Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Петата вълна (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Star, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
vesi_libra (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Автор: Рик Янси

Заглавие: Последната звезда

Преводач: Евелина Пенева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Излязла от печат: 28.05.2016

Редактор: Надя Калъчева

Коректор: Ина Тодорова

ISBN: 978-954-27-1733-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8699

История

  1. — Добавяне

16

Отново заобиколих плота, за да си взема пушката. Пушка, пистолет в кобура под мишницата, нож, две зашеметяващи гранати. И още нещо, най-важното оръжие от арсенала ми: сърце, пълно с гняв. Възнамерявах да изстрелям копелето обратно чак до любимия град на Дъмбо.

На четири крака запълзях по коридора към вратата за евакуация (Внимание! Ще се включи сирена!). До другата страна на улицата под студената светлина на звездите. Сам съм за пръв път от убийството на семейството ми — но не за пръв път бягам. Край с бягствата.

Тръгвам на изток. На следващата пресечка отново завивам на север, вървя успоредно на улица „Мейн“. Върнах се след още две пресечки, прекосих „Мейн“, стигнах следващата улица и излязох в гръб на стрелеца. Ако приемехме, че той все още не беше прекосил улицата, за да довърши задачата си.

Може да не е Заглушител. Може да е цивилен, който е усвоил първия урок на последната война.

Не че има значение.

В убежището Каси ми разказа как, докато търсела провизии, заварила войник в някакъв магазин за стоки втора употреба. Убила го. Помислила, че ще извади оръжие, а се оказало разпятие. Случилото се я разкъсваше. Не можеше да си го избие от главата. Войникът сигурно си е помисли, че е най-късметлийският кучи син на Земята. Отделен от частта си, тежко ранен, безпомощен и в състояние единствено да чака да дойдат да го спасят, помощ, която надали някога е щяла да се появи, след това отникъде се появило някакво момиче. Ето, помощта дошла. После случайно появилото се момиче вдига оръжието си и прави тялото му на решето.

— Грешката не е била твоя, Съливан — това й казах. — Не си имала избор.

— Глупости — тросна ми се тя. Доста често ми се тросваше. И не само на мен. Кавгаджийка си ни беше момичето. — Точно в тази лъжа искат да повярваме, Периш.

Отново на улица „Мейн“. Промъкнах се до ъгъла, надникнах зад ъгъла на сградата към кафенето. Точно срещу него се намираше триетажна сграда, на приземния етаж прозорците бяха заковани, на втория етаж бяха потрошени. Нищо не просветваше в прозорците нито на покрива — никакви зелени петна не се виждаха през оптическия мерник. Изчаках няколко секунди, наблюдавах фасадата. Знаех какво да правя. Сградата трябваше да се прочисти. В лагера го бяхме проигравали хиляди пъти, само че бяхме седмина. Флинт, Катализатора, Малката, Кекса, Дъмбо — а сега бях останал само аз. Трябваше сам да го направя.

Приведох се и притичах през улица „Мейн“, всяка част от тялото ми беше напрегната, очаквах удара от куршума на снайпериста. Чия беше гениалната идея да минем през Урбана? Кой постави тоя тип начело на частта?

Не спирах, бях напълно съсредоточен, проверявах всеки прозорец горе, вратите. Улицата беше задръстена от боклуци и обсипана с потрошени стъкла, беше хлъзгава от остатъците от избилите канализационни тръби и водопровода. Локви мазна вода просветваха под светлината на звездите. Изминах една пресечка, после завих на юг. Сградата беше точно пред мен в края на пресечката и с усилие забавих ход. Учеха ни да останем съсредоточени в настоящия миг, но бях съсредоточен върху момента, в който щях да неутрализирам стрелеца. Щях ли да изоставя задачата да намеря Катализатора и Малката? Да върна Дъмбо на сигурно място в убежището? Или щях да го оставя тук и да го взема по-късно на връщане от пещерите?

Стигнах до края на пресечката. Време за действие. Щом влязох в сградата, всичките ми сетива застанаха нащрек, нямаше връщане назад.

