Джули Оринджър
Невидимият мост (31)

Тридесет и първа глава
Томаш Леви

Кръстиха бебето на бащата на Клара. През първите седмици от живота му Андраш имаше чувството, че е обгърнат от синя мъгла: прекараха десет дни в болницата, през които бебето намали теглото си, бори се с белодробни проблеми, едва не умря и се възстанови отново. След това се прибраха в апартамента на улица „Нефелейч“, който изобщо не приличаше на техния дом с всичките цветя, подаръци и гости, които идваха да видят бебето. Идваше майката на Клара, тя беше изключително грижлива, но не можеше да помогне за нищо, тъй като нейните деца бяха отгледани от дойки. Там беше и майката на Андраш, която знаеше как се гледа едно бебе, но която държеше да покаже на Клара как правилно се закопчава пелената с безопасна игла или как да накара бебето да се оригне. Там беше и Илана, бременна в седмия месец, която готвеше италиански ястия за Андраш, Клара и гостите им. Там беше и Мендел Хоровиц, уволнил се междувременно от Трудови войски, който седеше на кухненската маса досред нощ, пийваше водка и подканяше Андраш да опише подробно превратностите на новия си живот като родител. Андраш се чувстваше като замаян и от обикновената всекидневна работа по грижите за едно новородено дете: хранене на всеки два часа, сменяне на пелените, кратък и неспокоен сън, мигове на неописуема радост и безпределен страх. Всеки път, когато бебето се разплачеше, Андраш се страхуваше, че то никога няма да спре, че плачът ще го изтощи и то отново ще се разболее. Но Клара, отгледала вече едно дете, разбираше, че бебето плаче заради някоя простичка причина, която тя премахваше на мига. Скоро то ще спре да плаче и в дома им ще се възцари спокойствие, Андраш и Клара ще седят заедно и ще гледат новороденото, техния Томаш, ще се възхищават на веждите, които е наследил от нея, на устата, която прилича на неговата, на брадичката, на която има трапчинка като на Елизабет.

В тези дни, през които сякаш сънуваше, Андраш не се вълнуваше почти от нищо друго, освен от безкрайния поток на нуждите на Томаш Леви. Войната му се струваше далечна и маловажна, Трудови войски — отминал кошмар. Но вечерта на 17 декември, в навечерието на обрязването на Томаш, бащата на Андраш донесе новината, че японците са бомбардирали базата на американския флот на Хаваите Пърл Харбър: името извикваше представа за спокойно място, светлосиво небе над безбрежни седефени води. Но нападението бе довело до кървава баня. Японците бяха разрушили четири американски бойни кораба и близо двеста самолета, бяха убили над две хиляди и четиристотин души и ранили хиляда и двеста. Андраш знаеше, че сега Щатите ще обявят война на Япония и пръстенът на войната ще се затвори около целия свят. И наистина войната бе обявена на следващата сутрин, когато Томаш Леви бе обрязан. Три дни по-късно Германия и Италия обявиха война на Съединените щати, а после Унгария обяви война на западните съюзници.

През онази вечер, докато стоеше на прозореца на спалнята и слушаше глъчката, долитаща от площад „Бетлен Габор“, Андраш си мислеше какво ще означава това ново обявяване на война за малкото му семейство, за братята и родителите му, за Мендел Хоровиц. Градът можеше да бъде бомбардиран. И без това оскъдните стоки щяха да стават все по-оскъдни. Щяха да мобилизират още войници и трудоваци. Беше казал на Клара, че се е прибрал у дома окончателно, но колко щеше да продължи свободата му? Трудови войски не ги беше грижа, че едва е започнал да си възстановява здравето и силите. Щяха да го използват, както и преди, като обикновен инструмент във войната, чиято цел бе да унищожава. Но той все още беше свободен. Беше си у дома, в тихата спалня при спящите си съпруга и дете. Можеше да си потърси работа, за да започне да издържа Клара и бебето. Можеше и да започне да се издължава постепенно на Дьорд Хас, да му връща по малко от огромната сума, която той даваше всеки месец, за да опази Клара. Андраш се надяваше да говори с редактора на Мендел Хоровиц от „Вечерни новини“ и да го помоли за работа като оформител или илюстратор, но Мендел бе напуснал вестника, когато го мобилизираха, и старото му място отдавна беше заето, а самият редактор бе уволнен и изпратен в Трудови войски. Откакто се върна, Мендел всеки ден обикаляше редакциите с папка свои статии. Следобед човек можеше да го намери в кафене „Европа“ на площад „Хуняди“ с чаша черно кафе и отворена на масата тетрадка. Андраш бе решил на следващия ден да предложи на Мендел двамата да отидат при Фридиеш Еплер, бившия редактор на Андраш в „Минало и бъдеще“, и да го помолят да ги наеме като екип от журналист и илюстратор. Фридиеш Еплер сега работеше в „Унгарски еврейски журнал“. Редакцията на вестника се намираше на улица „Вешелени“, на няколко преки от кафене „Европа“.

В три часа следобед на другия ден Андраш влезе през позлатените врати на кафенето и завари Мендел на обичайната маса с обичайната тетрадка. Той седна срещу приятеля си, поръча си чаша черно кафе и му съобщи предложението си.

Устните на Мендел във формата на буква V се свиха до малка точица.

— Точно в „Унгарски еврейски журнал“ ли трябва да ходим?

— Че какво му има на вестника?

— Чел ли си го напоследък?

— Напоследък денонощно обслужвам Томаш и Клара Леви.

— Вестникът редовно бълва глупости на тема асимилация. Очевидно трябва само да вярваме на християнските аристократи от правителството и всичко ще бъде наред. Трябва да козируваме при вдигането на флага, сякаш антиеврейски настроения не съществуват. Да бъдем първо унгарци, а после евреи.

— По-безопасно ще е правителството да ни смята преди всичко за унгарци.

— Но правителството не ни мисли за унгарци! Едва ли е нужно да ти го казвам. Нали тъкмо отслужи времето си в Трудови войски. Държавата ни смята за евреи — кратко и ясно.

— Поне смятат, че сме им необходими.

— И колко време ще е така? Не можем да работим в този вестник, Парижанче. По-добре да си потърсим нещо в някой от левите вестници.

— Нямам връзки по такива места. А и нямам време за губене. Трябва да започна да издържам детето си, преди да ме мобилизират отново.

— Защо си мислиш, че Еплер ще наеме и двама ни?

— Той разбира кой е талантлив. Щом прочете статиите ти, ще те наеме.

Мендел се подсмихна.

— Еврейският вестник! Ще ме завлечеш там и ще ми намериш работа, нали?

