Джули Оринджър
Невидимият мост (41)

Четиридесет и първа глава
Мъртвите

Клара бе оцеляла при обсадата на Будапеща в женски приют на площад „Сабадшаг“ под закрилата на Международния червен кръст. Съюзниците не го бомбардирали, германците не се интересували от младите майки с бебета, които го обитавали. Клара отишла там в началото на декември, няколко седмици след като руснаците бяха стигнали предградията на столицата. По това време Хорти вече бил отстранен, Партията на кръстосаните стрели дошла на власт и седемдесет хиляди евреи били депортирани от Будапеща. Избегналите депортирането трябвало да се местят два пъти: първо от домовете си в сгради с жълти звезди само за евреи, а после в малко гето в Седми район около Голямата синагога.

При първата вълна от премествания Клара, Илана, децата, майката на Клара и Елза Хас били разпределени в сграда на улица „Балзак“ в Шести район. Поланер отишъл с тях. Дребничката госпожа Клайн, бабата на Миклош Клайн, им дала каручката, за да си пренесат багажа. Клара я срещнала при едно от посещенията си в затвора на булевард „Маргит“, където уж държали Дьорд, а госпожа Клайн била там да търси Миклош. Този ден те не научили нищо за двамата мъже, но след това се разходили заедно по брега на Дунав, за да разсеят страха и мъката, и разговаряли за битовите трудности при предстоящото преместване. В деня, в който Клара трябвало да се изнесе от улица „Нефелейч“, рано сутринта някой почукал на вратата. Била бабата на Миклош Клайн със селската си пола и черни ботуши, която казала, че каручката й чака долу на двора. Клара погледнала през балкона и я видяла до фонтана, където двата бели козела душели водата. Оказало се, че бабата на Клайн била разпределена наблизо до новото жилище на Клара и вече пренесла каквото могли със съпруга й да спасят от малката къщичка в Андьолфьолд. Те успели да докарат в града и седем кози: два пръча, две млекодайни кози и три козлета. Бабата на Клайн казала на Клара, че може да ги види следобед, била ги скрила в един гараж зад къщата.

Макар да имали помощта на каручката, се наложило да оставят почти всичко. Местели се в една стая от тристаен апартамент с обща баня; едно семейство вече се било настанило, а скоро щяло да дойде и трето. Седмината — Клара, Илана, децата, старата и младата госпожа Хас, и Поланер със зареден пистолет — прекосили града сред хилядите евреи, които бутали вещите си в колички, носели ги на гръб или ги карали с каруци. Отнело им четири часа да изминат два километра. Когато качили багажа горе, разбрали, че и трите стаи вече били заети — в последния момент настанили в апартамента четвърто семейство. Но те нямало къде другаде да отидат, затова се наложило да се сместят някак си. И така започнали петте месеца на улица „Балзак“. На Клара скоро започнало да й се струва, че винаги е спала на пода между майка си и детето си, винаги е деляла една баня с още шестнайсет души, винаги се е събуждала от хлипането на снаха си. Бабата на Миклош Клайн идвала през няколко дни и носела козе мляко за децата и Клара, като все й напомняла, че трябва да има сили заради бебето, което носи. Но бременността на Клара изглеждала като кошмарна ирония, като подигравка с бъдещето. Един ден, докато чакала на опашка за хляб, две старици си говорили за нея, сякаш тя не присъствала и не можела да ги чуе: „Виж тази клета бременна еврейка. Колко жалко, че няма никакво бъдеще“.

Всъщност възможността за каквото и да е бъдеще след войната намалявала с всеки изминал ден. Живеели в постоянен страх да не ги депортират, от околните градове идвали новини за хиляди евреи, изпращани нанякъде в затворени вагони. И в самата столица било доста страшно: Кръстосаните стрели нахлували в сградите с жълти звезди, отнемали вещите на настанените семейства, отвеждали мъже и жени. Понякога нямало никаква надежда, че кошмарът ще свърши, през юли Хорти спрял депортирането на евреи от Унгария. Евреите в Будапеща си мислели, че са спасени. Клара чувала слухове по улиците за преговори между Унгария и Съюзниците, за планове за примирие. В средата на октомври Хорти обявил, че Унгария е постигнала отделно споразумение за мир с руснаците. За няколко часа улиците се изпълнили с празнуващи хора. Мъжете откъртвали жълтите звезди над входовете, жените откъсвали звездите от палтата на децата си. Но последвал ужасният двоен удар на преврата на Кръстосаните стрели и назначаването на Салаши за министър-председател. Отново започнали да депортират евреи, този път от Будапеща: десетки хиляди мъже и жени били извлечени от домовете им и закарани в тухларните фабрики в Обуда, а оттам изпратени в Австрия. Действията на Кръстосаните стрели изглежда били жестока прищявка. Група от членове на партията нахлула в отсрещната сграда и отвела десетина мъже и жени, повечето от които твърде стари за работа. Клара очаквала да нахлуят и при тях, но те не се върнали.

