Джули Оринджър
Невидимият мост (43)

Епилог

През пролетта, в следобедите, в които нямаше тренировка по футбол, тя бягаше от последния час по музика и взимаше шестицата до сградата на дядо си. За нея това беше неговата сграда, макар той да не живееше там, нито беше неин собственик. Сградата бе четириетажна, разположена под ъгъл спрямо улицата; фасадата бе изградена от стотици малки правоъгълничета обковано със стомана стъкло и се издигаше агресивно и асиметрично като японски параван. В трапеца между сградата и тротоара растяха стройни брези. На мраморния фронтон над входа пишеше „Музей на съвременното изкуство“; името на дядо й бе изсечено на един ъглов камък над думата „Архитект“. В самата сграда се помещаваше малка колекция от картини, скулптури и фотографии, които бе разглеждала хиляди пъти. В централния двор имаше кафене, където винаги си поръчваше черно кафе. На тринайсет години тя се смяташе почти за жена. Обичаше да седи на някоя маса и да пише писма на брат си в „Браун“ или на приятелите си от лагера в Бъркширс. Седеше там с часове, почти до вечеря, а после тичаше да хване метрото с надеждата, че ще успее да се прибере вкъщи, преди родителите й да са се върнали от работа.

Баба й и дядо й не живееха в града. Живееха извън града, на една улица с прачичо й и на осем километра от човека, когото тя наричаше чичо, но който всъщност бе приятел на дядо й. Понякога им ходеше на гости през уикенда. Три часа с влак, които минаваха бързо, ако седнеше на мястото до прозореца. Дядо й имаше плевня, която беше превърнал в работилница с високи прозорци, пропускащи северната светлина. Там все още работеха всички — дядо й, прачичо й и чичо й, който всъщност не й беше роднина — макар да бяха достатъчно стари, за да се пенсионират. Позволяваха й да сяда до полегатите им бюра и да си играе с изцапаните с мастило инструменти. Тя обичаше да рисува коси входове, разчупени покриви, криволинейни фасади. Подаряваха й книги за архитекти, които са познавали Льо Корбюзие и Пенпосон. Учеха я на латинските названия на арките и й показваха как да използва кривка и пергел. Научиха я на римските цифри, с които надписваха чертежите си.

Те бяха преживели войната. От време на време това се прокрадваше в разговорите им. „През войната“, казваше някой и следваше история за това, как са гладували или как са оцелявали в студа, или колко време е минавало, без да се виждат. Бе учила за войната в училище, разбира се — кой бил загинал, кой кого убил — макар в учебниците да не пишеше почти нищо за Унгария. Бе научила и други неща за войната, наблюдавайки баба си, която пазеше найлоновите торбички и стъклените буркани, държеше бутилки с вода в къщата в случай на бедствие и правеше торти с половината от маслото и захарта в рецептата и която понякога се разплакваше без причина. Бе научила за войната и от баща си, който тогава бил невръстно момченце, но помнел как вървял с майка си през развалините.

Имаше и някои по-мрачни истории. Тя не знаеше откъде ги бе чула; сякаш някак си бяха проникнали през кожата й като лекарство или отрова. Нещо за трудови лагери. Нещо за някого, когото накарали да яде вестници. Нещо за болест, предавана от въшките. Дори когато не мислеше за тези смътни истории, те се бяха приютили в едно кътче от съзнанието й. Преди няколко седмици сънува кошмар, от който се събуди с писъци в тъмното. Тя и родителите й стояха в студена стая с черни стени по пижами от чували за брашно. В ъгъла баба й, коленичила на циментовия под, плачеше. Дядо й стоеше пред тях, твърде слаб, необръснат. Германски пазач излезе от сянката и го накара да се качи на някаква поточна линия — като багажните ленти по летищата. Пазачът щракна белезници на китките му и окова глезените му, после отиде до дървен лост и го бутна напред. Задвижиха се зъбчати колела, затракаха железни зъбци. Лентата тръгна. Дядо й стигна до един ъгъл и изчезна сред правоъгълник от светлина, откъдето долетя оглушителен трясък, който означаваше, че той е мъртъв.

В този миг тя се събуди с писък.

Родителите й дотичаха в стаята.

— Какво има? Какво стана?

Не ви трябва да знаете.

Днес тя седеше в кафенето на двора с тетрадка и чаша горчиво кафе за пръв път, откакто бе сънувала кошмара. В ясния син следобед слънчевите лъчи падаха странично в двора, което й напомняше за горите на север и лагера. Но не можеше да прогони мисълта за поточната линия и оглушителния шокиращ трясък. Не можеше да се концентрира върху писмото до брат си. Не й се пиеше кафе, не можеше дори да си поеме дълбоко въздух. Напомни си, че дядо й не е мъртъв. Баба й не беше мъртва. И прачичо й, и чичо й — никой от тях не беше мъртъв. Дори баща й бе оцелял, както и сестра му — леля й Априлиш, която се бе родила в разгара на войната.

Но имаше един прачичо, който беше умрял. Той имал съпруга, а синът му сега щеше да е на годините на баща й. Те всички бяха загинали през войната. Баба й и дядо й почти никога не говореха за тях, а когато ги споменаваха, снишаваха глас. От онзи чичо бе останала само една снимка, направена, когато бил на двайсет години. Той беше хубав, с ясно изразена челюст и гъста тъмна коса. Носеше очила със сребристи рамки. Не приличаше на човек, който очаква, че ще умре. Изглеждаше така, сякаш щеше да доживее до бели коси като братята си.

Но сега от него бе останала само снимката. И фамилното им име в негова памет.

Тя искаше да чуе цялата история: какъв е бил този брат като момче, дали е бил добър ученик, какъв е искал да стане, къде е живял, кого е обичал, как е умрял. Ако нейният брат умреше, тя щеше да разкаже на внучката си всичко за него. Ако внучката й, разбира се, я попиташе.

Може би това беше проблемът. Тя не питаше. Или пък те може би не искаха да говорят за това дори сега. Но можеше да попита следващия път, когато им отиде на гости. Струваше й се, че вече е време да й кажат, сега, когато бе станала на тринайсет години. Вече не беше дете. Вече бе достатъчно голяма, за да знае.

Във всеки случай

Това можеше да стане.

Трябваше да стане.

Случи се отдавна. Случи се наскоро.

По-близо. По-далеч.

Случи се, но не на теб.

 

Ти оцеля, защото беше пръв.

Ти оцеля, защото бе последен.

Защото беше сам. Защото имаше други.

Защото беше отляво. Защото беше отдясно.

Защото валеше. Защото грееше слънце.

Защото падна сянка.

 

За щастие имаше гора.

За късмет нямаше дървета.

За щастие имаше релси, кука, греда, спирачка,

рамка, завой, сантиметър, секунда.

За късмет по водата се носеше сламка.

Благодарение на това и въпреки него.

Какво би станало, ако беше на една ръка, на един крак,

на един косъм разстояние?

Значи ти си тук? Още изживяваш оня миг?

Мрежата се затвори, но ти?

Се промъкна.

Не мога да не се питам, не мога да мълча.

Чуй само как бързо бие сърцето ти в мен.

Вислава Шимборска