Джули Оринджър
Невидимият мост (11)

Единадесета глава
Зимната ваканция

През тази година в студиото си на улица „Севинье“ Клер Моргенщерн бе преподавала на деветдесет и пет момичета на възраст от осем до четиринайсет години, а три от най-големите й ученички скоро заминаваха на професионално обучение в Руския балет на Монте Карло. Вече от два месеца подготвяше децата за зимния рецитал; костюмите бяха ушити, малките балерини бяха научили ролите си на снежинки, бонбони и лебеди и зимната градина бе готова в цялата си прелест. Същата седмица рекламният афиш на Андраш се появи из целия град: силует на дете в костюм на снежинка на фона на обсипано със звезди зимно небе, с изпънато краче в арабеск и думите „Зимен рецитал“, излизащи от вдигнатата му дясна ръка като опашка на комета. Всеки път, когато го видеше — на път за лекции, на стената срещу „Синият гълъб“, в пекарната — чуваше думите на мадам Моргенщерн „Ще дойдете, нали?“.

В сряда, деня на генералната репетиция, той вече не можеше да чака повече срещата с нея. Пристигна в „Сара Бернар“ в обичайния час с голяма сливова торта за кафето. Коридорите зад кулисите гъмжаха от момичета, потънали в бял и сребрист тюл. Те се носеха на талази около него като снежна буря, докато вървеше към ъгъла, където беше разположена масата. С джобното си ножче наряза тортата на малки парченца. Група момичета с костюми на снежинки се скупчиха край завесата, изчаквайки реда си да излязат на сцената. Докато пристъпваха на пръсти на място, те хвърляха заинтригувани погледи към тортата на масата. Андраш чу как сценичният директор вика следващата група балерини. Мадам Моргенщерн — Клара, както я наричаше мадам Жерар — не се виждаше никъде.

Андраш гледаше иззад кулисите как децата изпълняват танца на снежинките. Момиченцето, чийто баща беше закъснял да го прибере, бе в същата група. Когато изтича зад завесата след танца, тя извика Андраш и му показа новите си очила — с гъвкави телени рамки, които се извиваха зад ушите й. Обясни му, че така не падат, докато танцува. Когато се засили и направи пирует, за да му покаже нагледно, зад гърба му долетя смехът на мадам Моргенщерн.

— Ах, новите очила — възкликна тя.

Андраш си позволи да й хвърли бегъл поглед. Беше облечена с дрехите си за репетиции, а косата й бе завита на стегнат кок.

— Много находчиво — опита се Андраш да овладее гласа си. — Наистина не падат.

— Падат, когато поискам обаче — каза момиченцето. — Нощем например ги свалям.

— Разбира се — съгласи се Андраш. — Нямах предвид, че ги носиш непрекъснато.

Момиченцето обърна очи с досада към мадам Моргенщерн и изтича към масата, където другите снежинки унищожаваха тортата.

— Каква изненада — учуди се мадам Моргенщерн. — Очаквах да ви видя едва утре.

— Работя тук, ако сте забравили — отвърна Андраш и скръсти ръце. — Грижа се изпълнителите да са щастливи и доволни.

— Значи тортата е ваша идея, така ли?

— Като гледам, момичетата нямат нищо против.

— Аз обаче имам. Не позволявам да се яде сладко зад кулисите. — Но му намигна и отиде до масата, за да си вземе парче сладкиш. Тортата беше с дебел златист блат, украсена с половинки жълти сливи.

— О, много е вкусна — възхити се тя. — Не биваше да се ангажирате. Поне я опитайте.

— Струва ми се, че няма да е редно.

Мадам Моргенщерн се засмя.

— Съжалявам, но ме хващате в момент, когато съм много заета. Трябва да изведа следващата група момичета на сцената. — Тя изтръска златистите трохи от ръцете си, а Андраш се улови, че си представя вкуса на сливи по пръстите й.

— Извинявайте, че ви обезпокоих — промълви той. Канеше се да каже „Ще тръгвам“ и да я остави да наблюдава репетицията, но се сети за празната си стая, за дългите часове до утре вечер, както и за безкрайните дни след четвъртък, когато нямаше да има повод да я вижда. Той вдигна глава и я погледна в очите.

— Нека изпием по питие тази вечер.

Тя трепна от изненада.

— О, не, не мога — прошепна.

— Моля те, Клара. Няма да го преживея, ако ми откажеш.

Тя разтри рамене, сякаш й стана студено.

