Джули Оринджър
Невидимият мост (20)

Двадесета глава
Обреченият

Новината завари Андраш в ателието. Макар едва да гледаше от умора след нощта, прекарана с Клара, все пак трябваше да отиде на училище; същия ден щяха да разглеждат проекта му. Бе работил върху помещение с конкретно предназначение в стила на някой от съвременните архитекти. Бе проектирал архитектурно студио в стил Пиер Шаро, като използва за модел клиниката на улица „Сен Гийом“: триетажна сграда от стъклени тухли и стомана, изпълнена с разсеяна светлина и сияеща нощем. Всички бяха дошли по-рано, за да закачат проектите си по стените. Щом намери място за скицата си, Андраш се премести от работната си маса при по-големите студенти до напръсканото с боя радио. Слушаха новините и не очакваха нищо повече от обичайните всекидневни тревоги.

Розен разбра пръв и усили звука, така че всички да чуват. Току-що бил застрелян германският посланик. Не, не посланикът, а служител на посолството. Някакъв секретар на легацията. Ернст Едуард фон Рат. Двайсет и девет годишен. Застреляло го дете. Дете ли? Не точно. Младеж. Седемнайсетгодишен. Евреин. Германски евреин от полски произход. Застрелял служителя, за да отмъсти за депортирането на дванайсет хиляди евреи от Германия.

— О, боже! — възкликна Бен Яков и прокара ръце през напомадената си коса. — Обречен е.

Всички се скупчиха около радиото. Починал ли е служителят на посолството, или е жив? Научиха отговора миг по-късно: бил прострелян с четири куршума в корема и в момента го оперирали в клиника „Алма“ на улица „Дьо лʼЮниверсите“, която се намираше на десетина минути от училището. Говореше се, че Хитлер бил изпратил личния си лекар от Берлин заедно с директора на клиниката по хирургия към Мюнхенския университет. Нападателят — Грюнспан или Гринспан — бил арестуван и отведен на неизвестно място.

— Изпратил е личния си лекар! — възкликна Розен. — Не се и съмнявам. Изпратил го е с капсулка арсен за техния човек.

— Какво искаш да кажеш? — попита някой.

— Фон Рат трябва да умре за Германия — поясни Розен. — Така те ще правят каквото си поискат с евреите.

— Никога не биха убили свой човек.

— Естествено, че биха го направили.

— Няма да се наложи — обади се друг студент. — Човекът е прострелян четири пъти.

Поланер се отдалечи от тълпата край радиото, за да запали цигара на прозореца. Андраш се приближи и погледна надолу към двора, където двама петокурсници закачваха сложна дървена конструкция на едно дърво. Поланер открехна прозореца и издиша дима навън в студения въздух.

— Познавах го — каза той. — Не еврейчето, а другия.

— Фон Рат ли? — попита Андраш. — Откъде?

Поланер погледна Андраш за миг и извърна очи. Изтръска пепелта от цигарата си върху външния перваз на прозореца, където прашинките се задържаха за миг и отлетяха.

— Ходех в един бар — каза Поланер. — И той го посещаваше.

Андраш кимна безмълвно.

— Застрелян. От седемнайсетгодишно еврейче. Точно Фон Рат — продължи Поланер.

В този миг влезе Ваго и изключи радиото, а студентите насядаха по местата си за кратката лекция, която преподавателят изнасяше, преди да започне обсъждането. Андраш слушаше с половин ухо и дълбаеше квадрат върху плота на бюрото с металния накрайник на молива си. Разказът на Клара снощи и случилото се в германското посолство му дойдоха в повече. В съзнанието му двете събития се сляха: Клара и полският младеж — и двамата онеправдани, и двамата стиснали оръжия в треперещите си ръце, и двамата стрелят, и двамата обречени. Нацистките лекари бързаха към Париж, за да спасят или убият един човек. А едно германче от полски произход лежеше някъде в затвора и чакаше да научи дали е убиец, или не. Скицата на Андраш се бе изплъзнала от габърчетата и висеше накриво на стената. Той го забеляза и си помисли: „Точно така“. В този миг всичко сякаш висеше изкривено и се държеше на едно габърче: не само къщи, но и цели градове, страни и народи. Изпита желание да успокои трескавите си мисли. Искаше му се да е в гладкото бяло легло в дома на Клара, в нейната бяла спалня, под чаршафите, които ухаеха на тялото й. Но в момента виждаше само Ваго, който хвана скицата му и я закачи на мястото й на стената. Видя как останалите студенти се събират на група за обсъждането. Едва се надигна от бюрото и застана пред чертежа си, докато другите обсъждаха работата му. Чак след това, когато всички го потупваха по гърба и му стискаха ръката, осъзна, че проектът му е пожънал успех.

