Джули Оринджър
Невидимият мост (18)

Осемнадесета глава
Кафене „Бедуин“

Според традициите на юдаизма не се полагаше седемдневен траур за изгубена любов. Нямаше специална молитва, не се палеха свещи, нямаше забрана човек да се бръсне, да слуша музика или да ходи на работа. Андраш не можеше да си позволи да продължи да се самоизяжда, да прекара цял живот сред развалините на любовта си. Не можеше да се отдава и на обичайни средства за утеха, нямаше как да се напива всяка вечер или да страда от нервни кризи. След като едва се бе надигнал от паркета у Йожеф и бе допълзял до квартирата си, той реши, че е достигнал дъното на скръбта. Самата мисъл му подейства лековито. Щом това бе дъното, значи от сега нататък щеше да започне да се оправя. Беше скъсал с Клара и трябваше да продължи напред без нея. Занятията в училището щяха да започнат скоро и той не искаше да проваля втората година от следването си заради нея. Нямаше основание да се обеси, да скочи от мост или да разиграе някаква друга старогръцка трагедия. Трябваше да продължи делото на своя живот. Мислеше за тези неща, докато стоеше на прозореца на таванската си стая и гледаше надолу към улица „Дез Екол“ с все още необузданата и неудържима надежда, че тя ще се появи иззад ъгъла с червената си шапка, с развято есенно палто, бързаща да го види.

Но започна седмата седмица без вести от нея и дори най-смелите му надежди започнаха да се стопяват. Животът покрай него продължаваше и нехаеше за мъката му. Розен и Бен Яков се върнаха в Париж заедно с другите студенти от Училището по архитектура — Розен постоянно беше гневен заради събитията в Чехословакия, а Бен Яков беше блед от любов по някакво момиче, с което се запознал в Италия през лятото, дъщеря на ортодоксален равин от Флоренция. Той бе дал дума да доведе момичето в Париж и да се ожени за него, а за да спести пари, се хвана на работа в Националната библиотека да подрежда книги. Розен също имаше нова страст: бе станал член на Международната лига против антисемитизма и бе погълнат от митинги и събрания. Андраш също почти нямаше време да мисли за Клара. С препоръка от Ваго му предложиха стаж в архитектурна фирма, в която бе подал молба през пролетта. Щеше да работи по-малко часове при Форестие, но щеше да получава скромна стипендия, която да компенсира намалелите му доходи. Сега три следобеда в седмицата той бе неотлъчно до архитект на име Жорж Лемен и изпълняваше задълженията на младши стажант — подреждаше чертежи, триеше линиите от молив, носеше кафе и правеше изчисления. Лемен беше слаб като пергел, с лъскава, късо подстригана сива коса. Говореше бърз металически френски и чертаеше с прецизността на машина. Често дразнеше колегите си, като тананикаше оперни арии, излъчвани по радиото. Затова го бяха отделили в далечен ъгъл на стаята, преграден от лавици за книги, пълни със стари броеве на „ЛʼАршитектюр дʼОжурдюи“. Докато работеше на по-ниското бюро до голямата чертожна дъска на Лемен, Андраш научи ариите и скоро започна да си ги пее сам. Заради толерантността и трудолюбието му Лемен започна да му помага за задачите му в училището. Неговите крехки на вид стъклени ъгли и лъскави каменни повърхности започнаха да се прокрадват и в проектите на Андраш. Той го насърчи да си направи папка със скици, отделно от занятията му в училището, и го караше да му показва идеите, върху които работи. И така, един следобед в края на октомври Андраш се осмели да донесе плановете си за вилата в Ница. Лемен разгъна чертежите на бюрото си.

— Подобна стена няма да издържи и пет години в Ница — каза той и очерта с пръст част от чертежа на Андраш. — Помисли за солта. Тези процепи я правят нестабилна. — Той сложи парче паус върху скицата на Андраш и нарисува гладка стена. — Но си използвал умно склона. Полегатата градина и терасата чудесно пасват на топографията. — Той сложи нов лист паус над задната кота и свърза двете нива на терасата в един цялостен полегат склон. — Терасата обаче не бива да е твърде голяма. Запази формата на хълма непокътната. Можеш да засадиш розмарин, за да не се свлича почвата.

Андраш гледаше и правеше наум допълнителни корекции. Под ярката светлина в офиса чертежите изглеждаха по-малко като проект за живота, за който мечтаеше, и повече като проект за къща на клиент. Не беше нужно да обозначи тази стая като балетно студио; тя беше просто един изпълнен със светлина салон. Не беше задължително двете малки спални на първия етаж да са детски стаи — можеха да бъдат стая 2 и стая 3 и клиентът да ги използва както намери за добре. Голямата спалня можеше да не бъде обитавана от двама унгарски емигранти или от когото и да било конкретно. Цял следобед той три и пречертава, докато не се увери, че е пропъдил всички призраци от чертежа.

