Джули Оринджър
Невидимият мост (6)

Шеста глава
На работа

В „Майка“ участваха двайсет и седем актьори: девет жени и осемнайсет мъже. Работеха шест дни седмично, през които изнасяха седем представления. Зад кулисите се прибираха за съвсем кратко време, а имаха невероятно много нужди. Костюмите им трябваше да бъдат закърпени и изгладени, кучетата им — разходени, писмата им — изпратени, гласовете им успокоявани с чай, ястията им — поръчвани. От време на време се нуждаеха от услугите на стоматолог или лекар. Трябваше да репетират репликите си и да възстановяват силите си с кратки дремки. Трябваше да се грижат за романтичните си връзки извън сцената. Двама от мъжете бяха влюбени в две от жените, но двете влюбени дами обичаха не онзи, който харесваше тях. Между любовния четириъгълник се разменяха купища бележки. Изпращаха се, получаваха се и се изхвърляха букети, изпращаха се и се изяждаха шоколадови бонбони.

Андраш се появи сред този хаос, готов за работа, и помощникът на сценичния директор веднага го натовари с безброй задължения. Ако на мосю Хамон му се скъсаше връзката на обувката, Андраш трябваше да му намери нова. Ако болонката на мадам Пило огладнееше, Андраш трябваше да я нахрани. Трябваше да предава бележки между режисьора и главните актьори, между сценичния директор и неговия помощник, между влюбени двойки. Когато заменената Клодин Вилареал-Блок пристигна в театъра, за да си поиска ролята обратно, се наложи да бъде успокоявана с похвали. (Всъщност обаче, както помощникът на сценичния директор каза на Андраш, Вилареал-Блок бе освободена завинаги, тъй като Марсел Жерар жънеше невероятен успех в тази роля, а билетите за представленията се разпродаваха всяка вечер за пръв път от пет години.) На Андраш не му беше ясно как в „Сара Бернар“ изобщо нещо се е вършело зад кулисите, преди да го наемат. През първия му работен ден, когато дойде време да започне представлението, той вече беше твърде изтощен, за да гледа пиесата иззад кулисите. Заспа на един диван, без да знае, че е реквизит от второ действие, и когато дойде време да го изнесат на сцената, двама работници го разтърсиха, за да го събудят. Той скочи на крака тъкмо когато актьорите се прибираха след първо действие и го засипаха с безброй поръчки.

Същата вечер остана в театъра дълго след края на представлението. Клодел, помощникът на сценичния директор, му беше казал винаги да остава, докато не си тръгне и последният актьор, а тази вечер до късно стоя Марсел Жерар. Късно вечерта Андраш се въртеше около гримьорната й и чакаше тя да приключи разговора си със Золтан Новак. Чуваше вълнението в бързия говор на френски на мадам Жерар през вратата на гримьорната. Гласът й му харесваше и нямаше да възрази, ако тя го помоли за още някоя услуга, преди да си тръгне. Най-сетне мосю Новак излезе с леко сбърчено от притеснение чело. Той като че ли се изненада да завари Андраш тук.

— Полунощ е, момче. Прибирай се у дома.

— Мосю Клодел ми нареди да остана, докато не си тръгнат всички актьори.

— Аха, добре тогава. Ето ти нещичко да си купиш вечеря, аванс за първата седмица. — Новак подаде на Андраш няколко сгънати банкноти. — Купи си нещо по-питателно от геврек — каза му той и се отдалечи по коридора към кабинета си, потривайки врат.

Андраш разгъна банкнотите. Двеста и петдесет франка — достатъчни за две седмици вечери в студентския стол. Той подсвирна облекчено и пъхна банкнотите в джоба на сакото си.