— Фридиеш Еплер не е консерватор или поне не беше преди. „Минало и бъдеще“ беше възможно най-ционисткото издание. Във всеки брой имаше романтичен очерк за Палестина и приключенията по емигрирането. А може и да помниш уводната им статия от майския брой през 36-а. Беше посветена на един спринтьор, който не бе допуснат до олимпийския отбор, защото е евреин. Еплер настоя тази статия да бъде отпечатана. Щом сега е в „Унгарски еврейски журнал“, значи е замислил да разбуни духовете.

— За бога! — каза Мендел. — Добре, да се срещнем с него. — Той затвори тетрадката си, плати сметката и двамата с Андраш се отправиха към улица „Вешелени“.

В редакцията на вестника завариха Фридиеш Еплер в словесен двубой с главния редактор в отделения със стъклени стени кабинет. През прозорците, гледащи към нюзрума, се виждаше как двамата мъже подсилваха думите си с жестове, докато си крещяха. Откакто Андраш го беше виждал последния път, Еплер бе оплешивял напълно и сега носеше очила с рогови рамки. Той бе набит, със заоблени рамене, ризите му обикновено се измъкваха от панталоните, а по вратовръзката му често имаше следи от изядения набързо обяд. Той никога не знаеше къде са шапката, ключовете и табакерата му. Но в работата му като редактор не му убягваше нито една подробност. „Минало и бъдеще“ печелеше международни награди всяка година, докато Фридиеш Еплер му беше редактор. Най-големият му успех обаче бяха младите момчета и момичета, които взимаше на работа; усилията му да помогне на Андраш бяха просто един от многобройните щедри жестове, които той правеше, за да подпомогне кариерите на своите журналисти, редактори и художници. Не се изненада, когато на Андраш му предложиха стипендия в Училището по архитектура. Както му каза тогава, целта му винаги е била да наема хора, които ще напуснат, преди да се наложи да ги уволни.

Андраш не можеше да отгатне за какво беше спорът с главния редактор, но виждаше ясно, че Еплер го губи. Жестовете му станаха по-резки, крясъците — по-силни. Главният редактор, макар и с тържествуващо изражение, се оттегли заднешком към вратата на кабинета си, сякаш възнамеряваше да избяга веднага щом постигне окончателна победа. Най-накрая вратата се отвори и главният редактор нахълта в нюзрума. Той изкрещя някакво нареждане на секретарката си, тръгна с бърза крачка към изхода и изчезна надолу по стълбите, като че ли се страхуваше, че Еплер ще го догони. Разяреният и сразен Еплер остана сам в празния кабинет, поглаждайки голия си скалп с две ръце. Андраш му помаха.

— Какво има пък сега? — изръмжа Еплер, без да погледне към Андраш. Но в следващия миг го разпозна, нададе вик и притисна с ръце гърдите си, сякаш за да спре сърцето си да не изскочи.

— Леви! — извика той. — Андраш Леви! Какво, за бога, правиш тук?

— Идвам при вас, господин Еплер.

— Колко време мина? Сто години? Хиляда? Ще те позная обаче навсякъде. Какво правиш, времето си ли пилееш напоследък?

— Недостатъчно, в това е проблемът — отговори Андраш.

— Надявам се да не си дошъл да си търсиш работа. Изпратих те по широкия свят. Не си ли вече архитект?

Андраш поклати глава.

— Току-що отбих двегодишната си военна служба в Трудови войски. Този, високият, е мой приятел от детството и служеше в моята рота, Мендел Хоровиц.

Мендел се поклони леко и докосна шапката си за поздрав, а Фридиеш Еплер го огледа от глава до пети.

— Хоровиц — повтори той. — Виждал съм снимката ти някъде.

— Мендел държи рекорда на Унгария на сто метра гладко бягане — поясни Андраш.

— Точно така! Нямаше ли някакъв скандал около теб преди години?

— Скандал ли? — усмихна се Мендел криво. — Би ми се искало.

— Не го допуснаха в олимпийския отбор през 36-а — напомни Андраш. — В „Минало и бъдеще“ излезе статия по този повод. Вие лично я редактирахте.

— Разбира се! Какъв глупак съм. Ти си онзи Хоровиц. Какво се случи с теб след това?

— Струва ми се, че станах журналист.

— От всички нелепи занимания, точно това ли избра? Значи и ти ще кандидатстваш за работа?

— С Парижанчето кандидатстваме като екип.

— Имаш предвид Леви, а? Наричаш го Парижанчето заради престоя му в Училището по архитектура. Аз уредих това. Не че той ще си признае някога. Ще каже, че си е спечелил мястото там само с таланта си.

— Е, не е толкова лош художник. Наех го в своя вестник.

— И кой е този вестник?

Мендел извади от чантата си няколко омачкани броя на „Хапещата муха“.

— Този вестник издавахме в лагера Банхида. Не е толкова забавен като оня, който списвахме в Карпатите и Трансилвания, но заради него ни изритаха от ротата. Всъщност буквално ни накараха да изядем собствените си думи. По двайсет страници на човек.

За пръв път изражението на Фридиеш Еплер стана сериозно, той погледна загрижено Андраш и Мендел, а после седна на бюрото на главния редактор и разлисти „Хапещата муха“. Известно време чете мълчаливо, после вдигна поглед към Мендел и се изкикоти тихичко.

— Чел съм твои статии. Ти водеше онази светска рубрика във „Вечерни новини“. Хитра политическа сатира, маскирана като бръщолевене на млад нехранимайко. Но беше доста остър, нали?

Мендел се усмихна:

— Безмилостен.

— Кажете ми честно — продължи Еплер по-тихо. — Какво всъщност правите тук? Този вестник не е средище на съвременната мисъл.

— При цялото ми уважение, господине, и ние можем да ви попитаме същото — пошегува се Мендел.

Еплер потри голото си теме.

— Човек невинаги е там, където би искал да бъде. Известно време работех в „Пещи Напло“, но освободиха част от екипа ни. Разбирате какво имам предвид. — Той се засмя горчиво и от гърлото му излезе хриптене — беше заклет пушач. — Поне се отървах от Трудови войски. Имам късмет, че не ме пратиха на Източния фронт за назидание. Във всеки случай, казано накратко, трябваше да оцелея, стар навик, и когато тук се освободи място, го приех. По-добре, отколкото да пея по улиците за парче хляб.

— Точно това скоро ще правим и ние, ако не си намерим работа — въздъхна Мендел.

— Не бих ви препоръчал този вестник. Както сигурно вече сте забелязали, невинаги съм съгласен с останалата част от редакторския екип. Водя се началник, но както видяхте, главният редактор често се налага.

— Вероятно ще ви е от полза да имате още хора на своя страна — каза Андраш.

— Ако те наема, Леви, то ще бъде не да взимаш страна, а да вършиш работа, както след като завърши гимназия.

— Оттогава съм понаучил това-онова.

— Сигурен съм. А приятелят ти е интересна птица. Хоровиц, не бих те наел само въз основа на писанията ти в „Хапещата муха“, но все пак някога следях рубриката ти.

