Рик Янси
Последната звезда (89)

88

Катализатора

От покрива на командния център чух как на около двеста метра по-надолу се троши прозорец. Някакво тяло излетя от него и се загърчи в пръстта под счупения прозорец, униформата му беше изпъстрена с парчета стъкло, стенеше от болка. Не виждах лицето й — но дори от тази височина разпознах сплетените къдрици.

Хукнах по покрива, прескочих четиридесет стъпки до покрива на съседната сграда, после скочих на земята от височина три етажа. Съливан видя как краката ми опряха на около тридесет сантиметра от главата й и изкрещя. Забърника за оръжието си. Избих го от ръката й и я изправих. Униформата й беше прогизнала. Очите й бяха подути и червени, лицето й беше покрито от яркочервени мехури. Трепереше неконтролируемо, изпадаше в шок. Трябваше да действам бързо.

Метнах я на рамо и хукнах към малкия навес зад сградата. Вратата беше заключена с катинар. Отворих я с ритник и я внесох вътре. Хъбът обработваше данните и предаваше на обонятелните микророботи: вещество във водата, токсично.

Свалих якето й. Свалих ризата й и тениската й. Тя изпадаше в безсъзнание и когато идваше в съзнание, едва се съпротивляваше. Ботушите, чорапите, панталоните, бельото. Кожата й беше възпалена и лепкава на допир. Притиснах ръка към гърдите й. Сърцето й биеше учестено под дланта ми. Погледнах към разплаканите й, невиждащи очи и влязох в нея. Отровата нямаше да я убие — така се надявах, — но ужасът й можеше да го постигне.

Уталожих паниката й, за да забавя сърдечния й ритъм. Примитивната част на мозъка й отвърна. Отговорът „бой или бяг“ беше по-стар и по-силен от технологията, която носех. Битката за надмощие между тях продължи няколко минути.

Сърцата ни — войната.

Тялото й — бойно поле.