През цялото това време фронтовата линия се приближавала все повече. Хитлер, твърдо решен да не позволи на руснаците да стигнат до Виена, се опитал да ги забави при Будапеща. С наближаването на зимата нацистки и унгарски части се окопавали за битка, за която всички знаели, че е напразна. Червената армия затягала все повече пръстена около града. От бомбардировките ужасените граждани всяка нощ се криели под земята. Понякога на Клара й се струвало, че живеят в бомбоубежището, че са прекарали целия си живот сгушени в мрака. Понякога почти копнеела за разтърсващия взрив, който била преживявала мислено хиляди пъти, за смазващия мрак, след който нямало да има нищо. Но една сутрин бабата на Клайн дошла да донесе мляко и споделила с Клара обнадеждаваща новина: няколко жени и деца от нейната сграда се преместили в приюта на Международния червен кръст на площад „Сабадшаг“ в центъра на града. Клара и Илана трябвало да отидат там веднага, да се опитат да се настанят, докато още имало места. Ако Клара имала късмет, можела да роди бебето си там. Там имало по-голям шанс да получи медицинска помощ под закрилата на Международния червен кръст.

На следващия ден излязла наредба евреите да се преместят отново, този път в гетото в Седми район. Станало ясно, че нямат време за губене. Клара и Илана още същия следобед отишли да попитат за приюта в централата на Международния червен кръст на улица „Водас“ и получили документи, с които можели да заведат децата си там. Прибрали се в апартамента и събрали последните си пари и ценности, пелените и дрехите на децата, няколко чаршафа и одеяла, натоварили вързопите в количките на Томаш и Адам и облекли момченцата с най-топлите им дрехи. Клара за последен път се сбогувала с Елза Хас и с майка си, макар тогава да не знаела това. Майка й пъхнала в ръката й венчалната си халка и годежния си пръстен.

— Без сантименталности — казала старата госпожа Хас и я погледнала спокойно в очите. — Ако се наложи, размени ги за хляб. — Накарала Клара да надене и двата пръстена на ръката си, целунала я набързо по бузата, както правела всяка сутрин, когато пращала Клара на училище, и се прибрала да събере малкото си багаж за гетото.

Поланер предложил да придружи Клара и Илана през четиринайсетте пресечки, които трябвало да извървят до приюта. В джоба си държал валтера на офицера, който му бе уредил документите за Унгария, а на ръце носел Томаш, с когото били станали неразделни през последните смутни месеци. На прага на сградата на Червения кръст, като разбрал, че Поланер ще си тръгне, Томаш вдигнал такава врява, че директорката на приюта позволила на Поланер да остане за през нощта и да помогне на жените и децата да се настанят. Директорката била майка на едно момиченце, на което Клара давала уроци преди няколко години. Детето, което бе починало от скарлатина, било една от любимите ученички на Клара и майката искала да помогне с каквото може. В знак на благодарност Поланер обяснил, че с документите си и членската карта от нацистката партия ще успее да помогне с нещо на жените и децата в приюта. Докато пристигнат руснаците, щял да се движи свободно из града. На сутринта той съставил списък с многобройните неща, от които се нуждаели обитателите на приюта. Най-важното било млякото за бебетата. Затова първият подарък, който донесъл на приюта, били няколкото кози, скрити в гаража от госпожа Клайн. Бабата на Миклош ги била поверила на грижите на Поланер същата сутрин, когато тя и съпругът й тръгнали към гетото в Седми район заедно с последното козле.

