Джули Оринджър
Невидимият мост (32)

Тридесет и втора глава
Депото Сентендре

Същия следобед Андраш разказа на Клара за къщата на „Франгепан кьоз“ и за стаята на Клайн, претъпкана с папки на хиляди желаещи да емигрират. Седяха в дневната, а бебето лежеше на гърдите на Клара, стиснало с ръчичка кичур от косата й.

— Какво мислиш? — попита тя тихо. — Дали да опитаме да се измъкнем?

— Изглежда като лудост, нали? Но аз не съм видял ужасиите, на които е станал свидетел Тибор.

— Ами родителите ти? А майка ми?

— Знам. Това са отчаяни мерки. Може би сега моментът не е подходящ. Може би, ако изчакаме, положението ще се подобри. Но мисля, че въпреки това трябва да пиша на Шалхевет, в случай че тя може да помогне с нещо.

— Пиши й, но ако можеше да направи нещо, нямаше ли вече да се е свързала с нас? — Бебето отмести главичка и пусна косата на Клара. Тя го обърна на другата страна и се загърна с одеялото му.

— Писах на Розен, докато бях в казармата — каза Андраш. — Той знаеше, че тогава нямаше как да се измъкна, дори да исках.

— А сега имаме бебе — добави Клара.

Андраш се опита да си я представи как кърми сина им в трюма на товарен кораб по Дунав, покрита с брезент. Помисли си дали хората правят опити за бягство с пеленачета. Дали упояваха бебетата с лауданум, за да не се разплачат? Бебето дръпна одеялото от гърдите на Клара и тя отново го намести.

— Недей да се криеш — каза Андраш. — Нека да те погледам.

Клара се усмихна.

— Свикнах да се покривам в къщата на майка си. Елза не понася гледката. Смята го за нехигиенично. Би се възмутила, ако разбере, че кърмя пред теб.

— Кърменето е нещо напълно естествено. Я го виж само колко щастлив изглежда.

Бебето мърдаше пръстчетата на краката си. Размаха юмруче и сграбчи дебел кичур от косата на Клара. Очите му се спряха върху нея, примигнаха, после по-бавно още веднъж и клепачите му се затвориха лениво. Опиянено от млякото, то пусна косата на Клара, а крачетата му се отпуснаха върху ръката й. Ръчичките му се отвориха като морски звезди. Устата му се отдръпна от гърдата й.

Клара вдигна очи към Андраш и дълго време не откъсна поглед от него.

— Какво ще кажеш да заминете само ти и Тибор? — предложи тя. — След като пристигнете, ще изтеглите и нас. Така поне няма да се връщаш повече в Трудови войски.

— В никакъв случай. По-скоро ще умра, отколкото да замина без вас.

— Много драматично, скъпи.

— Не ме интересува. Държа на това.

— Ето, вземи синчето си. Кракът ми изтръпна. — Тя подаде детето на Андраш и закопча копчетата на блузата си. С болезнена гримаса стана и се разходи из стаята. — Пиши на Шалхевет. За всеки случай. Поне така ще разберем дали има и други варианти. Иначе само правим догадки.

— Никъде не тръгвам без теб.

— Надявам се да е така — подкрепи го тя. — Но сега ми се струва, че не е уместно да взимаш крайни решения.

— Няма ли да ме оставиш поне да си въобразявам, че имам избор?

— Времената са опасни и за илюзии — потъна в размисъл Клара, върна се до него на дивана и облегна глава на рамото му. Докато седяха и гледаха спящия си син, Андраш отново изпита чувство за вина: всъщност той я оставяше да живее с илюзията, че нищо не я заплашва, че миналото й няма да я преследва, че страховете й да не изложи семейството си на опасност с връщането си в Унгария са били неоснователни.

Тази илюзия продължи цяла пролет. Реорганизация в Министерството на правосъдието забави механизмите на изнудване и необходимостта Хас да продаде къщата на улица „Бенцур“ временно бе отложена. Андраш продължи да работи като оформител и илюстратор, а Мендел пишеше статии в стаята в съседство. Макар в началото да му се струваше нереално законната им работа да е същата, която само преди няколко месеца бе забулена в тайни и чувство за вина, скоро усещането бе заменено от обичайния ритъм и напрежение на работното място. След като възвърна здравето и силите си, и Тибор си намери работа. Стана помощник-хирург в еврейската болница в Ержебетварош. През март пристигнаха новини от Елизабет: Пол бе зачислен във военноморския флот и щеше да замине за южната част на Тихия океан в края на април. Родителите му в пристъп на разкаяние, когато синът им се записал доброволец и при раждането на първото си внуче предишното лято, вече се бяха предали и настояли Елизабет и малкият Алви да се преместят при тях в Кънектикът. Елизабет бе приложила снимка на семейството, тръгнало на пързалка с шейни — тя, облечена с тъмно палто с качулка, увитият с дебели дрехи Алви в ръцете й, а до тях стоеше Пол и държеше въжето на дълга шейна. На друга фотография бе сниман само Алви, седнал на стол сред възглавници, с кадифено сако и къси панталонки. Високото заоблено чело и извитите устни бе наследил изцяло от Пол, но пронизителните ледени бебешки очи бяха на Елизабет. Тя обещаваше, че бащата на Пол ще говори със свои познати в държавната администрация и ще провери дали могат да осигурят входни визи за Андраш, Клара и бебето.

Андраш писа на Шалхевет и четири седмици по-късно получи отговор. Тя обещаваше да говори с познатите си в имиграционната служба. Макар да не можеше да предположи колко време ще отнеме това и дали ще има успех, казваше, че ще се застъпи Андраш и Тибор да получат визи. Както Андраш сигурно знаел, основната грижа на службата в момента била да изведе евреите от окупираните от Германия територии. Но бъдещите лекари и архитекти били много ценни за еврейската общност в Палестина. Щяла дори да се опита да издейства помощ и за приятеля на Андраш — политическия журналист и рекордьор по бягане, който също бил от перспективните млади хора, на каквито имиграционната служба предпочитала да помага. А ако Андраш и Тибор получат визи, семействата им, разбира се, ще дойдат с тях. Колко жалко било, че не емигрирали всички заедно преди войната! На Розен ужасно му липсвали приятелите от Париж. Дали Андраш е чувал нещо за Бен Яков и Поланер? Розен пращал десетки писма със запитвания, но безрезултатно.

