Рик Янси
Последната звезда (14)

13

Сам

Зомби на пътя, смаляваше се.

Зомби и Дъмбо вървяха по безлюдния път, окъпан от светлината на звездите, изчезнаха.

Сам издърпа сребърната верижка от джоба си и здраво я стисна в ръка.

Обещаваш ли?

Да съм нарушил обещание?

И мракът, който поглъщаше Зомби като уста на чудовище, докато вече не остана никаква следа от Зомби, само чудовището, само мракът.

Притисна другата си ръка към студеното стъкло. В деня, когато се качи на автобуса, за да го откарат в „Кемп Хейвън“, той беше наблюдавал Каси на черния път, стиснала Мечо, смалила се до нищо, погълната от праха, както Зомби беше погълнат от мрака.

Зад него Каси каза на Ивън Уокър гневно:

— Защо не го спря?

— Опитах — отговори Ивън Уокър.

— Не си се постарал.

— Само дето не му счупих краката, всичко друго опитах.

Когато Сам свали ръката си, на стъклото остана отпечатък, така както някога беше останал отпечатък върху стъклото на автобуса, мърляв отпечатък, там, където е била ръката му.

— На теб можеше ли някой да ти попречи да намериш Сам, след като го изгуби? — попита Ивън Уокър. После излезе.

Сам виждаше отражението от лицето на сестра си в стъклото. Като всичко останало, откакто те бяха дошли, и Каси се беше променила. Вече не беше онази Каси, която се беше смалила на черния път. Носът й беше малко крив, като носа на някой, който е притиснал лице към стъкло.

— Сам — каза тя, — късно е. Какво ще кажеш да спиш в моята стая, искаш ли?

Той поклати глава.

— Трябва да наблюдавам Меган. Заповед на Зомби.

Тя понечи да каже нещо. И се спря. После каза:

— Добре. Връщам се след минута, за да си кажем заедно молитвата.

— Няма да се моля.

— Сам, трябва да се молиш.

— Молих се за мама и тя умря. Молих се за татко и той също умря. Когато се молиш за хората, те умират.

— Не е това причината да умират, Сам.

Протегна ръка към него. Той се отдръпна.

— Повече за никого няма да се моля — заяви й той.

В спалнята Меган седеше на леглото си и държеше Мечо.

— Зомби си тръгна — каза й Сам.

— Къде отиде? — прошепна тя. Шепот, висок все едно говореше на глас. Каси и Ивън Уокър бяха повредили нещо в гърлото й, когато издърпаха минибомбата.

— Ще направи опит да открие Катализатора и Малката.

Меган поклати глава. Тя не знаеше кои са Катализатора и Малката. Ръката й стискаше Мечо и муцунката на Мечо имаше вид, сякаш е направила муцка за целувка.

— Внимавай — каза Сам. — Да не му нараниш главата.

Прозорецът в тази спалня беше закован. Отвън нищо не се виждаше. Нощем, след като лампите угаснеха, мракът ставаше толкова плътен, че усещането бе, сякаш те притиска навсякъде по кожата. От тавана на скъсаните жици се полюшваха двата глобуса, за които Зомби каза, че били Юпитер и Нептун. В тази стая Ивън Уокър се беше опитал да убие лошата Грейс с кабел. На килима имаше петна от кръв, каквито имаше и по стените. Същото беше и в стаята на майка му, след като тя се разболя от Червената болест и носът й не спираше да кърви. Кръвта й течеше от носа и от устата, а когато краят наближи, потече от очите й и дори от ушите й. Сам си спомняше как кърви, но не си спомняше лицето й.

— Мислех, че всички ще останем тук, докато Ивън не взриви кораба — прошепна Меган, стиснала Мечо.

