Джули Оринджър
Невидимият мост (2)

Втора глава
Западноевропейският експрес

Разбира се, каза на Тибор за писмото — не можеше да пази такава тайна от брат си. В стаята, която деляха, Тибор взе плика и го вдигна към лампата. Беше запечатан с кръгче червен восък, върху което възрастната госпожа Хас бе притиснала монограма си.

— Какво мислиш? — попита Андраш.

— Сантиментална история — отвърна с усмивка Тибор. — Някоя стара любов, съчетана с параноя относно надеждността на пощите. Този Моргенщерн от улица „Севинье“ сигурно й е бивш любовник. Обзалагам се, че е така. — Той върна писмото на Андраш. — А сега ти ще изиграеш роля в техния роман.

Андраш пъхна писмото в един от джобовете на куфара си и си напомни да не го забрави. После провери списъка си за петдесети път и установи, че не му остава нищо друго, освен да замине за Париж. За да спести парите за такси, двамата с Тибор взеха назаем една ръчна количка от бакалията в съседство и закараха с нея куфара на Андраш и огромната кутия за Йожеф до гара „Нюгати“. На билетното гише възникна спор за паспорта на Андраш, който явно изглеждаше твърде нов, за да е истински. Наложи се консултация с един служител от имиграционната служба, после с един по-висш служител и накрая с трети, най-висш служител, с палто, обсипано със златни копчета, който отбеляза миниатюрна отметка на крайчеца на паспорта и смъмри другите двама служители, че са прекъснали работата му. Няколко минути след като този въпрос бе разрешен, докато тършуваше из кожената си чанта, Андраш изпусна паспорта си между перона и влака. Един господин се притече на помощ и предложи чадъра си. Тибор избута с чадъра паспорта до място, от което можеше да го извади.

— Вече изглежда напълно автентичен — установи Тибор и подаде паспорта на Андраш. Документът беше изцапан и прокъсан в ъгъла, в който Тибор го бе набучил с чадъра. Андраш го прибра в джоба си и двамата отидоха до вратата на третокласния вагон, където кондуктор с шапка в червено и златисто посрещаше пътниците.

— Най-добре е да си намериш мястото — посъветва го Тибор. Зад очилата очите му бяха влажни и той постави ръка на рамото на Андраш. — Гледай да не си губиш повече паспорта.

— Обещавам — отвърна Андраш, но не се качи във влака. Очакваше го великият Париж и изведнъж му се зави свят от страх.

— Всички да се качват — нареди кондукторът и погледна многозначително Андраш.

Тибор целуна брат си по двете бузи и го притегли за дълга прегръдка. Като малки, когато заминаваха за училище, баща им винаги поставяше ръце на главите им и казваше молитва за път, преди да ги пусне да се качат на влака. Сега Тибор прошепна тихичко думите:

— Нека Бог те напътства и те пази от врагове. Нека те защитава от злополучия. Нека Бог ти даде милост в очите и в очите на онези, които срещаш. — Той целуна Андраш отново. — Ще се върнеш космополитен човек. Архитект. Ще ми построиш къща. Да знаеш, че разчитам на теб.

Андраш остана безмълвен. Въздъхна дълбоко и сведе поглед към гладкия цимент на перона, върху който се бяха полепили купища пътнически етикети от различни държави. Германия. Италия. Франция. Връзката с брат му му се стори близка, сърдечна, сякаш гърдите им бяха слети. Мисълта да се качи на влака и да се отдели от него му изглеждаше също толкова невероятна, колкото и да престане да диша. Влакът изсвири.

Тибор свали очилата си и попи ъгълчетата на очите си.

— Стига толкова. Ще се видим скоро. Хайде, качвай се.

 

 

По някое време, след като се стъмни, Андраш установи, че се взира през прозореца към малко градче, където табелите и уличните знаци бяха на немски. Явно влакът бе преминал границата, без дори да разбере. Докато е спал с книгата със стихотворения на Петьофи в скута, бяха излезли от заобиколената отвсякъде от суша Унгария и бяха излезли по широкия свят. Той прилепи длан до стъклото, засенчи очи и потърси с поглед австрийци по тесните улички, но не видя никого. Къщите постепенно станаха по-малки, по-нарядко и градът премина в селца. Австрийски плевни се открояваха призрачно на лунната светлина. Австрийски крави. Една австрийска каруца, натрупана със сребристо сено. В далечината, на фона на тъмносиньото нощно небе се очертаваха по-тъмносините планини. Той открехна прозореца, въздухът навън бе свеж и миришеше на пушек от запалени печки.