С навитите на руло чертежи и листовете паус под мишница Андраш тръгна към улица „Дез Екол“ през опадалите сухи листа. Хрущенето и стъргането по тротоара му напомни за хилядите есенни следобеди в Коняр, Дебрецен и Будапеща, за мириса на ядките, които се печаха в чугунените тигани на уличните търговци, за твърдата сива вълна на училищните униформи, за вазите на цветарите, които изведнъж се изпълваха с букети от пшенични стръкове и кадифени слънчогледи. Спря пред витрината на едно фотостудио на улица „Дез Екол“, където бяха изложили нови портрети: парижанчета в селски дрехи, позиращи със сериозни лица на фона на есенен фототапет със сцени от прибиране на реколтата. Всички деца бяха с лъснати до блясък обувки. Андраш се засмя на глас, когато си представи Тибор, Матяш и себе си, подредени пред истинска каруца със сено с дрехите, които носеха като деца: не тези безупречни сака и панталони, а кафяви работнически ризи, ушити от майка им, предавани от брат на брат дочени панталони, въжени колани, шапки, ушити от старите прокъсани палта на баща им. На краката си носеха само финия кафяв прах на Коняр. Джобовете им бяха пълни с малки твърди ябълки, ръцете ги боляха от балирането на сено за съседните ферми. От къщата се носеше наситената миризма на паприкаш с пилешко, баща им обикновено продаваше толкова много дървен материал за нови каруци и бараки по това време, че ядяха пилешко всеки петък чак до зимата. Топлите дни на октомври, след като съберяха сеното, бяха прекрасни. Въздухът все още бе мек и ароматен, езерото скоро щеше да замръзне и да се превърне в ярък неподвижен овал, отразяващ воденицата и небето.

В отражението от витрината на фотостудиото пред портретите на децата премина блед силует: мярнаха се зелено вълнено палто и златисторуса плитка. Отражението пресече улицата и се насочи към него. Докато се приближаваше, неразличимите черти се очертаха като познато лице: Елизабет Моргенщерн. Тя го потупа силно по рамото и той се обърна.

— Елизабет, какво правиш в Латинския квартал в четвъртък следобед? С Пол ли имаш среща?

— Не — изгледа го тя строго. — Идвам при теб. — Извади кутия с бонбони от чантата си и изтърси един върху дланта си. — Бих те почерпила, но почти свършиха.

— Какво има? — попита Андраш със свито сърце. — Да не се е случило нещо с майка ти?

Елизабет пъхна бонбона в устата си. Андраш долови полъх на анасон:

— Не искам да говорим на тротоара. Може ли да отидем някъде?

„Синият гълъб“ беше наблизо, но Андраш не искаше да се срещне с приятелите си. Зави зад ъгъла и я поведе нагоре по хълма към кафене „Бедуин“, където двамата с Клара се бяха срещали, както му се струваше, в един друг живот. Не бе ходил там от онази вечер. Същите неравни редици от бутилки с алкохол си стояха зад бара, а на прозорците висяха същите избелели лилави завеси. Седнаха на една маса на тротоара и си поръчаха чай.

— За какво искаш да говорим? — попита Андраш, след като сервитьорът се отдалечи.

— Не знам какво правиш на майка ми, но по-добре спри — заяви Елизабет.

— Недоумявам за какво говориш. Не съм я виждал от няколко седмици.

— Точно за това става въпрос! Ще ти кажа направо, Андраш, държиш се като мерзавец. Майка ми е нещастна. Почти не яде. Не иска да слуша музика. През цялото време спи. И ми се кара за всяка дреболия. Оценките ми в училище не били достатъчно добри или не съм си вършела домакинските задължения, или съм й говорела с неподходящ тон.

— И аз ли съм виновен за това?

— Че кой друг? Заряза я. Вече не идваш вкъщи. Върнал си всичките й неща.

В един миг скръбта му се завърна с пълна сила, сякаш никога не го бе напускала.

— Какво друго можех да направя? — възмути се той. — Търпях, колкото можах. Тя не ми пишеше и не искаше да ме види. И аз отидох при нея. Отидох да я видя след Рош Ашана, когато се говореше за евакуация. Госпожа Апфел каза, че майка ти не иска да вижда никого, най-малко мен. Дори след това не ме потърси. Трябваше да се откажа. Трябваше да уважа желанието й и да се опитам да не полудея.

