Джули Оринджър
Невидимият мост (17)

Седемнадесета глава
Синагогата на улица „Дьо ла Виктоар“

Андраш би дал всичко, за да прекара Рош Ашана в Коняр тази година — да отиде в синагогата с баща си и Матяш, да яде от медения кекс на майка си, да излезе в овощната градина и да поглади с ръка ствола на любимото си ябълково дърво, в чиято корона се криеше винаги когато бе уплашен или потиснат. Но той се намираше в мансардата на улица „Дез Екол“, в края на първата година в Париж, и чакаше Поланер, за да отидат заедно в синагогата на улица „Дьо ла Виктоар“. Бяха минали четири седмици, откакто за последен път говори с Клара. А с наближаването на края на еврейската година, сякаш цяла Европа висеше на косъм над бездънна пропаст. Веднага щом се опомни след Ница, след като прочете писмата, които го чакаха, и прегледа обичайния куп вестници, той си спомни, че в Европа се случват и по-лоши неща от отказа на Клара Моргенщерн да разкрие тайните от миналото си. Хитлер, който бе нарушил Версайския договор с анексирането на Австрия миналата пролет, сега искаше пограничната планинска Судетска област на Чехословакия с военните й укрепления, фабриките й за оръжия, текстилните заводи и мините. Какво ще кажеш за най-новата мания на канцлера? — бе му писал Тибор от Модена. — Дали наистина си мисли, че Великобритания и Франция ще стоят безучастни, докато той отнема всички средства за защита на последната демократична страна в Централна Европа? Това със сигурност би бил краят на свободна Чехословакия.

От Матяш получи писмо с различна нотка на възмущение — протестът на ученик срещу географския ревизионизъм на Хитлер: Как е възможно да иска „връщането“ на Судетска област, след като тя изобщо не е принадлежала на Германия? Кого си мисли, че заблуждава? Всеки гимназист знае, че Чехословакия е била част от Австро-Унгария преди Световната война. Андраш му отговори, че най-вероятно и самото унгарско правителство е замесено в плановете на Хитлер, тъй като Унгария ще възвърне собствената си изгубена територия, ако Германия вземе Судетите; че думата „връщане“ е провокация към всеки, който си мисли, че страната му е била онеправдана от Версайския договор. Поне виждам, че си внимавал в час. Може би все пак ще успееш да се дипломираш — писа той на брат си.

Парижките вестници отразяваха подробно събитията: на 12 септември в заключителната си реч на митинг на нацистката партия в Нюрнберг Хитлер размахал яростно юмрук и настоял за справедливост към милионите етнически германци в Судетска област; заявил, че няма да стои безучастен и да гледа как чешкият президент Бенеш и неговото правителство ги репресират. Няколко дни по-късно Чембърлейн отлетя за планинското убежище на Хитлер в Берхтесгаден, за да обсъдят онова, което вече бе станало известно с наименованието „судетска криза“.

— Изобщо не биваше да ходи там — каза Поланер, докато пиеха уиски в „Синият гълъб“. — Това е истинско унижение, не разбираш ли? Този старец, който никога не се е качвал на самолет, е принуден да отлети до най-далечния край на Германия, за да се срещне с фюрера. Това е демонстрация на сила от страна на Хитлер. Фактът, че Чембърлейн е отишъл, означава, че е уплашен. Гарантирам ти, че Хитлер ще се възползва от предимството, което има.

— Ако някой демонстрира сила, това е Чембърлейн — възрази Андраш. — Той отиде до Берхтесгаден, за да постави ултиматум: ако Хитлер нападне Чехословакия, Великобритания и Франция ще направят всичко възможно, за да го свалят. За това е срещата.

