Рик Янси
Последната звезда (61)

60

Катализатора

Скочих от хеликоптера. Зомби проследи с поглед как метнах раницата на рамо и попита:

— Всичко ли е готово?

— Готово е.

— Колко ти остават?

Кимна към чантата.

— Пет.

Той се намръщи.

— Достатъчни ли са, как мислиш?

— Трябва да са. Така че, достатъчни са.

— Тогава е време — каза той.

— Време е.

Погледите ни се срещнаха. Знаеше какво си мисля.

— Няма да обещая такова нещо — заяви той.

— Не можеш да дойдеш с мен, Зомби.

— Няма да обещая такова нещо — повтори той.

— Не можеш и да останеш тук. След като корабът майка пусне бомбите, тръгни на юг. Използвай устройствата за проследяване, които ти дадох. Няма да те скрият от радарите, нито от Заглушителите, но…

— Катализатор.

— Не съм свършила.

— Знам какво да правя.

— Не забравяй Дъмбо. Не забравяй каква беше цената на това да тръгнеш да ме търсиш. Някои неща трябва да ги изоставиш, Зомби. Някои неща…

Улови с две ръце лицето ми и ме целуна настоятелно по устата.

— Една усмивка — прошепна той. — Една усмивка и ще те пусна.

Лицето ми беше в дланите му, а моите — на бедрата му. Челото му докосваше моето, над нас се въртяха звездите, под нас се въртеше Земята, а времето изтичаше, изтичаше.

— Няма да е истинска — казах аз.

— Вече не ме интересува.

Отблъснах го. Внимателно.

— Но мен продължава да ме интересува.