Мадам Жерар излезе от гримьорната, а без сценичния грим широкото й лице изглеждаше бледо и обикновено. Тя носеше кафява чанта, а шалът й бе здраво пристегнат, сякаш за да я пази по време на дългия път до вкъщи. Но Клодел бе казал, че мадам Жерар трябва да си тръгне с такси, и Андраш я помоли да почака при вратата откъм сцената, докато той спре някое наблизо. Зрителите, чакащи за автографи, вече се бяха разотишли. След представлението мадам Жерар бе раздала над сто автографа при задния вход. Андраш я хвана под ръка, докато прекосяваше тротоара. Усети, че туиденото й палто е износено на лактите. Тя се спря пред отворената врата на таксито и го погледна в очите. Имаше широко изпъкнало чело с тънки вежди, едрите й кости й придаваха благороднически вид, който би й отивал в ролята на кралица, но й служеше също толкова добре и в ролята на пролетарската майка.

— Нов си тук — отбеляза тя. — Как се казваш?

— Андраш Леви — Андраш се поклони леко.

Тя повтори името му два пъти, като че ли искаше да го запомни.

— Приятно ми е да се запознаем, Андраш Леви. Благодаря, че ми повика такси. — Тя се качи в колата, загърна краката си с палтото и затвори вратата.

Докато гледаше как таксито се отдалечава бавно към моста „Аркол“, Андраш си преповтори наум краткия им разговор. Чу отново в мислите си как репликата й très heureux de faire votre connaissance, което означаваше örülök, hogy megismerhetem на унгарски. Как ли му се бе счуло унгарското örülök във френското très heureux? Всички ли в Париж бяха тайно унгарци? Андраш се засмя на глас при тази мисъл: жените от западния бряг с техните кожени палта, любителите на театъра с дългите си лимузини, артистичните студенти, почитатели на джаз музиката с избелелите си сака — всички те тайно копнееха за паприкаш и селски хляб, докато ядяха рибена чорба и франзели. Докато пресичаше реката, усети как гърдите му дишат с лекота. Имаше работа. Щеше да изкара своите петдесет процента. На работната му маса лежаха подострени нови моливи и вече не му се струваше невъзможно да завърши чертежите на гара „ДʼОрсе“, преди да се съмне.

Андраш работи цяла нощ без почивка и успя да остане буден по време на всички сутрешни лекции. След това заспа в един ъгъл на библиотеката за няколко часа. Когато се събуди, намери бележка, закачена на ревера му: Да се срещнем в „Синият гълъб“ в 5 часа, поспаланко. Той се надигна и разтри очи с кокалчетата на пръстите си. Извади часовника на баща си от джоба. Беше четири часът. След три часа отново беше на работа, а имаше само желанието да се прибере вкъщи и да си легне. Той се затътри по коридора и влезе в мъжката тоалетна, където откри, че докато е спал, някой бе изрисувал над горната му устна с мастило мустачки като на Кларк Гейбъл. Остави ги да си стоят на лицето му, среса коса с пръсти и пооправи сакото си.

Кафенето „Синият гълъб“ се намираше на повече от половин час пеша от булевард „Распай“ в другия край на Латинския квартал. Андраш пристигна пръв, седна на една маса в дъното до бара и си поръча най-евтиното в менюто — чаша чай.

С чая сервираха две маслени бисквити с бадем в средата. Затова студентите обичаха „Синият гълъб“: там бяха щедри. В Латинския квартал рядко сервираха по две бисквити с чаша чай, а да не говорим за бисквити с бадеми. Тъкмо когато бе изпил чая си и бе изял бисквитите, пристигнаха Розен, Поланер и Бен Яков. Те свалиха шаловете си и придърпаха столове към масата.

Розен разцелува Андраш по двете бузи.

— Разкошни мустаци — каза му той.

— Помислихме те за мъртъв — обади се Бен Яков. — Или поне, че си в кома.

— Бях почти мъртъв.

— Обзаложихме се — продължи Бен Яков. — Розен се обзаложи, че ще спиш цяла нощ, а аз — че ще ни чакаш тук. Поланер се въздържа, защото е без пукната пара.

