Рик Янси
Последната звезда (93)

92

Тялото й трепна срещу ремъците. Тъканта започна да се разкъсва, можеше да се разкъса. После замръзна като човек, който страда от пристъп. Отвори широко очи. Челюстта й се стегна. Един от ноктите й се отчупи и прелетя през стаята.

На мониторите редиците от цифри летяха и се превръщаха в размазано петно, редуваха се твърде бързо дори за подобреното ми зрение. Колко данни се съдържаха в умовете на десетки хиляди хора? Онова, което се случваше със Съливан, приличаше на опит да се натъпче слънчевата система в орехова черупка. Можеше да я убие. Разумът й щеше да се взриви като еднородността в мига на сътворението.

Не се съмнявах, че Вош е използвал „Страната на чудесата“, за да сваля преживяванията на отделните хора — сигурна бях, че е свалил и моите, — и съм донякъде убедена, че тези преживявания се прочистват по някакъв начин, след като са изпълнили целта си. Нито едно човешко създание не може да поеме сбора от всичките човешки преживявания. В крайна сметка това щеше да разруши личността. Как е възможно да запазиш същината на своята действителност сред толкова много човешки съдби?

Съливан простена. Виковете й бяха тихи, идваха от самата й същност. Тя е слаба. Знаеш най-добре. Ти трябваше да си на нейно място. Технологията, с която те трансформираха, би могла да се справи с това преживяване. Дванайсетата система щеше да те защити. Защо позволи тя да го направи?

Но знаех отговора на въпроса. Дванайсетата система подобряваше само човешкото тяло — безпомощна беше срещу страха. Не можеше да ми даде онова, което Каси Съливан имаше в изобилие.

Мислех, че знам какво е смелост. Дори високомерно и самонадеяно поучавах Зомби по този повод. Но нямах представа какво означава истинската, неподправена смелост до този момент. Онази неопределима особеност, която видях в очите й, е част от нея, коренът, от който извираше смелостта й.

Пръстите ми стояха над бутона за спиране. Дали щеше да е акт на смелост да го натисна? Или щеше да е последният провал на човешката ми страна — част от мен, която се надяваше, когато нямаше надежда, вярваше, когато нямаше причина за вяра, доверяваше се, когато всяко доверие беше съсипано? Дали натискането на бутона щеше да е последната победа на Вош над мен? Виждаш ли, Марика, дори ти ни принадлежиш сега. Дори ти.

Приключи за по-малко от пет минути. Пет продължили безкрайно минути, вселената се е формирала за по-малко време.

Мониторите угаснаха. Каси се отпусна. Приближих се предпазливо към нея. Страхувах се да я докосна. Страхувах се от онова, което може би щях да почувствам. Страхувах се от собствения си разум, собственото си здравомислие. Достатъчно опасно беше да се потопя в съзнанието на един човек, не си представях какво е да се потопиш в хиляди.

— Каси?

Клепачите й трепнаха. Видях белия таван да се отразява в зелените й очи. И нещо друго. Нещо шокиращо. Не беше ужас. Не беше печал. Не беше объркване, нито болка, нито страх. Нищо от нещата, които трябваше да открие в „Страната на чудесата“.

Вместо това очите й, лицето й, цялото й тяло се бяха изпълнили точно с противоположните на тези чувства, те всички бяха там, непобедими, несъкрушими, безсмъртни. Коренът на нейната смелост. Основата на всяка форма на живот, често помрачавана, но никога губена.

Радостта.

Тя пое дълъг, треперлив дъх и каза:

— Ние сме тук.