— Поласкан съм.

— Недей да се ласкаеш. Чета всички вестници в този град. Мисля, че това е част от задълженията ми.

— Дали ще можете да ни намерите някаква работа? — попита Мендел. — Не искам да бъда нахален, но все някой трябва да го направи. На Леви му се роди син, за когото трябва да се грижи.

— Син ли? Мили боже! Щом ти вече имаш дете, значи аз съм остарял. — Еплер въздъхна и повдигна панталоните си. — Какво пък, момчета. Елате да работите тук, щом толкова искате. Ще ви намеря нещо.

 

 

Същата вечер Андраш седеше на кухненската маса в апартамента си с майка си и бебето, докато Клара спеше на дивана в дневната. Майка му извади карфица от долните ризи, които кърпеше, и я забоде в сивия кадифен игленик, който използваше, откакто Андраш се помнеше. Беше донесла кутията си с шивашки принадлежности в Будапеща, а Андраш се изненада, че помни наизуст съдържанието й: избелелия сантиметър, кръглата синя кутия, пълна с всевъзможни копчета, ножиците с черна дръжка и лъскави остриета, загадъчното назъбено колелце за разчертаване, макари с разноцветни копринени и памучни конци. Ситните й бодове бяха все така стегнати и прецизни, както онези, с които обшиваше яките на Андраш като ученик. Когато приключи с поръбването, тя завърза конеца и го скъса със зъби.

— Като малък обичаше да ме гледаш как шия — каза тя.

— Спомням си. Струваше ми се, че правиш магии.

Тя повдигна вежди.

— Ако беше магия, щеше да става по-бързо.

— Бързата работа — срам за майстора — засмя се Андраш. — Това ни казваше преподавателят по чертане в Париж.

Майка му завърза на възел края на конеца и отново вдигна очи към него.

— Мина много време, откакто прекъсна следването си…

— Цяла вечност.

— Ще продължиш образованието си, когато всичко това приключи.

— Да, и татко казва така. Но не знам какво ще стане. Сега имам жена и дете.

— Но пък ще започнеш работа. Умно беше от твоя страна да потърсиш Еплер.

— Да, това е добра новина — съгласи се Андраш, но новината вече не му се струваше толкова добра, колкото си мислеше. Макар да изпитваше облекчение, че е намерил начин да изкарва пари, идеята да се върне на работа при Еплер сякаш изтриваше като с гумичка времето, прекарано в Париж. Знаеше, че е нелепо да си мисли така, все пак се бе запознал с Клара в Париж, а сега на масата пред него в плетено кошче спеше Томаш Леви, прекрасното доказателство за съвместния им живот. Но да отиде на работа сутрин и да получи задачите си за деня от Еплер, щеше да е същото, което правеше, когато беше на деветнайсет и на двайсет години. Това заличаваше всякаква възможност някога да довърши образованието си и да се занимава с работата, за която копнееше. Целият свят му пречеше да се завърне в училището. Онази Франция, в която беше студент, бе изчезнала. Приятелите му бяха се разпилели. Учителите му се бяха пръснали по света. Нито едно училище в Унгария нямаше да отвори врати за него. Нито една свободна държава нямаше да отвори границите си за него. Войната ставаше все по-тежка с всеки изминал ден. Животът им вече беше в опасност, защото Андраш подозираше, че съвсем скоро ще започнат бомбардировки над Будапеща.

— Не ме гледай така мрачно — помоли го майка му. — Не съм виновна аз. Аз съм просто твоята майка.

Бебето се размърда в кошчето. Раздвижи главичка сред одеялцата, сбърчи личице като розова звездичка и изплака. Андраш се наведе над кошчето и взе бебето на ръце.

— Ще го разходя из двора.

— Не бива да го извеждаш навън — възрази майка му. — Ще настине.

— Не искам да буди Клара. От седмици будува по цели нощи.

— Поне го увий в одеяло. А ти си наметни палтото. Дръж го ето така и дай да му сложа шапката. Главата му да е увита в одеялото, за да му е топло.

Андраш остави майка си да ги увие и двамата в топли дрехи.

— Не стойте дълго навън — нареди тя и потупа бебето по гръбчето. — Като го разхождаш, ще заспи веднага.

Изпита облекчение да излезе от застоялата жега в апартамента. Нощта бе ясна и студена, а замръзналият сърп на луната висеше в небето като закачен на невидима нишка. Високо над светлините на града различи ледените кристалчета на звездите. Бебето лежеше смълчано като пашкул в обятията му. Андраш усещаше бързото повдигане и спускане на гърдичките му, притиснати към неговите. Тръгна из двора, тананикайки приспивна песен, и обиколи фонтана, където с Клара бяха видели малкото тъмнокосо момиче да пори водата с ръка. Сега каменното корито бе покрито с коричка лед. Прожекторът на двора осветяваше дълбините му и когато той се наведе, видя огнените проблясвания на златните рибки под повърхността. Там долу под леда продължаваше да мъждука живот. Искаше да разбере как го постигат, как издържат на забавения ритъм на сърчицата си, на изстиването на кръвта си през дългата и мрачна зима.

 

 

На Андраш му се струваше, че в обявите, публикувани в „Унгарски еврейски журнал“, има нещо нереално. Като помощник — оформител негова задача бе да подрежда спретнатите илюстрирани полета около статиите, в правоъгълниците с изобразени дрехи, обувки и сапуни, дамски парфюми и шапки войната сякаш не съществуваше. Изглеждаше му невъзможно да съчетае тази реклама на официални обувки от щавена кожа с мисълта, че Матяш прекарва зимата на открито някъде из Украйна, сигурно без да има здрави ботуши или подходящи партенки. Не можеше да чете спокойно обявата на аптекаря, който възхваляваше предимствата на патентована шина за колене, и да си мисли как Тибор е трябвало да шинира фрактура с дъска от пода на бараката. Признаците на войната — липсата на копринени чорапи, недостигът на метални изделия, изчезването на американските и английските продукти — бяха по-скоро отрицание, отколкото новост, празните пространства, където се поместваха рекламите на тези неща, сега бяха запълнени с други изображения, които да отклоняват вниманието. Само в рекламата на магазина за спортни стоки на улица „Серб“ имаше нещо свързано с войната, макар и едва забележимо — в нея се препоръчваха достойнствата на продукт, наречен „Походен несесер“ — раница, която съдържаше всичко необходимо за пребиваване в Трудови войски: сгъваема чаша, комплект вградени един в друг прибори за хранене, канче, термос, дебело вълнено одеяло, здрави ботуши, джобно ножче, непромокаем шлифер, газов фенер и аптечка. В рекламата не се уточняваше, че този комплект е предназначен за трудоваци, но кой от жителите на Будапеща ще се запъти на излет през януари?

