не би го одобрила. Дори моята майка би го одобрила. Жан — Люк започна да ми обяснява как на двайсет и шест годишна възраст започнал работа във френския еквивалент на НАСА и говорел четири или пет езика, включително руски. По дяволите, въпреки че Жан — Люк беше французин, дори моят дядо Попи, който беше полковник от запаса и много приличаше на героя от филма „Великият Сантини“, щеше да го хареса. Нищо не можеше да се сравни с офицерския чин.

Бях на седмото небе от възторг. Докато съмненията не ме връхлетяха като падащ метеор.

Земя вика Сам! Обади се, Сам!

Питах се защо, за бога, на Жан — Люк му е притрябвало да си губи времето с мен. Не може да не преследваше някаква цел. В крайна сметка на нас, американките, ни се носеше славата, че полудяваме, когато отидем в Европа, и сме готови да вдигнем блузите си и да събуем прашките си пред всеки красив чужденец, който ни се изправи на пътя. Сигурно двамата с Патрик нямаха какво друго да правят в понеделник вечер и бяха тръгнали да обикалят улиците с надеждата, че ще си намерят по някое лесно момиче.

— Значи двамата с Патрик имате навика да сваляте американки по туристическите кафенета?

Очите на Жан — Люк проблеснаха, беше разбрал какво искам да кажа.

— Ами, това е Париж през лятото. Туристите буквално превземат града — всеки музей, всяка улица. Обикалят дори тунелите на канализацията. В нито едно кафене човек не е в безопасност — заяви той, вдигна вежди и нацупи устни. — Но само за твоя информация ти си първата американка, с която се запознавам.

— Да, добре.

— Вярно е. Освен това не вярвам в стереотипите.

— И какво казват те?

— Че американците са груби.

— Опитвам се да се държа възможно най-учтиво — усмихнах се аз. — И какво още?

— Че са некултурни.

— Трябва ли да ти напомням за бутилката вино с капачка на винт?

— Ти говориш френски.

— Pas bien.^[7]

— Поне се опитваш. Освен това се интересуваш от изкуство.

— Нали това уча.

Жан — Люк взе ръцете ми в своите.

— Ти не приличаш на нито едно от момичетата, които познавам.

— Моля те, кажи ми, че това не е обида.

— Et alors^[8] ти си не само красива, но интелигентна и забавна. Трудно се срещат тези три качества в един човек. — Очите му грееха силно, личеше си, че казва истината. — Колко дълго ще останеш в Париж?

Може и да беше изтъркано, но в този момент се предадох.

— Утре заминаваме.

— Тогава нощта никога няма да свърши.