Поланер се изчерви. От тримата му приятели той беше от най-богато семейство, но семейното им предприятие беше фирма за облекла в Краков и баща му нямаше никаква представа какви са цените в Париж. Всеки месец той изпращаше на Поланер сума, която не бе достатъчна за храна и дрехи. Тъй като бе напълно наясно за увеличаващия се дълг към баща си, Поланер не смееше да го помоли за повече пари. Като дете от богато семейство, той никога не бе работил и изглежда, и през ум не му минаваше да облекчи финансовото си положение, като си намери работа. Вместо това в кафенетата си поръчваше гореща вода, лепеше обувките си с дебел картон, изостанал от упражненията по моделиране, и си прибираше неизядения хляб от студентския стол.

С джоб, пълен с банкноти, Андраш реши, че е негов ред да почерпи приятелите си. Всички си поръчаха малки чашки уиски със сода — напитката на американските филмови звезди. Наругаха унгарското правителство и опита му да лиши компанията им от Андраш, а после вдигнаха наздравица за новата му роля като куриер на любовни писма и отговорник по разхождането на кучетата на актьорите. Когато изпиха уискитата, си поръчаха чайник чай.

— Бен Яков има среща довечера — обяви Розен.

— Каква среща? — попита Андраш.

— Уговорка. Рандеву. Вероятно от романтично естество.

— С кого?

— С прекрасната Лусия — отвърна Розен, а Бен Яков сплете пръстите на ръцете си и ги размаха победоносно, без да продума. Над масата надвисна мълчание. Всички благоговееха пред Лусия с дълбокия й кадифен глас и кожа с цвят на полиран махагон. Нощем, сами в леглата си, всички си представяха как тя съблича роклята и комбинезона си и застава гола пред тях в тъмните им стаи. Денем ги засрамваше с успехите си в ателието. Лусия не работеше само в администрацията, тя беше четвъртокурсничка, при това една от най-добрите в курса, и се говореше, че Мале-Стевенс бил особено впечатлен от работата й.

— Наздраве за Бен Яков — вдигна чаша Андраш.

— Наздраве — повториха останалите. Бен Яков вдигна ръка с престорена скромност.

— Той, естествено, никога няма да ни каже какво се е случило — отбеляза Розен. — Бен Яков не разказва за похожденията си.

— За разлика от мосю Розен — отвърна Бен Яков. — Похожденията на мосю Розен са достояние на всички. Само ако приятелките ти знаеха!

— В града на любовта сме — рече Розен. — Всички трябва да правим любов. — Той използва вулгарната дума baiser. — Какво има, Поланер? Обидих ли някого?

— Не те слушам — отвърна Поланер.

— Поланер е джентълмен — напомни Бен Яков. — Джентълмените ne baisent pas.

— Напротив — намеси се Андраш. — Джентълмените са големи baiseurs. Току-що приключих книгата „Опасни връзки“. В нея е пълно с джентълмени, които baisent.

— Не съм сигурен дали изобщо имаш опита да участваш в този разговор — обади се Розен. — Поланер поне си има petite amie у дома. Бъдещата му булка е от Краков, нали? — Той побутна Поланер по рамото и Поланер отново се изчерви; беше споменал на няколко пъти за писмата, които получаваше от момичето, дъщеря на производител на вълнени платове, за която баща му очакваше да се ожени. — Той е наясно с тези неща, независимо дали говори за тях, или не. Но ти, Андраш, никога не си го правил.

— Това е лъжа — заяви Андраш, макар да бе вярно.

— В Париж е пълно с момичета — каза Розен. — Трябва да уредим среща и на теб. Имам предвид с професионалистка.

— С чии пари? — попита Бен Яков.

— Творците нямат ли благодетели? — Розен се изправи и повтори въпроса на висок глас да го чуе цялото кафене. Няколко от останалите клиенти вдигнаха чаши. Но сред тях нямаше потенциални благодетели — всички бяха студенти с чашите си с чай и по две бисквити, с левите си политически вестници и овехтели палта.

— Поне имам работа — каза Андраш.

— Тогава спестявай! — отвърна Розен. — Не можеш да останеш девствен завинаги.