Що се отнася до статиите, заемащи пространството над обявите, Андраш можеше само да се учудва от несломимия и недалновиден оптимизъм, струящ от тях. Този вестник трябваше да е гласът на еврейската общност; как можеше да заявява, че евреите в Унгария са „единни с маджарския народ по език, дух, култура и усещане“, когато унгарските евреи биваха изпращани в разгара на сраженията да чистят мини, за да може унгарската армия да се притече на помощ на нацистките си съюзници? Мендел се оказа прав за съдържанието на вестника. До такава степен, че новините се съобщаваха с единствената цел да предпазят евреите в Унгария да не изпадат в паника. През втората седмица бе съобщено с голямо задоволство, че адмирал Хорти е уволнил най-отявлените прогермански членове в екипа си — неоспоримо доказателство за солидарността на управниците с евреите в страната.

Но това не бе единственият вестник в града и малките ляво ориентирани независими издания съобщаваха реалните новини от света, който Андраш бе видял по време на военната си служба. Съобщаваше се за клане в Каменец-Подолск малко след като Унгария бе влязла във война със Съветския съюз. Един вестник бе публикувал интервю с войник от унгарски сапьорски взвод, пожелал анонимност, който присъствал на масовото клане и не могъл да се освободи от чувството си за вина след завръщането си. След като унгарската служба за контрол на чужденците събрала евреи с неизяснено гражданство, разказваше този човек, задържаните били предадени на германските власти в Галиция, закарани в Коломия, където под строй извървели шестнайсет километра до направени от бомби кратери край Каменец-Подолск, охранявани от части на СС и сапьорния взвод на мъжа, който даваше интервюто. Там всички до един били застреляни заедно с еврейското население на Каменец-Подолск — общо 23 000 евреи. Целта била да се прочисти Унгария от евреи чужденци, но много от убитите били унгарци, които не успели да представят достатъчно бързо документите си за гражданство. Именно това, изглежда, не даваше мира на унгареца, когото бяха интервюирали: той бе убил хладнокръвно свои сънародници. Значи все пак унгарците изпитваха известна солидарност с еврейските си събратя, но за този мъж солидарността явно не е била достатъчно силна, че да му попречи да дръпне спусъка.

През последната седмица на февруари в „Глас народен“ бе публикуван репортаж за друго масово избиване на евреи, този път в Делвидек — онази част от Югославия, която Хитлер бе върнал на Унгария преди десет месеца. Някой си генерал Фекетехалми-Цейднер, съобщаваше вестникът, наредил да бъдат екзекутирани хиляди евреи, под предлог, че са партизани на Тито. Бежанците от региона се завръщаха обратно в Будапеща с ужасяващи истории за убийства — завличали хора на брега на Дунав, карали ги да се събличат в студа, подреждали ги в редици по четирима на трамплин за скокове над дупка, пробита в леда на реката, разстрелвали ги с картечница и те падали във водата. Една сутрин Андраш пристигна рано в редакцията и завари работодателя си седнал посред нюзрума, онемял от ужас, с разтворен пред себе си брой на „Глас народен“. Той подаде вестника на Андраш и се върна в кабинета си, без да продума. Когато главният редактор пристигна, се развихри поредният спор в остъкления му кабинет, но в еврейския вестник не се появи и дума за клането.

По-късно същата седмица Илана Леви постъпи в болница „Граф Апони Алберт“ и роди момченце. Бяха получили писмо от Тибор само три дни преди това: той пишеше, че се надява да го освободят до сряда вечерта и че не е изгубил надежда да се прибере навреме за раждането. Но детето му се роди, а от него нямаше ни вест, ни кост. През първата вечер, след като Илана се прибра от болницата, Андраш и Клара й занесоха вечеря за Шабат. Макар все още да се чувстваше отпаднала, тя настоя сама да подреди масата. Сложи на нея свещниците, сватбен подарък от Бела и Флора, и флорентинските чинии, които нейната майка й бе подарила, преди да замине за Унгария. Двете с Клара запалиха свещите, Андраш благослови виното и седнаха да се хранят със заспали в ръцете си бебета. В стаята цареше дълбока тишина, към която сякаш предразполагаше архитектурата на жилището. Апартаментът се намираше на приземния етаж и се състоеше от три стаички, които изглеждаха още по-тесни заради тежките дървени греди, на които се държаха. Френските врати на трапезарията гледаха към вътрешен двор, където монтьор на велосипеди бе събрал цяла морга ръждясали рамки, купчини спици, камари вериги. Посипаната със сняг гледка заприлича на Андраш на бойно поле. Той продължи да се взира в купищата отпадъци и сенките на фона на синкавата отслабваща светлина. Той пръв забеляза през заскрежените стъкла появилата се фигура: тъмна сянка, която си проправяше път сред велосипедите като призрак, завърнал се да търси падналите си в боя другари. Първо си помисли, че фигурата е просто олицетворение на собствените му страхове, после, когато сянката доби познати очертания, си помисли, че му се привижда онова, за което мечтаеше. Поколеба се да я посочи на Илана, защото смяташе, че си въобразява. Но фигурата се приближи до прозореца и се взря мълчаливо вътре — Андраш начело на масата, Клара от едната му страна с бебе на гърдите, Илана — с гръб към прозореца, прегърнала нещо, увито с одеяло — и призракът вдигна ръка към устата си, а краката му се подкосиха. Беше Тибор, който се връщаше от казармата. Андраш бутна стола си и изтича към вратата. След миг се озова на двора при брат си и се стовари до него в снега сред останките на разглобените велосипеди, а още след миг дотичаха жените и Тибор вече прегръщаше жена си и сина си.

— Тибор! Тибор!

Крещяха името му, сякаш се опитваха да се убедят, че наистина е той, и го въведоха вътре. Тибор изглеждаше смъртно бледен на фона на сумрачната светлина в дневната. Нямаше ги малките му очила със сребристи рамки, чертите на лицето му бяха се изострили, скулите изпъкваха. Шинелът му бе прокъсан, панталоните втвърдени от студа и засъхналата кръв, ботушите съдрани. Вместо военно кепе носеше обшита с вълна мотоциклетистка каска с един отпран наушник. Голото му ухо бе почервеняло от студа. Тибор смъкна шапката от главата си и я хвърли на пода. Косата му изглеждаше така, като че ли бе подстригвана до кожа с тъпи ножици. Около него се носеше мирисът на Трудови войски, вонята на мъже, които живеят заедно, без да имат достатъчно вода, сапун и прах за зъби. Тази миризма бе смесена със сернистия мирис на изгорели въглища и вонята на изпражнения и стърготини от товарните вагони.

— Искам да видя сина си — прошепна Тибор, сякаш не бе проговарял от дни.