Андраш седна на ръба на каменния фонтан в двора и препрочете писмото. Не бе чувал нищо за Поланер и Бен Яков, откакто бе получил писмата им при първото си назначение в Трудови войски. Ако Бен Яков още бе при родителите си в Руан, значи живее в окупирана Франция под нацистки флаг. А Поланер, който така копнееше да се сражава за втората си родина — къде ли са го изпратили, след като се е уволнил от френската армия? Къде ли бе сега? С какви ли мъки и унижения се е сблъсквал след последното им виждане? Как можеше да научи какво се бе случило с него? Прокара ръка през студената вода във фонтана, която вече се бе освободила от зимния лед. Под повърхността силуетите на рибките се рееха като призраци. Миналата есен на дъното имаше монети от по пет и десет филера, които блещукаха върху сините плочки. Някой обаче явно ги е извадил, когато ледът се е стопил. Сега никой не хвърляше монети във фонтаните. Никой не можеше да отдели и един филер, за да се сбъднат желанията му.

В мрачните спални в Карпатите, в Трансилвания и в Банхида Андраш си казваше, че трябва да свикне с мисълта, че Поланер може да не е сред живите, че е възможно да са го пребили, да е умрял от глад, болест или да е бил застрелян, но никога не допусна, че може да не разбере какво се е случило, да не знае със сигурност дали да го търси, да се надява или да скърби. Не бе получавал вест от приятеля си от двайсет и три месеца — от Илий Поланер с тихия глас, скрит някъде в огнената плетеница на Европа. Не се осмеляваше да проследи тази мисъл до другия й край, където стоеше образът на брат му Матяш — бяла фигура, забулена в снежна виелица. Матяш все още беше в неизвестност. От ротата му нямаше вести от миналия ноември. Сега беше април. В Украйна кучешкият студ започваше да омеква. Скоро щяха да могат да погребат загиналите през зимата.

Беше оставил горе Клара с бебето, а писмата — пръснати по бюрото си. Трябваше да види с какво да й помогне, щеше да се чувства по-зле, ако остане да седи на фонтана и да размишлява. Качи се по стълбите и отвори вратата, ослушвайки се дали бебето не плаче. Но стаите тънеха в тишина. Чайникът не бълбукаше на котлона. Студената вода в коритото чакаше да долеят топла. Хавлийката на бебето лежеше на кухненската маса, а до нея панталонките и блузката му.

Андраш чу кратко проплакване, звукът дойде от дневната. Той влезе там и завари Клара на дивана с детето на ръце. На масичката пред нея стоеше отворено писмо.

— Какво има? Какво се е случило? — попита той.

— Отново те мобилизират. Викат те обратно на служба.

Той разгледа внимателно писмото — малък лист бяла хартия с печата на Трудови войски. Трябваше да се яви в централата им в Будапеща след два дни, за да го разпределят в нов батальон и нова рота и да изпълни шест месеца трудова повинност.

— Не е възможно — извика той. — Не мога да те оставя сама с бебето.

— Но какво можем да направим?

— Пазя визитната картичка на генерал Мартон. Ще се обадя в кабинета му. Може би той ще ни помогне.

Бебето се изви в ръцете на Клара и отново изплака в знак на протест.

— Виж го само — завайка се тя. — Гол както майка го е родила. Съвсем забравих, че бях тръгнала да го къпя. Сигурно умира от студ. — Тя стана и занесе детето в кухнята. Изля чайника в коритото и разбърка водата с ръка.

— Утре сутринта ще отида да видя какво може да се направи.

— Добре — прошепна тя и потопи бебето в коритото. Облегна го на ръката си и насапуниса нежната му като перушина кафява косица. — А ако той не може да помогне, ще пиша на адвоката си в Париж. Може би е време да продам апартамента.

— Не. Не ти разрешавам.

— Няма да допусна да се върнеш в армията. — Клара не го поглеждаше, но гласът й бе тих и решителен. — Знаеш какво се случва сега там. Изпращат трудоваците да чистят минни полета на фронта. Измират от глад.

— Оцелях две години. Мога да издържа още шест месеца.

— Преди беше различно.

— Няма да ти позволя да продадеш апартамента.

— Хич не ме е грижа за този апартамент — извика тя. Бебето я погледна стреснато.

— Ще говоря с Мартон — Андраш я прегърна.

— А Шалхевет? Какво ти отговори?

— Имала познати в Министерството на имиграцията. Ще се опита да ги убеди да ни дадат визи.

Бебето ритна с крачета и опръска с вода Клара, а тя се засмя тъжно.

— Може би трябва да се молим — поколеба се тя и закри очи с ръка, сякаш казваше молитва.

На Андраш му се искаше да вярва, че някой бди над тях с жалост и страх, някой, който може да промени нещата, ако поиска. Искаше му се да вярва, че не хората отговарят за случващото се. Но в гърдите му се бе загнездило студеното усещане, че това не е вярно. Той вярваше в Бог, да, в Бога на предците си, в онзи, на когото се молеше в Коняр, Дебрецен и Париж, и в казармата, но този Бог, Всемогъщият, не се намесваше сега, когато най-много се нуждаеха. Той бе подредил Космоса и бе отворил вратите за човека, а човекът се бе нанесъл и заживял там. Но Бог не можеше да влезе вътре и да пренареди живота, както архитектът не можеше да пренареди живота на обитателите на построените от него сгради. Сега светът бе на обитателите си. Те щяха да го използват както намерят за добре, да живеят или умират заради своите действия. Андраш докосна ръката на Клара и тя отвори очи.

 

 

Влиянието на генерал Мартон, макар и голямо, не можеше да освободи Андраш от военна служба. Дори не можеше да се отложи заминаването му. Но генералът успя да уреди да не го пращат на Източния фронт, както и за Мендел Хоровиц, който също бе мобилизиран по това време. Андраш и Мендел бяха разпределени в рота 79/6 на трудовия батальон на Будапеща. Ротата бе изпратена в железопътно депо, толкова близо до столицата, че мъжете от града можеха да си спят у дома вместо в спалните помещения в депото. Всяка сутрин Андраш ставаше в четири часа, изпиваше кафето си в тъмната кухня на светлината от печката, премяташе чанта през рамо, взимаше тенекиеното канче с храна, което Клара му приготвяше от вечерта, и излизаше на утринния студ, за да се срещне с Мендел. Сега, вместо да ходят в редакцията на „Унгарския еврейски журнал“, те извървяваха пеша целия път до реката и пресичаха моста Сечени, където лежаха на пиедестали каменни лъвове, а под тях спяха циганки с черни забрадки и шалове, обвили с ръце слабите си дечица. В този ранен час над Дунав се носеше мъгла, издигаща се от преплитащите се течения на водата. Понякога покрай тях минаваше лодка, чийто нисък корпус разрязваше мъглата и те зърваха жената на лодкаря по лъскав комбинезон да приготвя кафе. От другата страна на реката хващаха трамвай до Обуда, където се прехвърляха на автобус за Сентендре. Автобусът пътуваше покрай брега и те обичаха да сядат от страната на Дунав и да гледат как лодките се плъзгат по водата на юг. Често пътуваха мълчаливо, тъй като темата, която най-много ги вълнуваше, не можеше да се обсъжда на публични места. Андраш бе получил писмо от Шалхевет, в което пишеше, че имиграционната служба е отговорила положително на първите й запитвания и че нещата вървят по-бързо, отколкото е очаквала. Имаха основания да се надяват, че ще получат документите си до средата на лятото. Но какво щяха да правят тогава? Андраш не знаеше дали да се надява, че Клайн ще им помогне, колко ще струва пътуването и колко визи ще успее да им издейства Шалхевет. И макар пролетта да се бе разлистила с пълна сила, все още нямаха вести от Матяш. Последните писма на Дьорд останаха без отговор. Не му се искаше да напуска Унгария, докато брат му бе в неизвестност някъде из Украйна, може би не беше жив, може би беше военнопленник на руснаците. Но сега пролетта бе дошла и Матяш можеше да се появи отнякъде всеки момент. Нямаше основание да предполага, че след три или шест месеца всички ще успеят да емигрират заедно. След година Андраш и братята му може би щяха да работят в портокалова градина в Палестина, може би дори в кибуц, от онези, за които Розен му бе разказвал, в Дегания или Ейн Харод. Или пък може би щяха да се бият на страната на Великобритания — Мендел бе чул, че еврейски заселници в Палестина са сформирали военен батальон.

