Рик Янси
Последната звезда (45)

44

Взвод едно-девет

От своето местоположение на двеста и седемдесет метра на север петчленният ударен отряд от Взвод 19 наблюдаваше как хеликоптерът изстреля двете ракети, а после сбогом, къщурке, се взриви и от нея останаха само бетонните й основи в оргазъм от огън и дим.

В слушалката на Млечния се чу гласът на пилота:

— Стойте на позиция, Едно-девет. Повтарям: стойте на позиция.

Млечния вдигна юмрук, за да даде знак на отряда си: стойте!

Хеликоптерът описа широка дъга над целта. Приклекналият до Млечния Пикси въздъхна шумно, наместваше нещо слушалката си. Връзката й беше твърде дълга за малката му главица, не можеше да я втъкне. Швейцарския му прошепна да млъква, а Пикси му даде указания да си целуне задника. Млечния нареди и на двамата да млъкват.

Отрядът се спотаи зад избледнялата табела на Хаволин до стара тухлена сграда, представлявала магазин за техника, преди светът да се прецака до невъобразимост. Купчини от използвани гуми и камари от джанти, разглобени части от двигатели и инструменти се търкаляха из паркинга, като носени от вятъра листа. Колите, камионите, вановете и минивановете бяха покрити с прах и мръсотия, прозорците им бяха разбити и във вътрешността им тапицерията гниеше, това бяха останки от необратимо отишло си време. Поколението, което щеше да дойде след Взвод 19 — ако изобщо имаше такова поколение, нямаше да разпознава символите по камионите и предниците на тези ръждясващи грамади. След сто години никой нямаше да може да прочете табелата над главата си, нито дори да разбира, че буквите означават звуци.

Сякаш вече имаше значение. Сякаш на някого му пукаше. Най-добре беше никой нищо да не помни. Човек не скърби за онова, което не помни.

Хеликоптерът се издигна над развалините и вятърът от перките му накара дима да се застеле ниско, а пламъците да полегнат. Гледаха през оптичните си визьори, Млечния и Пикси на юг към хеликоптера, Швейцарския и Сникърса на запад, Гъми на север — оглеждаха терена за зелена светлина на трансформиран от извънземните враг. Щяха да изчакат хеликоптера да си тръгне, после да тръгнат по магистралата и да прочистят участъка пътьом — ако изобщо има нещо за прочистване. Освен ако трансформираните не се бяха омели, когато са чули приближаването на хеликоптера, всичко в къщата се беше овъглило.

Пикс пръв го видя: мъничка неоновозелена искра, която изскочи от пламъците като искра в летен сумрак. Сбута Млечния по крака и посочи. Млечния кимна с мрачна усмивка. О, да. За това бяха тренирали, Боже мили, не помнеха вече колко често, но това беше първото им бойно кръщение. Живо, дишащо, съвсем истинско Боже мой, от плът и кръв трансформирано създание.

Шест месеца, две седмици и три дни, откакто автобусите ги бяха събрали заедно — момчетата и момичетата от Взвод 19. Сто деветдесет и девет дни. Четири хиляди, седемстотин седемдесет и шест часа. Двеста осемдесет и шест хиляди петстотин и шестдесет минути, откакто Пикс беше Райън и трепереше от страх в отводнителна шахта, покрит със струпеи, рани и въшки, с подут стомах, тънки като вейки ръце, подпухнали очи. Качиха го на един от автобусите, докато хлипаше без сълзи, защото тялото му вече страдаше от обезводняване. Млечния се казваше Кайл, спасиха го от лагер на три километра от границата с Канада, едро дете, навъсено и гневно, изгарящо от желание за разплата, трудно се контролираше, трудно се пречупваше, но в крайна сметка го пречупиха.

Пречупиха всички.

Джеръми стана Швейцарския, Луиз — Гъми, Емили се превърна в Сникърс. Шепа малоумни прякори с имена на шоколади и сладкиши за шепа сладки малоумни новобранци.

Единствените, които не се огънаха, единствените, които „Страната на чудесата“ определи като годни. Останалите, чиито умове или тела се поддадоха, изчезнаха в пещите на крематориума или в тайните стаи, където телата им бяха превърнати в бомби. Лесно беше. Лесно до абсурдност. Изпразни съда от надежда, вяра и доверие и можеш да го напълниш с каквото пожелаеш. Можеха да кажат на хлапетата във Взвод 19, че две плюс две прави пет, и те щяха да повярват. Не, не просто да повярват, те щяха да убият всеки, който твърди друго.

Висока фигура, над която се носеше зелен пламък, се появи от дима и пламъците — с вдигнати, празни ръце, прекоси почернелия чакъл към пътя — хеликоптерът сведе нос и започна да се спуска.

Какво, по дяволите, ставаше? Защо не го очистеха?

Пикс, тъпанар с тъпанарите, той щеше да бъде проклетата цел. Кучият му син успя.

Хеликоптерът кацна и Млечния вече виждаше как Хърш и Рийз скачат от машината. Не ги чуваше, но знаеше, че крещят на онзи над воя на машината: Долу, долу, долу! Ръце на тила! Фигурата се отпусна на колене, ръцете му бяха погълнати от зеления огън, който танцуваше около лицето му. Замъкнаха затворника до хеликоптера и го напъхаха вътре.