— Андраш…

Той посочи името на кафенето и часа на срещата. И преди тя да успее да му откаже отново, се обърна, мина през коридора зад сцената и излезе навън в бялата декемврийска вечер.

 

 

Кафене „Бедуин“ бе мрачно място с напукани кожени седалки и избелели от времето до виолетово кадифени завеси. Зад бара бяха разположени редове прашни кристални бутилки — реликви от отминала епоха. Андраш пристигна там час преди срещата, вече прималял от нетърпение, убеден, че тя няма да се появи. Нима наистина я покани на среща? Нима наистина се обърна към нея на малко име, при това в интимната умалителна форма на унгарски? Какво очакваше да се случи сега? Ако тя дойдеше, то ще е само за да потвърди, че се е държал неуместно и може би, за да му каже, че вече не може да й гостува в неделните следобеди. В същото време бе сигурен, че тя знае за чувствата му от седмици, че сигурно е разбрала още на пързалката във Венсенския лес. Време бе да си поговорят открито, може би дори бе настъпил моментът да й признае, че е донесъл писмото на майка й от Унгария. Взираше се във вратата, сякаш с волята си можеше да я изтръгне от пантите. Той разклати часовника на баща си, за да се увери, че работи, и го нави отново, за да показва точното време. Мина половин час, после още трийсет минути. Тя закъсняваше. Той се взря в празната си чаша от уиски, размишлявайки колко време може да остане, без да си поръчва втора напитка. Сервитьорите минаваха покрай него и му хвърляха загрижени погледи. Поръча си още едно уиски и го изпи, надвесен над чашата. Никога не се бе чувствал толкова отчаян и така нелепо. Най-сетне вратата се отвори за пореден път и тя се появи пред него с червената си шапка и тясното сиво палто, задъхана, сякаш бе тичала през целия път от театъра. Андраш скочи от стола.

— Страхувах се, че сте си тръгнали — въздъхна облекчено мадам Моргенщерн. После свали шапката си и се плъзна на дивана срещу него. Носеше прилепнало габардинено сако, закопчано на яката със сребърна брошка във формата на арфа.

— Закъсняхте — каза Андраш и усети как уискито бръмчи в ушите му като рояк пчели.

— Репетицията приключи преди десет минути! Избягахте, преди да ви кажа в колко часа ще мога да дойда.

— Страхувах се, че ще ми кажете, че не искате да ме виждате повече.

— Прав сте. Не биваше да идвам.

— Тогава защо дойдохте? — Той се пресегна през масата и я хвана за ръката. Пръстите й бяха леденостудени, но тя не му позволи да ги стопли. Отдръпна ръката си и се изчерви, сгушена в яката на сакото си.

Сервитьорът дойде да вземе поръчката с надеждата, че младежът ще развърже кесията, след като приятелката му бе пристигнала.

— Аз пия уиски — каза Андраш. — Изпийте и вие едно. Това е напитката на американските кинозвезди.

— Не съм в настроение — отвърна тя. Вместо уиски си поръча коктейл с абсент и лимонов сок и чаша вода. — Не мога да остана дълго — продължи тя, щом сервитьорът се отдалечи. — Едно питие и си тръгвам.

— Трябва да ви кажа нещо. Заради това ви поканих тук.

— Какво?

— В Будапеща, преди да замина, се срещнах с жена на име Елза Хас.

Мадам Моргенщерн пребледня.

— И?

— Отидох в дома й на улица „Бенцур“. Тя беше ме видяла да обменям пенгьо за франкове и искаше да изпрати по мен колет на сина си в Париж. Там имаше и друга жена, по-възрастна, която ме помоли да донеса и още нещо. Писмо за К. Моргенщерн на улица „Севинье“. Помоли ме да бъда дискретен.

Мадам Моргенщерн пребледня толкова силно, че Андраш се уплаши да не припадне. Когато миг по-късно сервитьорът пристигна с напитките им, тя взе коктейла си и преполови чашата.

— Мисля, че вие сте Клара Хас — сниши глас Андраш. — Или поне сте били преди. А жената, с която се запознах, е майка ви.

Устните й потрепериха и тя хвърли поглед към вратата. За миг му се стори, че ще избяга. После се облегна назад, а тялото й се скова напрегнато.

— Добре — промълви тя. — Разкажете ми какво знаете и какво искате. — Гласът й бе стихнал до шепот, като че ли изпитваше най-вече страх.