През прозорец със счупени стъкла влязох във фоайето на банка. Подът беше покрит с килим от хартия — листовки за депозити, брошури и стари списания, останки от реклама (По-ниски лихви не сме предлагали!) и банкноти с всевъзможна стойност — видях стотици от по пет и десет долара. Нашествието ме научи на едно нещо за парите: можеха да са всичко, но със сигурност не бяха коренът на всяко зло.

Влажният, гниещ килим прожвака под ботушите ми. Огледах помещението за няма и тридесет секунди. Чисто.

Намерих вратата към стълбите срещу асансьора и я отворих. Почти нищо не виждах, но нямаше да рискувам със светлина. Иначе щеше да е все едно да изкрещя името си или да извикам: „Приятел, ето ме!“. Вече се намирах на площадката на стълбището, чух как вратата зад мен изщрака и ме остави в пълен мрак. Стъпка напред, замръзвам, ослушвам се, втора стъпка, замръзвам. Сградата почти нечуто стенеше около мен все едно се слягаше скелетът на стара къща. Тежката зима, скъсаните тръби в стените, водата, която си пробиваше път в зида, замръзваше, разширяваше се, трошеше костите и жилите, които държаха структурата в едно. И без Другите да пускат бомба след четири дни, Урбана щеше да стане на прах от само себе си. След хиляда години останките на града щяха да се побират в една човешка длан.

Първа площадка, втори етаж. Продължих нагоре с една ръка на металния парапет. Стъпка, замиране, стъпка. Щях да започна от покрива и да прочиствам надолу. Не мислех, че се крие там. С Дъмбо бяхме при задния плот и траекторията беше твърде коса за куршум, изстрелян от покрива и насочен към кафенето. По-вероятно беше стрелецът да е на втория етаж, но щях да подходя методично. Щях да обмислям всяко движение, което трябва да направя.

Усетих мириса на половината път към втория етаж, на площадката, където завиваха стълбите — безпогрешния мирис на смърт. Стъпих върху нещо малко и меко. Вероятно мъртъв плъх. В тясното, затворено пространството вонята беше непоносима. Очите ми се насълзиха, стомахът ми се надигна. Още една причина градовете да бъдат взривени. Няма по-лесен начин да се премахне вонята.

Над мен тънък като бръснач сноп златиста светлина се показва през вратата. Мътните го взели и какво става, по дяволите, що за безсрамно копеле.

Притиснах ухо до вратата. Тишина. И макар да беше очевидно какво трябва да направя, аз се колебаех. Вратата можеше да е свързана с бомба. Светлината можеше да служи за примамка, да ме прилъже да вляза в капан. В края на краищата, ако на вратата имаше капан, той трябваше да е изработен така, че да издаде шум, щом се отвори. Не трябваше да си Заглушител, за да вземеш подобна предпазна мярка.

Поставих ръка на студения метал на ръчката. Забърниках за оптическия визьор, замотах се. Няма да влизаш, Периш, ще връхлетиш.

Най-тежката част при връхлитането обаче не е самото връхлитане. Най-тежката част е секундата, преди да го направиш.

Отворих вратата и рязко се дръпнах в мое ляво, после влязох в коридора, върнах се рязко надясно. Никакъв звънец не звънна, никаква връзка с празни консерви не се раздрънка на пода. Вратата се затвори безшумно зад мен на добре смазаните си панти. Пръстът ми трепна над спусъка, когато по стената се стрелна сянка, принадлежеше на малко, оранжево, космато създание с опашка на ивици.

Котка.

Животното се стрелна през отворената врата и хукна надолу по коридора, откъдето идваше златистата светлина, която бях видял на стълбището. Докато вървях към светлината, вонята от разлагаща се плът беше потисната от две други миризми. Топла супа, може би говеждо, която се смесваше с непогрешимата миризма на неизпразвана кофа за боклук. Чух писклив глас да цвърчи тихо:

Когато през гори и горски поляни вървя

и на птиците сред дърветата слушам песента…

И преди бях чувал тази песен. Много пъти. Дори си спомних припева:

Душата ми Ти пее, Господи Спасителю,

велико е творението Ти! Велико е творението Ти!

