Рик Янси
Последната звезда (99)

98

Седем милиарда милиарда.

Ние сме Човечеството.

Ние сме едно.

Ние сме момичето със счупен гръб, проснато в празна стая, което чака края си.

Ние сме мъжът, паднал на километър, и единственото все още живо в нас не е живо нещо, ами извънземно устройство, което направлява всички налични ресурси, за да запази тялото ни, което лежи на студения камък, да накара сърцето ни отново да забие. Няма разлика между нас и системата. Дванайсетата система е нас и ние сме Дванайсетата система. Ако някой от нас се провали, другият ще загине.

Ние сме затворници на борда на хеликоптера, който кръжи над базата, докато горивото му свършва, люлее се над широка река, чиито вълни са черни и бързи, а гласовете ни заглъхват от вятъра, който реве през отворената кабина, и ръцете ни са стиснати едни в други, ние сме свързани един с друг в неразрушима верига.

Ние сме новобранците, които бързат към своите бойни станции, спасените, избраните, урожаят, събран в базите и разделен на групи, в които телата ни заякнаха, а душите ни се изпълниха, за да бъдат напълнени с омраза и надежда, и знаем, докато излизаме от бункерите си, че зората приближава и с нея войната, за която копнеехме и от която се страхувахме, краят на зимата, нашият край. Помним Бръснача и цената, която плати. Издълбахме инициалите VQP на телата си в негова чест. Спомняме си смъртта, но не можем да си спомним имената си.

Ние сме изгубените, единствените, онези, които не се качихме на автобусите, които пухтяха по магистралите, празните градски улици, самотните пътища. Окопахме се за през зимата и наблюдавахме небето, не се доверихме на никой непознат. Онези от нас, които не загинаха от глад, от студ или от инфекции, които антибиотиците не можеха да преборят, ние устояхме. Превихме се, но не се пречупихме.

Ние сме единствените ловци, замислени от създателите си да съберат оцелелите на автобусите, които обхождат с тази задача околностите, и убиват онези, които отказват да се качат. Ние сме специални, ние сме особени, ние сме Другите. Ние се пробудихме за лъжата, която беше толкова необорима, че да не й повярваме би било лудост. Сега работата ни е завършена и ние наблюдаваме небето, чакаме освобождение, което никога няма да дойде.

Ние сме седемте милиарда, които бяха пожертвани, ние сме само кости, дори плътта от телата ни е отнета. Ние сме пометените, отхвърлените, със забравените имена, с лица, изгубени във вятъра, земята и пясъка. Никой няма да ни познава, следите ни са заличени, заветите ни са унищожени, децата ни и децата им, и децата на децата им са въвлечени във война един срещу друг до последното поколение, до края на света.

Ние сме човечеството. Името ни е Касиопея.

В нас е гневът, в нас е скръбта, в нас е страхът.

В нас е вярата, в нас е надеждата, в нас е любовта.

Ние сме съдът, в който се побират десет хиляди души. Ние ги носим. Ние ги държим. Ние ги пазим. Ние понасяме тяхното бреме и през нас животът им е спасен.

Те са в нас и ние сме в тях. Сърцата ни съдържат всички други. Едно сърце, един живот при идването на последния полет на еднодневката.

Каси

Извънземните са глупави.

Десет хиляди години, за да ни изберат, да ни опознаят до последния електрон и още не са схванали идеята. Все още не разбират.

Малоумници.

Капсулата стоеше над издигнатата платформа три стъпала над пода. Яйцевидна, със зеленикавия цвят на черупката на костенурка и размерите на голям ван, модел „Събърбън“, или кадилак „Ескалейд“. Ключалката е заключена, но имам ключ. Притиснах отрязания пръст на Вош към ключалката върху кръглия сензор до вратата и вратата безшумно се отвори с плъзгане. Примигнаха лампи. Яркозелена светлина, в която се смесваха цветовете на дъгата, окъпа вътрешността. Вътре имаше само една седалка и едно табло. Нямаше панел с бутони. Нито малки монитори. Нищо, освен кресло, табло и прозорче, през което предположих, че трябва да махна за сбогом.

