Рик Янси
Последната звезда (65)

64

МИНАХА ЧАСОВЕ. Тялото му стана безчувствено. Струваше му се, че плува в собствената си изгубила сетивност кожа. Бялата стена пред него се разпростря до безкрайност. Рееше се в безбрежна пустота, а мислите му станаха накъсани. Умът му, изгладнял за стимули, прехвърляше случайни образи от детството му. Коледите с човешкото му семейство как седи с братята си на верандата, пее тихичко на пейката в църквата. И много по-ранни сцени от друг живот: секващи дъха залези на угасваща звезда, очертания на планински вериги, които са три пъти по-високи от Хималаите, сребристи летателни апарати, изкачва хълм и вижда под себе си долина, лишена от живот, реколтата унищожена от ултравиолетовата отрова на умиращото им слънце.

Ако затвореше очи, гласът, който му крещеше, го принуждаваше да ги отвори. Ако се олюлееше, гласът му крясваше да не мърда.

Само въпрос на време беше да рухне.

Не помнеше да е падал. Нито гласът, който му крещеше, да му е нареждал да стане. В единия миг беше прав, в следващия се беше свил на топка в ъгъла на бялата стая. Нямаше представа колко време е изминало — дали изобщо е минало някакво време. В бялата стая времето не съществуваше.

Отвори очи. На вратата стоеше мъж. Висок, атлетичен, с хлътнали, пронизващо сини очи, облечен в униформа на полковник. Познаваше този човек, въпреки че никога не се бяха срещали. Познаваше лицето му и лицето зад лицето. Познаваше името, с което беше наречен, и човешкото му име. За пръв път го виждаше, но го познаваше от десет хиляди години.

— Знаеш ли защо те доведох тук? — попита мъжът.

Устата на Ивън се отвори. Устните му се напукаха и започнаха да кървят. Езикът му едва се движеше, не го чувстваше.

— Предателство.

— Предателство ли? О, не, тъкмо напротив. Ако има дума, която да те описва, то тя е всеотдайност.

Отдръпна се и жена в бяла престилка вкара носилка на колела в стаята. След нея влязоха двама войници. Вдигнаха го от пода и го хвърлиха на носилката. Над него капка вода висеше на дюзата. Наблюдава я известно време, неспособен да откъсне поглед. Сложиха му белезници, не ги усети. По челото му прокараха термометър, не го усети.

Светнаха с ярка светлина в очите му. Жената оглеждаше голото му тяло, притискаше корема му, масажираше врата му и таза, а ръцете й бяха приятно топли.

— Как се казвам? — попита полковникът.

— Вош.

— Не, Ивън. Как е името ми?

Той преглътна. Мъчеше го страшна жажда.

— Не може да се произнесе.

— Опитай.

Поклати глава. Невъзможно беше. Езикът им се беше развил вследствие на много различна анатомия. Със същия успех Вош можеше да поиска от едно шимпанзе да рецитира Шекспир.

Жената в бялата престилка с топлите ръце боцна игла в ръката му. Тялото му се отпусна. Не чувстваше вече нито жажда, нито студ, умът му се проясни.

— Откъде си? — попита Вош.

— Охайо.

— Преди това.

— Не може да се произнесе…

— Името няма значение. Кажи ми къде е.

— Съзвездието Лира, втората планета от джуджето звезда. Хората я откриха през 2014 година и я нарекоха Кеплер 438в.

Вош се усмихна.

— Разбира се. Кеплер 438в. И от всички места, които можеше да избереш, защо избра Земята? Защо дойде тук?

Ивън обърна глава към мъжа.

— Вече знаеш отговора. Знаеш всички отговори.

Полковникът се усмихна. Погледът му обаче си остана неумолим и напълно сериозен. Обърна се към жената.

— Облечете го. Време е Алиса да направи едно пътешествие до заешката дупка.