Рик Янси
Последната звезда (44)

43

Спря в основата на стълбите, които водеха към дима и пламъците. Зад него Каси крещеше, викаше името му, проклинаше го.

Той въпреки това се заизкачва.

Катализатора го беше казала: Не искат нас. Искат него.

На половината път се почуди дали не трябваше да убие Бен Периш. Щеше да затрудни Каси. Да я забави. Да бъде тежест, която тя не може да понесе.

Прогони мисълта от ума си. Вече беше много късно. Много късно беше да се връща. Много късно беше и да бяга, както и да се крие. Също като Каси онзи ден под колата, като Бен в сгромолясващия се навътре лагер на смъртта, стигнал беше до момента, в който трябваше да се съобрази с това, с което мислеше, че няма сили да се съобрази. Вече беше рискувал всичко, за да я спаси, но в онези случаи рискът беше премерен, изчислен, имаше малка вероятност, че може да устои.

Този път нямаше такава. Този път вървеше право към търбуха на звяра.

Обърна се веднъж, когато стигна върха на стълбите, но не можа да я види, не можа да я чуе. Изчезнала беше сред мъглата от прахоляк, дим и бавно въртящите се ефирни нишки от паяжини.

През руините мина циклон, минаваше хеликоптерът и вятърът от перките му отвя дима и задуши огъня, накара го да полегне като кълбящо се червено море. Вдигна очи и видя пилота, който управляваше хеликоптера, да гледа надолу.

Вдигна ръце и тръгна напред. Огънят го обкръжи. Димът го погълна. Тръгна през бурята към бистрия, чист въздух.

Ивън Уокър стоеше в средата на пътя с вдигнати ръце, а хеликоптерът се спускаше.