На работа Андраш тичаше по няколко задачи едновременно и като помощник-готвач при подготовката на вечеря от дванайсет блюда. Тъкмо изпълнеше някоя задача, и му даваха нова и всичко трябваше да е готово за отрицателно време. Клодел, помощникът на сценичния директор, беше баск и темпераментът му често избиваше в хвърляне на предмети от реквизита, които след това трябваше да бъдат поправяни, преди да бъдат изнесени на сцената. Поради това отговорникът за реквизита бе напуснал и предметите стояха занемарени и повредени. Клодел тероризираше суфльорите и сценичните работници, помощник-режисьора и гардеробиерката, тероризираше дори собствения си началник — самия сценичен директор мосю ДʼОбине, който прекалено се страхуваше от гнева на Клодел, за да се оплаче на мосю Новак. Но Клодел тормозеше най-много Андраш, който се стараеше винаги да е на разположение. Андраш знаеше, че Клодел не го прави от лоши чувства. Той просто беше перфекционист, а всеки перфекционист би полудял от хаоса, който цареше зад кулисите на „Сара Бернар“. Губеха се бележки, безстопанствен реквизит се търкаляше на всевъзможни места, части от костюми изчезваха, никой не знаеше колко време остава до вдигането на завесата или до края на антракта. Цяло чудо беше, че изобщо се изнасят представления. През първата си работна седмица Андраш сглоби етажерка с прегради за бележките, за да могат там да си оставят съобщения сценичният директор, помощникът му, режисьорът, актьорите и екипът, купи два евтини стенни часовника и ги закачи зад сцената, скова няколко дъски на груби етажерки, върху които подреди реквизита, и отбеляза върху всеки предмет в кое действие и в коя сцена се използва. За няколко дни зад кулисите започна да се възцарява усещане за спокойствие. Цели действия минаваха без гневен изблик на Клодел. Сценичните работници споменаха за промяната на сценичния директор, който пък спомена за това пред Золтан Новак, а Новак поздрави Андраш. Окуражен от успеха си, той помоли за седемдесет и пет франка на седмица, с които да зарежда маса с кафе, сметана, шоколадови бисквити и конфитюр за целия персонал. Скоро след това пощенската му кутия започна да се пълни с благодарствени бележки.

Мадам Жерар изглеждаше особено заинтригувана от Андраш. Тя започна да го търси не само за да й помага, но и заради компанията му. След представление, когато останалите актьори си тръгнеха, тя обичаше да го вика в гримьорната си и да разговаря с него, докато сваляше грима си. Почистването на макиажа й отнемаше толкова много време, че Андраш започна да подозира, че й е неприятна мисълта да се прибере у дома. Той знаеше, че мадам Жерар живее сама. Представяше си, че обитава апартамент с розови стени, облепени със стари театрални афиши. Тя почти не говореше за своя живот, като изключим, че сподели, че е бил прав за произхода й: беше родена в Будапеща и майка й бе научила малката Марсел да говори и френски, и унгарски. Но тя настояваше Андраш да говори с нея само на френски, тъй като практиката била най-добрият начин за усъвършенстване на езика. Мадам Жерар искаше да слуша за Будапеща, за работата му в „Минало и бъдеще“, за семейството му; той й разказа за влечението на Матяш към танците и за предстоящото заминаване на Тибор за Модена.

— А Тибор знае ли италиански? — попита тя, докато втриваше крем по челото си. — Учил ли е езика?

— Ще го научи по-бързо, отколкото аз френски. В училище печели конкурса по латински три години поред.

— А много ли иска да замине?

— Да. Но ще тръгне чак през януари.

— От какво друго се интересува, освен от медицина?

— От политика. От събитията по света.

— Това е оправдано за един млад мъж. А освен това? Какво прави в свободното си време? Има ли си приятелка? Ще остави ли някого в Будапеща?

Андраш поклати глава.

— Той работи денонощно. Няма свободно време.

— Наистина? — Мадам Жерар избърса бузите си с розова кадифена гъба. После се обърна развеселено към него с въпросителен поглед в очите, а тънките й вежди се повдигнаха в две еднакви арки.

— Ами ти? Имаш ли си приятелка?

Андраш се изчерви силно. Никога не бе обсъждал този въпрос с възрастна жена, дори с майка си.

— Нямам и помен от приятелка.