Когато автобусът пристигнеше в Сентендре, те слизаха с останалите мъже, качили се в Обуда или на Ромаифюрдьо, или от Чилагхед — и изминаваха половин километър до депото за товарене на вагони. Първите камиони пристигаха в седем часа. Шофьорите отваряха каросериите, пълни с одеяла, щайги с картофи, топове маскировъчни платнища, кутии с амуниции или каквото трябваше да товарят за фронта. Андраш, Мендел и колегите им разтоварваха стоките от камионите и ги товареха във вагоните, които чакаха на релсите с широко отворени врати на фона на все по-избледняващото небе. След като натовареха един вагон, преминаваха на следващия и така нататък. Но работата не бе толкова проста, колкото изглеждаше. Натоварените вагони оставаха отворени, преместваха ги под навес, където ги инспектираха. Поне така обясниха на Андраш и Мендел, когато бригадирът им каза какво трябва да правят. Проверяваха ги специално обучени войници. Ако нещо липсваше, работниците поемаха отговорността и отнасяха наказания. Едва след като се установеше цялата наличност, вагоните се запечатваха и потегляха към фронта.

 

 

Инспекторите пристигаха и си заминаваха в закрити камиони. Вкарваха камионите направо в помещението за инспекция и ги паркираха до влака. През широката правоъгълна врата Андраш виждаше как войниците крачат бързо между влака и камионите. Инспекторите не си правеха труда да крият какво се случва вътре, надзираваха процеса с увереността, която им даваше привилегированата им позиция в йерархията. Шинели, одеяла, картофи, консерви, оръжия: всеки ден една десета от тези стоки се прехвърляше от вагоните в камионите. Работниците трябваше да действат бързо, за да се движат навреме влаковете, разписанието затрудняваше източването на стоки за черния пазар. След като войниците приключеха работата си, инспекторите обявяваха влака за редовен, подписваха документите и влакът потегляше за фронта. Покритите камиони излизаха, задигнатите стоки поемаха към черния пазар, а инспекторите си деляха печалбата. Развиваха уреден и доходоносен бизнес. В бараката си инспекторите пушеха скъпи цигари, сравняваха златните си часовници и играеха карти с купчини пенгьо. Надзирателите явно също получаваха дял от печалбите — вместо да се редят на опашка пред палатката, където бе столовата, на обяд те пиеха бира и ядяха печени дебреценски наденички, пушеха цигари „Мирям“ и плащаха на работниците да лъскат новите им ботуши.

Андраш знаеше какво означават тези измами за войниците и работниците на фронта. Одеялата не достигаха, в чорбата имаше твърде малко картофи. Някои не получаваха нови ботуши, когато старите им се разпаднат съвсем. Най-тежко това се отразяваше върху трудоваците: принуждаваха ги да подписват разписки за стотици пенгьо, за да си набавят най-необходимото. По-късно, когато надзирателите и офицерите се приберяха в отпуск, те представяха разписките на семействата на работниците и заплашваха, че ще убият мъжете, ако съпругите или майките им не им върнат парите. Но работниците в Сентендре като че ли гледаха на източването на стоки като на нещо неизбежно. Какво можеха да направят, за да попречат? Ден след ден те товареха вагоните, а войниците ги разтоварваха.

Може би, за да не забравят за безсилието си, всички евреи трябваше да носят отличителни ленти на ръцете си — грозни жълти превръзки, които се пързаляха по ръкавите. Клара ги бе пришила на куртката на Андраш, преди той да се яви на служба. Дори евреите, които отдавна бяха приели християнството, трябваше да носят ленти, само че бели. Бяха задължени да носят отличителния знак по всяко време. Дори когато ставаше много горещо и слънцето се отразяваше в камъните на депото като в милиони огледала — дори тогава трябваше да носят лентите на голите си ръце. Първия път, когато наредиха на Андраш да вземе лентата от ризата, която бе съблякъл, той зяпна невярващо надзирателя.

— И с риза, и без риза, пак си си евреин — заяви мъжът и изчака Андраш да си сложи лентата, преди да се отдалечи.

Командирът в Сентендре се казваше Варшади и беше висок шкембелия от равнините със спокоен характер и вкус към удоволствията. Основните му пороци бяха невинни: лулата, бутилката и сладкишите. Той пушеше непрекъснато и изпадаше в добро настроение, когато се напиеше. Оставяше на подчинените си да следят за реда, а те не прощаваха толкова лесно и не можеше да ги умилостивиш с кутия египетски тютюн или бутилка уиски. Самият Варшади обичаше да седи в сянката на административната сграда, разположена върху ниско изкуствено възвишение с изглед към реката, и да наблюдава работата в депото, докато забавляваше гостуващи командири от други роти или се наслаждаваше на своя дял от предназначените за фронта стоки. Андраш знаеше, че трябва да е благодарен, че този командир не беше като Барна и дори като Калози, но гледката на Варшади, вдигнал крака върху дървена щайга с доволно скръстени на гърдите ръце и извиващ се от лулата му пушек, бе друг вид мъчение.

 

 

В края на първата седмица Андраш и Мендел вече бяха започнали да обсъждат вестника, който да издават в Сентендре. Щяха да го кръстят „Кривата релса“.

