Рик Янси
Последната звезда (12)

11

В лечебницата ми направиха пълен преглед. Диагностицираха и Дванайсетата система, за да се уверят, че работи напълно нормално. После един дневален донесе поднос, който се огъваше от храна. Нахвърлих й се. Не бях яла свястно ястие от месец. Щом чинията се изпразваше, дневалният се връщаше с нова. И тях ометох.

Донесоха ми стара униформа. Съблякох се. Поизмих се колкото можах на мивката. Вероятно миришех с всичката воня на четиридесет дни без къпане, но по някаква причина това ме притесняваше. Четка за зъби нямаше, затова изтрих зъбите си с пръст.

Зачудих се дали Дванайсетата система защитава емайла ми. Облякох дрехите и завързах здраво войнишките ботуши. Заприличах на старата Катализатор, блажено невежа, наивна, неподсилената Катализатор, която остави Зомби онази вечер с неизречено обещание: Ще се върна. Ако мога, ще се върна.

Вратата се отвори. Констанс. Беше си сменила лейтенантската униформа с джинси с висока талия и прокъсан пуловер с качулка.

— Имам чувството, че не започнахме добре — каза тя.

— Начукай си го.

— Сега сме партньори — мило ме извести тя. — Приятелки. Трябва да се разбираме.

Слязох след нея три етажа по стълбите към подземния бункер, лабиринт от коридори със сиви стени и необозначени врати, под флуоресцентно осветление, което даваше слаба, но постоянна стерилна светлина, и ми напомни часовете с Бръснача, когато тялото ми се бореше да не изгуби битката срещу Дванайсетата система. Играехме шах и създавахме тайни кодове, заговорничехме за фалшиво бягство, което трябваше да ме отведе обратно под призрачната светлина, нов цикъл, образуван от несигурността и страха.

Констанс вървеше пред мен. Стъпките ни отекваха в празното пространство. Чувах дишането й. Лесно ще е да те убия веднага — мислех си лениво, после прогоних мисълта. Щеше да му дойде моментът, надявах се аз, но нямаше да е сега.

Тя отвори врата, която беше съвсем еднаква с горе-долу петдесетте, които подминахме, и я последвах в заседателната зала. На едната стена имаше екран за прожектиране. Дълга маса пред екрана. Малка метална кутия в средата на масата.

Вош седеше зад масата. Когато влязохме, се изправи. Лампите мъждееха, екранът беше осветен от сноп светлина, насочен направо към двулентов път, който прекосяваше пусти, редуващи се поля. В средата на екрана, правоъгълен покрив на къща. Самотна, блещукаща точка в левия край на правоъгълника — знакът за топлината на някого, който стои на пост. Група светещи петна в къщата. Първо ги преброих, после ги назовах по име: Дъмбо, Кекса, Съливан, Фъстъка, Уокър и още един, който беше Зомби.

Здравей, Зомби.

— Информация от разузнавателен полет отпреди шест седмици — осведоми ме Вош. — На почти двадесет и пет километра от Урбана.

Апаратът за миг притъмня, после отново светна: същата тънка черна панделка на пътя, същият тъмен правоъгълник на къщата, но в нея имаше по-малко светещи петънца. Две липсваха.

— Това е от снощи.

Камерата приближи образа. Гора, поля, други групички черни правоъгълници, тъмни петна на фона на сив пейзаж, изпразнен свят, безжизнен. Тънката черна панделка на пътя излезе от кадър. После ги видях: две точки, които се движеха далеч на северозапад. Някой нанякъде вървеше.

— Къде отиват? — попитах, но бях почти сигурна, че вече знам отговора.

Вош сви рамене.

— Невъзможно е да научим със сигурност, но най-вероятната им цел е да стигнат тук.

Образът замръзна. Той посочи към място на върха на екрана и ме погледна многозначително.

Затворих очи. Видях Зомби, облечен в онзи грозен жълт пуловер с качулка, навежда се на рецепцията в лобито на стария хотел, глупавата брошура в ръката му и аз, която казвам: Ще огледам и ще се върна след няколко дни.