Илана му подаде увитото в одеялце бебе. Тибор положи детето на дивана и коленичи до него. Отметна одеялцето, свали шапчицата, покриваща нежната тъмна косица на бебето, памучната камизолка, малките панталонки, чорапките, пелената; бебето през цялото време мълчеше с широко отворени очи, а ръчичките му бяха свити в юмручета. Тибор докосна изсъхналия остатък от пъпната връв. Погали крачетата, после ръчичките. Допря лице до сгъвката на вратлето му. Бяха кръстили бебето Адам. Така бяха решили Тибор и Илана в писмата, които си пишеха. Сега той произнесе името, опитвайки се да осъзнае мисълта, че детето, за което си бяха писали, и това, което сега лежеше на дивана, са едно и също същество. После вдигна очи към Илана.

— Иланка. Съжалявам. Исках да се прибера навреме.

— Не — наведе се тя към него — моля те, не плачи.

Но Тибор вече плачеше. Не можеше да се спре. Те седнаха на пода до него, като че ли всички бяха в траур. Но всъщност не скърбяха, бяха шестимата заедно в град, в който все още нямаше гета, пожари и бомбардировки. Седяха на пода, докато Тибор се успокои, докато успя да си поеме въздух. Той дишаше накъсано и накрая успя да си поеме въздух бавно през носа.

— О, боже — обърна се той ужасен към Андраш. — Каква воня. Махнете тези дрехи от мен. — Той дръпна ревера на дрипавото си палто. — Не биваше да пипам детето, преди да си измия ръцете. Мръсен съм! — Стана от пода, смъкна дрехите си и отиде в кухнята, откъдето се чу дрънченето на метален леген върху плочките и шуртенето на вода в мивката.

— Ще отида да му помогна — надигна се Илана. — Вземете бебето.

— Дай ми го — каза Клара и подаде Томаш на Андраш. Двамата седнаха на дивана с двете бебета, а Илана сложи да стопли вода, за да се изкъпе Тибор. След като той се навечеря, тя го съблече и го изкъпа от глава до пети с нов калъп сапун. От кухнята се разнесе мирис на бадеми. Когато приключиха, тя го облече във ватирана пижама и той тръгна към спалнята, вървейки като насън. Андраш го изпроводи до леглото и седна до него с Томаш на ръце. Влезе и Клара с другото бебе. Илана сложи в краката на Тибор две увити в кърпа нагорещени тухли и дръпна юргана чак до брадичката му. Поседяха до него на леглото, все още не вярвайки, че наистина се е прибрал.

Но Тибор, или поне част от него, още не се бе завърнала; докато се унасяше в сън, той издаде страховит звук — сякаш върху гърдите му бе паднал камък, който изкара въздуха му. Той ги погледна с разширени очи и каза „съжалявам“. Затвори отново очи, започна да се унася и отново нададе страшния вик „а-а-а!“ и се сепна. „Съжалявам“ — повтори той, пак задряма и пак се събуди. Пак съжаляваше. Клепачите му се затваряха, дишаше тежко, отново надаваше онзи вик и се събуждаше стреснат, преследван от нещо, което го чакаше в сънищата. Останаха при него цял час, докато той най-сетне не заспа дълбоко.

 

 

Любимото кафене на Тибор „Йокай“ сега беше бръснарница с шест лъскави нови стола и двама мустакати бръснари. Тази сутрин бръснарите прилагаха изкуството си върху главите на две момчета във военни униформи. Младежите изглеждаха едва завършили гимназия. Имаха еднакви остри брадички и еднакво извити вежди, краката им върху подставките на столовете имаха еднакви тънки пръсти. Явно бяха братя, ако не и близнаци. Андраш и Тибор се спогледаха и си помислиха, че не може и дума да става да влязат да се подстригват в този стерилен салон с черно-бели плочки, заменил любимото им кафене.

Върнаха се по улица „Андраши“ до „Кафенето на художниците“ — заведение в стил бел епок с маси от ковано желязо, лампи с кехлибарени абажури и витрина, пълна с торти. Андраш предложи да си поръчат по парче „Сахер“ въпреки възраженията на Тибор, че тортата била твърде скъпа, твърде сладка и той не можел да изяде повече от една хапка.

— Имаш нужда от нещо сладко — настоя Андраш. — От нещо, приготвено с масло.

Тибор се усмихна насила.

— Говориш като майка.

— Тогава ме слушай.

Последва същата усмивка — блед, консервиран вариант на старата усмивка на Тибор. Тя приличаше на експонат във витрина на музей. Когато тортата пристигна, той отчупи парче с вилицата си и го остави на ръба на чинията.

— Вече си чул новините от Делвидек, предполагам — каза Тибор.

Андраш разбърка кафето си и извади лъжичката.

— Четох в един вестник и чух разни ужасяващи слухове.

Тибор кимна едва забележимо. Объркан гледаше брат си без очилата, които преди променяха необичайно големите му очи и ги правеха пропорционални на останалата част на лицето. Без очила той изглеждаше подпухнал и уязвим. Диетата от зелева супа, черен хляб и кафе бе го смалила до един дух, той бе същината на Тибор, необходимият елемент, който, свързан отново с обикновения живот, щеше да върне онзи Тибор, който Андраш познаваше. Не бе сигурен, че иска да чува какво е преживял брат му в Делвидек. Сведе очи към чашата си с кафе, за да не срещне погледа му.

— Бях там преди месец и половина — започна Тибор и разказа историята си. Било краят на януари. Ротата му от Трудови войски била прикрепена към Пети армейски корпус, работели за някаква пехотна рота в Сегед и строели понтонни мостове на Тиса, за да премине войсковата част по тях. Една сутрин сержантът им наредил да спрат работа и казал, че трябва да помогнат за копаене на окопи. Закарали ги до градче на име Мошорин, завели ги на някакво поле и им наредили да изкопаят траншея.

— Помня точните размери — каза Тибор. — Двайсет метра дълга и два и половина широка. Трябваше да сме готови до вечерта.

Младата жена, която седеше на съседната маса с две малки момиченца, погледна Тибор и извърна очи. Той докосна спираловидната дръжка на вилицата си и продължи по-тихо.

— Изкопахме траншеята. Мислехме си, че е окоп за предстоящия бой. Но не беше. След като се стъмни, доведоха група хора на полето. Мъже и жени. Сто двайсет и трима на брой. Ние седяхме от другата страна на изкопа и ядяхме супа.

Младата жена се бе полуобърнала на стола. Беше на около трийсет години, сега видяха, че носи сребърна звезда на Давид на тънка верижка на врата си. Тя вдигна очи към децата си, които пиеха шоколад и дояждаха последните трохи от маковия сладкиш.

Когато Тибор заговори отново, гласът му бе малко по-силен от шепот.

— Имаше и деца. Ученици. Някои бяха дванайсет-тринайсетгодишни.

— Жужи, Ани — каза жената. — Идете да изберете няколко сладкиша за баба си.