— Според модната критика в Сентендре — каза неочаквано една сутрин Мендел в автобуса и посочи лентата на ръкава си. — „Така модерният тази пролет жълт цвят е водещата тенденция.“

Андраш се засмя, а Мендел извади бележник и започна да пише:

— Винаги модерните младежи от рота 79/6 взеха смело решение с цвят на лютиче — започна да чете Мендел на глас след няколко минути — за аксесоари! Водещите модни дизайнери са се спрели на десетсантиметрова лента за ръкав с египетска плетеница, подходяща за всички случаи. Следващата седмица очаквайте: разследването на модния ни кореспондент за новата мода войниците да стоят голи на Източния фронт.

— Не е зле — рече Андраш.

— Депото е лесна мишена. Изненадан съм, че още си нямат вестник.

— А аз не съм — отвърна Андраш. — Работниците изглеждат като полузаспали.

— Така е. Всеки ден гледат как тези военни мерзавци крадат хляб от собствените си хора на фронта и го приемат, сякаш е в реда на нещата!

— Само защото те самите не мрат от глад.

— Тогава да ги събудим — въодушеви се Мендел. — Да ги накараме да се ядосат малко от случващото се. Първо, ще ги разсмеем, както обикновено. После ще започнем да вмъкваме по някоя статия как стоят нещата в истинските лагери. Особено ако не достига храна или нямаш шинел. Може би това ще ги вдъхнови да позабавят работата. Ако протакаме товаренето, войниците няма да разполагат с толкова време за разтоварване. Влаковете все пак трябва да тръгват по разписание.

— Но как ще го направим, без да рискуваме главите си?

— Може би не е нужно да крием вестника от Варшади и надзирателите. Ако глазурата е сладка, няма да усетят горчивото хапче. Ще величаем до небесата Сентендре в сравнение с другите адски дупки, където сме били, и двете страни ще чуват онова, което искат.

Андраш се съгласи и така се започна. „Кривата релса“ щеше да е по-професионално издание от предишните два вестника. Това, че живееха в Будапеща, им даваше достъп до пишеща машина, чертожна дъска и различни други пособия. Докато пътуваха до Сентендре и обратно, щяха да провеждат всекидневните си оперативки. Смятаха да започнат бавно, като първият брой да съдържа само шеги. Предполагаха да включат, както обикновено, измислени новини, спортни събития, модна рубрика и рубрика за времето. Щеше да има и специален раздел за изкуство заедно с репортажи от събития. Тази седмица балетът на Сентендре представи премиерата на „Товарен вагон“ написа Мендел в първия брой, великолепен танцов спектакъл с хореограф Варшади Варшадиус, авангардния специалист по балет от Будапеща. Известната повторяемост на елементите бе компенсирана от радващото окото разнообразие във възрастта и физиката на танцьорите. Предвиждаше се и нова рубрика, озаглавена „Питайте Хитлер“. През втория понеделник в Сентендре Мендел показа на Андраш сценария:

Скъпи Хитлер, моля те, обясни какви са плановете ти за напредък във войната на изток. С обич, войник.

Скъпи Войник, колко се радвам, че ме попита това! Планирам да построя огромна месомелачка край Ленинград, да я напълня с млади мъже и да въртя дръжката с всички сили. С още по-голяма обич, Хитлер.

 

 

Скъпи Хитлер, как предполагаш да се биеш с английския флот в Средиземно море? Искрено твой, Попай.

Скъпи Попай, първо, аз съм голям твой почитател! Прощавам ти, че си американец. Надявам се да ни гостуваш в Райха, когато цялата тази лоша работа приключи. Второ, ето какъв е планът ми! Ще уволнявам адмиралите си, докато намеря такъв, който да приема заповеди от фюрер и никога да не е плавал. Твой почитател, Хитлер.

 

 

Скъпи Хитлер, каква е позицията ти за Унгария? Твой, М. Хорти.

Скъпи Хорти, мисионерска, макар понякога да предпочитам кучешката за разнообразие. С любов, Хитлер.

— Може би трябва да говорим с Фридиеш Еплер — предложи Андраш, след като прочете материала. — Той може да ни помогне да печатаме вестника на пресата в редакцията. Не ми се иска да пускаме подобен изискан материал на циклостил.

— Ласкаеш ме, Парижанче. Но дали ще се съгласи?

— Ще го попитаме. Мисля, че няма да му се свидят малко мастило и хартия.

— Направи илюстрациите. Това само ще ни е от полза.

Андраш изпълни задачата си, като прекара една безсънна нощ на чертожната дъска. Направи прецизно главата на вестника, което представляваше два празни товарни вагона от двете страни на заглавието, изписано с готически шрифт. Към модната рубрика имаше рисунка на млад денди с униформа на Трудови войски и струяща от лентата на ръкава му светлина. Към очерка за балета изобрази подредени в редица работници — дебели и слаби, млади и стари — които с мъка вдигаха кутии с амуниции. За рубриката на Хитлер студеното и мрачно представяне му се стори най-подходящо, нарисува подробен портрет на фюрера, като гледа една снимка от стар брой на „Пещи Напло“. В два часа през нощта Клара се събуди, за да нахрани Томаш, който още не беше се научил да спи по цяла нощ. След като го приспа отново, тя дойде в дневната и се притисна до гърба на Андраш.

— Защо си буден толкова късно? Няма ли да си лягаш?

— Почти приключих. Идвам след малко.

Клара се наведе над чертожната дъска, за да разгледа заглавието.

— „Кривата релса“ — прочете тя. — Какво е това? Поредният вестник ли?

— Най-добрият, който сме правили.

— Не говориш сериозно, Андраш! Спомни си какво се случи в Трансилвания.

— Помня. Но това не е Трансилвания, а Варшади не е Калози.

— Варшади, Калози, все тая. Тези хора държат живота ти в ръцете си. Не ти ли е достатъчно, че пак те мобилизираха? „Попитайте Хитлер“?

— В Сентендре положението е различно. Командването дори не заслужава това звание. Даже няма да се крием.

— Как така няма да се криете? Да не би да предложите на Варшади абонамент?

— Веднага щом отпечатаме първия брой.

Клара поклати глава.

— Не бива. Твърде опасно е.

— Наясно съм с рисковете. Може би по-добре от теб. Този вестник не е само за забавление, Клара. Искаме да накараме работниците да проумеят какво се случва в Сентендре. Грабим от братята си на фронта всеки ден. В случая съвсем буквално.

— И защо си мислиш, че Варшади няма да възрази?

— Той обича лукса и е просто един стар алчен глупак. Вестникът ще хвали неговото управление. Няма да види по-тънките намеци. Интересува го единствено собственото му благополучие. Ще се изненадам, ако има каквито и да било политически пристрастия.

— Ами ако грешите?

— Тогава ще спрем вестника. — Андраш стана и я прегърна, но тя продължи да стои с изправен гръб, пронизвайки го с поглед.

— Ако нещо ти се случи, няма да го понеса.

— Аз съм съпруг и баща — погали я той по гърба. — Ако възникне истинска опасност, ще спра веднага.