— Разбирам — каза мадам Жерар. — В такъв случай сигурно няма да откажеш покана за обяд у една моя приятелка. Тя е унгарка, талантлива учителка по балет, и има дъщеря, с няколко години по-малка от теб. Много красиво момиче, казва се Елизабет. Висока, русокоса и много умна, получава отлични оценки по математика. Спечели някакво общоградско математическо състезание, бедното момиче. Сигурно говори поне малко унгарски, но непрекъснато подчертава, че е французойка. Може да те запознае и със свои приятелки.

Високо, русо момиче, което все подчертава, че е французойка, говореше унгарски и можеше да му покаже и друго лице на Париж: нямаше как да откаже. Чу се да казва, че с удоволствие приема поканата за обяд в дома на приятелката на Марсел Жерар. Мадам Жерар написа името и адреса на гърба на една своя визитна картичка.

— В неделя на обед. Предполагам, че аз самата няма да мога да дойда. Вече приех друга покана. Но те уверявам, че няма защо да се притесняваш от Елизабет и майка й. — Тя му подаде картичката. — Живеят недалеч оттук, в Маре.

Андраш погледна адреса и се замисли дали къщата не се намира в онази част на Маре, която бе посетил в часа по история, но в следващия миг в съзнанието му проблесна някакъв спомен и той отново разгледа написаното. „Моргенщерн, ул. «Севинье», №39“

— Моргенщерн — каза той на глас.

— Да. Къщата се намира на ъгъла с улица „ДʼОрмесон“. — После тя като че ли забеляза нещо странно в изражението на Андраш. — Проблем ли има, скъпи?

Андраш усети порив да й каже за посещението си в дома на ул. „Бенцур“ и за писмото, което бе донесъл в Париж, но си спомни молбата на госпожа Хас да бъде дискретен и бързо се окопити.

— Не. Просто от дълго време не съм се появявал в обществото.

— Ще се представиш великолепно — успокои го мадам Жерар. — Ти си по-голям джентълмен от повечето господа, които познавам. — Тя стана и му се усмихна царствено, само на него, после се загърна с кимоното си и се оттегли зад изрисуваните със златисто липи върху паравана й за преобличане.

 

 

Същата вечер Андраш, седнал на леглото си, разгледа картичката и адреса. Знаеше, че унгарските емигранти в Париж не са толкова многобройни и че мадам Жерар познава добре общността им, но все пак му се струваше, че това съвпадение има някакво по-дълбоко значение. Беше убеден, че си спомня правилно, не бе забравил името Моргенщерн и адреса на ул. „Севинье“. Въодушеви се, че ще разбере дали предположението на Тибор, че писмото е адресирано до бивш любовник на старата госпожа Хас, ще се окаже правилно. Дали, когато отиде в дома на Моргенщерн, ще се срещне с побелял джентълмен — може би свекърът на мадам Моргенщерн — който бе загадъчният К.? Каква връзка имаше семейство Хас от Будапеща с учителка по балет в Маре? И как щеше да се въздържи да не каже нищо на Йожеф Хас при следващата им среща?

Но през следващите дни Андраш нямаше много време да мисли за предстоящото гостуване у Моргенщерн. До края на семестъра оставаше само един месец, а след три седмици щеше да се проведе обсъждане на есенните проекти на студентите. Неговият проект бе макет на гара „ДʼОрсе“, построен въз основа на чертежите му. Беше приключил с плановете, но още не бе започнал изграждането на самия макет. Трябваше да си купи материали, да изучи топографските карти, за да построи основата, да приготви шаблони за макета, да ги изреже, да нарисува прозорците с арки и циферблатите на часовниците, както и всички каменни детайли, и да ги сглоби. Прекара седмицата в ателието, обграден от чертежите си. Вечер след работа бе погълнат от подготовката за изпита по статика, а следобедите ходеше на лекциите на Пере, посветени на злочестото абатство „Фонтхил“ — жилищна сграда, построена във формата на катедрала, чиято кула се бе сривала три пъти заради лошата конструкция, бързия строеж и използването на некачествени материали.