Ивън едновременно беше сгрешил и имаше право. Повярвал беше във всички техни лъжи, но знаеше единствената важна истина. Единствената истина, която имаше значение, преди да дойдат, когато вече бяха тук и след това.

Нямаха отговор на любовта.

Решили бяха, че са я изтръгнали от нас, изпепели ли са я от мозъците ни, като заместят любовта с нейната противоположност — не омразата, а безразличието. Мислели са си, че могат да превърнат хората в акули.

Но са пропуснали една малка дреболия. Не са имали решение на задачата, която тя поставя, защото задачата няма отговор. Дори не е въпрос за размисъл.

Задачата с онова проклето мече.

Катализатора

След като Каси тръгна, пуснах оръжието.

Не ми трябваше. Подаръкът на Вош беше в джоба ми.

Аз бях детето в житната нива.

По настилката се чу тропот от ботуши, по полирания бетонен под, по металните обкови на стъпалата, от полосите до командния център, шумът от хиляди крака, които тичат като хшът-хшъткането на плъховете зад стените на стария хотел.

Обкръжена бях.

Ще й дам единственото, което мога — помислих си, посегнах към зелената ампула в джоба си. — Единственото, което ми остана.

Пъхнах пръсти в джоба на якето си.

Празния джоб на якето.

Потупах другите си джобове. Не. Не бяха моите джобове. Това бяха джобовете на Каси. Дадох й моите дрехи под навеса, преди да влезем в командния център.

Зелената ампула не беше у мен. У Каси беше.

Стъпките от ботуши по паважа, по полираните бетонни подове, по металния обков на стъпалата. Отблъснах се от стената и запълзях към вратата.

Близо беше. Пред стаята, от другата страна на вратата, на няколко стъпки от нея по коридора. Ако стигнех до него, преди те да стигнат до това ниво, все още имах шанс — те нямаха, но аз имах.

Каси имаше.

Вратата. Натиснах ръчката, отворих я наполовина, после бързо се намъкнах в отвора, за да й попреча да се затвори. Виждах го, останалия без лице убиец на седем милиарда, който трябваше да ме убие, когато имаше възможност — а имаше няколко, — но не успя. Беше се провалил, защото дори той беше объркан от непредвидимата траектория на любовта.

Коридор. Устройството би трябвало да е все още у него. Носеше го навсякъде със себе си. Съвсем леко — колкото мобилен телефон, проследяваше всеки новобранец с имплант в базата. И с едно натискане на палеца можеше да изпрати сигнал до импланта, вграден в тиловете им, да избие всички тях.

Вош. По корем изпълзях до него, улових гърба на униформата му и го претърколих. Кървавият кратер, в който се беше превърнало лицето му, се обърна към стерилната светлина от тавана. Чувах ги по стълбите, ботуши по металните ръбове на стъпалата, засилваше се. Къде е? Дай го, кучи сине.

Джобовете на гърдите. Там, където го държеше. По дисплея шареха зелени точки, три четвърти взвод вървеше към мен. Подчертах всички — всеки новобранец в базата, към пет хиляди души, и зеленият бутон под палеца ми заблестя, затова не исках да се връщам тук. Знаех какво ще се случи. Знаех:

Ще убивам, докато изгубя броя. Ще убивам, докато броят изгуби значение.

Взирах се в екрана, осветен от пет хиляди мънички, пулсиращи светлинки, всяка от които беше злочеста жертва, всяка беше човешко създание.

Казах си, че нямам избор.

Казах си, че не съм негово творение. Не съм това, в което ме превърна.

Зомби

При седемнадесетата обиколка на периметъра — или може би осемнадесетата — изгубих им броя — светлините във въздушната база изведнъж изгаснаха, срещу мен сержант Спринтьорка кресна в слушалките си:

— Статус?

