Джули Оринджър
Невидимият мост (5)

Пета глава
Театър „Сара Бернар“

През тази есен в „Сара Бернар“ всяка вечер, с изключение на понеделниците, от девет часа щеше да се играе „Майка“, новата пиеса на Бертолт Брехт. Театърът се намираше в самия център на града, на площад „Дю Шатле“. Разполагаше с пет реда луксозни седалки и вълнуващия факт, че гласът на самата госпожица Бернар някога е кънтял в тази зала и карал полилея да трепери на веригата си. Някъде във вътрешността на театъра се намираше гримьорната с позлатени кремави стени и златна вана, в която актрисата уж се къпела в шампанско. През първата събота на ноември актьорите бяха повикани за непредвидена генерална репетиция, тъй като Клодин Вилареал-Блок, главната героиня, беше разтегнала тежко гласните си струни, което всички смятаха, че се дължи на новата й връзка с млад бразилски пресаташе. Поради тези деликатни обстоятелства дубльорката на мадам Вилареал-Блок беше повикана в последния момент, за да поеме ролята. Марсел Жерар крачеше бясна из гримьорната си и недоумяваше как Клодин Вилареал-Блок е могла да й погоди такъв номер. Струваше й се, че умишлено е искала да я унижи. Мадам Жерар, подразнена от факта, че са я оставили за дубльорка, не се бе подготвила. Тази сутрин на репетицията забрави репликите си и пелтечеше изключително непрофесионално. В кабинета си в дъното на коридора Золтан Новак пиеше чист скоч и се чудеше какво ще прави, ако пиесата се провали, ако Марсел Жерар се вцепени на сцената, както стана тази сутрин на репетицията. Самият министър на културата бе заявил, че ще присъства на представлението утре вечер — толкова популярна бе станала новата пиеса на Брехт — а положението бе много тежко. Ако представлението утре вечер се провали, вината ще падне върху Новак, унгареца. Французите не се проваляха.

На Золтан Новак отчаяно му се пушеше. Но не можеше. Предишната вечер, когато научи за заболяването на мадам Вилареал-Блок, съпругата му скри цигарите, защото знаеше, че той ще прекали с тях. Накара го да се закълне, че повече няма да си купува, и заяви, че ще усети, ако е пушил, по дрехите му. Докато крачеше в кабинета си, нервен от липсата на никотин, влезе помощник-режисьорът със списък спешни въпроси. На отговорника за реквизита му изчезнали две лопати от трета сцена — да изиграят ли сцената без тях, или да купят нови? Името на мадам Жерар било изписано погрешно в програмата за утре вечер (с две „р“ вместо с едно, дребна грешка) и дали Новак иска целият тираж да бъде отпечатан наново? И последно, долу някакво момче питало за работа. Твърдяло, че познава мосю или сякаш това казвало — френският му не бил добър. Как се казвало ли? Нещо чуждестранно. Леви. Ъндраш.

Да купи нови лопати за работниците. Да не поправя програмите — твърде скъпо е да се препечатват. И не, не познава никакъв Леви Ъндраш. А дори и да го познава, бог му е свидетел, че последното, което може да предложи, е работа.

 

 

Андраш смяташе, че ще отиде на училище в понеделник сутрин с добри новини за професор Ваго. Че ще му каже, че си е намерил работа, намерил е начин да си плаща таксата и ще остане в школата. Но сега се тътреше по булевард „Распай“ и ядно подритваше клонките по тротоара. Цяла събота и неделя кръстосваше Латинския квартал в търсене на работа: разпитваше по предни входове и задни дворове, в сладкарници и гаражи, дори се осмели да почука на вратата на проектантска фирма, където един млад мъж по риза работеше на чертожна маса. Мъжът изгледа Андраш със смесица от удивление и презрение и му каза да се отбие, след като се дипломира. Андраш продължи да обикаля, гладен и измръзнал в дъжда, но отказваше да се предаде. Бе пресякъл Сена в мъглата, замислен към кого може да се обърне за помощ, и когато вдигна глава, видя, че е стигнал чак на площад „Дю Шатле“. Хрумна му, че може да се отбие в театър „Сара Бернар“ и да потърси Золтан Новак, който му бе казал да се обади. Можеше да отиде още сега, беше седем и половина и Новак сигурно е в театъра преди представлението. Но в „Сара Бернар“ бе отпратен любезно, със съчувствие, на изпълнен със съжаление френски от млад мъж, който твърдеше, че е разговарял лично с Новак, но той казал, че не познава Андраш. Същата вечер и на следващия ден Андраш продължи да си търси работа, но никъде не извади късмет. Накрая се прибра у дома, седна на масата под прозореца с телеграма от брат си в ръка.