— Не съм си изпила шоколада — отвърна по-малкото момиченце.

— Тибор, ще ми разкажеш по-късно.

— Не — каза жената тихо и погледна Андраш в очите. — Няма нищо. — А после се обърна към момичетата: — Вървете, аз ще дойда след малко.

По-голямото момиче облече якето си и помогна на по-малкото да оправи обърнатите наопаки ръкави. Отидоха до витрината и започнаха да избират, опрели пръстчета в стъклото. Жената събра ръце в скута си и сведе поглед към празната си чаша от чай.

— Подредиха хората до рова — продължи Тибор. — Унгарци. Всичките евреи. Накараха ги да се съблекат голи и да стоят така на студа половин час. След това ги разстреляха. Дори и децата. После ние трябваше да ги погребем. Някои от тях дори още не бяха мъртви. Войниците ни държаха на мушка, докато ги заравяхме.

Андраш погледна към жената, която бе закрила уста с ръка. Зад нея двете момиченца спореха пред витрината коя торта е най-хубава.

— Какво ще ги спре да сторят същото и с нас? — попита Тибор. — Тук не сме в безопасност. Разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Андраш. Естествено, че не бяха в безопасност. Всеки миг мислеше за това. А опасността бе още по-голяма, отколкото Тибор предполагаше: Андраш още не беше му казал за Клара и Министерството на правосъдието.

— Заплахата е тук, в нашата родина — продължи Тибор. — Самозалъгваме се, ако си мислим, че всичко ще е наред, стига Хорти да удържа Германия да не ни окупира. Ами Партията на кръстосаните стрели? Ами добрият стар унгарски фанатизъм?

— Какво предлагаш да направим? — попита Андраш.

— Ще ти кажа какво. Искам да се махна от този континент. Искам да измъкна жена си и сина си оттук. Ако останем в Европа, ще умрем.

— И как ще се измъкнем? Границата е затворена. Невъзможно е да се снабдиш с документи за път. В никоя друга страна няма да ни пуснат. А имаме и бебета. Достатъчно трудно щеше да бъде дори да ги нямаше. — Той се огледа през рамо, беше опасно да се говори за такива неща на публични места. — Не можем да заминем сега. Невъзможно е.

Жената от съседната маса погледна към тях, а тъмните й очи се местеха ту към единия, ту към другия. Дъщерите й вече бяха избрали сладкишите и я повикаха да си тръгват. Тя стана, сложи си шапката и си облече палтото. Промъквайки се между масите, им кимна леко. Едва след като излезе с децата си през скосените стъклени врати на кафенето, Андраш забеляза, че е изпуснала носната си кърпа. Кърпичката беше от фин лен, обшита с дантела, с избродирана буква Б. Андраш я вдигна и намери отдолу сгъната хартийка — част от трамваен билет, върху който беше написано с молив: К. може би ще ви помогне и адрес в квартал Андьолфьолд в края на трамвайната линия.

— Виж — подаде Андраш билета на брат си.

Тибор се взря с присвити очи в дребния почерк на жената.

— К. може би ще ви помогне — прочете той. — Кой е К.?

 

 

Минаха с трамвая покрай жилищните сгради на Централна Пеща и навлязоха в промишлен район, където текстилни фабрики и работилници бълваха сив пушек в небето. Военни снабдителни камиони бръмчаха по улиците, натоварени със стоманени тръби, греди, сегменти за бетонни улеи, тухли и гигантски параболи от желязо като ребра на Левиатан. Слязоха на последната спирка на трамвая и тръгнаха покрай стара лудница, предприятие за пране на вълна, изминаха три пресечки с порутени жилищни сгради и стигнаха до малката странична уличка „Франгепан кьоз“, където няколко скупчени къщи бяха оцелели от времето, когато Андьолфьолд е бил пасища и лозя, от дворовете им долитаха гласове и миризма на кози. Номер 18 беше дървена къща с островръх покрив и олющени капаци на прозорците. Черчеветата се белеха, вратата беше издраскана и нащърбена. Стъблата на бръшляна се виеха в неразгадаема карта по фасадата. Когато Андраш и Тибор влязоха в двора, високата странична врата на къщата се отвори и от нея се показа зелена каручка, теглена от два силни бели козела с извити рога. Каруцата бе натоварена с ведра с мляко и тенекии със сирене. На портата стоеше дребна жена с клонка от леска в ръката. Носеше бродирана пола и селски ботуши, а дълбоко разположените й очи бяха строги и ясни като полирани камъчета. Тя погледна Андраш толкова проницателно, сякаш погледът й стигна чак до тила му.

— Тук живее ли някой с инициала К.? — попита я той.

— Инициалът К. ли? — Жената изглеждаше на около осемдесет години, но стоеше изправена срещу вятъра. — Защо питате?

Андраш погледна към късчето от билета, където бе написан адресът.

— Това е „Франгепан кьоз“ №18, нали?

— И какво искате от К.?

— Една приятелка ни праща.

— Коя е тази приятелка?

— Жена с две дъщери.

— Ти си евреин — каза старата жена, беше по-скоро заключение, отколкото въпрос. Щом изрече думите, в изражението й нещо се промени, линиите около очите й омекнаха и раменете й се поотпуснаха.

— Точно така. Евреи сме — потвърди Андраш.

— И сте братя. Той е по-големият. — Жената посочи с пръчката към Тибор.

И двамата кимнаха.

Жената свали пръчката и изгледа Тибор с присвити очи, сякаш опитвайки се да види какво има под кожата му.

— Току-що си се върнал от Трудови войски.

— Да.

Тя бръкна в една кошница, извади парче сирене, увито в хартия, и го сложи в ръката му. Когато Тибор възрази, тя му даде още една пита.

— К. е внукът ми. Миклош Клайн. Той е добро момче, но не е вълшебник. Не мога да обещая, че ще ви помогне. Но ако искате, все пак говорете с него. Идете до вратата. Мъжът ми ще ви пусне. — Жената затвори и заключи портата на двора след себе си, потупа гърбовете на козлите с пръчката и те тръснаха белите си глави, дърпайки каручката към улицата.

След като жената замина, няколко кози дойдоха до портата и започнаха да блеят срещу Андраш и Тибор, като че очакваха някакъв подарък. Андраш им показа празните си джобове, но те не се отдръпваха. Бутаха глави в ръцете им. Яретата се тикаха да подушат обувките им. В дъното на двора една конюшня бе пригодена за обор, заслонен от вятъра и отрупан с прясно сено. Четири кози се хранеха от тенекиена хранилка, а козината им беше лъскава и плътна.

— Не е зле да си коза тук — каза Андраш. — Дори и посред зима.

— Тук е по-добре да си коза, отколкото човек — поправи го Тибор и хвърли поглед към комините на близките фабрики.