Но скоро стана ясно, че Андраш греши. Вестниците съобщаваха, че Чембърлейн си е тръгнал от срещата със списък с изисквания от страна на Хитлер и бил твърдо решен да убеди своето правителство и правителството на Франция да изпълнят условията на фюрера незабавно. Френските статии призоваваха да се пожертва Судетска област в името на мира, извоюван на толкова висока цена през Световната война. На другия полюс, изглежда, бяха само няколко крайни комунистически и социалистически журналисти. Няколко дни по-късно пратениците на френското и британското правителство представиха на президента Бенеш предложение да предаде граничните райони на републиката и настояха чешкото правителство да приеме плана незабавно. Андраш цял ден препрочиташе вестниците и слушаше червеното бакелитено радио в ателието на Форестие, сякаш, ако непрекъснато бе нащрек, можеше да промени хода на събитията. Дори Форестие остави чертожните си инструменти и нищеше новините с Андраш. В отговор на предложението на Англия и Франция президентът Бенеш излезе с премерен и ерудиран меморандум, в който напомняше на Франция, че е обещала да защитава Чехословакия при заплаха. Няколко часа след излъчването на меморандума, британският и френският външни министри събудили Бенеш с настояването предложението им да бъде прието веднага. В противен случай, заявили те, президентът щял да се окаже сам срещу Германия. На следващия ден Андраш и мосю Форестие слушаха поразени как водещият съобщава, че Бенеш е приел англо-френския план. Целият чешки кабинет току-що бил подал оставка в знак на протест. Чембърлейн щеше отново да се срещне с Хитлер на 22 септември, този път в Бад Годесберг, за да организират прехвърлянето на Судетска област.

— Е, това е! — заключи Форестие и прегърби широките си рамене. — Последната демократична държава в Централна Европа коленичи пред Хитлер по настояване на Великобритания и Франция. Живеем в страшни времена, млади ми господин Леви, в страшни времена.

Андраш си помисли, че кризата е приключила и войната е предотвратена, макар и на толкова жестока цена. Но когато на 23 септември пристигна в ателието на Форестие, научи, че на срещата в Бад Годесберг са поставени още изисквания: Хитлер искал войските му да окупират Судетска област и чешкото население в района да напусне домовете и фермите си в срок от една седмица, като остави цялото си имущество. Чембърлейн занесе в Англия новите изисквания, които веднага бяха отхвърлени от правителствата на Франция и Великобритания. Военната окупация бе немислима, тъй като означаваше да бъде предадена останалата част от Чехословакия без борба.

Страшната новина дойде — написа Андраш на Тибор на сутринта в навечерието на Рош Ашана. — Чешката армия е мобилизирана, а министър-председателят Даладие е разпоредил и частична мобилизация на френските войски. Андраш видя какво се случваше сутринта: из целия град запасняци изоставяха магазините, такситата си и масите си в кафенетата и се отправяха към пунктове извън Париж, където трябваше да се присъединят към батальоните си. Когато излезе да изпрати писмото до Тибор, при пощенската кутия имаше стълпотворение — като че ли всеки от заминаващите войници трябваше да изпрати писмо. Сега Андраш седеше на леглото, приготвил чантата с талита си, чакаше Илий Поланер и си мислеше за родителите, братята си и за Клара, и за вероятността да избухне война. В шест и половина Поланер пристигна; хванаха метрото до „Льо Пелетие“ и извървяха две преки до синагогата на улица „Дьо ла Виктоар“.

Тази синагога изобщо не приличаше на богато украсения храм в марокански стил на улица „Дохан“, където Андраш и Тибор ходеха за службите в Будапеща. Нямаше нищо общо и с малката синагога с едно помещение в Коняр с тъмната ламперия и дървения параван, който разделяше мъжкото от женското отделение. Синагогата „Дьо ла Виктоар“ представляваше внушителна сграда в римски стил от светложълт камък със сводеста фасада, увенчана с величествен розетен прозорец. Вътре тънки колони се издигаха към цилиндричния свод на тавана, а от високите прозорци на централния кораб струеше ярка светлина. Над украсената с византийски орнаменти катедра един надпис призоваваше: „ВЪЗЛЮБИ ГОСПОДА, БОГА ТВОЕГО, С ЦЯЛОТО СИ СЪРЦЕ“. Когато Андраш и Поланер пристигнаха, службата вече беше започнала. Те седнаха на пейка в дъното и разкопчаха кадифените чанти с ритуалните си шалове: талитът на Поланер бе изтъкан от пожълтяла коприна със сини райета, а на Андраш бе от фино тъкана бяла вълна. Двамата изрекоха благословията, която се казваше при поставянето на ритуалните шалове, и ги наметнаха на раменете си. Канторът пееше на иврит: „Каква радост е, когато братята се съберат“. Обгърна ги позната мелодия: един стих — нисък и мрачен като работнически напев, следван от извисяващ се към свода стих с въпросителна интонация: „Не е ли прекрасно, когато братята се съберат?“. Поланер бе научил мелодията в Краков. Андраш я бе научил в Коняр. Канторът я бе научил от дядо си в Минск. Тримата стари мъже, които стояха до Поланер, я бяха научили в Гдиня, Амстердам и Прага. Песента бе дошла отнякъде. Бе оживяла при погромите в Одеса и Орадя, бе достигнала до тази синагога и щеше да намери пътя си и към други, все още непостроени синагоги.