— Не знам нищо — отвърна Андраш и отново посегна към ръката й. — Не искам нищо. Само исках да ви кажа за случилото се. За това странно съвпадение. Исках и да ви кажа, че познавам майка ви, защото знам, че не сте я виждали от години.

— И сте донесли колет за племенника ми Йожеф? Говорихте ли с него за това? За мен?

— Не съм му казал и думичка.

— Слава богу! Не бива, разбирате ли?

— Не, не разбирам. Нищичко не разбирам. Майка ви ме помоли да не казвам на никого за писмото и аз изпълних заръката й. Никой не знае. Всъщност, почти никой. Показах го на брат си, след като се прибрах вкъщи. Той каза, че според него писмото е любовно.

Клара се засмя тъжно.

— Любовно писмо! Всъщност в известен смисъл е такова.

— Иска ми се да ми разкажете какво става тук.

— Въпросът е личен. Съжалявам, но не мога да ви забърквам в тази история. Не мога да се свържа лично със семейството си в Будапеща, те също не могат да ми пишат директно. Йожеф не бива да разбира, че съм в Париж. Сигурен ли сте, че не сте му споменавали нищо?

— Нищо не съм му казвал. Майка ви ме помоли изрично.

— Съжалявам, че драматизирам толкова. Но е много важно. Докато бях момиче в Будапеща, ми се случиха ужасни неща. В момента съм в безопасност, но само докато никой не знае, че съм тук или коя съм била, преди да дойда.

Андраш отново се закле тържествено. Щом мълчанието му щеше да я пази, той щеше да мълчи. Ако тя го помолеше да подпише клетвата си с кръв, той щеше да прободе ръката си с нож и да го направи. Вместо това тя допи коктейла си мълчаливо, без да смее да го погледне в очите. Той наблюдаваше как сребърната арфа потрепва на шията й.

— Как изглеждаше майка ми? — попита тя най-накрая. — Косата й побеляла ли е?

— Прошарена — отвърна Андраш. — Носеше черна рокля. Тя е дребничка като вас. — Той й разказа за гостуването си: как е изглеждала къщата, какво бе казала снаха й. Не й спомена обаче колко тъжна изглеждаше майка й, за скръбното й изражение, което нямаше да забрави. Но й разказа за Йожеф — как го приюти при пристигането му и как му даваше съвети за живота в Латинския квартал.

— А Дьорд? Бащата на Йожеф?

— Брат ви.

— Точно така — каза тя тихо. — Него видяхте ли го?

— Не. Прекарах там само около час по обед. Той сигурно е бил на работа. Но по вида на къщата ми се струва, че печели добре.

Клара потри слепоочието си.

— Малко ми е трудно да осмисля всичката тази информация. Струва ми се, че засега ми стига. — После добави: — Най-добре е да тръгвам. — Но когато стана, за да облече палтото си, се олюля и се подпря на ръба на масата.

— Нищо не сте яли, нали?

— Искам да отида на някое тихо място.

— Има един ресторант…

— Не в ресторант.

— Живея само на няколко пресечки оттук. Елате да изпиете чаша чай. После ще ви изпратя до вас.

Двамата тръгнаха към мансардата му и изкачиха пустите дървени стълби на улица „Дез Екол“ №34 до празната му, студена от теченията стая на върха. Андраш й предложи единствения стол, но тя отказа да седне. Отиде до прозореца и се взря в улицата навън, в Колеж дьо Франс на отсрещния тротоар, на чиито стъпала нощем, дори и в най-големия студ, винаги седяха клошари. Един от тях свиреше на хармоника; музиката напомни на Андраш за необятните ливади, които бе виждал в американските филми в малкото кино в Коняр. Докато Клара слушаше мелодията, Андраш запали огън в камината, препече няколко филийки хляб и стопли вода за чая. Разполагаше само с една чаша — буркана от сладко, който ползваше от първата сутрин в жилището си. Но му се намираха няколко бучки захар, отмъкнати от захарницата в „Синият гълъб“. Той подаде чашата на Клара и тя разбърка една бучка в чая си с единствената му лъжичка. Искаше му се тя да проговори, да му разкрие тайната от миналото си, каквато и да беше тя. Той не можеше дори да си представи какво точно се е случило, но предполагаше, че е свързано по някакъв начин с Елизабет: случайна бременност, ревнив любовник, ядосани роднини, някакъв неописуем срам.

От пролуките в черчеветата на прозорците стана течение и Клара потрепери. Тя му подаде чашата с чай.

— Пийни си и ти, преди да е изстинал.