Но Андраш си помисли, че не би имал нищо против един ден да живее по-далеч от града. За предпочитане не в сянката на текстилна фабрика, а на местенце, където биха могли да имат къща и достатъчно голям двор, за да гледат няколко кози, кокошки и да си посадят овощни дръвчета. Искаше му се да се върне с тетрадката си и моливите и да разгледа внимателно конструкцията на къщата и разпределението на двора. За пръв път от месеци изпита желание да скицира сграда. Докато следваше брат си по пътеката, изпита странно усещане в гърдите, някакво надигане, като че ли дробовете му бяха пълни с мая.

Когато Тибор почука на вратата, от нея като цветен прашец се посипаха прашинки жълта боя. Чу се шум от стъпки и вратата отвори дребен, сух мъж с щръкнала сива коса. Беше по долна риза и халат от избеляла алена вълна. Отвътре долиташе пращящо произведение на Барток и се носеше аромат на палачинки.

— Господин Клайн? — попита Тибор.

— Същият.

— Миклош Клайн тук ли живее?

— Кой го търси?

— Тибор и Андраш Леви. Казаха ни да дойдем и да се срещнем с него. Жена ви ни каза, че си е у дома.

Мъжът отвори вратата и им посочи с жест малка светла стая с боядисан в червено циментов под. На маса до прозореца имаше остатъци от закуска до прилежно сгънат вестник.

— Почакайте тук — покани ги старият Клайн.

Той отиде до дъното на малък коридор, украсен с портрети на мъже и жени в старинни костюми — мъжете във военни униформи, а жените в пристегнати на кръста рокли от миналия век. В края на коридора се отвори и затвори врата. На стената часовник с кукувичка отмери часа и кукувицата изкука единайсет пъти. На ъглова масичка стояха снимки, на които момче на шест-седем години с ясни очи беше хванало за ръка красива тъмнокоса жена и меланхоличен, интелигентен мъж, имаше снимки на тримата на плажа, на велосипеди, в някакъв парк, на стъпалата на синагога. Колекцията от фотографии създаваше усещането за олтар или мемориал.

След малко вратата в дъното на коридора се отвори и старият Клайн дойде при тях и ги покани да влязат.

— Заповядайте насам.

Андраш последва брат си по коридора, покрай портретите на военните и на жените в дантелени рокли. На вратата старият мъж отстъпи встрани, покани ги да влязат и се върна в дневната.

Вратата водеше в един напълно различен свят. От едната й страна се намираше картината, която току-що бяха напуснали, където слънцето осветяваше остатъците от закуска на дървената маса, на двора блееха кози и десетина снимки разкриваха изгубеното минало; от другата страна влязоха в помещение, което приличаше на щаб на шпионска организация. По стените бяха окачени с карфици карти на Европа и Средиземноморието, сложни таблици, изрезки от вестници и снимки на мъже и жени, които обработваха сухата земя в пустинни селища. На бюрото, между високи купчини с официални документи, стояха две пишещи машини — едната с унгарската азбука, другата с клавиши на иврит. На ниска масичка пращеше и свистеше радиоприемник „Орион“, а четирите часовника до него показваха времето в Констанца, Истанбул, Кайро и Йерусалим. Из цялата стая натрупани на високи до кръста купища, имаше документи и папки, с които бяха осеяни бюрото, леглото, всеки сантиметър от перваза на прозореца и масата. Сред всичко това стоеше блед млад мъж с прояден от молци пуловер, чорлава черна коса и зачервени очи, като че ли бе пил или скърбеше за нещо. Той изглеждаше на годините на Андраш и явно беше малкото момче от снимките, пораснало и превърнало се в мършав млад мъж. Издърпа стола от бюрото, премести една купчина папки на пода и седна срещу братята.

— Всичко приключи — заяви той вместо поздрав. — Вече не се занимавам с това.

— Казаха ни, че можете да ни помогнете — подхвана Тибор.

— И кой ви го каза?

— Една жена с две дъщерички и инициал Б. Чу ни да говорим с брат ми в едно кафене.

— И за какво говорехте?

— Как да се измъкнем от Унгария. По какъвто и да било начин.

— Първо на първо — започна Клайн и посочи с тънкия си пръст към Тибор — не биваше да говорите с брат си за подобни неща в кафене, където всеки може да ви чуе. Второ, трябва да удуша тази жена, която и да е тя, задето ви е дала адреса ми! Инициал Б.? Две дъщерички? — Той потри чело и се замисли. — Брунер. Магдолна. Тя трябва да е била. Измъкнах брат й. Но това стана преди две години.

— С това ли се занимавате? — попита Андраш. — Уреждате емиграция?

— Преди се занимавах, но вече не.

— Тогава какви са всички тези неща?

— Текущи задачи. Но не приемам нови случаи.

— Трябва да напуснем страната — настоя Тибор. — Току-що се връщам от Делвидек. Там избиват унгарски евреи. Съвсем скоро ще стигнат и до нас. Доколкото разбрахме, вие можете да ни помогнете.

— Не сте разбрали — възрази Клайн. — Вече е невъзможно. Погледнете тук. — Той извади изрезка от румънски вестник. — Това се случи само преди няколко седмици. Корабът „Струма“ потегли от Констанца през декември. Седемстотин шейсет и девет пътници, всичките румънски евреи. Казали им, че ще получат входни визи за Палестина, щом пристигнат в Турция. Но корабът бил буквално развалина. Двигателят бил изваден от дъното на Дунав. И те не получили входни визи. Цялата работа била измама. Може би по-рано щяха да получат, англичаните позволяваха имиграция без документи. Но вече не! Великобритания отказала да приеме кораба. Не искали да вземат никого, дори децата. Турски кораб на бреговата охрана го изтеглил в Черно море. Без гориво, без вода, без храна за пътниците. Оставили ги там. И какво мислите се случило след това? Обстреляли ги с торпеда. Бум! Край на историята. Говори се, че били руснаците.

Андраш и Тибор седяха смълчани, докато осмисляха чутото. Седемстотин шейсет и девет живота — кораб, пълен с евреи — мъже, жени и деца. Експлозия в нощта — какъв ли е бил звукът, как ли са се чувствали вътре в кораба: шокът, трясъкът, внезапната паника. И нахлуването на тъмната вода.

— Ами братът на Магдолна Брунер? — попита Тибор. — Него как го измъкнахте?

— Тогава беше различно — обясни Клайн. — Измъквах хората по Дунав. Прекарвахме ги тайно с товарни и рибарски лодки. Имахме свръзка в Палестина. Помагаше ни и палестинската служба тук. Измъкнах много хора, сто шейсет и осем. Ако бях умен, и аз щях да съм заминал вече. Но баба ми и дядо ми са съвсем сами. Няма да издържат подобно пътуване, а аз не мога да ги оставя. Мислех си, че тук ще съм по-полезен. Но повече няма да се занимавам с това, вървете си.