Андраш изпита странното чувство, че не знае кой е, че е излязъл извън периметъра на собственото си съществуване. Чувството бе напълно противоположно на усещането, което го обземаше всеки път, когато пътуваше на изток от Будапеща до Коняр на гости на родителите си. При онези пътувания до родното си място му се струваше, че навлиза все по-надълбоко в себе си към някаква вътрешна същина — сякаш беше най-малката кукла в руската матрьошка, която майка му държеше на перваза на кухненския прозорец. Но какво ли предстоеше сега на този Андраш Леви във влака, пътуващ на запад през Австрия? Преди да замине от Будапеща, почти не му минаваше през ум колко неподготвен е за подобно приключение — петгодишен курс на обучение в колеж по архитектура в Париж. Сигурно би се справил във Виена или в Прага — винаги е получавал добри оценки по немски език, който изучаваше от дванайсетгодишна възраст. Но го искаха в Париж, в Училището по архитектура, и сега щеше да му се наложи да се оправя само с малкото научено от двегодишния курс по френски език. Знанията му се изчерпваха до голяма степен с наименованията на храни, части на тялото и няколко прилагателни. Като съучениците си в Дебрецен бе наизустил френските наименования на секс позите от купчина стари снимки, които се предаваха от поколения на ученици: croupade, les ciseaux, à la grecque. Картичките бяха толкова стари и протрити от употреба, че изображенията на преплетените двойки се виждаха само като сребристи призраци, и то единствено когато картичката се държеше под определен ъгъл спрямо светлината. Като изключим това, какво знаеше той на френски — или пък за Франция? Знаеше, че страната граничи от една страна със Средиземно море и от друга с Атлантическия океан. Знаеше малко и за придвижването на войските и битките през Световната война. Беше чувал, разбира се, за великолепните катедрали в Реймс и Шартър; знаеше за „Нотър Дам“, за базиликата „Сакре Кьор“, за Лувъра. И това, в общи линии, беше всичко. През няколкото седмици, с които разполагаше, за да се подготви за пътуването, бе смачкал от прелистване страниците на овехтелия си разговорник, купен евтино от една антикварна книжарница на булевард „Свети Ищван“. Книгата явно беше още отпреди Световната война, защото в нея се предлагаха преведени фрази като „Къде мога да наема конски впряг?“ и „Аз съм унгарец, но приятелят ми е прусак“.

Миналата събота и неделя, когато се прибра в Коняр, за да се сбогува с родителите си, той сподели своите страхове с баща си, докато се разхождаха из овощната градина след вечеря. Нямаше намерение да казва каквото и да било — между момчетата и баща им съществуваше негласно споразумение, че като унгарски мъже те не бива да проявяват слабост дори и в критични моменти. Но докато вървяха между редовете ябълкови дръвчета и газеха през високата до колене трева, Андраш се почувства длъжен да заговори. Защо, размишляваше той на глас, бяха избрали именно него за това признание сред всички художници, участвали в изложбата в Париж? Как комисията по приема на студенти в Училището по архитектура бе определила, че точно той заслужава подкрепата им? Дори рисунките му да се отличаваха с някакви особени качества, кой можеше да каже, че отново ще сътвори толкова добри творби или, по-конкретно, че ще се справи с изучаването на архитектура — дисциплина, която коренно се различаваше от всичко, с което се бе занимавал досега? В най-добрия случай, каза Андраш на баща си, е извадил чист късмет и е просто един измамник.

Баща му отметна глава и се разсмя.

— Измамник ли? Ти, който ми четеше на глас от книгите на Миклош Ибъл едва осемгодишен?

— Едно е да обичаш изкуството и съвсем друго да го владееш.

— Някога мъжете учеха архитектура само защото е благородно занимание — каза баща му.

— Има и по-благородни занимания. Медицината например.

— Медицината е талантът на брат ти. Ти си имаш своя дарба. А сега разполагаш с времето и парите да се посветиш на нея.

— Ами ако се проваля?

— Е, тогава ще имаш за какво да разказваш.

Андраш вдигна от земята една паднала клонка и шибна високата трева.

— Струва ми се егоистично да замина да уча в Париж, при това на чужди разноски.

— Повярвай, ако можех да си го позволя, щеше да заминеш на мои разноски. Не искам да си мислиш, че си егоист.

