Рик Янси
Последната звезда (19)

18

— Промяна в плановете — едва изрекох. Не ме оставяше да дишам. Хватката на леденостудените й пръсти беше толкова корава, силата в тях толкова очевидна, че не се съмнявах, че може да счупи врата ми с едно помръдване на костеливата си китка. Това щеше да е лошо. Лошо за Дъмбо, за Катализатора, за Малката и най-вече за мен. Единственото, което ми спасяваше живота, беше изненадата й, че съм тук, на километри от най-близката база и на място, което нямаше да съществува след края на седмицата.

Грешката си е твоя, Зомби. Имаше възможност да я неутрализираш и я пропиля.

Добре. Тя ме подсети за баба.

Баба Заглушител накланяше глава при всеки мой отговор като любопитна птица, която наблюдава вкусна мръвка.

— Каква промяна в плановете? Това е невъзможно.

— Вече извикаха помощ по въздуха — давех се аз, отчаяно се мъчех да изкопча време. — Не чу ли самолета? — Всяка секунда, в която отвличах вниманието й, означаваше секунда живот. От друга страна, известието, че бомбардировачите вече са излетели, можеше да се окаже най-краткият път към смъртта.

— Не ти вярвам — заяви тя. — Мисля, че си малък мръсен лъжец.

Пушката ми лежеше на две стъпки от мен. Съвсем близо. Страшно далеч. Старицата отново ми напомни на птица заради начина, по който накланяше глава, когато ме поглеждаше. Накланяше я на една страна като проклета зеленоока врана и тогава го усетих — свирепата жажда на нахлуващото съзнание, нейното съзнание, проникваше в мен като бормашина в меко дърво. Почувствах се премазан и едновременно разнищен. Нищо от мен не остана скрито за нея, нищо не беше сигурно и свещено. Приличаше на „Страната на чудесата“, само че тя не проучваше спомените ми, а мен.

— Толкова много болка — мърмореше тя. — Толкова много загуби. — Пръстите й се стегнаха около гърлото ми. — Кого търсиш?

Отказах да отговоря и тя ме стисна с такава сила, че дъхът ми спря. Пред погледа ми се завъртяха черни точици. От мрака сестра ми извика името ми. И си помислих: Исусе, Съливан, ти беше права. Тази вещица нямаше да ме държи в задушаваща хватка, ако не бях отговорил на този зов. Сестра ми ме доведе тук, не беше Малката, нито Катализатора.

Пръстите ми докоснаха приклада на пушката. Дъртата, ядяща котки Заглушителка се смееше в лицето ми — с вкиснат дъх, беззъба, ровеща в душата ми, ръфаща живота ми, и го храчеше отгоре ми.

Все още чувах сестра си, но вече виждах Дъмбо, свит зад плота на кафенето, как през плач ме вика с поглед, защото няма сили да проговори.

Отивам там, където и ти, сержант.

Изоставих го, изоставих го, както изоставих сестра си, сама и беззащитна. Исусе, дори взех оръжието му.

Свети Боже. Оръжието.