Рик Янси
Последната звезда (84)

83

Щрак. Насочих светлината към тавана. От дюзите се лееше вода с пълна сила. Студената вода се лееше върху извърнатото ми нагоре лице.

Страхотно. Една от бомбите на Катализатора сигурно е включила системата.

За минути станах вир-вода. Това не беше честно, знаех, но я обвинявах. Бях мокра, премръзнала, превъзбудена от адреналина и вече наистина трябваше да пишкам.

А от Катализатора все още нямаше никаква следа.

Колко дълго да те чакам?

Не знам колко време ще отнеме.

Естествено, но на някакъв етап не става ли очевидно, че не идваш?

Това ще да е точката, в която си спряла да чакаш, Съливан.

Добре. Наистина съжалявах, че не й го изкарах през носа, когато имах възможност. Чакай. Всъщност аз го изкарах през носа й, когато имах възможност. Добре. Едно по-малко.

Не мога да седя тук вечно, присвита на мокра, окаяна топка. Ако участта ми е да бъда мокра и нещастна, ще я посрещна права. Ще видя отварят ли се тези врати. Едно леко побутване, за да проверя дали ще се отворят. Зад тях нямаше никого, иначе щеше да види светлината или да забележи сянката ми и да ми се нахвърли в мрака.

Изкуственият дъжд капеше по челото ми, стичаше се от косата ми, плъзгаше се по челюстта ми като пръст на любовник. Водата жвакаше под ботушите ми. Ранената ми ръка започна да щипе, щипеше силно, хиляди малки иглички пробождаха кожата ми, а после усетих паренето по скалпа си. Усещането се разпростря. По врата ми, по гърба ми, по гърдите, стомаха, лицето. Цялото ми тяло пламна. Запрепъвах се от вратите към уютното си местенце до стената. Нещо не беше както трябва. Една древна част от мозъка ми крещеше с пълна сила. Нещо не е както трябва.

Включих фенерчето и го насочих към ръката си. Огромни кървави резки шареха кожата ми. Нова кръв течеше от раните от шрапнела и бързо се превръщаше в наситено кадифено пурпурно, сякаш кръвта ми реагираше на вещество във водата.

Във водата.

Топлината беше почти непоносима, сякаш са ме залели с вряла вода, само че течността, която се лееше отгоре ми, не беше топла. Насочих светлината към другата си ръка. Покрита беше с ярки, колкото средно голяма монета, червени точки. Припряно — не паникьосано — отворих якето, издърпах ризата си и видях звездообразни ярки слънца, които горяха върху бледорозов фон.

Имах три възможности: да стоя тук глупаво под отровния дъжд, глупаво да се втурна през вратите с матово стъкло към един-Бог-знае-какво или мъдро да се махна от комплекса, преди цялата ми кожа да се разтвори и да се отдели от тялото ми.

Заложих на третата възможност.

Светлинката от фенерчето ми разсичаше мрака, създаваше дъги, докато тичах. Хвърлих се към стълбището, скочих към стената, плъзнах се на хлъзгавия бетон и се препънах на площадката. Фенерчето излетя от ръката ми и примигна. Трябва да изляза навън, навън. Веднъж излязла, щях да съблека дрехите си и да се овъргалям в калта като прасе. Очите ми пареха остро, по лицето ми се стичаха сълзи, горещи въглени изгаряха устата ми и гърлото и всеки сантиметър от тялото ми се покри с мехури като от чума.

Какво е това, Каси? Що за мехури са?

И разбрах. Накрая разбрах.

Прекъсни електричеството. Отвори шлюзовете. Отприщи чумата. Обща заповед четири беше нашествие в микрокосмоса, акустична версия на първата от трите вълни, залели света, същата мелодия, различни думи и всеки нашественик при събуждането си приема човешки аватар.

В какъвто се бях превърнала аз. Аз съм човечеството.

Навън, навън, навън! Вече бях на приземния етаж, приземния етаж, който нямаше прозорци, запечатал се в паметта ми, защото нямах светлина и нямаше никаква табела за изход, която да свети ярко и да ме води. Вече не бях припряна. Бях обзета от луда паника.

Защото вече бях тук. Знаех какво следва след Третата вълна.