Гласът на пилота изписука в ухото на Млечния:

— Връщаме целта в базата. Ще се видим от другата страна, войници.

Хеликоптерът зарева направо към тях, посока север. Табелата на Хаволин потрепери при прелитането му. Гъми наблюдаваше как машината се смалява към хоризонта, светът бързо утихна, останаха само вятърът, огънят и тежкото му дишане. Бързо щеше да стане, увери себе си той. Разсеяно притисна ръка към рамото си, все още го наболяваше от снощи, раните бяха пресни: VQP.

Идеята на Млечния. Млечния беше видял тялото на Бръснача със собствените си очи и точно той разгада какво означават буквите. Vincit qui patitur. Побеждава онзи, който устоява. Гравираха същите букви на своите ръце — VQP — в чест на падналия.

Млечния даде сигнал и тръгнаха. Млечния водеше, Пикс зад него вдясно, Швейцарския и Сник отстрани, Гъми се грижеше за тила. Провери онези прозорци, Сник. Огледай онези коли, Швейцарски.

Хиляди пъти го бяха тренирали, къща по къща, стая по стая, от мазето до покрива. Прочистваш едната пресечка, прехвърляш се на следващата. Без бързане. Пазиш си гърба. Пазиш гърба на партньора си. Ако трябва да стреляш, стреляш. Просто. Лесно. Толкова лесно, че и дете би могло да го направи, което беше и една от основните причини да изберат деца да го правят.

Шест месеца, две седмици и три дни след като училищният автобус спря и един глас каза: Не се страхувай. В безопасност си. Гъми долови и друг шум, освен вятъра, пожара и собствения си дъх — пронизителен вой, като скърцане на спирачки на автобус. Последният звук, който чу, преди джантата с диаметър половин метър да се стовари върху тила му и да прекърши гръбначния му стълб. Мъртъв беше още преди да рухне на земята.

Сто и осемдесет дни след като ги бяха докарали в лагера, идваше редът на Сникс. Тя и Швейцарския паднаха на земята, когато и Гъми падна, такова беше обучението, това им нареди паметта на техните мускули, противникът им го знаеше. Очакваше го.

Легнал по корем, Швейцарския погледна надясно. Сникс издаде протяжен гъргорещ звук, пушката й беше паднала на пътя до тялото й и двете й ръце стискаха дръжката на дългата шестдесет и четири сантиметра отвертка, която стърчеше от врата й. Вратните й прешлени бяха потрошени. След по-малко от минута щеше да е мъртва.

Четири хиляди, четиристотин и шестдесет часа след като видя светлините от фаровете на автобуса да прорязват гората, в която се криеше, Швейцарския се изправи на ръце и колене до пътя и през оптическия си визьор видя зелената светлина в частица от секундата, преди да изчезне в стария гараж. Бледият огън на трансформиран. Спипах те, кучи сине. Швейцарския не знаеше какво се е случило с Млечния и Пикс, а не се и обърна, за да разбере. Бягаше по инстинкт, заради адреналина и гнева, който не можеше да бъде измерен, нито изчерпан. Надигна се и хукна към гаража. Когато стигна до югоизточния край на сградата, тя вече беше там и го чакаше, готова за скок.

Поне щеше да е бързо.

Млечния и Пикс чуха изстрелите от пушката от скривалището си зад преобърнатия автомобил на края на пътя. Три кратки, отсечени та-та-тат!

И настана тишина.

С тих вик на досада Пикс махна оптическия си визьор, майната му, тая гадост не искаше да застане на място, а Млечния спокойно му заповяда отново да го постави, докато оглежда местността. Пикс не му обърна внимание. Ярка дневна светлина, виждаше прекрасно и на кого му пука вече дали са хора, или са трансформирани?

Вятър, огън и техният собствен дъх. Да не ви спипат. Не влизайте в никакви ситуации без изход. Не се разделяйте. Лежеше на една страна, рамото му се притискаше до носещата успокоение стомана на вана, Пикс погледна нагоре към лицето на Млечния. Млечния беше сержантът. Млечния нямаше да го изостави. VQP. По дяволите, да. VQP.

Куршумът на момичето прекоси пътя, разби прозореца на шофьора, премина през купето и излезе от другата страна, проби якето на Пикс и се заби в гърба му, стигна до гръбначния му стълб. И там куршумът спря.

Двеста шестдесет и четири хиляди деветстотин шестдесет и три минути от мига, в който беше спасен, до този миг — Млечния погледна към предната броня, влачеше тялото на Пикси със себе си. Горната част трепереше в ръцете му, долната част беше парализирана, вече мъртва, какво си бяха въобразявали, когато гравираха онези тъпи букви на ръцете си? Малките пръсти на Пикс се свиваха пред лицето на Млечния, докато светлината угасваше в очите му. Защити ме, прикрий ме, махни копелетата от мен, сержант.

Точно така, точно така, Пикс. VQP. VQ, мамка му, P.

Продължаваше да му шепне, когато тя заобиколи капака на колата. Не вдигна очи. Дори не я чу.

Петнадесет милиона осемстотин деветдесет и седем хиляди седемстотин деветдесет и две цъкания на часовника и Млечния последва останалите от Взвод 19 към нищото.