Невероятни новини! Безкрайно съм благодарен на теб и на Ваго. Утре подавам молба за студентска виза. Модена! Ура! Тибор.

Андраш би дал всичко, за да види Тибор, да му разкаже какво се е случило и да чуе съвета му. Но Тибор бе на хиляда и двеста километра в Будапеща. Нямаше как да помоли за съвет чрез телеграма, а писмото щеше да пътува твърде дълго. Естествено, разказа за случилото се на Розен, Поланер и Бен Яков в студентския стол. Прие гнева, съчувствието и подкрепата им с благодарност, но това не можеше да му помогне особено. Те не бяха брат му, не разбираха като Тибор какво означава стипендията за него, нито какво означава загубата й.

В седем часа сутринта сградата на училището беше пуста. Ателиетата бяха тихи, дворът — празен, а амфитеатърът — ехтяща пещера. Андраш знаеше, че ако огледа стаите, ще намери някой и друг студент, заспал на бюрото си; студенти, будували цяла нощ, наливали се с кафе и пушили цигари, докато работеха над макетите си. Безсънните нощи бяха нещо обичайно за школата по архитектура. Носеха се слухове за хапчета, които изостряли ума и позволявали да стоиш буден дни наред, дори седмици. Разправяха се легенди за творчески прозрения, постигнати след седемдесет и два часа будуване. Но имаше и истории за катастрофални сривове. Едно от ателиетата се наричаше lʼatelier du suicide. По-големите студенти разказваха на по-малките за младеж, който се застрелял, след като съперникът му спечелил Наградата на амфитеатъра. Във въпросното ателие на стената до черната дъска личеше дупка в тухлата. Когато Андраш попита Ваго за самоубиеца, той сподели, че тази история се разказвала още докато той бил студент и никой не можел да потвърди дали е вярна, но все пак изпълнявала предназначението си като поучителна приказка.

В кабинета на Ваго светеше. Андраш видя жълтия правоъгълник от двора. Той изкачи стълбите тичешком и почука на вратата. Последва дълга тишина, преди Ваго да отвори. Той застана пред Андраш по чорапи и разтри очи с изцапаните си с мастило палец и показалец. Яката му бе разкопчана, а косата — чорлава.

— Ти? — каза той на унгарски. Една кратка думичка, изречена с нотка на обич.

— Аз съм. Все още съм тук… засега — отвърна Андраш.

Ваго го покани с жест да влезе и да седне на обичайната си табуретка. Остави Андраш сам за няколко минути, а когато се върна, личеше, че е измил лицето си с топла вода и го е избърсал с груба кърпа, а мастилото от ръцете си беше изтъркал с пемза.

— Е? — попита Ваго и се настани зад бюрото.

— Тибор ви благодари най-искрено. Веднага е подал молба за виза.

— Вече писах на професор Турано.

— Благодаря ви. Наистина.

— А ти как си?

— Не много добре, както сигурно се досещате.

— Тревожиш се как ще си плащаш таксата, нали?

— А вие на мое място нямаше ли да се тревожите?

Ваго бутна стола си назад и отиде до прозореца. След малко се обърна и прокара пръсти през косата си.

— Знаеш ли, тази сутрин не ми е до уроци по френски. Искаш ли вместо това да се поразходим? Имаме час и половина до началото на упражнението.

— Вие сте преподавателят — отвърна Андраш.

Ваго взе палтото си от дървената окачалка на стената и го облече. Побутна Андраш пред себе си, слезе след него по стълбите и го изведе през синята входна врата. Когато излязоха на булеварда, бръкна в джоба си за монети и поведе Андраш надолу по стълбите на метростанция „Распай“ тъкмо когато пристигаше мотрисата. Стигнаха до „Мот-Пике“, прехвърлиха се на линия номер 8, а после отново смениха линията на „Мишел-Анж Молитор“. Накрая слязоха на далечната станция „Биланкур“ и Ваго изведе Андраш на един квартален булевард. Тук, далеч от центъра на града, въздухът беше по-чист; магазинерите поливаха с вода тротоарите, преди да отворят, а миячи на прозорци лъскаха витрините. По тротоара бързо вървеше група момичета с къси черни вълнени палта, водени от матрона с перо на шапката.

