Рик Янси
Последната звезда (79)

78

Запълзях в посока, обратно на ямата, знаех какво ще се случи. Знаех, че ще умра.

Живеех време, взето на заем, а човек не можеше вечно да лъже смъртта. Рано или късно идваше време за разплата с лихвите, само се молех Фъстъка и Меган да бъдат цената за това, че изоставих сестра си. Затова казах на Бог: Взе заради дълг Дъмбо, Кекса и Малката, това стига, нека това да е краят. Вземи мен, остави тях.

Земята пред мен се взриви. Облаци прах и камъни полетяха към лицето ми. Добре, мамка му, пълзенето вече е безсмислено. Надигнах се, но раненият ми крак не ме удържа и паднах. Следващият куршум се вряза в ръкава ми, одраска мускула и излезе от другата страна, почти не го усетих. Инстинктивно се свих на кълбо и зачаках финалния изстрел. Знаех какво става. Това бяха войниците от Петата вълна. Сърцата им бяха изпълнени с омраза, умовете им бяха приучени на жестокост. Играеха си с мен. Ще протакаш, проклет трансформиран кучи сине. Ще се забавляваш!

Пред очите ми беше лицето на сестра ми, после се появи това на Бо, на Кекса, на Малката, после и други лица, които можех да назова, разпознавах ги, и други, които ми бяха непознати, това на Фъстъка, на Меган, на Каси и Катализатора, на новобранци от лагера и на труповете в крематориума, поставени един до друг, стотици лица, хиляди, десетки хиляди, живи и мъртви, но най-вече мъртви. В ямата зад мен едно живо лице сред стотиците лица на мъртъвци, а правилото на Вош важеше и за него.

Вдигната за поздрав ръка. Отворената уста и мъничко устройство, което блестеше в нея.

Свети Боже, Периш, проследяващото устройство. Това забрави!

Бръкнах в джоба, измъкнах го и го напъхах в устата си. В горичката от другата страна на пътя, върху покрива на туристическия център и където и да бяха, стрелците спряха обстрела, щом зеленият ад, който обкръжаваше главата ми, запримига.