Рик Янси
Последната звезда (7)

6

Каси

Ще очистя Ивън Уокър.

Тоя опечален, загадъчен, самовглъбен, потаен кучи син. Ще спася клетата му, изтерзана, човешко-извънземна душица от нещастието й. Ти си еднодневка. Заслужаваш си да умра заради теб. Събудих се, когато видях себе си в теб. Отврат.

Снощи къпех Сам — за пръв път от три седмици — и гадинката почти ми счупи носа, или май е по-добре да кажа, че почти ми счупи отново носа, защото старата приятелка на Ивън (или приятелка с екстра услуги, или там каквото беше) го счупи първа, когато тресна в лицето ми вратата, зад която беше братчето ми — малката твар, която се опитвах да спася. Същата тази твар се опита да ми счупи отново носа. Разбирате ли иронията? Сигурно има и някаква метафора, но е късно, не съм спала от… май три дни, затова забравете.

Да се върнем на Ивън и причината да искам да го очистя.

Като цяло всичко се свежда до главното.

След като Сам ме фрасна по носа, излетях от банята вир-вода и се блъснах в гърдите на Бен Периш. Бен се беше спотайвал в коридора, сякаш и най-малкото, което се случваше на Сам, е негова отговорност, а споменатата вече гадинка ме ругаеше най-вулгарно зад гърба ми, който беше единствената част от мен, останала суха, докато се мъча да го изкъпя, а Бен Периш — живото напомняне за любимата мисъл на баща ми, че е по-добре да си късметлия, отколкото умен, — ме изгледа с онова нелепо изражение „ама какво става?“. Изражението беше толкова умилително, че ми се прищя да строша неговия нос и да посмачкам здраво това негово типично Бен-Перишово изражение.

— Мъртъв си — отсякох аз. Знам, че току-що написах, че ще очистя Ивън, но трябва да разберете… О, зарежете. Никой никога няма да прочете писанията ми. Когато си отида, няма вече да е останал жив човек, който да умее да чете. Така че това не е написано за теб, бъдещи ми читателю, който не съществуваш. Написано е за мен.

— Може — отговори ми Бен.

— Какви са шансовете човек, когото съм познавала в миналото, да е все още жив в настоящето?

Позамисли се. Или се престори, че мисли. Момче е.

— Около седем милиарда към едно?

— Мисля, че са седем милиарда към две, Бен. Или три, запетая, пет милиарда към едно.

— Иха. Чак толкова ли? — врътна глава към вратата на банята. — Какво става с Фъстъка?

— Сам. Името му е Сам. Наречи го отново Фъстъка и ще те стоваря на коляното си.

Ухили се. После или се престори, че е разбрал със закъснение думите ми, или веднага ги е схванал, защото усмивката му се стопи, стисна устни и на лицето му се появи израз на наранена гордост.

— Коленете ти са малко по-големи от фъстъци. Малко. — Щрак! И усмивката пак цъфна. — Искаш ли да поговоря с него?

Казах му, че не давам пет пари дали ще говори, или не с него. Имах си по-важна работа като тази да видя сметката на Ивън Уокър.

Профучах по коридора, влетях в дневната, все още бях достатъчно близо — или не се бях отдалечила достатъчно — и чувах крясъците на Сам:

— Не ми пука, Зомби. Не ми пука, не ми пука. Мразя я! — Прелетях покрай Дъмбо и Меган, седнали на дивана, задълбочили се в подреждането на пъзел, който някой беше открил в детската стая — сцена от анимационно филмче на Дисни или нещо такова. Погледите им отскочиха, когато профучах покрай тях, все едно казваха: Не ни обръщай внимание, не спирай заради нас, направо излъчваш ужас, никой нищо не е видял.

Навън, на верандата, беше адски студено, защото пролетта сякаш на инат не идваше. Пролетта се мотаеше, защото събитията по изтребването я бяха вбесили. Или Другите с някакви инженерни способи бяха създали нова Ледникова епоха. Можеха да го направят, затова защо да се примиряват с обречени хора, когато може да имат премръзнали, умиращи от глад, окаяни обречени хора? Това носи къде повече радост.

Стоеше облегнат на перилата, за да не натоварва ранения си глезен, пушката висеше на ръката му, носеше униформата си от смачкана карирана риза и тесни джинси. Лицето му светна, когато ме видя да се изстрелвам през вратата. Изпиваше ме с поглед. О, целият този негов Ивънизъм — как поглъщаше присъствието ми с очи като човек, който се влачи с последни сили към оазис в пустинята.

Шамаросах го.

— И защо ме удари? — попита той, след като рискува извънземна мъдрост на десет хиляди години да стане за смях при отговора.

— Знаеш ли защо съм вир-вода? — попитах.

Поклати глава.

— Защо си вир-вода?

— Къпех братчето си. И защо го къпех?

— Защото е бил мръсен ли?