За Андраш, който през последните четири седмици изграждаше стена между себе си и Клара Моргенщерн, песента бе разтърсваща като земетресение. Усещането започна като леко потръпване, достатъчно да разклати стената — наистина бе прекрасно братята да се съберат, но бяха минали дълги месеци, откакто не бе виждал собствените си братя — а после го прониза непоносима тъга по Коняр, след това нова болка за улица „Севинье“ и за по-дълбокия и интимен дом, какъвто беше самата Клара. През последните четири седмици той бе погълнат от новините от света и бе отклонил мислите си от нея, но късно вечер, когато нямаше смисъл да се преструва, че е успял да я забрави, си внушаваше, че мълчанието й не означава, че между тях всичко е приключило. Макар тя да не го търсеше, не бе върнала писмата му и не бе поискала той да си прибере вещите от апартамента й. Не му бе дала повод да се откаже напълно от надеждите си. Но сега, докато парижани бягаха в провинцията в очакване на бомбардировки, докато неясната възможност за война се превръщаше в реална заплаха, как трябваше да тълкува мълчанието й? Дали би напуснала Париж, без да му съобщи? Би ли заминала под закрилата на Золтан Новак с изпратена от него кола? Дали в този миг не събираше багажа си в същия куфар, който Андраш бе разопаковал преди няколко седмици?

Загърна се по-плътно с талита и се опита да се успокои, изпита известно облекчение от повтарянето на молитвите, утеха от присъствието на Поланер и всички мъже и жени, които знаеха думите наизуст. Той каза молитвата, в която се изреждаха греховете, извършени от израилтяните, и онази, чрез която помоли Бог да го пази да не изрича зловредни слова и лъжи. Изрече молитвата, с която благодареше за Тората, и се вслуша как останалите припяват думите, написани в белите свитъци. В края на службата се помоли да бъде вписан в Книгата на живота, сякаш там все още имаше място за него.

След службата с Поланер прекосиха реката и отидоха в студентския стол, който сега пустееше заради заплахата от война. Сервитьорът напълни чинията на Андраш с говеждо и много мазни картофи.

— У дома майка ми сега е поднесла задушени гърди и пилешка супа с фиде — въздъхна Поланер, докато отнасяха подносите си до една маса. — Никога не би допуснала подобни картофи в кухнята си.

— Не можеш да виниш картофите. Те не са виновни — подхвърли Андраш.

— Всичко започва с картофите — повдигна мрачно вежди Поланер.

Андраш не можа да не се засмее. Струваше му се истинско чудо, че Поланер седи срещу него след случилото се през януари. Не можеше да се отрече, че той се бе възстановил от травмите си и бе събрал достатъчно смелост, за да се върне в училището за втората учебна година.

— Майка ти сигурно е приела трудно заминаването ти от Краков — каза Андраш.

Поланер разгъна салфетката върху коленете си.

— Винаги е тъжна, когато заминавам някъде. Като всички майки.

Андраш го погледна внимателно.

— Не си казал на родителите си за случилото се, нали?

— Да не си мислиш, че някога ще им кажа?

— Но ти едва не умря.

— Те нямаше да ми позволят да се върна в Париж. Щяха да ме изпратят в някой фройдистки санаториум, където да ме лекуват с приказки, и ти щеше да си сам тази вечер, copain.

— Значи имам късмет, че не си им казал — рече Андраш. Приятелите му липсваха и най-вече Поланер. Мислеше си, че по това време на годината отново ще вечерят заедно в студентския стол, че след лекции ще се срещат в „Синият гълъб“ на чаша черен чай и бисквити с бадеми. Представяше си как ще разказва за подвизите им на Клара и тя ще се смее, докато седят пред камината на улица „Севинье“. Но Розен и Бен Яков бяха у дома при семействата си, а той и Поланер седяха сами тук, Училището по архитектура бе отложило началото на учебната година, както и всички останали колежи в Париж. А той изобщо не се виждаше с Клара.