В това време Томаш се разплака отново и Клара отиде да го успокои. Андраш стоя буден цяла нощ, за да довърши работата си. Беше сигурен, че Клара ще разбере причините, поради които го прави, дори онези, които не бе изразил на глас, които бяха по-лични и се отнасяха за разликата между чувството за безсилие пред съдбата си и поне малкото усещане, че я определяш сам.

 

 

Андраш знаеше, че в събота вечер Еплер ще е в кабинета си във вестника и ще спори за последните корекции в неделния брой.

След вечеря двамата с Мендел занесоха страниците си в редакцията и го запознаха с молбата си. Поискаха разрешение да набират и отпечатват по сто броя от вестника всяка седмица. Щяха да идват след работно време и да използват стара ръчна преса, която вестникът държеше за спешни случаи.

— Искате да ви подаря хартия и мастило ли? — попита Еплер.

— Погледнете на това като на принос на „Унгарски еврейски журнал“ към благополучието на обречените на принудителен труд работници — пошегува се Мендел.

— Ами моето благополучие? И без това главният редактор непрекъснато мърмори за разходите. Какво ще каже, когато започнат да изчезват материали?

— Ще му обясните, че има недостиг заради войната.

— Ние вече изпитваме недостиг заради войната!

— Направете го заради Парижанчето. Циклостилната машина ужасно замазва рисунките му.

Еплер разгледа илюстрациите на Андраш през очилата си с рогови рамки.

— Този Хитлер никак не е зле. Трябваше да те използвам по-добре, докато работеше при мен.

— Ще ме използвате чудесно, когато отново се върна на работа при вас — съгласи се Андраш.

— Ако ни позволите да отпечатаме „Кривата релса“, Парижанчето ще се закълне да работи при вас, след като се уволни от войската — заяви Мендел.

— Надявам се, че когато се уволни, ще продължи следването си.

— Ще се нуждая от пари, за да плащам обучението си — каза Андраш.

Еплер въздъхна на пресекулки, извади голяма носна кърпа от джоба си, избърса чело и погледна към стенния часовник.

— Трябва да се връщам на работа. Можете да отпечатвате петдесет екземпляра и нито страница повече. Идвайте в понеделник вечер. И гледайте никой да не ви хване.

— Целуваме ви ръка, господин Еплер — възкликна Мендел. — Вие сте добър човек.

— Аз съм огорчен и обезверен човек — отвърна Еплер. — Но ми харесва идеята нашите преси да отпечатват и по някоя истина за положението, в което се намираме.

 

 

Когато Андраш и Мендел връчиха на майор Варшади първия брой на „Кривата релса“, той ги удостои с толкова силен смях, че се наложи да извади носната си кърпа и да изтрие очи. Похвали ги, че знаят как да гледат от веселата страна на нещата, и заяви, че останалите мъже трябва да се поучат от тяхното отношение. Правилната нагласа, отбеляза той и подчерта думите си, като размаха към тях запаления край на пурата си, може да облекчи всяко бреме. Същата вечер Андраш съобщи на Клара, че са получили разрешение да публикуват „Кривата релса“, и тя неохотно му даде благословията си. На следващия ден двамата с Мендел раздадоха петдесетте екземпляра от първия брой, които се разпространиха и бяха погълнати със същата жажда, както и първите броеве на „Снежната гъска“ и „Хапещата муха“. Не след дълго Варшади си изгради навика да чете на глас вестника пред офицерите, които идваха за обяд в Сентендре. Андраш и Мендел чуваха да се носи смехът им, когато се отдаваха на дългите обеди.

Всички в Сентендре искаха да се видят във вестника, дори бригадирите и надзирателите, които изглеждаха изключително строги в сравнение с Варшади. Отрядният им бригадир Фараго, избухлив мъж, който обичаше да си подсвирква мелодии от американски мюзикъли, но имаше лошия навик да подритва хората отзад, когато се ядосаше, започна да намигва на Андраш и Мендел приятелски, докато работеха. За да го умилостивят и избегнат ритниците му, те написаха статия, озаглавена „Пойната птица на Сентендре“ — музикален очерк, в който възхваляваха способността му да възпроизвежда всяка бродуейска мелодия до трийсет и втората нота. Третата седмица в лагера неочаквано им предостави нова тема: в депото пристигна огромна и загадъчна доставка от дамско бельо. Работниците бяха го натоварили до половината на влака, преди някой да се усъмни защо на войниците на фронта са им притрябвали сто и четирийсет кашона подплатени немски сутиени. Инспекторите, омаяни от мисълта колко търсени ще бъдат те на черния пазар, разпределиха три отряда работници да ги разтоварят от влака и да ги натоварят в камионите. По пладне обедната почивка се превърна в модно ревю на най-новото бельо от Райха. И работниците, и надзирателите се разхождаха със сутиени с твърди чашки и спираха пред Андраш, за да ги нарисува. Макар през останалата част от следобеда той да бе зает с по-тежка работа — пристигнаха шест камиона с дребни муниции, които трябваше да се натоварят на влака — Андраш почти не усещаше болките в гърба и треските от дървените контейнери в ръцете си. Вече обмисляше модните илюстрации, които щеше да нарисува — „Берлинският шик се прокрадва в Будапеща!“ — и пресмяташе колко време трябва да мине, докато с Мендел започнат да насочват статиите към целта си. Доставките през следващата седмица се оказаха идеален материал. Три дни камионите докарваха само медицински консумативи, сякаш за да спрат леещата се кръв на Изток. Докато войниците пренасяха кутии с морфин и хирургически конци към камионите за черния пазар, Андраш се сети за писмата на Тибор от последното му разпределение — Естествено нямам шини и материали за гипс, нито антибиотици — и започна да оформя мислено нова рубрика. Щеше да се казва „Жалби от фронта“ — писма от трудоваци, страдащи от болести, глад и измръзване, на които представител на Трудови войски щеше да отговаря със съвети да престанат да мърморят и да приемат трудностите на войната: За какви се мислят тези хленчещи госпожици? Трябва да се държат като мъже и да знаят, че страданията им служат на унгарската кауза. Андраш сподели идеята си с Мендел вечерта в автобуса и следващата седмица поместиха поредицата в малко каре на последната страница.

До края на месеца в редовете на рота 79/6 бе настъпила едва доловима промяна. Няколко от работниците като че ли вече гледаха по друг начин на случващото се в бараката за инспекции. Скупчени на малки групи, те наблюдаваха войниците, които бързаха да разтоварят дървените щайги с храна и дрехи с емблемата на KMOF. Следяха движението на кутиите от влака до закритите камиони, после наблюдаваха как камионите излизат през портите на депото. Андраш и Мендел, които си бяха спечелили известно уважение като издатели на „Кривата релса“, започнаха да се спират при групичките и да разговарят с работниците. Обясняваха с колко малко време разполагат войниците, за да преместят стоките, някои съвсем дребни промени можеха да забавят източването на стоките и за фронта да заминат повече бинтове и някой друг кашон с шинели.