Гласът й ми напомни друг глас, слаб и дрезгав от възрастта, леко фалшив, как пее с ожесточена решимост и самоувереност, произтичащи от непоклатимата вяра. Колко пъти в неделя бях стоял до баба, докато тя пее този химн? Отегчено момче, което се оплаква от стягащата го яка и неудобните обувки, с отворени очи мечтае за последното момиче, в което е влюбено, и светотатствено променя (в ума си) последния ред в „Страхотно е дупето ти! Страхотно е дупето ти!“.

Чух песента и сякаш се отприщи река от спомени, която не можеше да бъде спряна. Парфюмът на баба. Дебелите й крака в бели чорапи и черните й обувки с квадратни токове. Как брашното се напластява в бръчките около устата и черните й, изпълнени с обич очи. Възлестите от артрита стави на пръстите и как държи точилката — същински жезъл на Меркурий — с непоколебимостта на отчаян плувец, вкопчен в спасителен пояс. Шоколадовите бисквити от фурната и ябълковият пай, който изстива на решетката, гласът й от другата стая, който се извисява от удоволствие, когато и последното кексче е доставено от някоя дама от нейния молитвен кръг.

Поспрях се на вратата, извадих една от зашеметяващите гранати. Плъзнах пръст над спусъка. Ръцете ми трепереха. Капки пот се стичаха по гърба ми. Ето така те спипват, ето така премазват духа у човека. Миналото отникъде се стоварва отгоре ти и гърлото ти се стяга, затрупват те спомени за събития и хора, които си имал за даденост, които си изгубил за едно мигване на очите, глупави, обикновени, достойни за забрава случки и лица. Не си и подозирал, че споменът за тях може да те съсипе, като например споменът за треперливия глас на стара жена, писклив и далечен, който те вика за чиния топли бисквити и чаша студено като лед мляко.

Душата ми Ти пее, Господи Спасителю!

Издърпах пръстена на гранатата и я метнах през отворената врата. Ослепителен блясък, ужасяващ хор от котешко мяукане и човек, който вие от болка.

Влязох, в другия край на помещението зърнах свита фигура, в оптическия ми мерник лицето й беше скрито зад кълбо от зелен огън. Премахни я, Зомби. Изстрел и край.

Но не можех да дръпна спусъка. Не бях сигурен какво ме спря. Може би котките. Десетки скачаха нагоре-надолу по мебелите. Може би пеенето й, което ми напомни за баба и всички безброй изгубени неща. Може би разказът на Съливан, нейният Войник с разпятието, който треперел в ъгъла, беззащитен и обречен. А може би простият факт, че на светлината от керосиновите лампи, разположени из помещението, видях, че тя не е въоръжена. Вместо пушка на снайперист, стискаше дървена лъжица.

— Моля те, Боже, не ме убивай! — изписка старата дама, присвила се на малка топка и закрила лице с ръце. Бързо огледах помещението. Чисти ъгли, нямаше друг изход или вход, освен този, през който дойдох. Прозорците, които гледаха към улица „Мейн“, бяха закрити с тежки завеси. Приближих се към тях и отместих тъканта с дулото на пушката си. Прозорците бяха заковани с дъски. Нищо чудно, че не видях никаква светлина от улицата. Тази бариера също ми показа, че не става дума за място за дебнене на снайперист.

— Моля те, недей — проплакваше тя. — Моля те, не ме убивай.

Зелената светлина, която ограждаше главата й, ме озадачи, махнах визьора. До прозореца имаше масичка, на която над газов котлон бълбукаше вареното. До нея имаше Библия, отворена на двадесет и трети псалм. Диван с натрупани отгоре одеяла и възглавници. Два стола. Бюро. Пластмасов цветарник. Кули от списания и вестници. Не беше гнездо на снайперист, но си беше гнездо.

Вероятно се криеше тук от момента, в който Третата вълна е заляла града. И това повдигаше важния въпрос: как е оцеляла толкова дълго, без местният Заглушител да я открие?