— Но ако тази зима пак се разболееш от пневмония? Дъскорезницата няма да се ръководи сама.

— Защо не? Разполагам с един майстор и четирима добри дървари. А и Матяш не е далеч, в случай че ми потрябва допълнителна помощ.

— Матяш, този малък калпазанин? — поклати глава Андраш. — Дори да успееш да го хванеш, ще ти е трудно да го накараш да работи.

— О, ще успея. Но се надявам да не се налага. На този нехранимайко ще му е достатъчно трудно да завърши училище с всички глупости, с които се занимаваше през последната година. Знаеш ли, че се е присъединил към някаква танцова трупа? Играе в нощни клубове и пропуска сутрешните си занятия.

— Чух за това. Още една причина да не заминавам толкова далеч. След като Матяш се премести в Будапеща, ще трябва някой да се грижи за него.

— Не е твоя вината, че не можеш да учиш в Будапеща — каза баща му. — Страдаш заради произхода си. Позната история. Но трябва да постигнеш каквото можеш с онова, с което разполагаш.

Андраш напълно разбираше какво има предвид баща му. Той бе учил в еврейската семинария в Прага и би станал равин, ако неговият баща не бе починал толкова рано. Между двайсетата и трийсетата му годишнина го бяха споходили редица трагедии — достатъчни да накарат някой по-слаб мъж да изпадне в отчаяние. Но след това късметът му се бе променил толкова драстично, че всички в селото бяха на мнение, че е предизвикал съжалението и благосклонността на Всевишния. Но Андраш знаеше, че късметът на баща му се дължеше изцяло на ината и трудолюбието му.

— Истинска благословия е, че заминаваш за Париж — каза баща му. — По-добре е да се махнеш от тази страна, в която евреите са принудени да се чувстват като хора втора ръка. Сигурен съм, че положението няма да се подобри, докато отсъстваш, да се надяваме, че няма и да се влоши.

Сега, докато Андраш пътуваше на запад в тъмния вагон, той си припомни тези думи и разбра, че зад изреченото на глас се криеше и един друг страх. Улови се, че размишлява за една статия във вестник, която прочете наскоро. Там се разказваше за ужасяваща случка, станала няколко дни по-рано в полския град Сандомир. Посред нощ изпочупили витрините на магазините в еврейския квартал и хвърлили вътре малки, увити с хартия предмети. Когато магазинерите разгънали хартиите, намерили в тях отрязани кози копита. На хартиите пишело „Еврейски крака“.

В Коняр никога не се бе случвало нещо подобно. Евреите и останалите хора живееха сравнително мирно от векове. Но Андраш знаеше, че семената на омразата съществуват. В началното училище в Коняр съучениците му го наричаха жидочка — еврейче. Когато ходеха да плуват, обрязаният му пенис беше срамен белег. Веднъж го бяха повалили на земята и се бяха опитали да натикат свинска наденичка между стиснатите му зъби. По-големите братя на онези момчета бяха тормозили Тибор, а по-малките чакаха Матяш, когато и той тръгна на училище. Как тези момчета от Коняр, вече пораснали мъже, щяха да приемат новината от Полша? Онова, което за него беше зверство, за тях може би беше раздаване на правосъдие или позволение да действат. Андраш опря глава на студеното стъкло и се взря в непознатите земи, изненадан само от това, колко много напомняха за равнинния селски район, в който бе роден.

Във Виена влакът спря на най-величествената гара, която Андраш някога бе виждал. Високата десет етажа фасада бе изградена от стъклени правоъгълници, поддържани от рамка от позлатено желязо. По подпорите имаше заврънкулки, цветя и ангелчета, преплетени в мотиви, които изглеждаха по-подходящи за будоар, отколкото за железопътна гара. Андраш слезе от влака и последва мириса на хляб до една количка, където жена с бяла шапчица продаваше обсипани със сол гевреци. Но жената не прие нито пенгьо, нито франкове. Тя настойчиво се опитваше да обясни на немски на Андраш какво трябва да направи, като посочи гишето за обмен на валута. Опашката пред него се извиваше чак зад ъгъла. Бяха минали осем часа, откакто бе изял деликатните сандвичи в дома на улица „Бенцур“.