До следващата седмица рота 79/6 започна почти незабелязано да товари по-бавно вагоните. Промяната беше почти незабележима за бригадирите. Но Андраш и Мендел я виждаха. Наблюдаваха с мълчаливо задоволство и сравняваха впечатленията си шепнешком в автобуса. По всичко личеше, че донякъде бяха успели. Разговорите им с останалите работници го потвърждаваха. Естествено, нямаше как да знаят дали това ще се отрази на хората на фронта, но все пак беше нещо: малък протест, едно малко колелце в огромната машина на Трудови войски. На следващата седмица, когато съобщиха новината на Фридиеш Еплер, той ги потупа по раменете, предложи им по чаша уиски от бутилката в кабинета си и заяви, че всичко това се е случило благодарение на него.

 

 

В неделните дни, когато Андраш почиваше, двамата с Клара ходеха да обядват в къщата на улица „Бенцур“, в която вече бяха останали само най-необходимите мебели. Докато обядваха в градината на дълга маса с бяла ленена покривка, Андраш имаше чувството, че е попаднал в съвсем друг свят. Не разбираше как е възможно да е прекарал съботата в товарене на чували с брашно и сандъци с оръжия, а сега, в неделя, да пие токайско вино и да яде филе от балатонска риба в лимонов сос. Понякога на тези неделни обеди се появяваше и Йожеф Хас, често с приятелката си — дългокраката дъщеря на крупен земевладелец — Жофиа. Познаваха се от малки, когато играеха заедно на езерото Балатон, където семействата им имаха съседни вили. Двамата сядаха на една пейка в ъгъла на градината, пушеха тънки цигари и си говореха сгушени един в друг. Дьорд Хас ненавиждаше пушенето. Би изпратил Йожеф да пуши на улицата, ако момичето не беше с него. Сега обаче се правеше, че не забелязва как стискат цигарите. Това бе една от многобройните преструвки, които усложняваха следобедите на улица „Бенцур“. Те бяха толкова много, че понякога бе трудно човек да ги запомни. Андраш, например, се преструваше, че не прекарва останалата част от седмицата в товарене на вагони в Сентендре, докато Йожеф рисува в ателието си в Буда; всички се преструваха, че дългото изгнание на Клара в Париж изобщо не се е случвало; преструваха се, че сега тя е в безопасност и че причината за бавното, но постоянно изчезване на семейните картини, килими и украшения, на бижутата на младата госпожа Хас и на прислугата, с изключение на най-необходимите служители, на колата и шофьора, на пианото и позлатената табуретка, на безценни стари книги и инкрустирани мебели, не е, за да пазят Клара от властите, а за да не вземат Йожеф в Трудови войски.

Всъщност това, че Йожеф си мислеше, че заслужава тези жертви на семейството, илюстрираше неговия егоизъм. Луксът, с който самият той разполагаше, бе непокътнат. В просторния си светъл апартамент в Буда той живееше сред вещите от дома си: старинни килими, мебели и кристални съдове, които бе взел, преди да започнат постоянните разпродажби. Андраш бе виждал апартамента му веднъж, няколко месеца след раждането на бебето, когато му отидоха на гости една вечер. Йожеф ги нагости с вечеря, поръчана от „Гундел“ — известния стар ресторант в градския парк, подържа бебето на коленете си, докато Андраш и Клара ядяха печен дивеч, бели аспержи и баница с гъби. Възхищаваше се от формата на главата и ръцете на малкия си братовчед и заяви, че прилича досущ на майка си. С Андраш Йожеф се държеше весело и безгрижно, но отношението му никога не загуби нотката на неприязън, придобита, когато Андраш му съобщи за връзката си с Клара. По навик Йожеф прикриваше всяка неловкост в общуването с хумор, сега Андраш му бил чичо и Йожеф се обръщаше така към него при всеки подходящ случай. След вечеря той заведе Андраш и Клара в стаята със северно изложение, която използваше за ателие. По стените бяха подпрени огромни платна. Бе успял да продаде наскоро четири свои по-стари картини, чрез връзките на семейството си бе започнал да работи с Мориц Пап, търговец на картини от улица „Ваци“, който снабдяваше елита на Унгария със съвременно изкуство. Андраш отбеляза, че работите на Йожеф са се подобрили значително в сравнение със студентските години в Париж. Колажите му — мрежи в тъмен цвят, изрисувани на фона на ситно смлян черен чакъл и парчета от стари пътни знаци и железопътни релси — можеха да бъдат наречени добри, дори да се разглеждат като символ на несигурността и ужаса, които царяха в Европа. Когато Андраш похвали творбите му, Йожеф отговори така, сякаш това бе в реда на нещата. През цялата вечер Андраш влагаше изключително старание да запази добрия тон.

В неделните следобеди на улица „Бенцур“, когато Йожеф и Жофиа сядаха с тях на масата, Йожеф обикновено говореше колко скучно е в Будапеща през лятото, колко по-добре би било да са на Балатон и какво щяха да правят сега, ако бяха там. Двамата с Жофиа си спомняха някаква случка от детството си — как брат й ги закарал навътре в езерото с продънена лодка, как им прилошало, след като яли неузрели пъпеши, как Йожеф се опитал да язди понито на Жофиа и то го хвърлило в къпинака. Жофиа се смееше, старата госпожа Хас се усмихваше и кимваше в знак, че си спомня, Дьорд и жена му се споглеждаха, защото все пак именно вилата бе спасила Йожеф от трудовата повинност.

Една неделя в началото на юни Андраш и Клара пристигнаха в къщата и завариха празна пейката, на която обикновено сядаше Йожеф. За Андраш мисълта да прекара следобеда без него, бе облекчение. Тибор и Илана бяха пристигнали малко преди тях, Илана си играеше в тревата с малкия Адам, а Тибор седеше до тях на плетен шезлонг и оправяше изкривената периферия на лятната шапка на жена си. Андраш се отпусна на един стол до брат си. Денят бе горещ и безоблачен, каквито се редяха напоследък, и младата трева бе повехнала от сушата. Изминалата седмица в Сентендре бе особено изтощителна и единственото, което крепеше Андраш, бе мисълта, че в неделя ще седи в сенчестата градина и ще пие студена газирана вода с малинов сироп. Клара седна на тревата до Илана с Томаш в скута си. Бебетата се гледаха както обикновено, сякаш учудени, че на света съществува и друго бебе. Младата госпожа Хас излезе от къщата с бутилка газирана вода, малка каничка с рубинен на цвят сироп и десетина чаши. Андраш въздъхна, затвори очи и зачака на ниската масичка до него да се появи чаша газиран малинов сироп.