Когато започнаха Дните на покаяние между Рош Ашана и Йом Кипур, Андраш предположи, че тя сигурно скоро ще му се обади. Войната изглеждаше неизбежна. През нощта имаше тренировъчно затъмнение — няколкото улични лампи, които все още светеха, бяха покрити с черни хартиени торби, за да разпръсват светлина само надолу. Напускащи града семейства се тълпяха по гарите и надуваха в истинска какофония клаксоните на колите си по улиците. Още петстотин хиляди мъже бяха мобилизирани. Хората, които оставаха в Париж, се втурнаха да купуват противогази, консерви и брашно. Андраш получи телеграма от родителите си: „АКО ОБЯВЯТ ВОЙНА, СЕ ПРИБЕРИ С ПЪРВИЯ ВЛАК“. Той седна на леглото си с телеграмата в ръце и се замисли дали това не е краят на всичко: на образованието му, на живота му в Париж, на всичко. Беше двайсет и осми септември — три дни преди датата, на която Хитлер бе заплашил, че ще окупира Судетска област. След седемдесет и два часа животът му можеше да е напълно съсипан. Не можеше да чака повече. Щеше веднага да отиде на улица „Севинье“ и да настоява да се види с Клара; трябваше да я убеди да напуснат тримата с Елизабет града, щом си съберат багажа. Преди да изгуби смелостта си, той си облече сакото и тича през целия път до дома й.

Но когато стигна до входната врата, пътя му препречи госпожа Апфел. Мадам Моргенщерн не искала да вижда никого, заяви тя. Дори и него. Доколкото госпожа Апфел знаеше, тя нямала намерение да напуска града. В момента лежала с главоболие и помолила специално да не я безпокоят. А и освен това, нима Андраш не е чул? На следващия ден в Мюнхен щяла да се състои среща за последен опит да бъде постигнато мирно споразумение. Госпожа Апфел била сигурна, че тези идиоти ще се осъзнаят. Той ще види, заяви тя, че в крайна сметка няма да има война.

Андраш не бе чул за срещата. Той изтича до ателието на Форестие и прекара следващите два дни с ухо, долепено до радиото. На 30 септември съобщиха, че Хитлер е постигнал споразумение с Франция, Великобритания и Италия: Германия щеше да получи Судетска област до десет дни. В крайна сметка щеше да има военна окупация. Судетските чехи трябваше да напуснат домовете, магазините и фермите си, без да имат право да вземат нещо със себе си, а не се предвиждаше и програма за обезщетение на изгубените стоки. В районите, обитавани от полски и унгарски малцинства, с гласуване щяха да се определят нови граници; Полша и Унгария почти със сигурност щяха да си възвърнат загубените територии. Говорителят по радиото прочете споразумението на бърз и дрезгав френски и Андраш изпита затруднение да разбере всичко. Как бе възможно Великобритания и Франция да приемат план, почти аналогичен на оня, който бяха отхвърлили само преди няколко дни? По радиото пуснаха звук от празненствата в Лондон; Андраш чуваше как празнуват и французите пред ателието на Форестие, където стотици парижани се радваха на мира, аплодираха Даладие, възхваляваха Чембърлейн. Мобилизираните мъже вече можеха да се приберат по домовете си. Това несъмнено бе хубаво — толкова много хора, вписани в Книгата на живота за още една година. Защо тогава Андраш се чувстваше така, както очевидно и Форестие, който седеше в ъгъла, опрял лакти на коленете си и стиснал главата си с ръце? Последните събития му изглеждаха опорочени. Сега Андраш се чувстваше така, както би се почувствал, ако след нападението над Поланер професор Пере би го изключил, за да запази мира в училището.