Някой го потупа по рамото и когато се обърна, Андраш се изправи лице в лице с господина от гарата в Будапеща, който бе дал чадъра си на Тибор, за да извади паспорта. Мъжът беше облечен със сив пътнически костюм и леко пардесю. Върху жилетката му блестеше матовата златна верижка на джобен часовник. Беше висок и широкоплещест. Тъмната му вълниста коса беше сресана назад над високото чело. Носеше лъскаво куфарче и вестник „Кинопреглед“.

— Позволете ми да ви почерпя геврек — предложи той. — Имам шилинги.

— Вече бяхте твърде любезен с мен — отвърна Андраш.

Но мъжът пристъпи напред, купи два геврека и с Андраш седнаха на една близка пейка, за да ги изядат. Мъжът извади носна кърпа с монограм и я разгъна върху коленете си.

— Предпочитам пресен геврек пред всичко, което сервират във вагон-ресторанта — каза той. — Освен това пътниците в първа класа обикновено са и първокласни досадници.

Андраш кимна и продължи да яде мълчаливо. Геврекът беше още горещ, а солта щипеше приятно езика.

— Предполагам, че пътувате по-нататък от Виена — каза мъжът.

— За Париж — отвърна плахо Андраш. — Отивам да уча там.

Очите на мъжа, обгърнати с дълбоки бръчици, се спряха върху Андраш и го разгледаха внимателно.

— Бъдещ учен? Или юрист?

— Ще уча архитектура.

— Чудесно. Това е практично изкуство.

— А вие закъде пътувате? — попита Андраш.

— Накъдето и вие — отвърна мъжът. — Ръководя един театър в Париж — „Сара Бернар“. Всъщност е по-точно да се каже, че „Сара Бернар“ ръководи мен. Струва ми се, че е като капризна любовница. Театърът, виж, това е едно непрактично изкуство.

— А трябва ли изкуството да е практично?

Мъжът се засмя.

— Не, разбира се. — А после добави: — Ходите ли на театър?

— Не толкова често, колкото ми се иска.

— Тогава непременно трябва да дойдете в „Сара Бернар“. Покажете визитната ми картичка на билетното гише и им кажете, че аз ви изпращам. Кажете им, че сте мой сънародник. — Той извади визитна картичка от златна кутийка и я подаде на Андраш. „НОВАК, Золтан, metteur en scene^[1], театър «Сара Бернар»“.

Андраш беше чувал за Сара Бернар, но знаеше малко за нея.

— Мадам Бернар играла ли е там? — попита той. — Или — вече по-колебливо — все още играе?

Мъжът сгъна хартийката от геврека си.

— Играла е там дълги години. По онова време театърът се казвал „Дьо ла Вил“. Но това е било, преди да отида там. Страхувам се, че мадам Бернар отдавна е мъртва.

— Какъв невежа съм — каза Андраш.

— Не е така. Напомняте ми за мен самия, когато като младеж заминах за пръв път за Париж. Ще се справите. Произхождате от добро семейство. Видях как брат ви се грижеше за вас. Задръжте визитката ми за всеки случай. Казвам се Золтан Новак.

— Андраш Леви.

Двамата си стиснаха ръцете, а после се отправиха към вагоните си — Новак — към спалния вагон първа класа, а Андраш към не твърде комфортната трета класа.

 

 

Минаха още два дни, преди да стигне в Париж, два дни, през които пътуваха през Германия — центъра на все по-голямата заплаха, която се разпространяваше из Европа. В Щутгарт имаше закъснение — някакъв технически проблем, който трябваше да бъде отстранен, преди влакът да продължи. На Андраш му се виеше свят от глад. Нямаше друг избор, освен да обмени няколко франка за райхсмарки и да си потърси нещо за ядене. На гишето за обмен на валута една матрона с липсващи зъби, облечена в сива блуза, го накара да подпише документ, че ще похарчи обменените пари на територията на Германия. Андраш понечи да влезе в едно кафене край гарата, за да си купи сандвич, но на вратата малка табела с изписан на ръка с готически букви надпис гласеше: „Забранено за евреи“. Той надникна през стъклената врата и видя младо момиче да чете книжка с комикси зад щанда със закуски. Момичето изглеждаше петнайсет-шестнайсетгодишно, с бяла забрадка на главата и тънка златна верижка на шията. Тя вдигна очи и се усмихна на Андраш. Той отстъпи назад и погледна немските монети в ръката си — от едната страна имаше орел с обгърната от венец свастика в ноктите си, а от другата мустакатият профил на Паул фон Хинденбург — а после се обърна през рамо и погледна към момичето в магазина. Райхсмарките бяха просто няколко капки кръв в огромната икономическа система на тази страна, но изведнъж Андраш изпита отчаяно желание да се отърве от тях. Не искаше да яде храната, която можеше да си купи с тях, дори да откриеше магазин, в който Juden не бяха unerwünscht. След като се увери, че никой не го гледа, той бързо клекна и пусна монетите в ехтящата паст на една отводнителна шахта. Върна се във влака, без да е хапнал нищо, и пропътува гладен последните сто километра от Германия. На перона на всяка малка германска гара попътната въздушна струя на влака развяваше нацистки знамена. Червените флагове се спускаха от най-горните етажи на сградите, украсяваха навесите на къщите, появиха се в умален размер в ръцете на група деца, маршируващи в двора на едно училище край релсите. Когато прекосиха границата и влязоха във Франция, Андраш изпита чувството, че е сдържал дъха си часове наред.