— Почти стигнахме — каза Ваго. Той поведе Андраш по булеварда и зави по малка търговска улица, след това по една по-дълга улица с жилищни сгради и накрая по тясна уличка, обрамчена от сиви къщи близнаци и масивни жилищни сгради с червени покриви, които свършваха внезапно пред извисяваща се бяла сграда с формата на кораб — триъгълен, построен на мястото, където две улици се срещаха под остър ъгъл. Апартаментите имаха корабни прозорци и внесени навътре балкони с плъзгащи се стъклени врати, сякаш сградата наистина беше океански лайнер. Зданието стърчеше напред сред утринното слънце иззад нос с овални прозорци и млечнобели арки от железобетон.

— Кой е архитектът? — попита Ваго.

— Пенгюсон. — Преди няколко седмици бяха ходили да разгледат работата му в архитектурния павилион на Международното изложение, а петокурсникът, който ги водеше, говореше с патос за простотата на линиите на Пенгюсон и за нестандартното му чувство за пропорции.

— Точно така — потвърди Ваго. — Един от нашите, възпитаник на Училището по архитектура. Запознах се с него на архитектурен конгрес в Русия и оттогава сме близки приятели. Той е автор на няколко задълбочени статии за „ЛʼАршитектюр дʼОжурдюи“. Статии, които накараха хората да си купуват списанието още в началото. Освен това той е невероятен играч на покер. Всяка събота вечер се събираме и играем. Понякога идва и професор Пере. Той не умее да играе, но обича да разговаря.

— Представям си — усмихна се Андраш.

— Познай за какво си говорихме тази събота.

Андраш сви рамене.

— Никакви предположения ли нямаш?

— За Гражданската война в Испания.

— Не, млади ми приятелю. Говорихме за теб. За твоя проблем. За стипендията ти. За това, че нямаш средства. Междувременно Пере не спираше да налива шампанско. Първокласно „Канар-Дюшен“, реколта 1926 г., което получил като подарък от клиент. Жорж-Анри, тоест Пенгюсон, е невероятно интелигентен човек. Проектирал е множество изящни сгради тук в Париж, а домът му е пълен с награди, получени за тях. Освен архитект той е и инженер. Играе покер като истински математик. Но когато пие шампанско, започва да се перчи и изпада в сантиментални настроения. Към полунощ той хвърли чековата си книжка на масата и каза на Пере, че ако спечели следващата ръка, то той — Пенгюсон имам предвид — ще ти помогне с плащането на таксата за обучение.

Андраш зяпна Ваго.

— И какво стана?

— Пере загуби, разбира се. Мисля, че никога не съм го виждал да побеждава Пенгюсон. Но шампанското вече беше свършило работа. Хитрец е нашият Пере. В крайна сметка се оказа по-съобразителен от Пенгюсон.

— Какво искате да кажете?

— Когато си тръгнахме и излязохме на улицата, за да си хванем такси, Пере, трезвен като бухал, поклати глава. „Колко жалко за младия Леви — каза той. — Истинска трагедия.“ Жорж-Анри, опиянен от шампанското, буквално падна на колене на тротоара и помоли Пере да му позволи да ти отпусне заем. Заяви, че ще ти даде петдесет процента и нито сантим по-малко. „Ако момчето успее да намери другата половина, нека остане в училището.“

— Не говорите сериозно — усъмни се Андраш.

— Струва ми се, че съм напълно сериозен.

— Но на следващата сутрин той сигурно се е осъзнал?

— Не. Пере го накара да напише обещанието си черно на бяло. Във всеки случай Пенгюсон е задължен на Пере. Директорът му е правил доста услуги.

— А каква гаранция иска за заема си?

— Никаква — отвърна Ваго. — Пере му каза, че си джентълмен и че ще печелиш добре, след като се дипломираш.