— Фон Рат не мразеше евреите — каза Поланер. — Разбира се, бил е член на партията, но се възмущаваше от случващото се в Германия. Казваше, че е дошъл във Франция, за да избяга. Поне така твърдеше.

Бяха минали два дни. Ернст фон Рат бе починал същия следобед в клиниката. Лекарите на Хитлер бяха дошли, но се бяха съгласили с френските лекари. Според вечерните новини Фон Рат починал от усложнения след травма на далака. В събота в германската лутеранска църква щеше да бъде отслужена панихида.

Андраш и Поланер отидоха в „Синият гълъб“ за по чаша уиски, но установиха, че не им стигат парите. Беше краят на месеца и дори след като обърнаха джобовете си, не успяха да съберат пари и за по едно питие. Казаха на сервитьора, че ще поръчат след малко, и поседяха да си поговорят с надеждата, че ще прекарат половин час в топлото заведение, преди да ги помолят да си тръгнат. След малко сервитьорът им донесе обичайната поръчка — уиски и вода. Когато двамата възразиха, че не могат да платят, той зави единия си мустак и рече:

— Другия път ще ви взема двойно.

— Как се запозна с него? — обърна се Андраш към Поланер.

Поланер сви рамене.

— Някой ни представи. Той ме почерпи питие. Поговорихме си. Беше интелигентен и начетен. Харесвах го.

— Но когато научи кой е…

— Какво трябваше да направя? Да си тръгна ли? Ами ако той бе постъпил така с мен?

— Но как си могъл да си седиш и да разговаряш с нацист? Особено след случилото се миналата зима?

— Но не той ме нападна. Казах ти, не беше такъв човек.

— Така е твърдял. Но може да е имал други мотиви.

— За бога — възкликна Поланер. — Няма ли да оставиш тази тема? Току-що е починал мой познат. Опитвам се да се справя. Не е ли достатъчно засега?

— Извинявай.

Поланер облегна лакти на масата и подпря брадичка на сключените си длани.

— Бен Яков се оказа прав — каза той. — Ще накажат момчето за назидание. Гринспан. Ще го екстрадират и ще го убият по зрелищен начин.

— Не могат. Целият свят ги гледа.

— За тях това е още по-добре.

 

 

Клара стоеше на прозореца с вестник в ръка и гледаше надолу към улица „Севинье“. Тъкмо бе прочела на глас кратката статия за действията, които германското правителство възнамеряваше да предприеме срещу евреите, „за да компенсира за катастрофалното унищожение на германско имущество вследствие метежите на 9 ноември“. Във вестника наричаха тази дата Нощта на счупените стъкла. Андраш крачеше напред-назад из стаята с ръце в джобовете. На бюрото Елизабет отвори ученическа тетрадка и започна да драска с молив някакви фигурки.

— Един милиард райхсмарки — каза тя. — Толкова е глобата за евреите. А в Германия има половин милион евреи. Това означава, че всеки от тях трябва да плати по две хиляди райхсмарки, включително децата.

Логиката бе невероятна. Андраш се опита да я проумее, но безуспешно. Гринспан бе застрелял Фон Рат; Фон Рат бе умрял; 9 ноември, Нощта на счупените стъкла, трябваше да бъде естествената реакция на германския народ срещу убийството. Затова отговорността за трошенето на еврейски магазини, опожаряването на синагоги и ограбването на къщи, да не говорим за убитите деветдесет и един евреи и арестуваните трийсет хиляди — явно бе по вина на самите евреи и следователно те трябваше да си платят. Освен глобите, всички застраховки за повреденото имущество щяха да бъдат изплатени на държавата. А сега вече бе незаконно евреите да имат фирми в Германия. В Париж, Ню Йорк и Лондон бяха проведени протести срещу погрома и последиците от него, но френското правителство, незнайно защо, мълчеше. Розен заяви, че е така, защото Рибентроп, външният министър на Хитлер, трябвало да посети Париж през декември в знак на приятелство между Германия и Франция. Всичко изглеждаше като една голяма грозна преструвка.

От долния етаж се чу шумоленето на следобедната поща, която пощальонът пусна в процепа на вратата.

Елизабет стана толкова рязко, че преобърна стола, който се удари в решетката на камината, и изтича долу, за да вземе писмата.

— Преди се налагаше да я подкупвам с курабийки, за да слезе за пощата — каза Клара, докато вдигаше стола. — Сега веднага се спуска за писмата.