Приютът бил разположен на втория етаж на сградата на Червения кръст в три стаи, където преди това е имало застрахователна фирма. Майките, пристигнали с кожени палта и обувки, правени по поръчка, седели на столове или по пода и кърмели бебетата си редом с онези, чиито крака били увити във вестници. Денем и нощем жените изпълвали приюта с нервно бърборене, плач и тих безразличен смях. Успокоявали бебетата с песни, опитвали се да разсейват две-тригодишните си деца с игри с пръсти и импровизирани играчки. Кутии от хапчета, пълни с камъчета, се превръщали в дрънкалки, мръсните парцали ставали на кукли. Майките се редували да перат пелените на бебетата в пералнята на приземния етаж, тъй като само там имало течаща вода. Когато бомбите изпотрошили прозорците и в сградата станало толкова студено, че изпраните пелени замръзвали, нощем майките се увивали в мокрото пране и го сушели с топлината на телата си. По няколко пъти на ден тичали долу в скривалището под сградата и се сгушвали там, докато наоколо падали бомби.

Поланер помагал неуморно на жените и децата. Изнамирал отнякъде парцали за пелени, донасял зимните палта на жените от домовете им, които били принудени да напуснат. Нощем, въпреки вечерния час, задигал фураж за козите от изоставените конюшни и от боклука, който започнал да се трупа по улиците. Един път, докато вървял из квартала, открил тайна еврейска болница на няколко пресечки от приюта, където арменски лекар на име Ара Йерезиан бил събрал четирийсет лекари евреи и техните семейства. Над входа на болницата се развявало знамето на Кръстосаните стрели, а Йерезиан носел официалната униформа на членовете й. Бил се отказал от членството си в партията преди години в знак на протест срещу антиеврейската й политика, но го подновил веднага щом се досетил, че така може тайно да помага на евреи. Под предлог, че прави болница за ранените членове на Кръстосаните стрели, той заедно с лекарите евреи организирал склад за храни и лекарства. Сега в тези претъпкани апартаменти, превърнати в болница, лекарите лекували тежко пострадалите жертви на обсадата. Поланер водел болни жени и бебета от приюта в болницата и ги връщал обратно, щом оздравеели. В замяна на лекарските грижи, той давал мляко на гладните деца.

Градът започнал да гладува. През първите седмици на декември приютът на Червения кръст получил доставка от супа, докарана с каруца от кухня в другия край на площад „Сабадшаг“. Когато супата свършила, разполагали със соя и картофи, които сварявали. После им останала само соята и накрая само млякото, което козите успявали да дават при оскъдната си храна. Жените от приюта събрали бижутата си и ги дали на Поланер да ги размени за храна, Клара пуснала венчалната халка на майка си и годежния й пръстен в торбата при останалите накити. Но Поланер се върнал с празни ръце. Бижутата не свършили работа. Нямали храна. Слабата течаща вода съвсем спряла. Вече си набавяли вода само от стопения сняг от двора. Жените се разболявали от глад и жажда, кърмата им спирала. В началото децата плачели, но през януари, вече съвсем изтощени, притихвали едно по едно, а дишането им приличало на пърхане на криле. Тогава Поланер направил така, както бабата на Клайн го научила, ако положението стане непоносимо. Този нежен син на текстилен фабрикант, кроткият като гълъб младеж, умеещ да борави само с писалка и транспортир, застрелял козите и козлетата с валтера си и ги дал на една от жените в приюта, чийто мъж бил месар и която знаела как да действа с ножа на Поланер.

Седмица по-късно, на 8 януари, Клара започнала да ражда. Илана настояла тя да отиде в болницата; не бивало да рискува да ражда в приюта след две цезарови сечения. Илана щяла да се грижи за Томаш. Тя целунала Клара и я уверила, че всичко ще бъде наред. Клара и Поланер се промъкнали през лабиринта от черни от пушек улички до болницата на Ара Йерезиан. С приближаването на сраженията болницата била претъпкана с тежко ранени войници; мъже плачели и стенели по леглата край стените, а коридорите били хлъзгави от кръв. Лекарите нямали никакво време да обърнат внимание на раждаща жена, независимо от проблемите й при предишните бременности. Клара и Поланер чакали в една кухня три часа, докато след поредица от контракции тя не паднала на пода. Най-накрая Поланер успял да измоли лично Ара Йерезиан да я поеме. Той я завел в кабинета си и й направил постеля на пода. Поланер донесъл вода, бършел челото на Клара, сменял подгизналите чаршафи. Когато станало ясно, че бебето е обърнато неправилно и няма как да се роди без цезарово сечение, доктор Йерезиан я завел в импровизирана операционна — три метални маси, осветени само от ред високи прозорчета — упоил я с морфин, докато несломимият Поланер извърнал очи. Клара се събудила и разбрала, че има момиченце, което кръстила Априлиш с надеждата, че ще доживее да види пролетта. А Поланер отбелязал, че бебето прилича на баща си.