— По същата причина, поради която посветих цяла седмица на това да чистя тая кочина, след като се нанесохме. — Оная може и да е била свръхспособна, технологично усъвършенствана извънземно-човешка хибридна мадама, която изглежда като норвежка ледена принцеса със сърце на такава, но като домакиня никаква я е нямало. Прахолякът се беше натрупал на валма в ъглите, мухълът се развиваше над мухъл, от кухнята и вехтошар, който всичко мъкне у дома, можеше да онемее. — Защото така постъпват човешките същества, Ивън. Не живеем в мръсотия. Къпем се. Мием си косата, мием си зъбите и бръснем нежеланото окосмяване…

— Сам трябва да се избръсне ли? — направи се на интересен той.

Тъпа идея.

— Млък! Аз говоря. Когато аз говоря, ти мълчиш. Когато ти говориш, аз мълча. И така постъпват човешките същества. Отнасят се един към друг с уважение. Уважение, Ивън.

Той кимна тържествено.

— Уважение — повтори той и това ме вбеси още повече. Той ми се подиграваше.

— Става дума за уважение. Да си чист и да не миришеш като свиня е проява на уважение.

— Свинете не вонят.

— Млъквай.

— Аз израснах в стопанство, това е.

Поклатих глава.

— О не, това не е всичко. Онази част от теб, която шамаросах, не е израснала в някакво проклето стопанство.

Ивън опря пушката си на перилата и закуцука към люлката. Седна. Зарея поглед нанякъде.

— Не съм виновен, че Сам има нужда да се изкъпе.

— Разбира се, че си виновен. Ти си виновен за всичко.

Изгледа ме и заговори с овладян тон.

— Каси, мисля, че трябва да влезеш вътре.

— Преди да си изпуснеш нервите ли? О, моля ти се, поне веднъж ги изпусни. Ще ми се да видя като как изглежда.

— Студено ти е.

— Не ми е.

Осъзнах колко силно треперя, застанала пред него в мокрите си дрехи. По гърба ми се стичаха ледени струйки и проправяха пътечка надолу. Скръстих ръце на гърдите си и стиснах (преди малко измитите си и много чисти) зъби да не тракат.

— Сам е забравил дори азбуката — осведомих го аз.

Не свали поглед от мен в продължение на безкрайни четири секунди.

— Съжалявам, какво е забравил?

— Азбуката е забравил. Азбуката като а, б, в… Разбра ли ме, междугалактически свинар със свинар?

— Аха.

Очите му шареха от лицето ми към пустия път от другата страна на пустия двор, който се простираше към пустия хоризонт, зад който имаше още пусти пътища и гори, и полета, и големи и малки градове. Светът беше една огромна куха кратуна, празна кофа за помия. Изпразнена от създания като него, онова-което-е-бил, преди да се вмъкне в човешко тяло като ръка в задник на театрална кукла.

Ивън се приведе напред, разкопча якето си, същото глупаво яке за боулинг, с което се беше появил в стария хотел (Забивачите на Урбана), и ми го подаде.

— Моля?

Може би не биваше да приемам. Искам да кажа, че моделът се повтаряше: премръзнала съм, той ме стопля. Ранена съм, той ме лекува. Гладна съм, той ме храни. Падам, той ме вдига. Приличам на дупка в плажа, която все се пълни с вода.

Не съм едра, потънах в якето. И в топлината на тялото му. Тя ми даде сили — не точно фактът, че топлината идваше от неговото тяло, просто топлината сама по себе си.

— Друго, което човешките същества правят, е да учат своята азбука — казах аз. — За да могат да четат. За да могат да учат. Да изучават работи като история, математика, природни науки и практически всичко, което се сетиш, включително истински важните неща като изкуство, култура и вяра, и защо едни неща се случват, а други не се случват, и защо нещо изобщо съществува първо на първо.

Гласът ми се пречупи. Неволно в ума ми отново се появи онази картина след Третата вълна как баща ми тегли червена количка, натоварена с книги, и поученията му за важността на познанието и възстановяването на цивилизацията, щом това нищо и никакво досадно извънземно проблемче се разреши. Божичко, колко тъжна, колко окаяна гледка: оплешивяващ, привел рамене мъж се тътри по пустите улици с количка, натоварена със събрани от библиотеката книги. Във времето, когато другите грабеха консерви с храна, оръжия и железария, за да укрепват домовете си срещу мародери, баща ми беше решил, че най-умното нещо е да трупа материал за четене.

— Може отново да я научи — подхвана Ивън. — Ти можеш да го научиш.

Положих всички усилия, за да не го шамаросам отново. По едно време си мислех, че съм единственият жив човек на Земята, това ме превръщаше в човечеството. Не само Ивън имаше неподлежащ на изплащане дълг. Аз съм човечеството, той е тях и след онова, което ни бяха сторили, човечеството трябваше да не остави здрава кост по тялото им от бой.