Гърлото на Андраш се сви от емоции. За пръв път тя се обръщаше към него на „ти“.

— Не — отвърна той — приготвих го за теб.

„За теб“ — и той се обърна към нея на „ти“. Подаде й отново чашата, а тя обви с ръце неговите. Между тях чаят потрепваше в стъкления буркан. Клара го взе и го остави на перваза на прозореца. Приближи се до него, обгърна с ръце кръста му и сгуши тъмнокосата си глава под брадичката му. Андраш вдигна ръка да я погали по гърба, не вярвайки на късмета си, и разтревожен, че не е разбрал правилно тази близост, която явно се дължеше на признанието му и обърканите й емоции. Но докато тя трепереше, притисната до него, той забрави за причините, довели до този миг. Прокара ръка по гърба й и проследи с пръсти извивката на гръбнака й. Тя беше толкова близо, че той усети как се разшири гръдният й кош, когато си пое рязко въздух. Миг по-късно тя се отдръпна от него и поклати глава.

Той вдигна ръце, сякаш се предава. Но тя вече сваляше палтото си от закачалката, после уви шала си около врата и си сложи червената шапка като камбанка.

— Съжалявам. Трябва да тръгвам. Много съжалявам.

 

 

В седем часа следващата вечер Андраш отиде да гледа зимния рецитал. „Сара Бернар“ бе пълен с роднини на балерините — нетърпелива, бърбореща тълпа от хора. Родителите носеха завързани с панделки букети за дъщерите си. Пътеките между седалките бяха украсени с гирлянди от елхови клончета, а из целия театър се носеше аромат на рози и бор. Миризмата като че ли го извади от унеса, в който живееше от снощи. Тя бе зад кулисите; след два часа щеше да я види.

От оркестрината прозвучаха цигулки, завесата се вдигна и се появиха шест момичета в бели трика с разперени тюлени полички. Те летяха над посребрения под на сцената, сякаш излезли от сън. Така се движи тя, помисли си Андраш. Бе предала собствената си прецизност и плавни движения на тези момичета, бе наляла уменията си в телата им. Имаше чувството, че сънува странен сън: като че ли снощи нещо в него се бе пречупило. Нямаше представа как да се държи в подобна ситуация. Нищо, преживяно досега, не бе го подготвило за това. Не можеше да си представи какво си мисли тя за него сега, след като я бе докоснал по този начин. Искаше му се веднага да изтича зад кулисите и да разбере, каквото и да би станало.

Но по време на антракта, когато наистина можеше да отиде зад сцената, го обхвана силна паника, която спираше дишането му. Слезе на долния етаж в мъжката тоалетна, където се заключи в една кабинка и се опита да успокои препускащия си пулс. Опря чело на студената мраморна стена. Гласовете на мъжете в тоалетната го успокоиха; бяха все бащи на децата. Почти си представи, че като излезе, отпред ще го чака собственият му баща. Бела Късметлията, който макар и рядко да даваше съвети, щеше да му каже как да постъпи. Но когато излезе, не го чакаше никой; бе сам в Париж, а Клара беше на горния етаж.

Лампите примигнаха, за да обявят края на антракта. Андраш се качи горе и зае мястото си, когато залата потъваше в мрак. След секунди светнаха сини прожектори, от оркестрината се разнесе нежна мелодия от духови инструменти и снежинките изплуваха изящно на сцената, за да започнат танца си. Андраш знаеше, че Клара стои от лявата страна зад завесата. Именно тя бе дала знак на музикантите да започнат. Момичетата изиграха танца си съвършено, замениха ги по-високи момичета, а след тях излязоха още по-високи — сякаш порастваха зад завесата, докато светлините угасваха. В края на представлението всички излязоха заедно на сцената, за да се поклонят, и извикаха учителката си.

Тя излезе, облечена в семпла черна рокля, с оранжева далия, затъкната зад ухото, като момиче от картина на Муха. Първо направи реверанс към малките балерини, а след това се поклони на публиката. Благодари на музикантите и на диригента. После отново изчезна зад завесата и остави момичетата да се насладят на първите си овации на сцената.