Клара се възстановявала пет дни в кабинета на Йерезиан. Поланер я хранел с каквото успеел да намери в болницата. Промивал раната й, налагал челото й със студени компреси, държал бебето, докато тя спяла. То се родило много дребно, но наддавало на тегло от кърмата на Клара. Когато най-накрая се върнали в приюта, заварили Томаш смълчан, с изцъклени очи в обятията на директорката. Попитали къде е Илана. Къде била лелята на момчето, която трябвало да се грижи за него? Директорката ги изгледала мълчаливо, с разтреперани устни, и им казала, че Адам Леви е починал от треска на 12 януари. Обезумяла от скръб, майка му изтичала на улицата, където я убила руска граната.

Сраженията в Пеща продължили още шест дни. Руските войски се приближавали до центъра на града, насочвайки се към площад „Сабадшаг“; артилерийски огън разтърсвал денонощно сградите наоколо. Клара, сломена от скръб и страх, седяла сгушена с бебето в скривалището, а Томаш се притискал до Поланер. Щяла да умре, без да види съпруга си; ако той е жив, как щял да разбере, че тя и децата им са мъртви? Той може така и да не научи, че има дъщеря. „Колко жалко, че няма бъдеще.“ Какво бъдеще би могла да си представя в подобни времена? През онази нощ, когато Поланер излязъл да донесе вода от една тръба през улицата, се върнал с новината, че гара „Нюгати“ гори и че унгарските войници бягат към мостовете на Дунав. Онова зловещо сияние край реката били подпалените хотели. Пламъци обгръщали купола и кулата на Парламента. Цивилни граждани бягали към реката с кучета, чанти и деца, но над мостовете се сипели бомби. В целия град не била останала никаква храна. Щом чула това, Клара разбрала, че ще гледа как децата й умират. По-късно през нощта, когато заспала неспокойно, сънувала как дава на децата си да изядат собствената й ръка; не чувствала болка, а само облекчение, че е намерила толкова находчиво решение.

На сутринта се събудила сред необичайна тишина. Вместо стрелба се чувала само тишина. От време на време изстрели пронизвали утринния въздух, а от западния бряг на Дунав, където сраженията продължавали, долитало ехото на битката. Но битката за Пеща свършила. Мостовете били разрушени до един; руснаците държали града. Последните нацисти в Пеща били взети в плен или се криели в сградите, в които преди това принуждавали другите да се крият. В приюта жените чакали някой да им каже какво да правят. Виел им се свят от жажда и глад, били сломени от мъка; макар сградата да оцеляла след бомбардировките, през нощта починали още две бебета. През онзи ден оцелелите деца били по-тихи, сякаш усещали, че нещо се е променило. По обяд обитателите на приюта излезли от сградата сред студената светлина над площад „Сабадшаг“. Онова, което видели, било като кадър от кинопреглед или като сън: над разрушеното посолство се развявал американски флаг. Двама войници от Кръстосаните стрели лежали мъртви на стълбите на посолството с надупчени от куршуми гърди. Двама руски военни полицаи стояли в края на площада и се взирали в димящия купол на Парламента. Директорката на приюта отишла при руснаците и паднала на колене; те не разбрали нищо от онова, което им казала, но й предложили манерките си.

Следобед всички от приюта тръгнали да търсят храна и вода. Клара и Поланер сложили бебето в количка, завили го с одеяла и събрали багажа, който им бил останал. В празната количка на Адам сложили Томаш, който през изминалата седмица не бил ял нищо, освен малко от кърмата на Клара. Клара, крайно изтощена, едва пристъпвала. Проправяли си път сред развалините на града, без да знаят къде отиват, заобикаляли с количките паднали самолети, трупове на коне, взривени германски танкове, паднали комини, купчини боклук, трупове на войници и на жени. На ъгъла на улица „Кирай“ и „Казинци“ се натъкнали на руски войници, които товарели някакви отломки в каросерията на камион. Началникът им, офицер с много ордени, спрял Клара и Поланер и грубо ги попитал нещо на руски. Те знаели, че иска документите им, но с неговия паспорт Поланер щял да бъде арестуван или застрелян; той обяснил на унгарски, че Клара му е съпруга и че водят децата си у дома. Офицерът огледал измършавелите Клара и Поланер и надникнал в количките на смълчаните деца. Бръкнал в джоба на шинела си и извадил снимка на кръглолика жена и кръглолико дете, седнало на коляното й. Докато Клара разглеждала снимката, военният извадил от кабината на камиона платнена раница, от която изгребал шепа лешници. Подал ги на Клара. След това дал една шепа и на Поланер.