Кръжахме повече от час и горивото ни беше на привършване. Скоро трябваше да кацнем, единственият въпрос беше къде — в базата или извън нея. Точно сега приближавахме отново реката. Очаквах пилота да промени курса, да насочи машината към земята, но тя не го направи.

Меган се беше свила под ръката ми, мушнала глава под брадичката ми. Фъстъка се притискаше до другата ми ръка, наблюдаваше базата отдолу. Сестра му беше някъде там. Вероятно беше жива, вероятно беше мъртва. Възстановяването на осветлението беше лош знак.

Насочихме се към реката, базата остана вляво от нас, видях и други хеликоптери да кръжат отгоре й, очакваха всичко да се разчисти, за да кацнат. Светлините им разсичаха предутринната мъгла, снопове от блестящо бяло. Вече бяхме над реката, набъбнала от ранното пролетно топене.

Над нас небето просветляваше към сиво и звездите започнаха да избледняват.

Това е. Денят на зеленото. Денят на бомбите. Погледнах към кораба-майка, но не успях да го видя на просветляващото небе.

Разговор със земята отдолу, сержантът свали слушалките си. Погледна ме, ръката й лежеше на приклада на оръжието й. Фъстъка застина, преди мен разбра какво следва. Ръката му се вкопчи в колана, въпреки че нямаше къде да бяга, нито къде да се скрие.

Заповедите се бяха променили. Тя извади оръжието си и го насочи към главата му.

Застанах пред него. Най-накрая кръгът се беше затворил. Дошло беше време за изплащане на дълговете.

Каси

През отворената врата зад мен войниците нахлуха в помещението. Бързо се разпръснаха рамо до рамо от стена до стена, в две редици, най-близкият коленичи, две дузини пушки се прицелиха в една-единствената къдрокоса и кривоноса цел. Обърнах се и ги погледнах в лицето. Не ме познаваха, но аз ги познавах. Познавах по лице всички, които щяха да ме убият.

Знаех какво си спомнят и какво са забравили. Съхранявах ги в себе си. Предстоеше ми да бъда убита от човешка мозайка от мен самата. Зачудих се: това убийство ли е? Или самоубийство?

Затворих очи. Съжалявам, Сам. Опитах.

Той сега е с мен, братчето ми, чувствам го.

И това е добре. Поне когато умра, няма да съм сама.

Катализатора

Вратата на стълбището се отвори с трясък и войниците нахлуха в коридора с извадени оръжия. Пръстите им се притискаха към спусъците.

Твърде късно за тях.

Твърде късно за мен.

Натиснах бутона.

Зомби

От другата страна на пътеката сержантът се загърчи на мястото си, красивите й тъмни очи помътняха, черепът й се блъсна в облегалката, а след това увисна на коланите си. Меган се изправи като свещ с вик на ужас. Всички новобранци в кабината бяха последвали сержанта си.

Включително пилотът.

Носът на хеликоптера се насочи надолу, зави рязко вдясно. Паднах върху Фъстъка, който, без да губи време се беше разкопчал. Проклетото хлапе схващаше всичко по-бързо от мен. Изиграх една бърза, отчаяна игра на шамарчета с Меган, опитвах се да освободя първо нея. Фъстъка излетя от мястото си — улових го за ръкава и го притиснах към гърдите си. После Меган се измъкна, но не я изпуснах, в едната ръка държах Фъстъка, а в другата нея.

— Реката! — изкрещях към тях.

Той кимна. Сред нас той беше най-хладнокръвният. Много бързо разкопча колана ми, за да ме освободи.

Хеликоптерът летеше към водата.

— Дръж се за мен! — извиках. — Не се пускайте!

Падахме странично. Реката представляваше безлична черна стена, която се втурна към отворения люк от страната на Фъстъка.

— ЕДНО!

Фъстъка затвори очи.

— ДВЕ!

Меган изкрещя.

— ТРИ!

Завъртях се на седалката, с по едно дете в ръка и се гмурнах с краката напред в отвора.

