Рик Янси
Последната звезда (57)

56

Катализатора

Бутнах Съливан на седалката и креснах в ухото й:

— Приготви се да скачаш!

Нищо не отговори, само се взираше объркано в окървавеното ми лице. Артериите ми бяха запушвани от микророботите, които гъмжаха в кръвообращението ми, рецепторите за болка бяха заглушени от хъба, може би изглеждах ужасно, но се чувствах прекрасно.

Прескочих я и отидох в кабината за управление, настаних се на мястото на втория пилот. Пилотът веднага ме позна.

Беше лейтенант Боб. Същият лейтенант Боб, чийто пръст счупих при „бягството“ си с Бръснача и Малката.

— По дяволите — извика той. — Ти!

— Направо от гроба! — извиках, което си беше самата истина. Насочих пръст към краката ни.

— Пусни!

— Майната ти!

Действах, без да мисля. Хъбът го реши вместо мен — това й е ужасното на Дванайсетата система — не знаех вече къде свършваше тя и къде започвах аз. Не бях напълно човек, не бях и изцяло извънземно, не бях нито едно от двете, нещо се отприщи у мен, нещо се освободи.

След това осъзнах невероятната красота на ситуацията — най-безценният уред, който има един пилот, е неговото зрение.

Махнах забралото му и забих пръст в окото. Зарита с крака, опита се да хване китката ми, носът на хеликоптера се насочи надолу. Пресрещнах ръката му и я насочих отново към лоста за управление, докато навлизах в него: там, където имаше паника, давах спокойствие, там, където имаше болка, давах успокоение.

Знаех, че няма да ни превърне в камикадзета, защото не можеше да скрие нищо от мен. Познавах дори желанията, които щеше да отрече и пред самия себе си, а у него нямаше никакво желание да умре.

И в ума му нямаше никакво съмнение, че се нуждае от мен, за да оцелее.