Рик Янси
Последната звезда (29)

28

Изгубих си пушката. А някак жената, която не беше мъртва, се оказа, че държи моя пистолет. Нямах представа дали е спасила живота ми, или просто е започнала със свещеника и аз съм следващият.

В лагера не ни учеха как да блъскаме и да се вкопчваме, за да се измъкнем от масов гроб. Причината за това беше, че при обичайни обстоятелства, ако се озове човек потънал до шия сред мъртви хора, то тогава е почти сигурно, че и той е един от тях.

— Няма да те нараня — каза тя. Усмихна се широко, което със сигурност беше болезнено със счупена скула.

— Тогава пусни оръжието.

Веднага го пусна. Вдигна празните си ръце.

— Откъде знаеш името ми? — попитах. По-скоро извиках всъщност.

— Марика ми го каза.

— И коя, по дяволите, е Марика? — Взех си пистолета. Тя не направи опит да ме спре.

— Момичето, което стои зад теб.

Обърнах се бързо наляво, като не я изпуснах от периферното си зрение. Зад мен нямаше никого.

— Вижте, госпожо, днес наистина имам лош ден. Коя сте и кой беше онзи дребничкия, когото току-що убихте, и къде е Малката? Къде е Катализатора?

— Казах ти, Зомби — рече тя и се засмя кратко и треперливо. — Зад теб е.

Вдигнах оръжието на нивото на очите й. Вече не бях нито изплашен, нито объркан. Само ми беше дошло до гуша. Не знаех дали е Заглушителят от пещерите и всъщност не ме беше грижа. Реших да убивам всеки непознат по пътя си, докато не открия някого, който не е.

Знаех кое какво е. Исусе Христе, разбира се, че знаех. Знаех го и преди да напусна убежището. Всичко е било напразно, напразно. Дъмбо щеше да умре напразно, защото Катализатора я нямаше. Лежеше някъде в тази мешавица от трупове, с черна като на гарван коса, усмихнато нещо, заедно с Малката, и двете нищо, като седемте милиарда други несъществуващи вече, заети да се разпадат на случайни молекули от нищо. Щях да помогна. Щях да свърша своята част. Щях да убия всяко тъпо, малоумно копеле, имало нещастието да пресече пътя ми.

Искаха безмозъчен, хладнокръвен убиец, който да вилнее из света. Искаха зомби. Сега щяха да го получат.

Прицелих се към глупавото, усмихнато, наранено лице и натиснах спусъка.