Рик Янси
Последната звезда (15)

14

Зомби

За по-малко от час стигнахме до табелата в началото на града — „Урбана“, насочена убийствено напред. Буквално убийствено. Издърпах Дъмбо от пътя, преди да влезем в града. Двоумях се дали да му кажа, но всъщност нямах избор. Трябваше да знае.

— Знаеш какво е Уокър, нали? — попитах шепнешком.

Дъмбо кимна. Очите му се стрелнаха вляво, после вдясно.

— Откачило извънземно.

— Точно така, извънземното е било внедрено в тялото на Уокър, когато е бил дете. Едни са като Вош, ръководят лагера, а другите са като Уокър, самотни бойци, които патрулират из определените им територии, избиват оцелелите.

Дъмбо отмести поглед от лицето ми и го насочи отново към мрака.

— Снайперистите?

— Ще преминем през два участъка, из които патрулират снайперисти. Единият е между Урбана и пещерите. Вторият участък започва след знака.

Дъмбо избърса устата си с опакото на ръката. Издърпа ухото си.

— Добре.

— И са като Робокоп. Не знам, вкарвали им някаква технология, за да ги направят непобедими. Ние сме бързи и тихи. — Приведох се към него. Важно беше да разбере. — Ако нещо се случи с мен, изоставяш мисията. Връщаш се в убежището.

Той поклати глава.

— Няма да те оставя, сержант.

— Напротив, така ще направиш. Това е заповед, редник, в случай че не си наясно.

— Ти би ли ме оставил?

— Можеш задника си да заложиш, че ще го направя.

Потупах го по рамото. Наблюдаваше ме мълчаливо как изравям оптичния мерник от раницата си и го поставям. Погледнах през него и главата му се освети — ярка топка в зелено. Огледах местността за други издайнически зелени топки, докато той поставяше своя оптически мерник на оръжието си.

— И последно, Бо — прошепнах. — Приятелчета няма.

— Сержант?

Преглътнах. Устата ми беше пресъхнала. Искаше ми се да има и друг начин. Прилошаваше ми, но не аз бях измислил тази игра. Само се опитвах да остана достатъчно жив, за да участвам в нея.

— Нечистите светят в зелено. Премахваме всичко, което свети в зелено. Без колебание. Без изключения. Разбра ли?

— Това няма да свърши работа, Зомби. Ами ако е Катализатора или Малката?

Проклятие. Не бях помислил за този вариант. Не бях помислил и за възможностите пред Катализатора, които бяха същите като моите. Първо стреляш, после задаваш въпроси, нали? Или стреляш само ако стрелят? Май знаех какво би избрала. Катализатора си е Катализатора.

Едно гласче в главата ми прошепна: Вие двамата удвоявате риска. Върни Дъмбо. Хладнокръвното, тихо гласче на разума, което звучеше много като Катализатора, откакто се запознах с нея. Невъзможно беше да оспориш доводите й, сякаш някой ти казва, че гранитът е корав и водата е мокра.

Дъмбо поклащаше глава. Заедно преминахме през гадостите, познава ме.

— Два чифта очи са по-добре от един, сержант. Както каза, отиваме бързо и тихо и се надяваме да ги видим, преди те да ни видят.

Усмихна ми се, което май трябваше да ми подейства успокояващо. Отвърнах му с кимване, като се надявах, че съм му внушил увереност. И тръгнахме.

Тръгнахме с най-бърза стъпка и по „Мейн“ влязохме сред опожарените, затрупани с боклуци сгради, със заковани врати и прозорци, изрисувани с графити вътрешни части на Урбана. Преобърнати коли, провиснали електрически жици, боклуци, натрупани до основите на къщите от вятъра и водата, боклуци, покриващи дворовете и паркингите, боклуци, провиснали от голите клони на дърветата. Найлонови торбички, вестници, дрехи, обувки, играчки, счупени столове и матраци, телевизори. Все едно космически гигант бе сграбчил планетата с две ръце и я бе разтресъл с всички сили. Вероятно и аз, ако бях някой зъл извънземен властелин, щях да взривя всички градове само за да се отърва от бъркотията.

Вероятно трябваше да се ометем от този адски пейзаж, да използваме улиците в покрайнините и откритото поле — сигурен съм, че Катализатора така щеше да постъпи, — но ако двете с Малката се криеха някъде, щяха да изберат пещерите и това беше най-краткият път до тях.

Бързо и тихо — помислих си аз, докато вървяхме по тротоара. Очите ни шареха от ляво надясно и обратно. — Бързо и тихо.