Сам отвори вратата на гардероба. До дрехите и обувките, които леко миришеха на чумата, имаше детски игри и фигурки и сбирка на колички. Един ден Каси влезе в стаята и го завари на пода да си играе с играчките на мъртвите деца. Гледаше го как седи на голямото петно от кръв на средата на пода. Беше си направил лагер, имаше стар взвод, Взвод 53, а те си имаха джип, самолет и имаха мисия да се внедрят в укреплението на трансформираните. Трансформираните обаче ги видяха да идват, безпилотните им самолети пуснаха бомби и всички бяха ранени, с изключение на Сам, и Зомби му казваше: На теб се пада, редник. Само ти можеш да ни спасиш. Сестра му го погледа как играе няколко минути и се разплака без никаква причина, а това страшно го ядоса. Той не знаеше, че сестра му го гледа. Не разбра защо се беше разплакала. Засрами се. Вече беше войник, а не бебе, което си играе с играчки. Повече не си игра с играчките.

Подвоуми се дали да влезе в дрешника. Меган го гледаше от леглото. Тя не знаеше тайната му. Никой не я знаеше. Но Зомби му беше дал заповед и той трябваше да я спазва. Зомби му беше командир.

— Ако той взриви кораба, как ще оцелее, без да се взриви? — попита тя.

Сам погледна към нея през рамо, а после влезе в дрешника.

— Дано се взриви — рече той.

Зомби каза, че не вярва на Ивън Уокър. Той беше трансформиран и нямаше значение, че им помага. Врагът си оставаше враг и не може да се вярва на предатели, каза Зомби. Каси каза, че Ивън Уокър не й е приятел, но Сам беше видял как го гледа и я беше чул как му говори и не й повярва, когато го увери, че може да му се доверят или че може да оправи нещата. Той беше повярвал на войниците в „Кемп Хейвън“, а те се бяха оказали врагът.

Вътре в дрешника коленичи до купчина дрехи, натрупани до стената. Никой не знаеше какво е скрил там, дори и Зомби.

Когато дойдоха в къщата, провериха помещенията едно по едно, остана само мазето, а Зомби не го пусна да слезе долу. Зомби слезе с Дъмбо и Ивън Уокър, а когато излязоха, носеха оръжия. Пушки, пистолети и експлозиви, и огромно оръжие с форма на тръба, което можеше да се постави на рамо. Зомби я нарече преносим зенитноракетен комплекс „Стингър“. С нея можело да се взривяват хеликоптери и самолети, това обясни Зомби, взривявало ги направо в небето. После каза на Сам, че влизането в мазето е забранено. На Сам му беше забранено да слиза долу и да пипа оръжията. А той беше войник като Дъмбо и като Зомби. Не беше честно.

Сам пъхна ръце под купчината и издърпа оръжието. М9 Берета. Толкова яко.

— Ти какво правиш там? — попита Меган, задърпала Мечо за ухото. Не биваше да го прави. Каза й го хиляда пъти. На Дъмбо му се наложи да шие ухото на Мечо два пъти, откакто бяха дошли в къщата. Беше позволил на Меган да задържи Мечо, въпреки че Мечо винаги си е бил негов, откакто се помнеше, въпреки че тя му стискаше главата и късаше ушите му, и го наричаше с разни имена. Скараха се заради Мечо.

— Казва се Мечо — беше й казал онзи ден Сам.

— Това не е име. Той е мечо. Аз го нарекох Капитан.

— Не можеш никак да го наричаш.

Меган сгуши рамене.

— Нарекох го.

— Той е мой.

— Тогава си го вземи — рече тя. — Не ми пука.

Той поклати глава. Не си искаше Мечо обратно. Вече не беше бебе. Той беше войник. Искаше само тя да му вика Мечо, както си му беше името.

— Ти преди се казваше Сам, а сега имаш друго име — възрази Меган.

— Не е същото. Мечо не е част от отряда.

Тя не спря. Щом разбра, че той мрази името, не спря да го нарича Капитан Мечо непрекъснато, за да го дразни.

Застанал с гръб към Меган, той пъхна оръжието в колана си и издърпа големия си червен пуловер над него, за да прикрие издутината.

— Сам? Капитан иска да знае какво правиш там.

Онази нощ той беше попитал Зомби дали може да получи оръжие. Имаше десетки. Истински арсенал, да откачиш, беше казал Зомби, но също така му отказа. Каси стоеше там, затова Сам почака тя да излезе от стаята и отново попита Зомби дали може да има оръжие. Не беше правилно всички да имат оръжие, с изключение на него и на Меган, но тя не се броеше. Тя беше цивилна. Не беше тренирана по войнишки като него.