— Петдесет процента — извика Андраш. — Мили боже! При това от Пенгюсон. — Той вдигна очи към заобления профил на сградата, към извисяващия се бял корабен нос. — Шегувате се, нали?

— Не се шегувам. Подписаното писмо е на бюрото ми.

— Но това са хиляди франкове.

— Пере го убеди, че си струва да ти се помогне.

Андраш усети как нещо стяга гърлото му. Страхуваше се да не се разплаче, тук на уличния ъгъл в Булон-Биланкур. Той остърга подметката на обувката си в тротоара. Все трябва да има някакъв начин да намери другата половина от парите. Щом Пере бе успял да направи чудото, да му осигури пари ей така, от нищото, щом го смяташе за джентълмен, Андраш трябваше да приеме предизвикателството. Щеше да направи необходимото. От колко време си търсеше работа? От няколко дни? От четиринайсет часа? Париж бе огромен град. Щеше да си намери работа. Трябваше да си намери.

 

 

Имаше случаи, в които театър „Сара Бернар“ сякаш бе обитаван от благосклонен призрак, случаи, в които пиесата трябваше да се провали, но това не се случваше. Вечерта на дебюта на Марсел Жерар в ролята на майката катастрофата изглеждаше неизбежна. Един час преди вдигането на завесата Марсел се появи в кабинета на Новак и заплаши, че ще напусне. Каза му, че не е готова да излезе на сцената. Че ще се посрами пред публиката, критиката и министъра на културата. Новак я хвана за ръцете и я помоли да помисли разумно. Заяви, че е убеден, че тя ще се справи с ролята. Че е играла безупречно на прослушването. Че Клодин Вилареал-Блок е получила ролята само защото Новак не искал да проявява предпочитанията си към мадам Жерар. Макар любовната им афера да е приключила отдавна, но хората още говорели, а той се страхувал слуховете да не достигнат до ушите на жена му в момент, в който отношенията им били твърде деликатни. Естествено, Марсел разбирала това, нали двамата заедно бяха взели решението. Той никога не би й позволил да излезе на сцената, ако не бил убеден, че тя ще се справи блестящо. Все пак страховете й били напълно естествени. Нали самата Сара Бернар е трябвало да преодолее парализиращ пристъп на сценична треска преди изпълнението си на Федра през 1879 година? Той бил напълно убеден, че щом Марсел стъпи на сцената, ще се въплъти в ролята точно така, както си я представя Брехт. И тя го знае, нали? Но след като той приключи с речта си, мадам Жерар изтръгна ръце от неговите и се оттегли в гримьорната си, без да му каже нито дума.

Може би силното притеснение на Новак призова призрака на Сара Бернар тази вечер в театъра. Може би беше общата тревога на актьори, техници, осветители, разпоредители, отговорници за костюмите, чистачи и момичето от гардероба. Каквато и да бе причината, в мига, в който часовникът удари девет, колебанията на Марсел Жерар се бяха изпарили. В ложата министърът на културата посръбваше дискретно от сребърна бутилка, до него седяха лейди Мандъл и почитаемият господин Реджиналд Фелоус — лейди Мандъл с пауново перо в косите, а Дейзи Фелоус сияеше в нефритенозелен копринен костюм на Скиапарели. Заради войната в Испания, комунистическите пиеси бяха на мода във Франция. Залата беше препълнена. Светлините угаснаха. Марсел Жерар излезе на сцената и заговори сякаш с кадифения глас на самата Сара Бернар. От мястото си зад кулисите Золтан Новак гледаше как мадам Жерар правеше такава интерпретация на „Майка“, че засрами изцяло проваленото от любовта изпълнение на Клодин Вилареал-Блок. Той въздъхна с облекчение толкова дълбоко, че остана доволен, че жена му му бе отнела стягащата гърдите утеха на цигарите. С малко късмет вече ги бе отказал завинаги. Времето, прекарано в лечебните бани на Будапеща, бе прочистило кръвта и болката от дробовете му. Пиесата не се провали. И в крайна сметка театърът му може би щеше да оцелее, въпреки дългите колонки с червени числа в счетоводните книги и дълговете, които се увеличаваха всяка седмица.