След четири пресечки стигнахме до висока три метра барикада, която препречваше улицата, купчина коли, клони от дърветата и потрошени мебели, окичени с избелели американски знамена. Предположих, че са били струпани, когато Втората вълна е преляла в Третата, тогава хората осъзнаха, че има по-голяма заплаха от извънземния кораб-майка, който се рееше на триста километра отгоре ни. Не беше за вярване колко бързо се предадохме на анархията, след като извънземните дръпнаха шалтера. Колко лесно беше да се посеят объркването, страха и недоверието. И колко бързо, по дяволите, се бяхме предали. Човек би си рекъл, че обикновен враг ще ни принуди да оставим настрана различията си и да се обединим срещу нарастващата заплаха. Вместо това ние построихме барикади. Трупахме храна, продоволствия и оръжия. Обръщахме гръб на непознатите, пришълците, непознатите лица. Две седмици след нашествието и основите на цивилизацията се пропукаха. Два месеца по-късно рухна като взривена сграда, останките й заваляха, докато труповете се трупаха.

Видяхме още две барикади, докато вървяхме из Урбана. От купчини обгорели кости до трупове, увити от глава до пети в прокъсани чаршафи и стари одеяла, лежаха на открито, сякаш бяха паднали от небето, поединично или на групи от по десет и повече. Толкова много трупове, че се сливаха на фона, просто поредната част от хаоса, поредна част от изповръщаното от града.

Очите на Дъмбо неуморно се местеха напред-назад, претърсваха мрака за зелени огнени петна.

— Объркано — поемаше дъх той. Въпреки студа, по челото му блестеше пот. Трепереше, сякаш страда от треска. Заобиколихме барикадата и обявих почивка. Енергийно блокче за повече сила. Пристрастих се към тези блокчета. Открих цял кашон от тях в убежището и вече не можех да им се наситя. Открихме малка пролука в построената надве-натри стена и се вмъкнахме вътре, седнахме с лице към улица „Мейн“. Нямаше вятър. Небето беше ясно, препълнено със звезди. Усещаш ги дълбоко в себе си, защото са по-стари от сетивата ти — краят на зимата, Земята се плъзгаше към пролетта. Преди да стана Зомби, това означаваше бал и безпокойство за изпитите, и притеснени разговори в коридорите между класовете, защото наближаваше дипломирането — друг тип апокалиптично събитие, след което вече нищо нямаше да е същото.

— Бил ли си в Урбана, Дъмбо?

Той поклати глава.

— Аз съм от Питсбърг.

— Така ли? — никога не го бях питал. В лагера имаше неписано правило: да говориш за миналото, е като да си играеш с огъня. — Значи: „Айде, «Стийлърс», айде наш’те!“.

— Не. — Отхапа от протеиновото блокче и задъвка бавно. — Аз съм за „Пакърс“.

— Играх малко.

— Куотърбек?

— Не уайд рисийвър.

— Брат ми играеше бейзбол. Шортстопер.

— Ами ти?

— Напуснах Малката лига, когато бях на десет.

— И защо?

— Не ставах. Но съм убиец на е-спортове.

— Какви е-спортове?

— Ами като ПД.

— Плуване на дълги разстояния?

Той поклати глава с усмивка.

— Не. Повикът на дълга, Зомби.

— А! Ама ти си геймър.

— Бях на ръба на МН.

— А МН значи?

Нямах никаква представа за какво говори.

— Максимално ниво, дванадесет точки.

— Майчице мила, така ли? — Поклатих глава, страшно впечатлен. Само дето изобщо нищичко не разбирах.

— Нямаш представа за какво говоря. — Смачка обвивката в юмрук. Огледа боклука, който обсипваше всеки сантиметър от Урбана, после пъхна обвивката в джоба си. — Има нещо, което ме тормози, сержант.

Обърна се към мен. Откритото му око беше разширено от тревога.

— Значи много преди корабът им да се появи, те са се внедрявали в бебетата и са се „събудили“ чак когато бебетата са навлезли в пубертета.

— Да — кимнах утвърдително. — Така каза Уокър.

— Рожденият ми ден беше миналата седмица. На тринадесет съм.

— Така ли? По дяволите, Дъмбо, защо не ми каза? Щях да ти направя торта.

Той не се усмихна.

— Ами ако у мене има един от тях, сержант? Ами ако един от тях се събуди в мозъка ми и ме превземе?

— Не говориш сериозно. Хайде, стига сме приказвали глупости.

— Откъде да знаеш? Имам предвид, как да разбера, Зомби? А после, ако стане така и те нараня, и ти се върнеш в къщата и нараниш другите…

Губеше почва. Улових го за ръката и го накарах да ме погледне.

— Чуй ме, клепоухи кучи сине, откачаш, ще ти ритам задника от тук до Дюбюк.

— Моля те — проплака той. — Спри да споменаваш Дюбюк.

— Никакво извънземно не спи в теб, Дъмбо.

— Добре, но ако сгрешиш, ти ще се погрижиш, нали?

Знам какво имаше предвид, но се направих на разсеян:

— А?

— Погрижи се, Зомби. Моля те! Убий копелето.

Ами честит ти рожден ден, проклет да е Дъмбо. Разговорът ме докара до нервна криза.

— Дадено — казах му. — Ако някое извънземно се пробуди в теб, ще ти пръсна мозъка.

Той въздъхна с облекчение.

— Благодаря, сержант.