Минаха през хълмисти местности, покрай селца с кирпичени къщи, нескончаеми равнинни околности и накрая достигнаха крайните квартали на самия Париж. Пристигнаха на гарата чак в единайсет часа вечерта. Натоварен с багажа и с папката с рисунките си, Андраш си проправи трудно път по коридора на влака и слезе на перона. На стената срещу него петнайсетметрова фреска изобразяваше сериозни млади войници с решително вперени напред очи, които заминаваха да се сражават в Световната война. На друга стена висеше поредица платнени флагове, изобразяващи по-скорошна война — Испанската, досети се Андраш по униформите на войниците. От припукващите говорители на тавана звучеше френски. Ниското жужене на френския и оживеният италиански се преплитаха с по-острата интонация на немския, полския и чешкия. Андраш потърси с поглед в тълпата млад мъж в скъпо палто, който да търси някого. Не бе помолил за описание или снимка на Йожеф. Не му мина през ум, че може да имат трудности да се намерят. Но по перона се изсипваха все повече пътници, парижани се спускаха да ги посрещат, а Йожеф никакъв го нямаше. Сред блъсканицата Андраш зърна Золтан Новак — една жена с елегантна шапка и палто с кожена яка го прегърна. Новак целуна жената и я поведе към изхода, а носачите го последваха с багажа му.

Андраш взе своя куфар и огромната кутия за Йожеф. Стоя и чака, докато тълпата се сгъсти още повече, а после започна да се разотива. На перона все още не се появяваше енергичен на вид младеж, който да го въведе в парижкия живот. Андраш остави дървената кутия, тъй като внезапно му се зави свят. Трябваше да намери място, на което да преспи. Трябваше да се нахрани. След няколко дни трябваше да се яви в Училището по архитектура, за да започне занятията. Той погледна към редицата врати с надписи „Sortie“^[2], към фаровете на колите, преминаващи по улицата навън. Изтърколи се четвърт час, но още нямаше и следа от Йожеф Хас.

Андраш бръкна във вътрешния си джоб и извади дебелото картонче, на което старата госпожа Хас бе написала адреса на внука си. Това беше единственият ориентир, с който разполагаше. За шест франка нае един носач с лице на морж, който му помогна да натовари багажа си и огромната кутия за Йожеф в едно такси. Даде на шофьора адреса на Йожеф и потеглиха към Латинския квартал. Докато пътуваха, шофьорът бъбреше непрестанно на френски, от който Андраш не разбра нито дума.

Почти не забеляза откъде минаха на път за дома на Йожеф Хас. Мъгла се носеше на талази през светлината на уличните лампи, а в прозорците на таксито се блъскаха носени от вятъра мокри листа. Осветените в златисто сгради профучаваха покрай тях. Улиците бяха пълни с гуляйджии, излезли в събота вечер — мъже и жени, преметнали небрежно ръце през раменете на приятелите си. Таксито мина над река, която сигурно беше Сена, и за миг Андраш си позволи да си представи, че прекосяват Дунав, че е в Будапеща и след малко ще спрат пред апартамента на ул. „Харшфа“, където ще изкачи стълбите и ще се мушне в леглото при Тибор. Но таксито спря пред сива каменна сграда, а шофьорът слезе, за да свали багажа на Андраш. Андраш затършува из джоба си за още пари. Шофьорът докосна периферията на шапката си, взе франковете и каза нещо, което звучеше като унгарската дума bocsánat, извинете, но което Андраш по-късно разбра, че е bon chance. После таксито потегли и остави Андраш сам на един тротоар в Латинския квартал.