Каси

Войниците нападнаха на Земята. В една секунда стояха прави, в следващата бяха долу. Някой беше изпържил мозъците им. Не бях сигурна как, но бях сигурна кой.

Обърнах се. Бях виждала толкова трупове, че ми стигаха до края на десетте ми хиляди съдби. От майка ми, която се давеше в собствената си кръв, до баща ми, който се гърчеше на земята прострелян в стомаха, от онези преди и тези след, онези между тях, моите мъртви, техните мъртви, нашите мъртви.

Да, достатъчно бях видяла.

А и тези, които току-що паднаха, бяха моите тела в известен смисъл. Все едно гледах към общия ни труп. Умножен по дванадесет.

Влязох в капсулата. Присвих се на стола. Поставих предпазните колани, издърпах ги и ги кръстосах на гърдите си. В ръката си държах палеца на мъртвец. В джоба си имах зелена ампула в пластмасова кутийка. В главата си имах десет хиляди гласове, които странно пееха като един. А в сърцето ми цареше спокойствие, то беше тихо място, недокоснато от нищо, отвъд пространството, необвързано от времето.

Каси, искаш ли да летиш?

Зелената ампула изпадна, когато се изскубнах от стола на „Страната на чудесата“, взех я, без да се замисля, без дори да погледна към нея. После видях Катализатора как лежи в коридора и си спомних, че си сменихме якетата. През цялото време беше носила бомбата и не беше казала на никого. Май знаех защо. Познавах я така, както тя познаваше себе си. По-добре дори, защото можех да си спомня всичко, което тя беше забравила.

Притиснах отрязания пръст на Вош към бутона за старт. Люкът се затвори, заключващият механизъм зажужа. Вентилацията се включи и хладен въздух облъхна лицето ми.

Капсулата се разтресе. Прииска ми се да вдигна ръце.

Да, тате, искам да летя.

Зомби

Изпуснах децата, когато се гмурнахме във водата. Силата на приземяването ни раздели. Хеликоптерът падна в реката на няколкостотин метра нагоре по течението и огненото кълбо оцвети повърхността в мътнооранжево. Първо видях Меган, лицето й се показа на повърхността достатъчно, за да успее да изкрещи гъргорещо. Улових я за китката и я дръпнах към себе си.

— Капитан! — извика тя.

А?

— Изгубих Капитан!

Зарита срещу краката ми, протягаше свободната си ръка към плюшеното мече, което бавно се въртеше покрай нас. Исусе! Проклетото мече.

Погледнах през рамо. Фъстък, къде си? И го видях на брега, наполовина във водата, наполовина на сушата, извил гръб, докато изкашляше галон речна вода. Хлапето наистина беше неунищожимо.

— Добре, Меган. Качи се на мен, ще го взема.

Тя се вкопчи в гърба ми, уви слабите си ръчички около врата ми и тъничките си крачета около торса ми. Заритах към мечето. Улових го. После плувах дълго към брега, който не беше далеч, но водата беше ледена, а Меган, която мечешки се беше вкопчила в мен на гърба ми, ме дърпаше надолу. Мечешки ме дърпаше надолу. Добра игра на думи.

Рухнахме на брега до Фъстъка. Няколко минути мълчахме. После Фъстъка се обади:

— Зомби?

— Някой натисна копчето за очистване. Само едно нещо го обяснява, редник.

— Ефрейтор — поправи ме той. — После добави: — Катализатора?

Кимнах.

— Катализатора.

Той помисли секунда. И после треперенето на гласа издаде страха му да попита:

— Каси?

Каси

Ръката Божия се стовари отгоре ми, когато капсулата се откъсна от площадката за излитане, силен юмрук прилепи тялото ми към стола, а после същият юмрук се сви около мен, притисна ме. Някой гаден умник затисна гърдите ми с двутонна скала и ми беше много трудно да дишам. А друг, без да го е грижа за моето удобство и сигурност, беше изключил осветлението — не виждах дори зловещата зелена светлина, която май идваше отвсякъде и от никъде. Или беше така, или очите ми се бяха забили в тила ми.