В събота следобед, когато пристигна на работа, си зададе въпроса как не е успял досега да даде единствената си бяла риза за пране и не е заделил няколко франка за подарък за домакинята. След като сподели неволите си с облеклото с мадам Жерар, той се озова в работилницата на гардеробиерката мадам Курбе, която беше ушила всички работнически дрехи и военни униформи за спектакъла на „Майка“. Докато на сцената се разразяваше революция, мадам Курбе водеше друга битка: шиеше петдесет детски балетни роклички за танцовия рецитал, който щеше да се проведе в „Сара Бернар“ през зимата. Андраш я завари седнала сред облаци от бял тюл и копринени цветя, а в центъра на тази снежна виелица шевната й машина гърмеше с метален трясък. Мадам Курбе бе дребна като врабче жена, прехвърлила петдесетте години, винаги облечена с безупречно скроени дрехи; днес зелената й вълнена рокля бе посипана с конци, подобни на ледени висулки, а между пръстите си държеше макара със сребристобял конец. Тя свали очилата си без рамки и изгледа Андраш.

— А, младият господин Леви. Мосю Клодел ли те изпраща, или на друг му се е разпрал някой шев? — нацупи устни тя.

— Всъщност аз се нуждая от услуга — отвърна Андраш. — Трябва ми риза.

— Риза ли? Да не би да са те включили в пиесата?

— Не — изчерви се той. — Трябва ми риза за един обяд утре.

— Разбирам. — Мадам Курбе остави макарата и скръсти ръце. — Обикновено не казвам тази реплика.

— Съжалявам, че ви безпокоя, когато сте толкова заета.

— Мадам Жерар те изпрати, нали?

Андраш си призна.

— Ах, тази жена! — рече мадам Курбе, но се изправи от малкото си столче, застана пред Андраш и го огледа от глава до пети. — Не бих направила подобна услуга на всеки, но ти си добро момче. Пребиваш се от работа и ти плащат мизерно, но винаги се отнасяш любезно с мен, което не мога да кажа за някои други хора.

Тя взе метъра от масата и надяна един игленик на китката си.

— Искаш риза като за джентълмен, нали? Трябва ти чисто бяла официална риза, не твърде претрупана.

С няколко ловки движения шивачката премери врата и раменете на Андраш, дължината на ръкава и отиде до гардероба с надпис „Ризи“. Оттам извади фина бяла риза с колосана яка. Показа на Андраш, че от вътрешната страна има специален джоб за торбичка с фалшива кръв — в една от пиесите мъжът трябваше да бъде намушкван всяка вечер от ревнивия любовник на съпругата си. От чекмедже с надпис „Вратовръзки“ тя избра синя копринена вратовръзка, украсена с яребици.

— Това е аристократична вратовръзка — каза тя. — За богати мъже, ушита по поръчка. Погледни! — Тя обърна вратовръзката и му показа как бе зашила коприненото парче върху обикновен памучен плат. Андраш облече ризата, а мадам Курбе отбеляза с карфици къде трябва да се преправят някои неща. В края на вечерта му връчи готовата риза, увита в кафява хартия.

— Не казвай на никого откъде си я взел. Не искам да се разчува — каза тя, като го щипна нежно по ухото и го отпрати.

Внезапно вдъхновение споходи Андраш, докато си тръгваше. Той отиде в централното фоайе на театъра, където Пели, пазачът, метеше мраморния под с метла с дълга дръжка. Както обикновено Пели бе подредил букетите с цветя от изминалата седмица в редица до входната врата. Утре сутринта цветарят ще ги вземе заедно с вазите, за да ги подмени с нови. Андраш поздрави Пели с вдигане на шапка.

— Ако тези цветя не трябват на никого, мога ли да си взема от тях? — попита той.

— Разбира се! Вземи ги всичките, ако искаш.

Андраш събра огромен букет от рози, лилии и хризантеми, клонки с червени плодчета, изкуствени сини птички върху зелени вейки и подобни на пера папрати. Нямаше да пристигне в дома на Моргенщерн на улица „Севинье“ с празни ръце.