Взели я бяха от автобуса и я бяха крили, докато не дошло време да поставят минибомбата в гърлото й. И не била само тя, така разказа. От автобусите свалили много деца. Стотици деца. И Ивън Уокър каза, че всяко от тях било използвано, за да примами оцелели. Със самолети или коли децата били превозвани до местата, където врагът знаел, че има оцелели. Хората се втурвали да спасят децата. И загивали.

А Каси разправя, че трябвало да вярват на Ивън Уокър!

Под тениската усещаше върху голата си кожа студенината на оръжието. Усещането беше приятно, по-хубаво от прегръдка. Не се страхуваше от оръжието. От нищо не се страхуваше. Имаше заповед да пази Меган, но Зомби не беше оставил никого да наблюдава Ивън Уокър. Затова Сам щеше да има грижата и за него.

В „Кемп Хейвън“ войниците казаха, че ще го защитят. Казаха му, че е в пълна безопасност. И излъгаха. Излъгали бяха за всичко, защото всички бяха лъжци. Даваха обещания, които не можеха да спазят. Дори мама и татко го бяха излъгали. Когато се появи корабът майка, те казаха, че няма да го изоставят, а го изоставиха. Обещаха му, че всичко ще се оправи, а не се оправи.

Припълзя в леглото срещу това на Меган и се загледа в оголените жици и двата прашни метални глобуса, висящи от тавана. Меган го наблюдаваше, придърпала Мечо към гърдите си, устата й беше леко отворена, за да може да диша през нея.

Той се обърна към стената. Не искаше Меган да види, че плаче.

Не беше бебе. Той беше войник.

Вече нямаше как да познаеш кой е човек. Ивън Уокър изглеждаше външно като човек, а не беше. Вътрешно не беше, а това бе толкова важно. Дори на хората като Меган, които са хора — може би, — не биваше да се доверяваш, защото не се знаеше какво може да им е направил врагът. Зомби, Каси, Дъмбо… Не може да им се вярва напълно и на тях. Може да са като Ивън Уокър.

В притискащия го мрак под двата прашни глобуса сърцето на Сам заби по-бързо. Може би те всички го мамеха. Дори Зомби. Дори Каси.

Буца заседна на гърлото му. Трудно му беше да диша. Трябва да се молиш, каза му Каси. Преди той се молеше всяка вечер, винаги, а единственият отговор, който получи от Бог, беше: Не. Нека мама да живее, Боже. Не. Нека татко да се върне, Боже. Не. Не можеше и на Бог да се вярва. Дори Бог беше лъжец. Поставил е дъгата на небето като обещание, че повече няма да убива, а остави Другите да дойдат и да убиват. Сигурно и всички хора, които умряха, са се молили, а Бог е казал: Не, не, не, седем милиарда пъти, седем милиарда не, Бог е казал не, не, не.

Хладният метал на оръжието до голата му кожа. Студът като ръка лежеше на челото му, притискаше го. Меган дишаше с отворена уста, подсещаше го за бомбите, които се взривяват от дъха на човек.

Няма да спрат — помисли си той. — Няма да спрат, докато всички не умрат. Бог го е позволил, защото е искал да се случи. А срещу Бог никой не може да спечели. Той е Бог.

Дишането на Меган се успокои. Сълзите на Сам изсъхнаха. Той се понесе в просторно, пусто място. Там нямаше нищо и никого, просто празно, безбрежно пространство.

Може би е това — помисли си той. — Може би вече не е останал нито един човек. Може би всички са трансформирани.

А това означаваше, че той е последният останал. Той е последният човек на Земята.

Сам притисна ръце към пистолета. Допирът до оръжието го успокои. Меган си имаше Мечо. Той си имаше оръжие.

Ако беше номер, ако всички бяха прикрити извънземни, той нямаше да ги остави да победят. Ако трябваше, щеше да избие всички. После щеше да се качи на спасителната капсула, да отиде с нея на кораба-майка и да го взриви. Те щяха да изгубят — последният човек щеше да загине, — но поне Другите нямаше да спечелят.

Бог беше казал не. И той също можеше да каже не.