Андраш усети, че вълнението отново го обзема, измъкна се от реда, на който седеше, и изтича зад кулисите, където Клара стоеше заобиколена от множество напудрени и облечени в тюл момичета. Не можеше да се приближи до нея. Но тя изглежда търсеше него или някой друг, защото погледът й шареше над главите на балерините и оглеждаше тъмните ъгли зад завесата. Очите й го подминаха за миг, но веднага се върнаха и се спряха върху него. Не беше сигурен дали усмивката й не помръкна, или просто му се бе сторило. Във всеки случай го бе видяла. Той свали шапката си и започна да мачка периферията, докато тълпата около Клара не започна да се разотива. Когато родителите забързано нахлуха зад кулисите, за да подарят букетите на децата си, той се упрекна, че е забравил да купи цветя. Мнозина от родителите поднасяха рози и на нея, освен на дъщерите си. Щеше да занесе у дома си купища цветя, но нито едно стръкче от него. Бащата на малката София с очилата бе донесъл огромен букет червени рози за мадам. Видя как тя любезно отказва безброй покани за празнични вечери след представлението, твърдеше, че е изтощена и трябва да си почине. Мина почти час, преди момиченцата да си тръгнат за вкъщи с родителите си и Клара да остане сама с Андраш зад кулисите. Дотогава от мачкане шапката му бе станала напълно безформена. Ръцете й бяха пълни с букети; той не можеше нито да я прегърне, нито дори да се здрависа с нея.

— Нямаше нужда да чакаш — каза тя почти укорително.

— С много рози си се натоварила — успя да издума Андраш.

— Вечерял ли си?

Не беше вечерял, призна той. В стаята с реквизита намери кошница за цветята. Подреди букетите в нея и ги покри, за да не измръзнат розите. Докато й помагаше да си облече палтото, Пели, чистачът, който вече бе започнал да мете посипаните по пода пайети и розови листенца, го изгледа учудено. Андраш му пожела лека нощ и двамата с мадам Моргенщерн излязоха през задния вход.

Тя го взе под ръка и го поведе към едно кафене с варосани стени близо до Бастилията. По време на разходките си из Париж той многократно бе минавал покрай него; казваше се „Мароканското кафене“. Върху ниски масички бяха поставени малки зелени купи с кардамон на шушулки. По стените върху дървени етажерки бяха подредени марокански керамични съдове. Всичко сякаш бе направено в умален вид, като за Клара. Можеше да си позволи една скромна вечеря тук, тъй като миналата седмица бе получил коледна премия от мосю Новак.

Сервитьор с фес ги настани на една ъглова масичка. Поръчаха си питки и вино с мед, риба на скара, зеленчукова яхния в гърне. Докато се хранеха, разговаряха само за представлението и за Елизабет, която бе заминала с Марта за Шамони, говориха за работата на Андраш и за изпитите, които бе взел с отлични оценки. През цялото време той усещаше топлината, която се излъчваше от нея, движенията й и неволното докосване на нейната ръка. Когато тя отпиваше, той наблюдаваше как устните й докосват ръба на чашата. Не можеше да откъсне поглед от извивката на гърдите й под прилепналата рокля.

След вечерята пиха силно кафе и ядоха мънички розови макарони. Но никой от тях не спомена случилото се предишната вечер — нито разговора за семейството й, нито прегръдката след това. Веднъж-дваж на Андраш му се стори, че лицето й помръква, очакваше тя да го укори, да му каже, че изобщо не би трябвало да й казва, че познава майка й и снаха й, или че не е искала да оставя погрешни впечатления у него. След като тя си премълча, той си помисли да не би тя да очаква да се преструват, че нищо не е станало. Към края на вечерята той плати сметката въпреки възраженията й, помогна й да облече палтото си и те тръгнаха към улица „Севинье“. Той носеше тежката кошница с цветята и си мислеше за нелепия букет, който й бе занесъл на първия неделен обяд. Как изобщо не знаеше какво ще го сполети, колко неподготвен бе за всичко, което преживя оттогава — шокът от привличането, мъчението да е толкова близо до нея в неделните следобеди, смутеното удоволствие от все по-голямата им близост и немислимият момент снощи, когато тя го прегърна през кръста и притисна глава до гърдите му. Какво щеше да стане сега? Вечерта бе към своя край. Почти бяха стигнали до дома й. Когато завиха зад ъгъла на улицата, заваля слаб снежец.

На прага очите й отново помръкнаха. Тя се облегна на вратата и въздъхна, свела поглед към розите.

— Интересно, от години правим зимен рецитал всеки декември, но след това винаги се чувствам по този начин. Сякаш вече няма какво да очаквам. Сякаш всичко е свършило — усмихна се тя. — Звучи драматично, нали?

Андраш въздъхна дълбоко.

— Съжалявам за… снощи — започна той.