— Отиват в пещерите — казах. — Търсят ме.

— И аз така мисля — съгласи се Вош. — И точно теб ще открият. — Лампите светнаха. — Тази нощ ще те оставим там, много преди тяхното пристигане. Лейтенант Пиърс е инструктирана как да стигне до целта. Ти и лейтенант Пиърс ще бъдете изведени от базата и след това върнати.

— След кое? — попитах.

Той примигна бавно. Очакваше от мен да знам.

— А после ти и твоите спътници сте свободни да си вървите.

— Къде да си вървим?

Лека усмивка.

— Където ви отвее вятърът. Но ви предлагам да се придържате към откритото поле. Районът на Урбана не е сигурен.

Кимна към Констанс, която ме подмина на път към вратата.

— Приеми, сладкишче. Ще си поискаш.

Гледах я как си тръгва. Да го приема? Какво да приема?

— Марика — изви пръст към мен Вош. Ела насам.

Не помръднах.

— Защо мен изпращате? — После си отговорих на въпроса: — Няма да ни оставите на мира. Щом получите Уокър, ще ни убиете.

Веждата му се изви към ниско подстриганата му коса.

— И защо да ви убивам? Светът ще е много скучен без теб. — Бързо отвърна поглед от мен, прехапал долната си устна, сякаш е казал прекалено много.

Посочи с жест към поставената на масата кутия.

— Повече няма да се видим — сърдито рече той. — Реших, че е подходящо.

— За какво?

— Прощален подарък.

— Нищо не искам от вас. — Не помислих най-напред това. Най-напред си помислих: Заври си го в задника.

Той побутна кутията към мен. Усмихваше се.

Вдигнах капака. Не бях сигурна какво да очаквам. Може би шах за пътуване — спомен за добрите стари времена, които бяхме прекарали заедно. В кутията, сгушена върху възглавничка, лежеше зелена ампула, поставена в прозрачна кутийка.

— Текат последните часове на света — каза внимателно той. — Наближава времето, когато изборът между живота и смъртта няма да е труден, Марика.

— Какво е това?

— Детето в житото носеше модифицирана версия на тази ампула в гърлото си, само че този модел е шест пъти помощен — всичко в радиус от девет километра ще се изпари на мига. Постави капсулата в устата си, стисни зъби, за да счупиш печата, и трябва само да поемеш дъх.

Поклатих глава.

— Не я искам.

Той кимна. Очите му искряха. Беше очаквал моя отказ.

— След четири дни нашите благодетели ще пуснат бомби от кораба-майка, които ще разрушат всеки оцелял град на Земята. Разбираш ли, Марика? Следите от човека ще бъдат заличени. Построеното от нас в продължение на десет хилядолетия ще изчезне за един ден. След това войниците от Петата вълна ще бъдат насочени към оцелелите и войната ще започне. Последната война, Марика. Безкрайната война. Войната, която ще продължава до последния останал куршум, а после ще се води с тояги и камъни.

Озадаченото ми изражение вероятно е подложило на изпитание търпението му. Гласът му стана суров.

— Каква е поуката от детето в житната нива?

— Не може да се вярва на никой пришълец — отговорих аз, впила очи в зелената ампула в леглото й от пяна. — Дори на дете.

— А какво се случва, когато не може да се вярва на никого? В какво се превръщаме, когато всеки непознат може да бъде от Другите?

— Без доверие няма сътрудничество. А без сътрудничество няма напредък. Историята спира.

— Именно! — засия от гордост. — Знаех си, че ще разбереш. Решението на човешкия проблем е смъртта на онова, което ни прави човеци.

Вдигна ръка, насочи я към мен, сякаш възнамеряваше да ме докосне, после се спря. За пръв път, откакто го познавах, изглеждаше така, сякаш нещо го измъчва. Ако не го познавах добре, бих си помислила, че изпитва страх.

Но това беше нелепо.

Отпусна ръка до тялото си и се обърна.