Елизабет се забави доста. Когато се появи на вратата задъхана и поруменяла, хвърли писмата на бюрото и изтича в стаята си в дъното на коридора. Клара седна на бюрото и прелисти пощата. Един тънък плик с кремав цвят привлече вниманието й. Тя взе ножа за писма и го отвори.

— От Золтан е — каза и прегледа единствената страница. Докато четеше, веждите й се сбърчваха все повече. — Двамата с Едит заминават след три седмици. Пише ми, за да се сбогуваме.

— Къде заминават?

— За Будапеща. Вече бях чувала за това му намерение. Марсел ми спомена за слуховете, че заминавали. Каза ми миналата седмица, когато се видяхме в Тюйлери. Поканили Золтан за директор на Унгарската кралска опера. А мадам Новак искала да отгледа детето близо до семейството си.

— Толкова ли си тъжна, че той заминава, Клара?

Тя поклати глава.

— Тъжна съм, но не заради това, за което си мислиш. Знаеш какво изпитвам към Золтан. За мен той е скъп, стар приятел. И е добър човек. Все пак те взе на работа, когато театърът едва свързваше двата края. — Тя седна до Андраш на дивана и го хвана за ръката. — Но не съм тъжна, защото заминава. Радвам се за него.

— А за какво тогава?

— Завиждам му. Ужасно му завиждам. С Едит могат да се качат на влака и да се приберат у дома. Могат да заведат бебето при майката на Едит, за да отрасне с братовчедите си. — Тя приглади сивата пола на коленете си. — Ами ако и в Унгария се случи нещо подобно на погрома в Германия? Ако арестуват брат ми? Какво ще стане с майка ми?

— Ако в Унгария се случи нещо, ще замина за Будапеща и ще се погрижа за майка ти.

— Но аз няма да мога да дойда с теб.

— Може би ще намеря начин да доведа майка ти във Франция.

— Дори и да успееш, това би било временно решение. Имам предвид по-големия ни проблем.

— И какъв е той?

— Знаеш за какво говоря. Проблемът къде бихме могли да живеем заедно в бъдеще. Не мога да се върна в Унгария, а ти не можеш да останеш тук.

— Защо?

— Заради семейството ти. Ако избухне война, ще искаш да се прибереш при тях. Премисляла съм го стотици пъти. Трябва да знаеш, че мислих много по този въпрос през септември. Това бе също една от причините, поради които не ти писах. Не виждах решение. Знаех, че ако решим да бъдем заедно, ще те държа далеч от семейството ти.

— Ако остана тук, това ще е мое желание — каза Андраш. — Но ако се наложи да замина, ще намеря начин да те взема със себе си. Ще се консултираме с адвокат. Тези случаи нямат ли давност?

Клара поклати глава.

— Още могат да ме арестуват и съдят за извършеното. А дори да мога да се върна у дома, няма как да изоставя Елизабет.

— Естествено, че няма да го направиш. Но Елизабет си има собствени планове.

— Тъкмо от това се страхувам. Тя е още дете, Андраш. Носи онзи годежен пръстен, но не разбира какво всъщност означава той.

— Годеникът й изглежда напълно искрен. Знам, че има най-добри намерения.

— Ако беше така, първо щеше да говори със своите родители, преди да започне да й пълни главата с приказки за сватба и Америка! Още не им е казал, че е сгоден. Очевидно вече са му избрали друго момиче, някаква наследница на бирени фабрики от Уисконсин. Той твърди, че не й е обещавал нищо, но съм убедена, че родителите му не мислят така. Най-малкото можеше да поиска разрешение от мен, преди да подари на Елизабет пръстена.

Андраш се усмихна.

— Така ли се прави? Младежите още ли искат разрешение?

Клара се предаде и му се усмихна в отговор.

— Добрите младежи — заяви тя.

Андраш я притегли към себе си и се наведе към ухото й.

— И на мен ми се ще да поискам разрешение от някого, Клара. Бих искал да пиша на майка ти.

— А ако тя откаже? — прошепна Клара.

— Тогава ще трябва да избягаме заедно.

— Къде, скъпи?

— Не ме интересува — отвърна той, загледан в сивите й очи. — Искам да бъда с теб. Това е всичко. Знам, че никак не е практично.

— Изключително непрактично е — каза тя, но обви ръце около врата му и вдигна лице към неговото, а той целуна затворените й клепачи и вкуси следи от сол. В същия миг чуха стъпките на Елизабет в коридора, тя се появи на прага на салона със зелената си вълнена шапка и палто. Андраш и Клара се отдръпнаха един от друг и станаха от дивана.