Зомби

— Не, Фъстък. Тя вероятно не е успяла да се спаси — Преди да успея да изрека думите, Меган ме удари по гърдите и посочи към базата. Кълбо от ярка зелена светлина се появи над дърветата в розовеещото небе. Остатъците от него стояха пред очите ни, дълго след като то беше изчезнало в атмосферата.

— Падаща звезда! — каза тя.

Поклатих глава.

— Посоката е обратна.

Накрая предположих, че съм сгрешил.

Каси

Няколко минути продължи усещането, че бавно ме премазват до смърт в пълен мрак. С други думи, цяла вечност. Добре, вечност е дума.

Дума, която подмятаме, сякаш можем да схванем значението й, сякаш вечността е нещо, което човешкото съзнание може да обхване.

Ремъците на гърдите ми се разхлабиха. Двутонният блок се стопи.

Поех дълбоко и треперливо дъх с отворени очи. Капсулата беше тъмна — нямаше я зелената светлина и доброто избавление. Ненавиждах зеленото на Другите, изобщо не беше моят нюанс. Погледнах през прозореца и ахнах.

Здравей, Земя.

Така значи те вижда Бог, яркосиня сред пълен мрак. Нищо чудно, че те е създал. Нищо чудно, че е създал слънцето и звездите, за да може да те вижда.

Красиво е друга дума, която подмятаме нехайно, лепим я на всичко от коли до лак за нокти, докато думата се разнищи под тежестта на цялата баналност. Но думата е красива. Надявам се да не го забравят. Светът е красив.

Капчица вода се появи пред очите ми. Падаше свободно — най-странната сълза, която съм избърсвала.

Никога не забравяй, Самс. Любовта е за цяла вечност. Ако не е, не би било любов. Светът е красив. Ако не е, не би било светът.

Най-изумителното от това, че пазех в себе си спомените на брат ми ли? Да видя себе си през неговите очи, да чуя себе си през неговите уши, да преплавам Касиопейското море в три измерения, начинът, по който преживяваме на практика всичко, с изключение на онова, което уж трябва да разбираме най-добре: себе си. За Сам има куп цветове, ухания и чувства, които съставляват Каси, и тази Каси не е Каси на Бен нито Каси на Марика, нито Каси на Ивън или дори Каси на Каси, тя принадлежи на Сам и на никого другиго.

Капсулата се претърколи, яркото синьо бижу изчезна от погледа и за последен път в живота си се изплаших, сякаш бях паднала от ръба на света — в известен смисъл май точно това се беше случило. Инстинктивно посегнах към изчезналата Земя, пръстите ми се удариха в прозореца.

Сбогом.

О, твърде далеч съм. И твърде близо. Ето ме, чувам гласче, което дращи пустотата: Сама, сама, сама, Каси, ти си сама. И ето че гледам през очите на Ивън към момичето със задължителното плюшено мече и безполезния М16, свито в спалния си чувал дълбоко в гората, как си мисли, че е последният човек на Земята. Наблюдавам я нощ след нощ и ровя в нещата й, когато тя е отишла за провизии. Какъв съм нещастник, докосвам вещите й и чета дневниците й, защо просто не мога да я убия?

Това е името ми. Каси от Касиопея. Самотна, както са самотни звездите.

Сега откривах себе си в него и не съм човекът, когото очаквах да открия. Неговата Каси разсича мрака със светлината на милиард слънца. И той е толкова смаян от това, колкото съм и аз, както е и човечеството, както са и Другите. Не може да каже защо. Няма причина, няма просто обяснение. Невъзможно е да разбереш и невъзможно да сравниш, все едно да попиташ защо изобщо съществува всичко.

Той знае отговора добре. Просто това не е отговорът, който търсех.