— Къде е синът ти днес? — обърна се Тибор към Елза Хас.

— В кабинета при баща си.

Андраш долови напрегнати нотки в гласа й и излезе от унеса си, за да я наблюдава по-внимателно, докато поднасяше чашите с безалкохолно. Последните пет години я бяха състарили. Тъмната й коса, подстригана късо по модата, вече беше прошарена; бледите бръчици край очите се бяха задълбочили. Бе отслабнала, откакто я видя последния път, но дали от тревоги, или от недохранване, нямаше представа. Помисли си с известно притеснение какво ли обсъждат Йожеф и Дьорд в кабинета. Чуваше гласовете им през прозореца — тихия, мрачен тон на Дьорд и по-високите тонове на възмущение на Йожеф. Няколко минути след това Йожеф изхвърча през френските врати, прекоси теракотените плочи на градината и отиде на моравата при майка си, която седеше на нисък градински стол. Когато стигна до нея, Йожеф я изгледа толкова гневно, че тя скочи на крака.

— Кажи ми, че не си съгласна с тази работа — извика той.

— Няма да обсъждаме този въпрос сега — отвърна Елза Хас и го хвана за лакътя.

— Защо? Всички са тук.

Елза погледна тревожно съпруга си, който тъкмо излизаше на двора и вървеше забързано към тях.

— Дьорд! — извика тя. — Кажи му, че няма да обсъждаме този въпрос сега.

— Йожеф, не искам да споменаваш и дума — настоя баща му.

— Няма да позволя да продадете къщата. Това е моята къща. Тя е част от наследството ми. Възнамерявам да живея тук със съпругата си някой ден.

— Как така ще продавате къщата? — попита Клара.

— Разкажи й, татко — подкани го Йожеф.

Дьорд Хас отправи към сина си студен и суров поглед.

— Влез вътре! — нареди той.

— Не! — Обади се старата госпожа Хас, стиснала здраво облегалките на плетения си стол. — Клара заслужава да знае какво става. Време е да й кажем.

Клара хвърли недоумяващ поглед към Йожеф, към майка си и после към Дьорд.

— Къщата е твоя, Дьорд — каза тя. — Щом мислиш да я продаваш, явно имаш основателна причина. Но наистина ли ще го направиш?

— Не се тревожи, Клара — успокои я Дьорд. — Все още нищо не е сигурно. Можем да обсъдим въпроса след обяда, ако искаш.

— Не — повтори старата госпожа Хас. — Ще го обсъдим сега. Клара също трябва да участва в решението.

— Какво решение? — намеси се младата госпожа Хас. — Нямаме избор. Няма какво да обсъждаме.

— За всичко е виновен Леви — обърна се Йожеф към Андраш. — Ако не беше той, това никога нямаше да се случи. Той я убеди да се върне в Унгария.

Андраш срещна с разтуптяно сърце въпросителния поглед на Клара, после гневните очи на Йожеф. Той стана и отиде до Йожеф.

— Послушай баща си. Прибери се вътре.

Йожеф изкриви злобно устни.

— Не ми казвай какво да правя, чичо.

Сега Тибор скочи до Андраш и изгледа свирепо Йожеф.

— Внимавай с какъв тон говориш.

— Че защо да не му викам чичо? Такъв ми е. Ожени се за леля ми. — Той се изплю в краката на Андраш.

Ако в този миг Клара не бе хванала Андраш за ръката, той сигурно щеше да удари Йожеф, но сега само се олюля напред със стиснати юмруци. Мразеше Йожеф Хас. Досега не го осъзнаваше. Мразеше всичко в него, всичко, което той представляваше. Усети как крехката конструкция на живота му се накланя и започва да рухва. За това бе виновен Йожеф Хас. Андраш изпитваше желание да го оскубе, да скъса фината памучна риза на гърба му.

— Седнете и двамата — нареди им старата госпожа Хас. — Много се разгорещихте.

— Кой се е разгорещил? — кресна Йожеф. — Просто губим семейния си дом. Майка е права. Няма какво да се решава. Всичко е приключило, а никой не ме попита. Държахте ме в неведение. А още по-лошо е, че представяхте нещата така, че заради мен сте продали картините, колата и сте дали още бог знае колко пари! А всъщност през цялото време сте плащали за нейните грешки, за нейните и на мъжа й.

— За какво говориш? — попита Клара. — Какво общо има това с Андраш и мен?

— Той те доведе обратно в Унгария. Ти се върна. Властите знаят това от близо три години. Да не си си мислила, че ще успееш вечно да се криеш зад френското си име и фамилията на съпруга си? Не съзнаваше ли, че ще поставиш семейството си в опасност?

— Кажи ми за какво говори той, Дьорд — обърна се Клара към брат си. Тя вдигна бебето на ръце и се приближи до Андраш.

Вече нямаше как да крият от нея. Възможно най-кратко и ясно Дьорд й обясни ситуацията: как мадам Новак е разкрила самоличността й, как и кога властите се свързали с Дьорд, как е уредил въпроса, как са се надявали, че алчните държавни чиновници ще се наситят или ще им омръзне цялата тази история, преди да се наложи да продадат къщата, и как те не се бяха отказвали.

Докато брат й говореше, Клара все повече пребледняваше. Тя закри уста с ръка, поглеждайки ту към Дьорд, ту към съпруга си.

— Андраш — обърна се тя към него, след като Дьорд приключи. — Откога знаеш?

— От миналата есен — той се насили да я погледне в очите.

Клара направи крачка назад и седна на един от плетените столове.

— О, боже! Знаел си и не си ми казал през цялото това време.

— Андраш искаше да ти каже — намеси се Дьорд. — Накарах го да ми обещае, че няма да го направи. Не бе разумно да се тревожиш в твоето състояние.

— И ти се съгласи? — обърна се тя към Андраш. — Помислил си, че не е разумно да ме тревожиш в моето състояние?

— Спорихме по въпроса — каза Дьорд. — Той смяташе, че трябва да знаеш. Майка ни е на същото мнение. Но ние с Елза не бяхме съгласни.

Клара вече плачеше от огорчение. Тя стана и тръгна надолу по моравата с бебето на ръце.