Разчитайки на тези две шепи храна, Клара кърмила двете си деца цяла седмица.

Те нямало къде другаде да отидат и тръгнали към гетото, освободено от руснаците същия ден. Там, при входа на Голямата синагога на улица „Дохан“, намерили бабата на Клайн, прегърнала единственото козле, което успяла да опази по време на обсадата. Дядото на Клайн, дребничкият човек с ясните очи и щръкналата коса, бил починал от удар през първата седмица на януари. Изнесли го в двора на синагогата, където лежали телата на стотици евреи в очакване да ги погребат. Къде е майка ми? — попитала Клара. Къде е жената на брат ми?

И със същия скръбен глас бабата на Клайн й казала, че Елза Хас и майка й били застреляни заедно с още четирийсет души в един от дворовете на улица „Вешелени“. Изрекла думите със сведени очи, докато галела по главата последното козле от стадото, което спасило живота на трийсет жени и деца в приюта.

В двора на синагогата на площад „Бетлен Габор“, където се регистрирали оцелелите от концентрационните лагери, останалите в Будапеща разпитвали за новини от близките си. Почти всеки ден Клара ходела в синагогата. Макар да се страхувала да чуе отговора, тя продължавала да разпитва. Веднъж срещнала мъж, който бил в лагер в Германия с брат й; двамата работели във фабрика за оръжие. Човекът я въвел в синагогата, седнал до нея на скамейката, хванал я за ръка и й казал, че брат й е мъртъв. Бил разстрелян на Нова година заедно с още двайсет и пет души. Клара останала в траур една седмица в къщата на „Франгепан кьоз“. После продължила да се връща в синагогата с надежда, че ще разбере нещо за Андраш. Но научила друго, което трябвало да му каже сега. Една жена от Дебрецен дошла на „Бетлен Габор“ да търси децата си. Малко преди това се била върнала от концентрационен лагер; била в Освиенцим в Полша. Там видяла родителите на Андраш на някакъв перон, преди да я преместят в група от хора, които били достатъчно здрави, за да работят. За другата група, в която били старите, болните и децата, никой не бил чувал нищо оттогава.

Докато Клара му разказваше това, Андраш се разтрепери в сподавена мъка. Йожеф седеше до него с широко отворени от шока очи. За един ден в тази странна къщурка, пълна със снимки на мъртъвци, и двамата бяха осиротели.

Месеци наред, след като Андраш се прибра, ходеха всеки ден в синагогата. Из цяла Австрия, Германия, Украйна и Югославия ексхумираха телата на унгарски евреи и когато бе възможно, ги идентифицираха по документи или плочки с имената им. Изравяха хиляди трупове. Всеки ден на външната стена на храма разлепяха безкрайно дълги списъци с имена. Абрахам. Айзенбергер. Айнщайн. Арани. Банки. Браун. Бройер. Будаи. Бьом. Вадаш. Вайс. Вамош. Вертеш. Вида. Волф. Голдщайн. Голдман. Голднер. Даниел. Диамант. Енгел. Идес. Кемен. Кепеч. Кертес. Клайн. Ковач. Лазар. Лангер. Линденфелд. Марковиц. Мартон. Нусбаум. Олмаши. Палей. Полак. Розентал. Рона. Рот. Рубичек. Рубин. Санто. Себестиен. Торони. Унгар. Фишер. Харт. Хаусман. Хелер. Хирш. Хониг. Хоровиц. Целер. Циндлер. Цитром. Цукер. Чато. Шебок. Шьонфелд. Щайнер. Янош. Яшкишери. Азбука от изгубени близки, списък на мъката. Почти всеки път, когато ходеха там, пред очите им някой научаваше, че техен близък е мъртъв. Понякога приемаха новината мълчаливо и единственото доказателство бяха побелелите устни или разтрепераните ръце. Друг път имаше писъци, ропот, плач. Гледаха ден след ден, всеки ден, толкова дълго време, че почти бяха забравили какво търсят; след време им се струваше, че просто гледат, че се опитват да запомнят нова заупокойна молитва, съставена изцяло от имена.