Съжалявам, Ивън, сгреших. Не си обичал представата си за мен, вече го знам. Звездите зад прозореца избледняха, отнесени от противната зелена светлина, и след минута корпусът на кораба-майка се показа.

О, гадино. Цяла година мразех зеления ти търбух. Наблюдавах те, изпълнена с омраза и страх, а ето ни сега, само ние двамата, Другите и човечеството.

Това е името ми. Не Каси от Касандра. Или Каси от Касиди. Не и Каси от Касиопея. Вече не е. Вече съм повече от нея.

Аз съм всички тях: Ивън, Бен, Марика, Меган и Сам. Аз съм Дъмбо, Кекса и Малката. Аз съм всички онези, които ти изпразни, прилъга, съсипа, хилядите, които си мислеше, че си избила, но те живеят в мен.

Аз съм дори повече от това. Аз съм всички онези, които помнят, които са обичали, които са познавали и за които само са чули. Колко са в мен? Преброй звездите. Давай, преброй песъчинките в пясъка. Това съм аз.

Аз съм човечеството.

Зомби

Преместихме се в прикритието на дърветата. Ако се е случило онова, което предполагах — че някой в базата е очистил всички останали, — вече нямаше риск да ги взема с мен, но имаше някакъв риск, а един човек, когото познавах, веднъж ми каза, че всичко се свежда до риска.

Фъстъка здравата се ядоса. На Меган й олекна.

— Кой ще я пази, ако дойдеш с мен? — попитах го аз.

— Не ми пука!

— Ами на един от нас му пука. И случайно този човек командва.

Минах през дърветата, през ничията територия, която ограждаше периметъра на базата, към най-близкия вход и кулата над него. Нямах оръжие, нямах с какво да се защитя. Лесна мишена. Но нямах избор. Продължих.

Вир-вода бях, а температурата малко над нулата, но не ми беше студено. Чувствах се страхотно, дори кракът вече не ме болеше.

Касиопея

Блестящият зелен кожух на кораба изпълни прозореца, заличи звездите. Вече само него виждах, а светлината от слънцето хвърляше отблясъци по равната му повърхност. Колко казваха, че е голям? Четиридесет километра от край до край, приблизително с размерите на Манхатън. Виждах само мъничка част от огромното цяло. Сърцето ми биеше лудо. Дишах накъсано, дъхът ми излиташе от устата на бели кълба. В капсулата беше страшен студ. Не помнех да ми е било толкова студено.

С треперещи ръце посегнах към джоба и извадих капсулата. Тя се изплъзна и се завъртя към върха на апарата като плувка във водата. Улових я след няколко опита, стиснах я здраво в юмрук.

По дяволите, студено ми беше. Зъбите ми тракаха. Не можех да мисля. Какво друго? Имаше ли друго? Имаше ли нещо недовършено, което да съм оставила? Не беше много — аз вече бях повече от сумата от моите преживявания. Имах десет хиляди личностни дялове.

Ето защо: когато човек види себе си през чужди очи, това променя неговия гравитационен център. Не променя начина, по който се възприема. Променя начина, по който възприема света. Не самия човек. А всичко-без-самия-човек.

Вече не те мразя, казах на кораба-майка. И не се страхувам. Нищо не мразя, от нищо не се страхувам.

В центъра, точно в средата на зрителното ми поле, се увеличаваше черна дупка, която ми заприлича на отваряща се паст. Насочих се право към нея.

Поставих капсулата в устата си.

Не, отговорът не е омразата.

Черната дупка се увеличаваше. Попаднах в яма без светлина, в пустота, във вселена преди вселената да е била вселена.

И отговорът не беше страх.

Някъде в търбуха на кораба-майка десетки бомби, двадесет пъти по-големи от тази в устата ми, се търкаляха към мястото, откъдето щяха да бъдат пуснати. Надявах се все още да са на мястото си. Надявах се да не са започнали да падат. Надявах се, че съм навреме.