Новак беше в толкова приповдигнато настроение, че след като прие похвалата на министъра на културата и предаде поздравите му на изчервената и останала без дъх Марсел Жерар, той изпи две чаши шампанско една след друга още в коридора при гримьорните. Преди да си тръгне, Марсел го повика в будоара си и го целуна по устата, само веднъж, едва ли не целомъдрено, сякаш всичко му бе простено. В полунощ той излезе през служебния вход навън в студената мъгла. У дома жена му щеше да го чака в спалнята с разпусната коса, ухаеща на лавандула. Но не бе направил и три крачки, когато някой се спусна към него в гръб и го сграбчи за ръката, от което той изпусна куфарчето си. Пред театъра напоследък ставаха много грабежи и той обикновено внимаваше, но тази вечер шампанското го бе направило безгрижен. По инстинкт, придобит по време на войната, Новак се извърна рязко и удари нападателя в корема. Тъмнокосият младеж се строполи на бордюра. Золтан се спря, за да вдигне куфарчето си, и едва тогава дочу какво изхриптя момчето. Novak-úr. Novak úr. Името му в учтива форма на унгарски. Лицето на младежа му се стори смътно познато. Новак му помогна да се изправи и изтупа няколко мокри листа от ръкава му. Младежът заопипва плахо ребрата си.

— Защо се приближаваш така изотзад? — попита Новак на унгарски и се опита да разгледа по-добре лицето на момчето.

— Не ме приехте в кабинета си — успя да отвърне младежът.

— А трябваше ли да те приема? Познаваме ли се?

— Аз съм Андраш Леви — изхриптя младежът.

Ъндраш Леви, момчето от влака. Новак си спомни колко объркан бе Андраш във Виена, благодарността му, когато му купи геврек. А сега бе ударил горкото момче в корема. Новак поклати глава и се засмя тъжно.

— Господин Леви, искрено се извинявам.

— Благодаря ви — отвърна огорчено момчето и продължи да разтрива ребрата си.

— Но аз те повалих в канавката! — възкликна удивено Новак.

— Ще се оправя.

— Защо не повървиш с мен? Живея наблизо.

По пътя Андраш му разказа всичко, като започна с това, как бе спечелил и изгубил стипендията си и завърши с предложението на Пенгюсон. Каза му, че затова се е върнал в театъра. Бил готов да върши и най-черната работа — да лъска обувките на актьорите, да мете пода и да изхвърля пепелта от огнищата. Трябва да започне да изкарва своите петдесет процента. Трябва да направи първата вноска след три седмици.

Докато приключи разказа си, бяха стигнали до дома на Новак на улица „Дьо Севър“. На горния етаж зад тънките пердета на спалнята светеше лампа. От мъглата косата на Новак бе овлажняла, а шлиферът му бе обсипан с дребни капчици. До него Леви трепереше в тънкото си сако. Новак се сети за счетоводната книга, която бе затворил, преди да отиде да гледа представлението. В нея с четливия почерк на счетоводителя бяха изписани цифрите, които показваха тежкото състояние на „Сара Бернар“ — още няколко седмици на загуба и ще се наложи да затворят. От друга страна, с Марсел Жерар в ролята на майката, кой знае пък какво можеше да стане? Новак бе наясно със случващото се в Източна Европа и че спирането на стипендията на Андраш е само симптом на по-тежко заболяване. През младежките си години в Унгария бе виждал как изключително умни еврейчета бяха възпрепятствани да учат поради ограничителната квота. Струваше му се престъпно и този младеж да бъде прекършен, след като бе стигнал чак дотук. Театърът не бе благотворителна организация, но момчето не търсеше подаяния. Търсеше работа. Бе готово да върши всичко. Щеше да е напълно в духа на пиесата на Брехт да осигури работа на човек, който иска да работи. А и нали самата Сара Бернар бе еврейка? Майка й била холандска куртизанка от еврейски произход, а юдаизмът се предава по майчина линия. Самият той знаеше това много добре. Макар да бе покръстен в католическа църква и да бе посещавал католически училища, и неговата майка беше еврейка.

— Добре, млади ми Леви — каза Новак и сложи ръка на рамото на момчето. — Защо не се отбиеш в театъра утре следобед?

Андраш му се усмихна толкова лъчезарно и признателно, че за миг Новак се уплаши. Такова доверие. Такава надежда. Не му се мислеше какво ли ще направи светът с момче като Андраш Леви.