— Но случаят със „Струма“ е трагедия за Палестина — каза Андраш. — Сигурно вече са намалили ограниченията за имигранти.

— Не знам какво ще се случи. Сега имат нов колониален секретар, някой си Кранборн. Уж бил по-либерално настроен. Но не знам дали ще успее да убеди Министерството на външните работи да увеличи квотите. Дори да успее, пътуването вече е твърде опасно.

— Ако въпросът е за пари, ще ги намерим — каза Тибор.

Андраш го изгледа остро. Как си въобразяваше, че ще намерят парите? Но Тибор не го погледна. Не сваляше очи от Клайн, който прокара ръце през щръкналата си коса и се наведе към тях.

— Въпросът не е в парите. Просто е лудост дори да опитаме.

— Може би е по-голяма лудост да останем — възрази Тибор.

— Будапеща все още е едно от най-безопасните места за евреите в Европа — отбеляза Клайн.

— Будапеща живее в сянката на Берлин.

Клайн бутна стола си назад, стана и закрачи из стаята.

— Най-страшното е, че съзнавам правотата ви. Лудост е да се чувстваме в безопасност тук. Щом сте били в Трудови войски, знаете това много добре. Но не мога да отговарям за живота на двама млади мъже. Не и сега.

— Не сме само ние. Имаме съпруги. И две бебета — обясни Тибор — а и по-малкият ни брат, щом се върне от Украйна. Както и родителите ни в Дебрецен. Трябва всички да се измъкнем.

— Вие сте луди! — възкликна Клайн. — Напълно сте полудели. Не мога да прекарвам тайно бебета по Дунав по време на война. Не мога да нося отговорност за стари родители. Отказвам изобщо да говорим по този въпрос. Изглеждате добри хора. Може би ще се срещнем в по-спокойни времена и ще пийнем по нещо. — Той отиде до вратата и я отвори.

Тибор не помръдна. Огледа купчините с документи, пишещите машини, радиото и отрупаните с папки мебели, сякаш очаквайки от тях някакво решение. Но Андраш беше този, който се обади:

— Шалхевет Розен. Чували ли сте това име?

— Не.

— Тя е в Палестина и помага на евреи да се измъкнат от Европа. Съпруга е на мой колега от училището.

— Може би тя ще успее да ви помогне. Пожелавам ви късмет.

— Възможно е да сте разменяли писма с нея.

— Не, доколкото си спомням.

— Може би тя ще ни помогне да получим визи.

— Визата не означава нищо — обясни Клайн. — Нали трябва някак да стигнете дотам.

Тибор отново огледа стаята и се втренчи в Клайн.

— Вие нали с това се занимавате. Наистина ли вече сте се отказали?

— Няма да пращам хора на следващия „Струма“. Разбирате ме. А пък и трябва да се грижа за баба си и дядо си. Ако ме хванат и хвърлят в затвора, те ще останат съвсем сами.

Тибор се спря на вратата с шапка в ръце.

— Дано размислите — каза той.

— Мисля, че няма.

— Може ли поне да си оставим адреса?

— Пак ви повтарям, няма смисъл. Довиждане, господа. Сбогом. Адио.

Той ги изведе в сумрачния коридор и се прибра в стаята, като дръпна резето след себе си.

В кухнята Андраш и Тибор видяха, че остатъците от закуската са почистени, а старият Клайн седи на дивана с вестник в ръка. Когато ги забеляза, той свали вестника и попита:

— Какво стана?

— Тръгваме си — каза Тибор. — Моля, благодарете на жена си за добрината й — той взе двете опаковани в хартия парчета козе сирене.

— Това е от най-хубавото й сирене — поясни Клайн — старши. — Явно ви е харесала. Не раздава лесно от тези пити.

— На мен даде две — усмихна се Тибор.

— Ах! Карате ме да ревнувам.

— Може би тя ще убеди внука ви да ни помогне. Той ни отпрати, без да ни даде големи надежди.

— Миклош често изпада в лошо настроение. Работата му е трудна. Но постоянно променя решенията си. Знае ли как да се свърже с вас?

Тибор извади малък тъп молив от джоба на сакото си и помоли дядото на Клайн за листче хартия, като се извини, че няма визитна картичка. Написа адреса си на листчето и го остави на масата.

— Ето, в случай че размисли.

Дядото на Клайн изсумтя в знак на съгласие. Блеенето на козите в двора прозвуча песимистично. Вятърът брулеше къщата, звук, който напомни на Андраш за детството му. Изпита чувството, че е извън времето — като че ли, щом излязат през прага на този дом, двамата с Тибор ще се върнат в една различна Будапеща, където колите ще бъдат заменени от каруци, електрическите улични лампи от газени фенери, късите до коляното поли на жените от дълги до глезените рокли, метрото нямаше да съществува, а новините за войната щяха да са изчезнали от страниците на „Пещи Напло“. XX век щеше да е заличен от тъканта на времето като с неземна хирургическа операция.

Когато отвориха външната врата, всичко обаче си беше същото: бръмченето на камиони по широкия път, на който излизаше уличката, извисяващите се комини на текстилната фабрика, филмовите афиши, разлепени по талашитените заграждения на строежите. Двамата извървяха мълчаливо пътя до спирката и хванаха един почти празен трамвай до центъра. Минаха по улица „Карпат“ с работилниците за ремонт на машини, после по моста зад гара „Нюгати“ и стигнаха до улица „Андраши“, където слязоха и тръгнаха към къщи. Но когато стигнаха до ъгъла с улица „Харшфа“, Тибор зави. С ръце в джобовете той извървя разстоянието от една пресечка до сивата каменна сграда, където бяха живели, преди Андраш да замине за Париж. На третия етаж бяха прозорците на старата им квартира, сега голи и тъмни. На балкона имаше счупени саксии, а от парапета висеше празна хранилка за птици. Тибор погледна към балкона, а вятърът вдигна яката му.

— Можеш ли да ме виниш? — попита той. — Разбираш ли защо искам да се измъкна оттук?

— Разбирам те.

— Помисли за онова, което ти разказах в кафенето. Това се случи тук, в Унгария. А сега си помисли какво ли се случва в Германия и Полша. Няма да повярваш на някои неща, които съм чувал. Наблъскват хората по гета и ги уморяват от глад. Разстрелват с хиляди наведнъж. Хорти не може да удържа вечно. А съюзниците изобщо не ги е грижа за евреите. Трябва да се погрижим сами за себе си.

— Ами ако в опитите си загинем?

— Ако получим визи, ще имаме някаква защита. Пиши на Шалхевет. Виж дали нейната организация може да ни помогне.

— Ще отнеме доста време. Може би ще минат месеци, докато си разменим няколко писма.

— Тогава най-добре започни да й пишеш веднага — посъветва го Тибор.