— Извинете ме, отвратителни възрастни — каза Елизабет. — Отивам на кино.

— Елизабет — обърна се към нея Андраш. — Какво ще кажеш, ако се оженя за майка ти?

— Моля те — вдигна предупредително ръка Клара. — Не бива да говорим за това по този начин.

Елизабет килна глава и изгледа Андраш.

— Какво рече?

— Искам да се оженя за нея. Да я направя своя съпруга.

— Сериозно ли говориш? — попита Елизабет. — Искаш да се ожениш за нея?

— Да.

— А тя иска ли?

Настъпи дълго мълчание, по време на което Андраш изпита ужасяващо напрежение. Но след това Клара го стисна за ръката, сякаш изпитваше болка.

— Знае, че искам — каза тя. — Искаме едно и също.

Андраш остана без дъх.

По лицето на Елизабет премина вълна на облекчение, сбърченото й чело се отпусна. Тя прекоси стаята, прегърна Андраш и целуна майка си.

— Великолепна новина — рече тя съвсем искрено и без и дума повече преметна чантичката си през рамо и изтрополи надолу по стълбите.

— Великолепно ли? — обади се Клара сред ехтящата тишина, която винаги настъпваше след излизането на Елизабет. — Не знаех какво да очаквам, но не беше това.

— Мисли си, че така ще е по-лесно за връзката й с Пол.

Клара въздъхна.

— Знам. Ако се омъжа за теб, тя няма да се чувства виновна, че ме оставя.

— Ако си мислиш, че има някакво значение, ще изчакаме. Ще изчакаме, докато тя завърши училище.

— Дотогава остават още седем месеца.

— Седем месеца са наистина — замисли се Андраш. — Но пък ще са най-хубавите в живота ни.

Клара кимна и го хвана за ръка.

— Седем месеца.

— Клара — обърна се към нея Андраш. — Клара Моргенщерн, това означава ли, че ще се омъжиш за мен?

— Да — отвърна тя. — Да. Когато Елизабет завърши училище. Но това не означава, че ще я оставя да избяга в Америка с онзи сладкодумец.

— Седем месеца — повтори Андраш.

— А дотогава може и да сме решили географския си проблем.

Той я хвана за раменете, целуна я по устата, скулите и клепачите.

— Да не се тревожим засега. Обещай ми, че няма да мислиш за това.

— Не мога да ти обещая, Андраш. Ако искаме да решим проблема, ще трябва да мислим за него.

— Ще му мислим по-нататък. Сега само искам да те целуна. Може ли?

В отговор тя обви ръце около него и той я целуна, като си мечтаеше да не прави нищо друго цял ден, цяла година, цял живот. После я отдръпна от себе си и каза:

— Не съм подготвен за това. Нямам какво да ти предложа. Нямам пръстен.

— Пръстен ли! — възкликна тя. — Не искам пръстен.

— Но ще го получиш. И не се шегувах, когато казах, че искам да пиша на майка ти.

— Знаеш, че това е рисковано.

— Би ми се искало да говорим с Йожеф — каза Андраш. — Той би могъл да й пише или да сложи моето писмо в някое от своите.

Клара стисна устни.

— От онова, което съм чувала за начина му на живот, ми се струва неразумно да го замесваме.

— Щом ще се женим, той все някога ще разбере. Латинският квартал е малък.

Клара въздъхна.

— Знам. Сложно е. — После се върна на дивана и разгъна вестника. — Поне имаме известно време да го обмислим. Седем месеца. Кой знае какво ще се случи до тогава? А дали не е по-добре всички да се оженим веднага? Дали не е по-добре да се радвам, че детето ми ще замине за Америка? Ако избухне война, там ще е по-безопасно.

Този неуловим призрак — безопасността. Той бе напуснал Унгария, бе избягал от класните стаи в училището по архитектура, бе изчезнал от Германия много преди 9 ноември. Но докато седеше на дивана до нея и надзърташе във вестника, Андраш изпита внезапен шок от случващото се. Той проследи линията на ръката й до снимката на първа страница: мъж и жена по пижами на улицата; между тях малко момче, стиснало парцалена кукла с конусовидна шапка; а пред тях, хвърляща ярки отблясъци върху лицата им, гореше къща с разбита врата. На местата, на които огънят бе прогорил килимите и дюшеметата, тапетите и гипса, се виждаха гредите, осветени като оголените кости на животно. И Андраш видя онова, което би видял един архитект, онова, което мъжът, жената и момчето не биха могли да видят в този миг от улицата: видя, че носещите греди вече са прогорени и след миг сградата ще се сгромоляса като зле направен макет, а гредите й ще станат на пепел.