— Значи я изостави, защото така ти е по-лесно.

— Не съм я изоставил, Елизабет. Заедно с вещите й изпратих и писмо. Казах, че чувствата ми към нея не са се променили. Тя не ми отговори. Пределно ясно е, че не иска да ме вижда.

— Тогава защо е толкова нещастна? Не се вижда с друг. Не излиза. Вечер винаги си е у дома, а в неделя следобед лежи в леглото. — Сервитьорът им донесе чая и Елизабет добави мляко в чашата си. — Не ме оставя и за миг насаме с Пол. Налага се да се измъквам посред нощ, за да го виждам.

— В това ли е проблемът? Не можеш да се виждаш с Пол?

Елизабет го изгледа свирепо и сви устни с отвращение.

— Голям кретен си, да знаеш… Истински задник. Каквото и да си мислиш, мен ме е грижа как се чувства майка ми. Повече, отколкото теб, очевидно.

— И мен ме е грижа! — извика Андраш и се наведе през масата. — Побърках се заради тази история. Но не мога да променя решението й, Елизабет. Не мога да я накарам да изпитва към мен чувства, които няма. Ако ще говорим, нека тя ме потърси.

— Но тя няма да го направи, не виждаш ли? Ще си стои нещастна. Няма да се предаде, да знаеш. Цял живот е била твърдоглава. А сега ще вгорчи и моя живот. — Момичето хвърли поглед към ръката си, където Андраш едва сега забеляза пръстен: диамант с два изумруда във формата на листа. Докато разглеждаше пръстена, тя докосна замислено бижуто.

— С Пол сме сгодени. Той иска да ме заведе в Ню Йорк, след като завърша училище следващия юни.

Андраш повдигна вежди.

— Майка ти знае ли за това?

— Не, разбира се! Знаеш какво ще каже. Иска да стана на трийсет, преди да погледна мъж. Но си мисля, че едва ли й се ще да свърша като нея — стара и самотна.

— Тя наистина не иска да свършиш като нея. В това е цялата работа! Била е твърде млада, когато те е родила. Не иска и ти да преживееш същите трудности.

— Нека ти кажа нещо — Елизабет го погледна сурово. — Никога няма да свърша като нея. Ако забременея от мъж, който не ме обича, знам какво да направя. Познавам момичета, които са го правили. Ще постъпя така, както е трябвало да постъпи и тя.

— Как можеш да говориш така? Тя е дала целия си живот, за да те отгледа.

— Вината не е моя. А и тя няма да може да ми нарежда какво да правя, щом навърша осемнайсет. Ще се омъжа за когото си поискам. Ще замина за Ню Йорк с Пол.

— Ти си едно егоистично дете, Елизабет.

— Кого наричаш егоист? — Тя присви очи и го посочи с пръст. — Ти си този, който я заряза, когато тя изпадна в депресия. Човек в такова състояние не кани гости на обяд и не изпраща любовни писма. Но ти явно изобщо не си я обичал. Искал си да бъдеш неин любовник, но не и да я опознаеш истински.

— Разбира се, че исках да я опозная! Тя ме отблъсна.

Но докато изричаше тези думи, изпита някакво напрежение, тих шок, от който ушите му забучаха. Тя го бе отблъснала, при това повече от веднъж. Но и той я отблъсна. В Ница, в хотел „Торо дʼОр“, когато тя като че ли се канеше да заговори за миналото си, той я остави сама на масата, вместо да я изслуша. И по-късно същата вечер във вилата, когато настоя тя да му разкаже всичко, бе толкова груб, че я стресна. А когато се върнаха в Париж, само веднъж се опита да се види с нея. Изпрати й само една картичка и върна нещата й, а после направи всичко възможно да я изличи от съзнанието си, от живота си. Любовта им щеше да има предвидим, тъжен край: кутия с върнати вещи, бележка без отговор. Никога нямаше да му се наложи да чуе откровения, които биха могли да го наранят или да променят отношението му към нея. Вместо това той избра да запази вече изградената си представа за нея — спомена за малкото й силно тяло, за начина, по който го изслушваше и разговаряше с него, за нощите, прекарани в стаята му. Колкото и да си повтаряше, че иска да знае всичко за нея, част от него се страхуваше. Мислеше си, че я обича, но онова, което обичаше у нея, не бе цялата й същност, а сребристите изображения от онези стари картички или името й, изписано върху плик с писмо.

— Мислиш ли, че тя ще поиска да ме види? — попита той.

Елизабет го погледна и едва забележимо облекчение стопли студените й сини очи.

— Попитай я сам — отвърна тя.