Рик Янси
Последната звезда (72)

71

Сгуших се отново на мястото си, едва дишах. Мисля, че бях забравила да дишам преди малко. Устата ми беше съвсем пресъхнала. Пих вода само колкото да си наквася устата, защото малко се притеснявах да не ми се припишка по време на операцията. Катализатора ми беше описала подробно базата, включително местоположението на „Страната на чудесата“, но не я попитах къде са тоалетните.

Гласът на Катализатора досадно запука в ухото ми.

— Почини си, Съливан. Остават ни около два часа полет.

Наближаваше утрото. На косъм бяхме. Не съм специалист по възможностите за прикритие, но все си мисля, че са малко по-лесни в тъмното. Освен това, ако Ивън беше прав, днес е Денят на зеленото, денят, в който от небето ще завалят бомби.

Зарових в джобовете си, накрая намерих вълшебните енергийни блокчета на Бен Периш. Другата възможност беше да ревна със сълзи. Твърдо решена бях да не рева, докато не видя отново Сам. Той остана единственото важно нещо, което си заслужаваше сълзите ми.

И какво имаше предвид тя, по дяволите, с това: Зомби знае как да постъпи?

Добре, Съливан, най-хубаво е той да знае, защото ти със сигурност хич нищо не знаеш. Ако знаеше какво да правиш, нямаше да си на този проклет хеликоптер. Щеше да си с малкото си братче. Поумней. Известно ти е коя е истинската причина да си тук. Можеш да се убеждаваш, че е заради Сам, но никого няма да заблудиш.

О, Боже, аз съм ужасен човек. По-лоша съм от Едноокия Боб. Изоставих собствената си кръв заради някакво момче. И това е толкова лошо, че прави всяко друго погрешно нещо, което съм правила в живота си, да изглежда правилно. Бен ми каза, че Ивън лъже или е луд, или е и двете, що за човек иначе би разрушил цялата си цивилизация заради едно момиче? О, знам ли и аз, Бен. Може би същият човек, който би жертвал собствената си плът и кръв, за да се отплати за дълг, какъвто няма.

Имам предвид, че не съм го молила да ме спасява. Не съм го молила и да ме прострелва в крака. Никога за нищо не съм го молила. Той даваше. Проявяваше щедрост, която надвишаваше границите на здравомислието. Това ли е любовта? И дали на мен поведението му ми се струваше безсмислено, защото не съм изпитвала любов нито към него, нито към Бен Периш, нито към друг?

Не, не, не, моля те, мозък, спри. Не ме баламосвай отново с мечти за Върмонт и онова проклето куче. Обещавам да спра да мисля толкова много. Прекаленото мислене ми е проблем от много време. Премисляла съм твърде много причината Другите да дойдат, въпросът какво е Ивън и изключително странния факт, че съм жива, а на практика цялото човечество е загинало. Премисляла съм дори защо момичето пред мен има най-копринената и красива коса, която съм виждала, а аз нямам такава, защо има съвършена порцеланова кожа, а аз нямам. И носът. Исусе Христе, колко глупаво. Какво пилеене на времето. Става дума за гени и малко извънземна технология, чудо голямо.

Доядох блокчето и смачках обвивката в юмрук. Не ми се струваше правилно да я хвърля на пода.

Облегнах се на издутата облегалка за глава и затворих очи. Моментът беше идеален да се помоля, ако можех да се сетя някоя молитва, но умът ми, толкова задръстен от мислите ми, които трябваше да се редят на опашки като тълпите в „Дисни“, не можеше да измисли какво да кажа на Бог.

Не бях изобщо сигурна дали искам да говоря с него, потайния му кучи син. Той изглежда беше скръстил ръце и ни беше обърнал гръб, а аз се чудех дали Ной се е чувствал така в своя Ноев ковчег. Хубаво, страшно съм ти благодарен за себе си, Боже, обаче за тях какво? А Бог му отговаря: Дай по-кротко с въпросите, Ной. Виж! Я каква дъга съм ти направил!

Единственото, което ми идва наум, е молитвата преди сън на Сами, затова с леко отчаяние започвам да се моля с него.

Сега си лягам да спя…

Всъщност не точно.

Когато се събудя на утринната светлина…

Ами и това май няма да стане.

Покажи как да поема пътя на любовта.

Да! Добре, това става! Моля те, Боже. Само това и да не се проваля в задачата. Научи ме.