Тя го прекъсна, като поклати глава, и му каза, че няма защо да се извинява.

— Не биваше да разпитвам за семейството ти. Ако искаше да ми кажеш, щеше да го направиш.

— Вероятно нямаше. Пазенето на тайна се е превърнало в навик за мен. — Тя отново поклати глава и Андраш внезапно бе споходен от спомен от ранното си детство: за една вечер, през която той се криеше в овощната градина, докато брат му Матяш лежеше в леглото със силна треска. Бяха повикали лекар, дадоха му лекарства, но температурата му не спадаше и като че ли всички си мислеха, че Матяш ще умре. През това време Андраш се криеше в клоните на ябълката, затаил в себе си ужасна тайна: той смяташе, че е заразил брат си, докато си е играл с него, макар че майка им му бе заръчала да стои далеч от Матяш. Ако Матяш умреше, вината щеше да е негова. Никога не се бе чувствал толкова самотен. Сега той докосна рамото на Клара и тя потрепери.

— Студено ли ти е?

Тя поклати глава. После извади ключа от чантичката си, за да отключи вратата. Но ръката й се разтрепери и тя отново вдигна лице към него. Той се наведе и докосна ъгълчето на устата й с устни.

— Влез за малко — покани го тя.

Андраш влезе след нея. Слепоочията му пулсираха. Сложи ръка на кръста й и я придърпа към себе си. Тя вдигна глава към него, погледна го в очите, а той я притегли към себе си и я целуна. После затвори вратата с една ръка. Прегърна я. Целуна я отново. Свали тънкото си сако, разкопча лъскавите черни копчета на палтото й и го смъкна от раменете й. Стоеше в коридора и я целуваше ли, целуваше — първо по устата, после по шията, следвайки деколтето, след това по вдлъбнатината между гърдите. Развърза черната копринена панделка на кръста й. Роклята се смъкна в краката й като тъмна локва вода и тя застана пред него по розов комбинезон и чорапи. Златисточервената далия грееше в косите й. Той зарови ръце в черните й къдрици и я притисна силно. Тя отново го целуна и плъзна ръце под ризата му. Той чу как изрича името й, отново докосна наниза прешлени по гръбнака й, извивката на бедрата й. Тя се надигна към него. Не бе възможно това да се случва в действителност, но се случваше.

Качиха се в спалнята й на горния етаж. Андраш щеше да помни този миг до края на живота си: как тромаво влязоха вътре, как бе убеден, че тя ще размисли, как не повярва на очите си, когато тя свали розовия комбинезон през глава. Как бързо разкопча смешните му ластици, държащи зле закърпените му чорапи, как свали износеното му до прозрачно бельо. Леките извивки на крехкото й тяло, прибрания корем под пъпа, сянката между краката й. Хладната прегръдка на леглото й, нейното легло. Мекотата на кожата й. Гърдите й. Андраш бе убеден, че за негов срам всичко ще свърши, щом тя го докосна с ръка; паническите усилия да мисли за нещо друго през това време. Думата baiser в съзнанието му. Непоносимата тръпка да я докосва. Шокът от топлината, когато проникна в нея. Дори всичко да бе изчезнало — Париж, светът, Вселената — нямаше да го е грижа, щеше да умре щастлив и нямаше да намери по-прекрасен или светъл рай от този.

След това двамата останаха да лежат на леглото, а Андраш се взираше в тавана с релефни цветя и листенца. Клара се обърна на една страна и сложи ръка върху гърдите му. Кадифена сънливост го приковаваше към леглото. Ароматът й бе останал в косите му, по ръцете му, навсякъде.

— Клара, мъртъв ли съм? Тук ли си още?

— Тук съм. И не си мъртъв.

— Какво ще правим сега?

— Нищо. Просто ще полежим.

— Добре — прошепна той и продължи да лежи мълчаливо.

След малко тя вдигна ръка от гърдите му, претърколи се на другата страна, стана от леглото и излезе в коридора. Миг по-късно той чу шума на течаща вода и ниското бръмчене и съскане на газова печка. Когато тя отново се появи на прага на спалнята, бе облечена с халат.

— Ела да се изкъпеш — прикани го тя.