В навечерието на Йом Кипур Андраш и Поланер отидоха да чуят Кол Нидре в синагогата на улица „Дьо ла Виктоар“. С тържествена церемония и поклони до земята канторът и равинът се помолиха за милост към събралите се и всички израилтяни. Те обявиха, че паството е освободено от обетите, дадени през тази година към Бог и към събратята им. Благодариха на Всевишния, че Европа е избегнала войната. Андраш благодари с все още загнезден в него страх, а с напредването на службата тъгата му се насочи в друга посока. Тази седмица надвисналата заплаха от война се оказа ефективен начин да разсее мислите си за Клара. Известно време се бе самозалъгвал, че единият месец мълчание може да означава мълчаливо обещание, намек, че тя все още се бори с проблема, заради който се прибраха от Ница преждевременно. Но той не можеше да се залъгва повече. Клара не искаше да го вижда. Очевидно между тях всичко бе свършено. Нямаше как да тълкува мълчанието й по друг начин.

Същата вечер си отиде вкъщи и прибра нейните неща в дървена кутия — гребена и четката й, две блузи, изпусната обица във формата на нарцис, зелена стъклена кутийка за хапчета, книга с унгарски разкази, книга с френска поезия от XVI в., от която тя обичаше да му чете на глас. Погледът му се задържа за миг върху книгата, беше й я купил, защото вътре бе включено и стихотворението на Маро за огъня, който се спотайва в снега. Сега отвори на него. Внимателно, с джобното си ножче изряза страницата от книгата и я сложи в плик от нейни писма. Писмата обаче задържа, тъй като нямаше сили да се раздели с тях. Написа й бележка върху пощенска картичка, която бе купил за спомен преди няколко месеца: снимка на площад „Бари“, малката градинка в източния край на Ил Сен Луи, където й бе прошепнал на ухо поемата на Маро на Нова година. „Скъпа Клара, написа той, връщам ти малко твои вещи, които останаха при мен. Чувствата ми към теб не са се променили, но не мога да чакам повече, без да знам причината за мълчанието ти и дали връзката ни е приключила. Затова се налага аз да сложа край. Освобождавам те от обещанията ти към мен. Вече не си длъжна да си ми вярна, нито пък да се държиш така, сякаш някой ден може да станеш моя съпруга. Освобождавам те, но не мога да освободя себе си от обета си към теб, ти трябва да ме освободиш, Клара, ако желаеш, разбира се. Междувременно, ако решиш да се върнеш при мен, ще откриеш, че аз оставам, както винаги, твой Андраш.“

Закова капака на дървената кутия и я вдигна. Последните останки от Клара в живота му не тежаха почти нищо. В тъмното той отиде до дома й за последен път и остави кутията на прага, където тя щеше да я намери на сутринта.

На следващия ден се моли и пости. По време на ранната служба бе убеден, че е направил ужасна грешка. Помисли си, че ако беше изчакал още една седмица, тя може би щеше да се върне при него. Но сега сам бе гарантирал нещастието си. Искаше му се да изтича от синагогата до улица „Севинье“ и да вземе кутията, преди някой да я намери. Но докато постът пречистваше вътрешностите му, той започна да вярва, че е постъпил правилно, че е направил необходимото, за да се спаси. Придърпа талита около раменете си и се наведе, за да повтори осемнайсетте благословии. Познатият ритуал по изричането на молитвата го накара да се почувства още по-уверен. В природата имаше цикли, имаше време за всичко и всичко бе преходно.

По време на вечерната служба вече се чувстваше изтощен, вцепенен и замаян от глад. Осъзнаваше, че се плъзга по ръба на бездна и че е безсилен да се спре. Най-сетне службата приключи с пронизителния вой на шофара^[1]. Двамата с Поланер трябваше да отидат на вечеря на улица „Сен Жак“, където ги бе поканил Йожеф по случай края на поста заедно с приятелите му от училището по изкуствата. Прекосиха замръзналата река смълчани и изнемощели. При Йожеф свиреше музика и имаше огромна маса с алкохол и храна. Домакинът им честити новата година и им подаде чаши с вино. После повика поверително Андраш с пръст и наведе глава към него.

— Чух нещо много интересно за теб. Моят приятел Пол ми каза, че имаш връзка с майката на онова високо момиче, неговата необуздана Елизабет.

Андраш поклати глава.

— Вече не — отвърна той, взе от масата бутилка уиски и се заключи в спалнята на Йожеф, където се напи безпаметно, крещя проклятия на отражението си в огледалото, уплаши минаващите долу пешеходци, като се провеси през парапета на балкона, повърна в камината и накрая изпадна в безсъзнание на пода.