Станах, протегнах ръка и му помогнах да се изправи. Ръката му се уви около мен и ме издърпа на една страна. Пушката му беше вдигната. Целеше се към кола за доставки на половината разстояние до другата пресечка. Вдигнах оръжието си, притворих дясното око и примижах през оптическия мерник. Нищо.

Дъмбо поклати глава.

— Стори ми се, че видях нещо — прошепна. — Май няма.

Почакахме минута. Цареше проклета тишина. Човек би си помислил, че из града ще скитосват и лаят глутници бездомни кучета, подивели котки ще вият, дори проклета сова ще писка, но нямаше нищо. Въобразявах ли си, струваше ли ми се, че ме наблюдават? Че там има нещо, което не виждам, но бях сигурен до смърт, че то ме вижда? Погледнах към Дъмбо, който явно се чувстваше като мен.

Поехме, вече не бързахме, вървяхме с едното рамо напред към другата част на улицата, вървяхме покрай стената на магазин за стоки втора употреба, който гледаше към марков магазин (Бързайте за изгодните покупки за Деня на загиналите!). Спряхме чак когато стигнахме до следващата пресечка. Оглед вдясно, оглед вляво, после напред към търговската част след три пресечки, големите ъгловати тъмни силуети се очертаваха на обсипаното със звезди небе.

Преминахме от другата страна, отново спряхме, притиснали гърбове до стената, и зачакахме — какво, не бях сигурен. Хукнахме покрай разбити врати и прозорци, чувахме как под ботушите ни се трошат стъкла по-силно от взривове, поредната пресечка, после повторихме упражнението, завихме наляво, тръгнахме през „Мейн“, после минахме напряко към относителната сигурност на следващата сграда на другия ъгъл.

Изминахме още петдесетина метра и Дъмбо ме дръпна за ръкава, поведе ме към врата със счупено стъкло и към мрака на близкия магазин. Кафяви камъчета запращяха под стъпките ми. Не, не бяха камъчета. Мирисът беше слаб, едва различим сред познатата воня на канализация и вкиснало мляко, ширещи се след чумата, но и двамата я различихме и когато я разпознахме, ни заля лека носталгична болка. Кафе.

Дъмбо приклекна пред плота с лице към вратата и аз го погледнах: Какво има?

— Обичах „Старбъкс“ — въздъхна той. Сякаш това изясняваше всичко.

Седнах до него. Не знам, може би му трябваше почивка. Мълчахме. Минутите се точеха. Най-накрая казах:

— До изгрев трябва да сме се омели от това място.

Дъмбо кимна. Не помръдна.

— Там има някого — каза той.

— Видя ли ги?

Поклати глава.

— Но ги усетих. Знаеш ли? Усетих ги.

Замислих се. Параноя. Сигурно това беше.

— Можем да се опитаме да ги предизвикаме и да стрелят — предложих, взех го на подбив аз.

— Или да ги разсеем. — Той оглеждаше магазина. — Да взривим нещо.

Зарови в раницата си и измъкна граната.

— Не, Дъмбо. Идеята ти не е добра. — Взех полека гранатата от ръката му. Пръстите му бяха по-студени от метала.

— Те ще се промъкнат за нас — заспори той. — Няма дори да ги видим как приближават.

— Добре, вероятно няма да ги видя — усмихнах му се. Но той остана сериозен. Дъмбо винаги беше най-хладнокръвният в групата, вероятно затова го бяха избрали за медик. Нищо не разстройваше хлапето. Поне досега.

— Сержант, имам идея — каза той и се приведе толкова близо, че можех да усетя мириса на шоколада от енергийното блокче в дъха му. — Оставаш тук. Аз тръгвам напред, но в различна посока. Когато отвлека вниманието им, можеш да дръпнеш на север и…

Спрях го.

— Това е глупава идея. Страшно, страшно глупава идея.

Не слушаше.

— Така поне един от нас ще успее.

— Престани с глупостите. И двамата ще успеем.

Поклати глава. Гласът му се прекърши.

— Не ми се вярва, сержант.

Махна оптическия мерник и впери в мен поглед за един дълъг, дълъг, крайно неудобен момент. Изглеждаше стреснат, сякаш е видял призрак. После се изправи и тръгна направо към мен с протегнати ръце, сякаш искаше да ме сграбчи за гърлото и да ме удуши.

Инстинктивно вдигнах ръце, за да спра нападението му. Исусе, о, Исусе, клепоухият кучи син имаше право, онова се събуди — създанието се беше събудило.

Пръстите ми се вкопчиха в якето му. Главата на Дъмбо провисна назад. Тялото му се изопна и се отпусна.

Секунда по-късно чух пукота от пушката на снайпериста, пушка с оптичен мерник с лазерно насочване, изстреляла куршума, който секунда по-рано летеше право към главата ми.

Куршумът, който Дъмбо пое заради мен, прие го, без да се поколебае, защото аз съм човекът, командирът, дебелоглавият тъпанар, когото врагът в безкрайната си мъдрост беше натоварил със задачата да опази задниците ни читави.