— Това е истинска катастрофа — изхлипа тя. — Можех да направя нещо. Можехме да измислим някакво решение. Но никой не ми е казал и дума! Нито дума! Дори и съпругът ми. Дори собствената ми майка! — Тя се обърна и влезе в къщата, а Андраш тръгна след нея. Преди да успее да я догони, тя бе грабнала сакото си и бе излязла с Томаш на улицата. Андраш отвори вратата и я последва. Тя тичаше по улица „Бенцур“ по посока към улица „Байза“, а сакото й с цвят на пъпеш се развяваше след нея. Тъмната коса на бебето блестеше под лъчите на следобедното слънце, а ръчичката му на гърба й бе с точната форма и размер на фибата с морска звезда, която тя носеше в Южна Франция. Сега Андраш я гонеше, както я бе гонил и тогава. Ако се наложеше, щеше да я гони през целия континент. Но движението на пресечката на „Бенцур“ и улицата покрай Варошлигет я накара да спре и тя застана, гледайки колите, без да му обърне внимание. Андраш я настигна и вдигна сакото й, което се бе изхлузило от раменете й, а единият му ръкав се влачеше по тротоара. Наметна я и усети, че тя трепери от гняв.

— Не разбираш ли? Дьорд беше прав. Щеше да рискуваш живота си и здравето на бебето.

Светофарът светна зелено и тя пресече по посока на улица „Нефелейч“ с все така бърза крачка. Той я следваше по петите.

— Страхувах се, че ще се опиташ да заминеш — продължи Андраш. — А аз се връщах в казармата. Не можех да дойда с теб.

— Остави ме на мира. Не искам да говоря с теб.

Андраш се изравни с нея, когато тя закрачи още по-бързо към дома.

— Уважавам Дьорд. Той ми се довери. Не можех да го предам.

— Не искам да те слушам.

— Трябва да ме чуеш, Клара. Не можеш просто да избягаш.

Тя се обърна и го погледна в очите. Бебето хленчеше на рамото й.

— Остави ме да доведа семейството си до просешка тояга — възмути се тя. — Ти взе решението вместо мен.

— Дьорд взе решението. И внимавай как подбираш думите си. Твоят брат не е просяк. Ще оцелее дори да се наложи да се премести в осемстаен апартамент в Ержебетварош.

— Но това е домът ми — разплака се тя. — Това е домът, в който израснах.

— Ако не помниш, и аз изгубих своя дом.

Клара се обърна, бяха стигнали до тяхната къща. На входа започна да търси в джоба си ключа. Андраш го извади вместо нея и отвори външната врата. Отвътре се чу плисъкът на фонтана и гласовете на деца, които играеха на дама. Клара прекоси двора тичешком и тръгна да изкачва стълбите, децата спряха играта си, държейки парчета от саксии в ръце. Бързите й стъпки отекнаха нагоре. Докато Андраш се качи, тя вече бе влязла в апартамента. Входната врата стоеше отворена, въздухът в коридора вибрираше от напрегната тишина. Клара се бе заключила в спалнята. Бебето се разплака и Андраш чу как тя се опитва да успокои техния Томаш — говореше му, питаше го дали е гладен, или се е подмокрил, разхождаше го из стаята. Андраш влезе в кухнята и опря глава в студената стена на хладилника. Инстинктът му бе подсказал веднага да й каже истината. Защо не го направи тогава?

Той седна в кухнята и я зачака да излезе. Чакаше я, докато сенките на мебелите се издължиха и се плъзнаха по източната стена. Направи си кафе и го изпи. Опита се да почете вестник, но не можа да се съсредоточи. И когато се умори да чака, отиде и застана пред вратата на спалнята. Сложи ръка на бравата. Тя се завъртя и Клара се показа. Бебето спеше на леглото с ръчички, вдигнати над главата. Очите й бяха зачервени, а косата — разпусната по раменете. Изглеждаше като Елизабет, когато Андраш бе отишъл да я види, опитвайки се да я изкара от стаята й. С едната си ръка стискаше рамото си, сякаш я болеше. Стъпките й се чуваха от спалнята часове наред, сигурно през цялото време е крачила напред-назад с бебето на ръце.

— Ела да поседнем — Андраш я хвана за ръка, заведе я в дневната, сложи я да седне на дивана и седна до нея, без да пуска ръката й.

— Съжалявам — продължи той. — Трябваше да ти кажа.

Тя сведе поглед към ръката му, покри я със своята, а с другата си ръка избърса очите си.

— Заблуждавах се, че всичко е приключило. Върнахме се тук и си изградихме нов живот. Вече не се страхувах. Или поне не се страхувах от онова, което ме плашеше, когато избягах.

— Точно това исках. Да не се страхуваш.

— Трябваше да ми се довериш, че ще постъпя разумно. Никога не бих изложила на опасност детето ни. Нямаше да се опитам да напусна страната, докато ти си във войската.

— А какво щеше да направиш? Какво ще направиш сега?

— Какво ще направим ние сега — поправи го Клара. — Ще заминем заедно, преди Дьорд да е изгубил всичко. Дори да не може да задържи къщата, все още не е останал без пари. Все още може да спаси много от имуществото си. Двамата с теб ще отидем да говорим с този Клайн и ще го попитаме дали може да ни уреди пътуването. Трябва да се опитаме да стигнем до Палестина. Оттам може би ще ни е по-лесно да заминем за САЩ.

— Ще продадеш апартамента в Париж.

— Естествено. Помисли само колко много пари вече изгуби брат ми.

— Но как ще ги накараме да спрат да го изнудват? Ако избягаш, няма ли да го заловят, за да разберат къде си?

— И той трябва да дойде с нас. Трябва да продаде каквото му е останало и да замине колкото може по-скоро.

— А майка ти? Ами моите родители? Матяш? Не можем да заминем, без да знаем какво се случва с него. Говорили сме по този въпрос, Клара. Не можем да заминем.

— Ще вземем родителите си. Ще уредим документи и за Матяш, ако се прибере навреме.

— Ами ако не успее?

— Тогава ще говорим с Клайн да уреди и той да замине, след като се върне от фронта.

— Чуй ме сега. Стотици хора са измрели, докато са се опитвали да се доберат до Палестина.

— Разбирам, но трябва да опитаме. Ако останем, ще оберат до шушка семейството ми. А накрая може и да не се задоволят само с парите.

Андраш замълча.

— Знаеш какво мисли по въпроса Тибор. Той искаше да заминем отдавна.

— А ти какво мислиш?

— Не знам. Не знам.

Гърдите й се вдигаха и спускаха под тънката блуза.

— Трябва да ме разбереш — каза тя. — Не мога да остана тук и да допусна да ни съсипят, нас и семейството ми. Тогава не го допуснах, няма да го допусна и сега.

Андраш я разбираше. Познаваше тази страна от характера й — това бе в природата й. Именно затова Дьорд не й беше казал. Щеше да се наложи да заминат от Унгария. Трябваше да продадат имота си в Париж, щяха да отидат при Клайн и да го умоляват да организира едно последно пътуване. Още същата вечер щяха да започнат да обмислят как да избягат. Но в момента нямаше какво повече да си кажат. Андраш отново я хвана за ръката, тя се взря в очите му и той разбра, че тя също осъзнава защо е крил истината от нея толкова дълго време.