Един следобед в началото на август, осем часа преди „Енола Гей“ да прелети над Хирошима и осем дни преди края на Втората световна война, докато стояха и преглеждаха списъците на мъртвите, Клара закри с ръка устата си и прегърби рамене. В първия момент Андраш се почуди какви близки са й останали да губи; не му мина през ум, че реакцията й може да е свързана с него. Но явно подсъзнателно бе доловил какво се е случило. Когато погледна списъка, установи, че не може да фокусира името.

Разтреперана, Клара го хвана за ръката.

— О, Андраш. Тибор. Мили боже.

Той се отдръпна, съзнанието му отказваше да го приеме. Вгледа се отново в списъка, но не можеше да проумее какво пише там. Хората вече почтително им правеха път, както ставаше, когато някой открие свой мъртъв близък. Андраш пристъпи напред и докосна листа там, където списъкът преминаваше от К на Л. Кац, Адолф. Ковай, Сара. Ласло, Бела. Лебовиц, Кати. Леви, Тибор.

Не можеше да е неговият Тибор. Каза го на глас:

— Не е той. Някой друг е. Не е нашият Тибор. Грешка е.

Проправи си път през тълпата към вратата на синагогата, изтича по стълбите до администрацията, където щеше да намери обяснение. Уплаши жената в приемната, като се разкрещя, че иска да говори с началника. Тя го заведе в едно преддверие, където трябваше да изчака. Клара го намери там, очите й бяха зачервени и той си помисли: „Това е абсурдно. Не е нашият Тибор“. А в кабинета на началника седна на старинен кожен стол, докато мъжът прехвърляше куп писма. Подаде на Андраш един плик с името ЛЕВИ. Вътре имаше кратка, написана на машина бележка и метална идентификационна плочка с изкривена закопчалка. Когато Андраш отвори медальона, видя, че листчето вътре е непокътнато: името на Тибор, датата и мястото му на раждане, височината, цветът на очите и теглото, името на командира му, домашният адрес, номерът му в Трудови войски. „Идентификационните ви плочки може и да се върнат у дома, но вие няма да се приберете никога.“ В кратката бележка пишеше, че металната табелка е намерена върху тялото на Тибор в масов гроб в Хидегшег, край границата с Австрия.

Вечерта Андраш се заключи в спалнята на новия апартамент, където живееше с Клара, Поланер и децата. Седна на пода, заплака на глас и заблъска глава в студените червени плочки. Реши, че никога няма да излезе от тази стая, ще остане тук, докато остарее и земята изгори под него.

През нощта Клара и Поланер влязоха и му помогнаха да си легне в леглото. Той смътно усещаше как Клара разкопчава ризата му, а Поланер го облича в чиста пижама; смътно, като в мъгла видя как Клара мие лицето си в легена и ляга до него. Ръката й е върху гърдите му — топла и жива, а той е мъртъв под нея. Не можеше да помръдне, за да я докосне или да продума. Лежеше изнурен, немощен и буден, заслушан как дишането й се забавя до обичайния ритъм на съня. Видя Тибор през онези последни седмици, кошмара на живота им в Шопрон: Тибор отива в селото за храна. Тибор изхвърля купите с боб на Андраш и Йожеф. Тибор налага челото на Андраш със студен компрес. Тибор го завива с шинела си. Тибор изминава двайсет километра с ягодов конфитюр в шепа. Тибор му напомня, че е рожденият ден на Томаш. После си спомни Тибор в Будапеща, тъмните му очи зад очилата със сребристи рамки. Тибор в Париж, легнал на пода в квартирата на Андраш, тръпнещ от любов по Илана. Тибор качва багажа на Андраш на гара „Келети“ една септемврийска утрин в един друг живот. Тибор в операта вечерта преди Андраш да замине. Тибор влачи допълнителен дюшек по стълбите до малката си стаичка на улица „Харшфа“. Тибор като гимназист с отворен на масата пред него учебник по биология. Тибор като момче гони Андраш из овощната градина и го поваля на земята. Тибор вади Андраш от езерото. Тибор се навежда над Андраш, който седи на пода в кухнята, и пъха лъжица подсладено мляко в устата му.

