Рик Янси
Последната звезда (78)

77

В Урбана Дъмбо изобщо не се замисли. И аз не се замислих.

Хвърлих се към гърдите на Фъстъка, блъснах го на земята. Куршумът се заби в каменната грамада до нас. След секунда чух изстрела от пушката на снайпериста. Дойде отдясно, откъм горичката до главния път.

Фъстъка понечи да се надигне. Улових го за глезена и го дръпнах обратно.

— Пълзи — прошепнах в ухото му. — Както са ни учили в лагера, помниш ли?

Завъртя се и — обратно към дупката и фалшивата сигурност на пещерата с провизиите и оръжията. Не го винях, моят инстинкт ми каза да направя същото. Да се върнем обратно обаче само отлагаше неизбежното. Ако обгазяването и поединичното изтребване не помогнеха, те щяха да извикат бомбардировачите.

— Следвай ме, Фъстък.

Запълзях към туристическия център. Няма по-добро разположение за един снайперист, но на всяка цена трябваше да се отдалечим, преди стрелецът да разбереше, че знаем къде е.

— Меган — извика той. — Ами Меган?

Ами Меган?

— Тя няма да излезе — прошепнах. Моля те, не излизай, хлапе. — Ще изчака.

— Какво ще изчака?

Историята да се повтори. Да се затвори цикълът.

Сетих се само за едно относително сигурно място. Възможността не ме радваше и бях уверен, че и Фъстъка няма да се зарадва. Но хлапето беше всичко друго, но не и нежно, щеше да се справи.

— Покрай сградата, после направо на няма и двадесет метра — казах му и запълзяхме по корем. — Огромна дупка. Пълна с трупове.

— Трупове ли?

— Трупове!

Представих си как червената точка шари между раменете ми или по тила на Фъстъка. Вече само него виждах и ако отново видех червената точка, отново щях да стана Дъмбо. Когато наближихме ямата, имаше леко издигната пръст, а после усетихме миризмата и на вонята, Фъстъка повърна. Улових го за ръката и го придърпах към ръба. Не искаше, но погледна в трапа.

— Това са само мъртви хора и толкова — задавено казах. — Хайде, ще те спусна.

Той се отдръпна.

— Няма да мога да изляза.

— Безопасно е, Фъстък. Съвършено безопасно. — Какъв злощастен избор на думи. — Вече да са ни застреляли, ако знаеха къде сме.

Кимна. Стори му се смислено.

— Ами Меган…

— Връщам се за нея.

Погледна ме, сякаш съм си изгубил ума. Улових го за китките и го спуснах с краката надолу в ямата.

— Ако чуеш нещо, ще се направиш на умрял — напомних на Фъстъка.

— Ще ми прилошее.

— Дишай през устата.

Отвори уста. Видях мъничкото устройство, което проблясваше в устата му. Вдигнах му палец. Той бавно вдигна дясната си ръка и я допря до челото, за да отдаде чест.