— Къде е? — попитах. Гласът ми прозвуча немощно и твърде младежки и за моите уши, сякаш се бях върнал назад във времето. — Къде е стрелецът?

— Какъв стрелец? — попита тя. Сивата й коса беше натъпкана в плетена шапка, но няколко тънки, измъкнали се кичурчета висяха отстрани на бледото й лице. Носеше черни фланелени панталони, отгоре си беше навлякла няколко пуловера. Приближих се към нея, а тя се сви още по-далеч в ъгъла, притиснала лъжицата до гърдите. На мътната златиста светлина се носеха валма от котешка козина и кихнах.

— Наздраве — автоматично поздрави тя.

— Трябва да си го чула — казах. Говорех за изстрела, който рани смъртоносно Дъмбо. — Трябва да знаеш къде е.

— Тук няма никого — изписка тя. — Само аз съм и моите бебчета. Моля те, не наранявай моите бебчета!

За секунда не разбрах, че говори за котките. Тръгнах из стаята по тясната пътека, която се виеше между купчините стари списания, с едно око я дебнех, с другото търсех оръжия. Имаше стотици места, на които да се скрие пушка в този безпорядък. Повдигнах купчината одеяла на дивана. Проверих под бюрото, отворих две чекмеджета, после надникнах зад пластмасово растение. В краката ми със съскане се стрелна котка. Криволичейки се насочих към ъгъла, в който стоеше тя, и й наредих да стане.

— Ще ме убиеш ли? — прошепна.

Трябваше. Знам, че трябваше да я убия. Рисковано беше да я оставя жива. Предназначеният за мен изстрел, който Дъмбо спря с тялото си, дойде от тази сграда. Метнах пушката на рамо, извадих пистолета и отново й наредих да стане. И за двама ни беше битка — тя физически се бореше да се изправи на краката си, аз психологически се борех с инстинкта да й помогна. Вече права, тя се олюляваше, скръсти ръце на гърдите си, не знаеше къде да дене проклетата лъжица.

— Пусни лъжицата.

— Защо искаш да си пусна лъжицата?

— Пусни я!

— Това е само лъжица…

— Пусни проклетата лъжица!

Пусна я. Наредих й да застане с лице към стената и да постави ръце на главата си. Тя преглътна хлипане. Доближих се зад нея, поставих ръка върху ръцете й — бяха студени като на труп — и я проверих с потупване. Добре, Зомби, чиста е. Сега какво? Време е да вадиш рибата или да скъсаш влакното.

Може и да не беше чула изстрела. Може да недочуваше. Стара жена беше в крайна сметка. Може би стрелецът знаеше, че тя е тук, но я беше оставил, защото в крайна сметка тя беше една стара дама с котки, каква заплаха би могла да представлява?

— Кой друг е в сградата? — попитах зад нея.

— Няма никого, никого, кълна се! Никого няма. Не съм виждала жива душа от месеци. Само аз и моите бебчета сме. Само аз и моите бебчета…!

— Обърни се. Не сваляй ръце от главата си.

Тя се обърна на една осма и се вгледах в бистрите зелени очи, които почти се бяха скрили под гънките на провисналата й кожа. Купищата дрехи прикриваха слабото й тяло, по лицето й видях следите от дълго гладуване, скулите й изпъкваха, слепоочията й бяха хлътнали, очите й бяха потънали и с черни сенки. Устата й беше леко отворена — нямаше зъби.

Исусе Христе. Последното човешко поколение беше превърнато в машини за убиване, водено от фалшива надежда и лъжи, а дойдеше ли пролетта, щеше да дойде и Петата вълна и да премине през света, да избие всеки по пътя си, включително ранените момчета, които се крият зад хладилници, стиснали своите разпятия, и старите дами с котки, стиснали своите дървени лъжици.

Дръпни спусъка, Зомби. Късметът на всички свършва. Не я ли убиеш ти, друг ще го направи.

Вдигнах пистолета си на нивото на очите й.