Рик Янси
Последната звезда (50)

49

Бен вече беше стигнал края на силите си — физически и психически. Повече не можеше да остане прав, нито да следи този странен обрат, от „Тя е предателка!“ до „Тя е мой партньор!“ С подскок слезе от стъпалата, свлече се и протегна ранения си крак напред. Взираше се в тавана, поглаждаше брадичката си.

— Катализатор, май е най-добре отново да идеш там. В случай че някой ти липсва.

Тя поклати глава и блестящата й черна коса се залюля напред-назад, подобно на копринена, черна като обсидиан завеса.

— Никой не ми липсва.

— Добре. В случай че някой дойде.

— Кой например?

Тя ме погледна. После кимна. Заобиколи го и се изкачи горе, за да вземе пушката си. Чух шепота й:

— Недей — каза му тя, преди да се скрие от погледа ми.

Недей ли?

— Какво ви има на вас двамата? — попитах.

— Какво да ни има?

— Погледчета разни. Това „недей“ сега.

— Нищо ни няма, Каси.

— Ха, при тези погледчета и разни „недей“?

Той сви рамене, после погледна нагоре по стъпалата към дупката, която гледаше към откритото небе, където преди беше къщата.

— Безсмислено е — каза Бен. Усмихваше се, сякаш се притеснява, че ще каже нещо глупаво. — Независимо колко добре познаваш някого, една част от него си остава скрита. Не можеш да проникнеш там. Никога. Заключена стая. Не знам. — Поклати глава и се разсмя. Смехът му замря в мига, моментално.

— У Катализатора има повече стаи, отколкото помещения в Лувъра — отбелязах аз.

Бен се изправи криво-ляво на крака и закуцука към мен, подпираше се на пушката. Когато стигна, лицето му беше посърнало от изтощението и болката. Ето пак. Тъкмо Периш се оправи от една рана, причинена му от Катализатора, тя го наранява отново.

— Ти полудя ли? — попита той.

— Ти как мислиш?

— Че си полудяла?

— Откъде знаеш? — Напълно уверена бях, че няма да разбере въпроса ми.

— Каси Съливан, която познавам, никога не би изоставила братчето си.

— Може би не съм Каси Съливан, която познаваш.

— Значи просто ще го оставиш…

— С теб.

— Може и да не си забелязала, но когато трябва да пазя някого, не успявам да се справя.

— Не си виновен ти, Периш.

Той се плъзна по стената до мен. Пое няколко пъти дъх. После избърбори:

— Да мислим трезво, става ли? Катализатора няма да стигне до Вош, а ти няма да стигнеш до Ивън. Тази част свърши. Време е за следващата.

— Следващата част?

— Те. — Той кимна към Сами и Меган, свити под одеялото. — Винаги те са били най-важните, от първия ден. Врагът винаги го е знаел. Истински тъжната и откачена част е защо ние толкова лесно го забравихме.

— Не съм го забравила — уверих го. — Защо според теб го правя? Не става дума за Ивън Уокър. Не става дума за теб или за мен. Ако Катализатора е права, Ивън е последната ни надежда. — Погледнах към лицето на братчето си, което спеше като ангелче. — Неговата последна надежда.

— Тогава аз ще отида с Катализатора. Ти оставаш тук.

Поклатих глава.

— Ранен си. Аз не съм.

— Глупости. Мога да се справя…

— Не говоря за крака ти.

Той трепна. Челюстта му се стегна.

— Не е честно, Каси.

— Не се тревожа дали е, или не е честно. Не става дума за честност. Става дума за шансове. И риск. Става дума за това брат ми да доживее следващата Коледа. Да можех да прехвърля на някого задължението, щеше да е страхотно, но на мен се пада, Периш. Задачата е моя. Защото все още съм там, Бен, под колата на магистралата — така и не съм се измъкнала, не съм излязла изпод нея. Продължавам да чакам страшилището да дойде и да ме хване. И ако сега избягам или остана тук, той ще ме открие. Ще открие Сам. — Измъкнах Мечо изпод одеялото и го притиснах към гърдите му. — Не ме е грижа дали Ивън Уокър е извънземен, човек, извънземно-човек или откачила ряпа. Не ме е грижа за твоите проблеми или проблемите на Катализатора и най-вече не ме е грижа за моите проблеми. Светът е съществувал много преди тази особена съвкупност от седемте милиарда по седем милиарда атоми да се появи и ще продължи да съществува, след като те се пръснат във всички посоки.

Бен протегна ръка и ме погали по мократа страна на лицето. Отблъснах ръката му.

— Не ме докосвай. — Ти, Бен Предишни. Ти, Бен Някогавъзможни.

— Виж, Каси. Не съм ти нито шеф, нито баща. Не мога да те спра, както ти не можеше да ме спреш да отида в пещерите.

Притиснах лицето си до прокъсаната глава на Мечо. Мечо миришеше на дим, пот, мръсотия и на братчето ми.

— Той те обича, Бен. Мисля дори повече от мен. Но…

— Не е вярно, Каси.

— Недей. Да. Ме. Прекъсваш. Това си е моя работа. Само да знаеш. Сега искам да ти кажа нещо.

— Добре.

— Искам нещо да ти кажа.

— Слушам.

Отвърнах поглед. Гледах в нищото. Поех дълбоко дъх. Не го казвай, Кас. Какъв смисъл има сега? Няма смисъл. Може би това е нещо, което и двамата имаме нужда да научим.

— Падах си по теб от трети клас — прошепнах. — Пишех името ти по бележниците. Рисувах около него сърчица. Украсявах ги с цветя. Най-вече маргаритки. Мечтаех с отворени очи и мечтаех за нас, и това го знаеше само най-добрата ми приятелка. А тя е мъртва. Като всички други.

Не гледах към него. Гледах към нищото.

— Но ти беше там някъде. Можеше да си в Китай, все едно. Когато се появи от нищото в лагера на Сами, аз си помислих, че това означава нещо. Защото беше жив, когато трябваше да си мъртъв, и аз бях жива, а трябваше да съм мъртва, и двамата бяхме там заради Сам, който също трябваше да е мъртъв. Просто — просто твърде много съвпадения има, за да са само съвпадения, нали знаеш? Но са само това — съвпадения. Няма божествен план. Няма нищо предопределено за нас от съдбата. Нищо, което е писано да стане. Ние сме случайни хора, живеещи на случайна планета в случайно случила се вселена. И няма проблем с това. Седемте милиарда по седем милиарда атоми го намираха за най-нормално.

Притиснах устни до гадната глава на плюшеното животно. Прекрасно беше, че човешките създания са завладели Земята, изобретили са поезията, математиката, двигателя с вътрешно горене, открили са времето и пространството, и относителността, построили са малки и големи машини, с които да бъдем превозвани до Луната за някое и друго камъче или да ни откарат до „Макдоналдс“ за сок от ягоди и банани. Направо супер беше, че сме успели да разделим атома, да разпространим из Земята интернет и смартфоните и, разбира се, селфитата.

Но най-прекрасното от всичко, нашето най-висше постижение, онова, за което ще се моля да ни помнят винаги, е, че сме натъпквали топки полиестерен материал в анатомично невярна, подобна на рисунка от анимационно филмче фигура, олицетворяваща един от най-страшните хищници в природата, с единствената цел да утешим дете.