Апаратът мина през отвора и влезе в кораба-майка, разтърси се и спря. Прозорецът отново беше покрит със скреж, но отвън имаше светлина, просветваше на леда. Люкът до мен изсъска. Трябваше да изчакам, докато се отвори. После трябваше да стана от стола. После трябваше да се обърна и да се изправя очи в очи с онова, което ме чака отвън.

— Ние сме тук, а после ни няма — ми каза той, — и не е важно времето, в което сме тук.

Между нас нямаше прекъсване, нямаше място, където аз да свършвам и той да започва.

Всичко беше свързано. Аз бях преплетена с всичко — от еднодневките до най-далечната звезда. Нямах граници, безпределна бях и отворена към сътворение, както цветето се отваря към дъжда.

Вече не ми беше студено. Ръцете на седем милиарда ме обгръщаха.

Станах.

Сега, когато лягам да спя…

Поех дълбоко последния си дъх.

И щом с утринната светлина се събудя…

Стиснах здраво зъби. Ампулата се счупи.

Научи ме как да поема по пътеката на любовта.

Излязох там, навън, и вдишах.

Зомби

Стигнах до постланата с чакъл пътека, която вървеше покрай оградата, когато слънцето изгря на хоризонта — не, не искам слънцето, не е възможно, освен ако слънцето не беше решило да се покаже от север и не беше разменило златистия си цвят за зелен. Завъртях се вдясно и видях звездите да угасват една по една, заличени от огромния взрив светлина на северния хоризонт — експлозия във високите слоеве на атмосферата, която покри всичко с река от ослепително зелено.

Първата ми мисъл беше за децата. Не знаех какво, по дяволите, се случи и не свързах снаряда, излетял от базата, с огромния взрив на север. Не ми хрумна, че за пръв път от много време нещо може би наистина се е случило както ние искаме. Честно казано, когато видях светлината, си помислих, че е започнала бомбардировката и съм свидетел на разрушението на първия от градовете на Земята. Идеята, че корабът майка може да изчезне, дори не се появи на радара ми. Как така да изчезне? Този кораб беше недостижим като луната.

Подвоумих се, опитах се да реша дали да продължа, или да се върна обратно. Но зелената светлина избледня, небето отново стана розово и никакви ужасени деца не изскочиха от гората да търсят спасение. Реших да продължа. Вярвах на Фъстъка. Той щеше да съумее да се държи както трябва, докато се върна.

След десет минути влязох в базата и видях първия от много трупове. Мястото беше гробница. Минах през поле от мъртъвци. Лежаха на купчини, на групи от по шестима, десетима, телата им бяха изкривени в пози на мълчалива агония. Спрях да огледам една ужасяваща грамада, търсех познати лица. Не исках да хукна, въпреки че един глас в мен крещеше всяка минута да бързам, бързам. И някъде позабравен спомен изникна — за случилото се в „Кемп Хейвън“ — как Вош искаше да жертва селото, за да го спаси.

Това можеше и да не е дело на Катализатора — можеше да е следствие от това, че Вош е използвал последната си възможност.

Отне ми часове да стигна до последното ниво, дъното на ямата с мъртъвци.

Тя едва вдигна глава, когато отворих вратата на стълбището. Може и да съм крещял името й, не помня.

Не помнех и да съм се препъвал в тялото на Вош, но така трябва да е станало. На пътя ми беше. Ботушът ми ритна бутона за избиване, който лежеше до нея. Устройството литна по пода.

— Уокър — задави се тя, посочи към рамото ми по коридора. — Мисля, че той е…

Поклатих глава. Ранена беше и все още си мислеше, че ще взема да се тревожа за него и за секунда? Докоснах рамото й. Тъмната й коса погали опакото на ръката ми. Очите й блестяха. Ярката им светлина ме прониза.

— Намери ме — каза тя.

Коленичих до нея. Улових ръката й.

— Намерих те.

— Гръбначният ми стълб е счупен — каза тя. — Не мога да ходя.

Промуших ръце под нея.

— Ще те нося.