Нямаше нужда да го убеждава дълго. Последва я в банята с бели плочки, където горещата вода шуртеше в порцеланова вана. Халатът се смъкна от раменете й и тя влезе във водата, докато той стоеше и я наблюдаваше безмълвен. Можеше да стои и да я гледа как се къпе цяла нощ. Образът й се запечата в съзнанието му: малките стегнати гърди, симетричните извивки на бедрата, гладкият корем. Сега на електрическата светлина в банята той видя нещо, което не бе забелязал преди: белег с формата на полумесец с избледнели следи от шевове над добре оформения триъгълник от косми. Той се приближи, за да я докосне. Прокара ръка по корема й до белега и го погали с пръсти.

— Раждането беше тежко — каза Клара. — Накрая се наложи цезарово сечение. Още тогава бе твърде голямо бреме за мен.

Андраш неволно си представи петнайсетгодишната Клара, която се мъчи върху метална маса. Образът го блъсна като влак. Коленете му се подкосиха и той трябваше да се подпре на стената.

— Ела при мен — каза тя и му подаде ръка. Той влезе във ваната и се потопи във водата. Тя взе една кърпа и го изми от глава до пети, наля шампоан в дланите си и го втри в косата му. После отново се любиха бавно във ваната и тя му показа как да я докосва, а той си мислеше, че животът му е приключил, че до смъртта си няма да иска да прави нищо друго. После той изми всеки сантиметър от тялото й, а след това двамата се добраха до леглото.

 

 

Нищо в живота му не го бе подготвило дори за мисълта, че дните могат да минават така, както минаха онези десет дни. В следващите години, в най-мрачните мигове от живота си, той щеше да си спомня отново и отново за онези дни и да си казва, че ако умре и смъртта го отведе към някакво безформено мълчание вместо към по-светъл живот в отвъдното, той все пак щеше да е преживял онези дни с Клара Моргенщерн.

Пиесата на Брехт бе излязла в почивка за празниците, а Елизабет щеше да остане в Шамони до втори януари. Балетната школа не работеше, училището бе във ваканция, а приятелите на Андраш се бяха прибрали по домовете си. Госпожа Апфел бе заминала за вилата на дъщеря си в Екс ан Прованс. Бяха престанали да се появяват дори афишите с обявления за срещи на антиеврейски организации. По всяко време на деня улиците гъмжаха от хора, излезли да пазаруват или да празнуват. Клара бе поканена на пет-шест партита, но отмени всичките си ангажименти. Андраш се отби в студената си мансарда, за да си вземе малко дрехи и скицници, заключи вратата след себе си и се пренесе на улица „Севинье“.

Двамата излязоха да пазаруват: картофи за картофени палачинки, студено печено пиле, хляб, сирене, вино, торта със стафиди. От един музикален магазин на улица „Монмартър“ си купиха плочи за по пет франка с комедийни оперети, американски джаз и балети. С пълни ръце и празни джобове се върнаха в апартамента на Клара. Същата вечер започваше Ханука. Направиха си картофени палачинки, които изпълниха кухнята с наситения аромат на горещо олио, и си запалиха свещи. Любиха се в кухнята и в спалнята, а веднъж и в неудобна поза на стълбите. На следващия ден отидоха да се пързалят на другото заледено езеро, в Болонския лес, където нямаше опасност да срещнат някой познат. Кънкьорите в парка бяха облечени в ярки цветове на фона на сивия следобед, в центъра на заледеното езеро имаше очертано място, където по-изкусните от тях въртяха пируети. Андраш и Клара се пързаляха, докато устните им посиняха от студ. Всяка вечер се къпеха заедно във ваната, всяка сутрин, щом се събудеха, се любеха. Андраш получи забележително образование за начините, по които човешко същество може да изпита удоволствие. Нощем, когато се събудеше и си помислеше за Клара, се учудваше, че просто може да се обърне и да се сгуши до нея. Той я изненада с готварските си умения, които бе придобил, докато бе гледал майка си. Можеше да прави тънки палачинки с пълнеж от шоколад, сладко или ябълки; умееше да приготвя паприкаш и шпецли, както и червено зеле с кимион. Следобедите спяха дълбоко. Любеха се посред бял ден на бялото легло на Клара, докато навън валеше студен дъжд. Правеха любов късно вечер в балетното студио върху черги, които бяха домъкнали от горния етаж. Веднъж на път за къщи от едно кафене се любиха, облегнати на стена в една малка уличка.