Андраш се обърна, притисна Клара до себе си и се разплака, заровил лице в дъхавата й коса.

Направиха погребение в еврейското гробище край града, погребаха повторно останките на Тибор заедно с останките на стотици други на цяло поле с изкопани гробове, с хиляди опечалени. След това, за втори път тази година, той прекара седмица в траур. Двамата с Клара палеха свещ, ядяха твърдо сварени яйца, седяха смълчани на пода, приемаха поток от гости. Според ритуала Андраш не се бръсна трийсет дни. Прикриваше лицето си с брадата, забравяше да си сменя дрехите, къпеше се само когато Клара настояваше. Трябваше да работи; знаеше, че не може да си позволи да изгуби новата си работа по разчистването на разрушени сгради. Но работеше, без да говори с колегите си и без да поглежда къщите, които демонтираха, нито да мисли за хората, които бяха живели в тях. Вечер сядаше в дневната на апартамента, който бяха наели на улица „Пожони“, или в някой тъмен ъгъл на спалнята, понякога с децата в скута си, галеше бебето по главичката или слушаше какво се е случило на Томаш в парка тази сутрин. Ядеше малко, не можеше да се съсредоточи върху книга или вестник, не искаше да излиза на разходка с Поланер и Йожеф. Казваше кадиш всеки ден. Струваше му се, че може да живее така вечно, че може скръбта да се превърне в негово постоянно състояние. Клара, която заради децата не се бе отдала изцяло на траура за майка си, Дьорд и Елза, го разбираше и не му пречеше; а Поланер, чиято скръб бе също толкова дълбока, знаеше, че дори тази бездна има дъно и Андраш скоро ще стигне до него.

Андраш не знаеше нито как, нито кога ще се случи това. Но то се случи една неделя месец след погребението, в деня, когато сутринта той си обръсна брадата. Закусваха на масата рядка попара с козе мляко; храната все още беше оскъдна, а със застудяването започнаха да си мислят дали, след като са оцелели във войната, няма да умрат от последиците й. Клара даваше попарата си на децата. Андраш, който не можеше да яде, премести към нея своята чиния. Йожеф и Поланер седяха пред разтворен вестник — Поланер четеше на глас за борбата на комунистическата партия да набере членове преди предстоящите избори.

Андраш стана пръв, когато на вратата се почука. Той прекоси стаята, загърна се плътно в халата си и отключи. На прага стоеше червенобузест младеж с раница на гърба, със съветска военна емблема на кепето. Той бръкна в джоба на панталоните си и извади писмо.

— Поръчаха ми да доставя това на Андраш или Тибор Леви — каза младежът.

— Кой ви изпраща? — попита Андраш. Той отбеляза с безразличие колко странно бе да чуе името на брат си от устата на войника. Тибор Леви. Сякаш още беше жив.

— Поръча ми го Матяш Леви — отвърна войникът. — Бяхме заедно в един лагер за военнопленници в Сибир.

Така значи, помисли си Андраш. Последната новина. Матяш е мъртъв и това е последното му писмо. Имаше чувството, че човешките емоции са му напълно чужди, че толкова се е отдалечил от болката, надеждата или любовта, че не се поколеба да вземе писмото. Отвори го под погледа на младежа и под въпросителните погледи на семейството си. И научи, че брат му Матяш е жив и ще се прибере другия вторник.