— Не е там работата — възразих му аз. — Въпросът е, че не разбирам защо постъпихте така с нас. Можехте да ни избиете, без да проявите такава жестокост. Знаеш ли какво разбрах тази вечер, освен че братчето ми ме мрази и в червата? Не е забравил само азбуката и основните си навици. Не си спомня как изглеждаше майка ни. Не си спомня лицето на собствената си майка.

И тогава рухнах. Увих се в глупавото яке и ревнах, и вече не ме интересуваше дали Ивън ще ме види как рева, защото ако имаше някой, който трябва да види какво ми е, това беше той, снайперистът, който убиваше отдалеч, скътан на топло в къщата на семейното стопанство, а от височина триста километра корабът майка беше стоварил три опустошителни вълни, които ни пометоха. Петстотин хиляди загинали при първата атака, милиони при втората, милиарди при третата. И докато светът е горял, Ивън Уокър е опушвал еленски гърди и се е разхождал спокойно из горите, изтягал се е до уютен огън и се е грижел за безукорността на ноктите си.

Трябваше да види лицето на човешкото страдание отблизо. Твърде дълго живееше като кораба-майка, реещ се над ужаса, недостижим и далечен. Трябваше да види страданието, да го докосне, да го притисне към съвършено оформения си, цял и никога нечупен нос и да усети мириса му.

Така, както беше направил Сами. Прииска ми се да вляза тичешком вътре, да го измъкна от ваната и да го замъкна гол на верандата, та да може Ивън Уокър да преброи очертаните от глад ребра, да усети колко са тънки китките му, да проследи хлътналите слепоочия, да огледа белезите и раните на момченцето, което е изтезавал, на детето, чието съзнание беше изпразнил от спомени, и чието сърце беше изпълнил с омраза и безнадежден, безполезен гняв.

Ивън понечи да стане — да ме придърпа в прегръдката си несъмнено, да ме погали по косата, да избърше сълзите ми и да измърмори, че всичко ще се оправи, защото така действаше той, — но после размисли. Отново седна.

— Казах ти, Каси — тихо рече той. — Не исках да става така. Борих се да не става така.

— Докато не се предаде. — Все още се мъчех да се овладея. Не прозвуча като двусрична дума. — И какво значи, че не си искал да стане „така“?

Той се размърда. Люлката изскърца. Очите му се стрелнаха отново към безлюдния път.

— Можехме да живеем сред вас безкрайно. Скрити, незабележими. Можехме да заемем водеща роля в обществото ви. Да споделите познанието ни, да увеличите неимоверно потенциала си, да ускорите собствената си еволюция. Бихме могли да ви дадем онова, което винаги сте искали, но никога не сте имали.

— Какво е? — подсмръкнах. Нямах кърпичка, но ми беше все едно че подсмърчам грубо. Пристигането изцяло беше променило разбирането за грубо.

— Мир — отговори той.

— Бихме могли. Бихме могли.

Кимна.

— Когато това мнение беше отхвърлено, аз настоявах за нещо по… бързо.

— По-бързо?

— Астероид. Не разполагахте с технология, която да го спре, нито време да я използвате, дори да имахте такава. Решението беше просто, но не беше чисто. Светът щеше да стане негоден за обитаване и да остане такъв в продължение на хиляда години.

— А това защо е важно? Ти си чисто съзнание, безсмъртен като бог. Какво са хиляда години за теб?

Очевидно отговорът на въпроса беше много сложен. Или пък не искаше да го споделя с мен.

Накрая продължи:

— В продължение на десет хиляди години имахме онова, за което вие сте мечтали в продължение на десет хиляди години. — Той се изсмя невесело. — Съществуване без болка, без глад, без каквито и да било потребности. Но безсмъртието има и своята цена. Без тела изгубихме и онова, което ги съпътстваше. Неща като автономността и добронамереността. Състраданието. — Отвори ръце, за да ми покаже, че са празни. — Не само Сам е забравил основните неща.

— Мразя те — заявих.

Поклати глава.

— Не ме мразиш.

— Искам да те мразя.

— Надявам се желанието ти да не се сбъдне.

— Не се самозалъгвай, Ивън. Ти не ме обичаш, обичаш представата за мен. В главата ти е настанала голяма каша. Обичаш онова, което представлявам.

Той наклони глава и кафявите му очи заискриха по-ярко от звездите.

— Какво представляваш, Каси?

— Онова, което си мислиш, че си изгубил. Онова, което си мислиш, че никога няма да можеш да имаш. Не съм това, аз съм си аз.

— И какво си?

Разбирах какво има предвид. И, разбира се, нямах представа какво има предвид. Това беше проблемът помежду ни — онова, което нито един от нас не можеше да посочи, неразрушимата връзка между любовта и страха. Ивън беше любовта. Аз бях страхът.