През зимата на 1942 година, само месец след като го изпратили в Украйна, Матяш Леви бил пленен от руснаците и заедно с цялата си трудова рота бил изпратен в миньорски лагер в Сибир. Откарали ги в Колима — регион, който граничел със Северния ледовит океан на север и Охотско море на юг. Пътували с Транссибирската железница до най-източната й точка Владивосток, а после били превозени по море с кораба „Декабрист“. В лагера имало две хиляди затворници — германци, украинци, унгарци, сърби, поляци и симпатизиращи на нацистите французи, както и съветски престъпници и политически дисиденти, писатели, композитори и художници. В лагера го били с бухалки, лопати и дръжки на кирки. Хапели го бълхи, мухи и въшки. Замръзвал почти до смърт. Работел по седемнайсет часа на ден при минус четирийсет градуса, получавал дневно по двайсет грама хляб, затваряли го в карцера за неподчинение, едва не умрял от дизентерия, спечелил си уважението на надзирателите и офицерите, като рисувал смели комунистически плакати за стените на спалните, бил назначен за официален художник на пропагандни афиши и официален скулптор на снежни човеци (направил триметрови бюстове на Ленин и Сталин, които се извисявали на плаца), научил руски и пожелал да стане преводач, викали го да разпитва унгарски нацисти, видял как сто членове на Кръстосаните стрели били осъдени, а в някои случаи и екзекутирани, бил нападнат от тайна група унгарци от Кръстосаните стрели, които счупили и двата му крака, възстановявал се в лазарета шест месеца и накрая една сутрин го уведомили, че е излежал времето си в лагера, а когато попитал какво му е спечелило привилегията да го освободят, му отговорили, че го пускат заради официалните му длъжности и поради факта че е един от петстотин и двайсетте затворници, обявени за унгарски евреи, и че трудовият лагер не е място, където задържат евреи след стореното им от нацистите.

Но нищо от преживяното през тези три мразовити години не бе го подготвило за гледката, която го чакала у дома. Нищо не го подготвило да разбере, че четиристотин хиляди унгарски евреи били изпратени в лагери на смъртта в Полша; нищо не го подготвило да види рухналата под бомбите Будапеща с шестте унищожени моста. И нищо не го подготвило за новината, че майка му и баща му, брат му, снаха му и племенникът му вече не са на този свят. Андраш му разказа всичко това. Матяш, който бе пораснал, беше се превърнал в слаб мъж с твърд поглед и къса черна брада, прие новините, без да продума; единственият признак, че разбираше какво му се говори, беше лекото потреперване на челюстта му. Той се изправи, приглади крачолите на панталона си и сякаш му бяха прочели военно комюнике, бе готов да осмисли новините и да планира според тях бъдещето си. В този момент нещо се промени в лицето му, сякаш мускулите му бяха възприели новините със закъснение. Той падна на колене, а лицето му се сгърчи от болка.

— Не е вярно — изплака Матяш и закри глава с ръце, като че го нападат ята птици. Това са новините, помисли си Андраш, жестоките новини, неумолими като кръжащо ято гарвани, с криле, миришещи на пепел.

Той коленичи до брат си, прегърна го и го притисна до гърдите си, а Матяш не спираше да вие. Повтаряше името на малкия си брат, сякаш за да възприеме невероятния факт, че поне Матяш е оживял. Не го пусна, докато той не се отдръпна и не огледа непознатата стая. Когато отново спря поглед върху Андраш, очите му бяха изцъклени от отчаяние. „Истина ли е? — питаха те. — Кажи ми честно, истина ли е?“

Андраш погледна Матяш в очите. Думите бяха излишни. Прегърна го, притисна го до себе си и се разплака.

Андраш седя до него цяла нощ и на следващия ден, и на последващия; подканваше го да яде и сменяше мокрите чаршафи на дивана, където брат му спеше. Постепенно усети как мъглата, която го обгръщаше, откакто разбра, че Тибор е мъртъв, започва да се вдига. През изминалия месец почти беше забравил как трябва да се държи като мъж в този свят, как да диша, да яде, да спи и да разговаря с други хора. Бе допуснал да се затвори в себе си, въпреки присъствието на Клара и децата, които бяха оцелели през войната и обсадата, въпреки че Поланер беше до него всеки ден. На третата вечер след завръщането на Матяш, след като брат му заспа и двамата с Клара се прибраха в спалнята, Андраш я хвана за ръцете и я помоли за прошка.

— Знаеш, че няма за какво да ти прощавам.

— Дадох обет да се грижа за теб. Искам отново да съм твой съпруг.

— Винаги си бил мой съпруг.

Той се наведе да я целуне; тя беше жива в обятията му, неговата Клара. Майката на децата ми, помисли си той, люлката на радостта ми. Спомни си я с оранжево-червената далия зад ухото, допира на кожата й под пенестата вода във ваната, чувството да среща погледа й и да знае, че си мислят едно и също. И за пръв път, откакто видя името на Тибор в списъка в синагогата, той повярва, че е възможно да надживее тази страшна година, че може да погледне лицето на Клара, да види извивките, които познаваше по-добре от който и да било пейзаж на света, и да изпита нещо като спокойствие. И той я положи на леглото и се люби с нея като за пръв път в живота си.