Посрещнаха Нова година пред Бастилията с хиляди други празнуващи парижани. След това изпиха бутилка шампанско в дневната и си направиха угощение с хляб, пастет, сирене и корнишони. Не им се спеше, тъй като знаеха, че следващият ден ще е последният от тази поредица невероятни дни. Когато се зазори, вместо да си легнат, те си облякоха палтата, сложиха си шапките и излязоха да се разходят покрай реката. Слънцето хвърляше златиста светлина върху контрафорсите на „Нотър Дам“; по улиците бе пълно с таксита, които прибираха сънени гуляйджии по домовете им. Седнаха на пейка сред градина с голи дървета в източния край на Ил Сен Луи и целунаха замръзналите си ръце, а Андраш си припомни едно стихотворение на Маро, което бе учил с професор Ваго:

DʼAnne qui luy jecta de la Neige

Anne (par jeu) me jecta de la Neige

Lue je cuidoys froide certainement;

Mais estoit feu, lʼexperience en ay-je;

Car embrasé je fuz soubdainement.

Puis que le feu loge secretement

Dedans la Neige, où trouveray je place

Pour nʼardre point? Anne, ta seule grace

Estaindre peult le feu que je sens bien,

Non point Eau, par Neige, ne par Glace,

Mais par sentir un feu pareil au mien.

А когато тя възропта срещу френския изказ от XVI в. след безсънната нощ и изпитото вино, той й прошепна на ухо друг вариант на стихотворението, спонтанен превод на унгарски на този разгорещен разговор между поета Маро и приятелката му: на шега Ан хвърля по него снежна топка, а навън, разбира се, е студено. Но той усеща топлина, защото се е озовал в обятията й. Ако огънят тайно живее в снега, може ли да не се опари? Само милостта на Ан може да укроти огъня. Не с вода, сняг или лед, а с огън като онзи, който гори в самия него.

 

 

Когато Андраш се събуди този следобед, Клара спеше до него с разпиляна по възглавницата коса. Той стана, облече се и си изми лицето. Болеше го глава. Почисти остатъците от снощната вечеря в дневната, направи си кафе в кухнята, изпи бавно една чаша без захар и разтри слепоочията си. Искаше му се Клара да е будна, да е до него, но не искаше да я буди. Наля си отново кафе и тръгна да се разхожда из апартамента сам. Мина през празната трапезария, където бяха обядвали за пръв път заедно; през дневната, където я бе видял за пръв път. Огледа банята с чудотворния й нагревател за топла вода, където прекараха часове в къпане. Накрая на коридора той се спря пред стаята на Елизабет. Досега не се бе случвало да надникне в нея, но сега отвори вратата. Стаята бе изненадващо подредена, роклите й висяха в редица в отворения гардероб. Под тях стояха два чифта кафяви обувки: с цвят на карамел отляво и с цвят на кестен отдясно. На тоалетката имаше дървена музикална кутия с нарисувани на капака лалета. Между игличките на сребърна четка за коса бе затъкнат сребърен гребен. Празно шишенце от парфюм блестеше в жълтеникавозелено. Той отвори най-горното чекмедже на тоалетката: сивкаво памучно бельо и сивкави памучни сутиени. Няколко носни кърпички. Няколко избелели панделки за коса. Счупена линийка. Тубичка епоксидно лепило, изстискана и навита плътно почти до самия връх. Шест цигари, завързани с хартиена лента.

Андраш затвори чекмеджето и седна на малкия дървен стол до леглото. Огледа жълтата покривка, парцалената кукла, която бдеше над тихата стая, и се замисли как ли би се разярила Елизабет, ако разбереше какво се е случило в нейно отсъствие. Въпреки известното задоволство, изпита и притеснение, че тя не би одобрила постъпката му. Не знаеше как гневът й би повлиял на майка й, но знаеше, че връзката на Клара с Елизабет е много по-силна от незначителната й връзка с него. Белегът на корема й му напомняше това всеки път, когато се любеха.

Той се обърна, излезе от стаята и отиде при Клара, която спеше на леглото сред смачканите чаршафи. Беше прегърнала неговата възглавница. Лежеше гола, с крака, омотани в пухената завивка. На сребристото северно сияние на зимния следобед той видя нежните като паяжина бръчици в ъгълчетата на очите й — едва доловимите знаци за възрастта й. Обичаше я, желаеше я, усети как потрепна отново, щом я видя. Знаеше, че е готов да даде живота си, за да я защити. Искаше да я отведе в Будапеща и да излекува дълбоката рана, която бе получила там, да я види как влиза в гостната в къщата на улица „Бенцур“ и прегръща майка си. Очите му се навлажниха при мисълта, че е само на двайсет и две години, още студент, и не може да направи нищо значимо за нея. Животът, който водеха през последните десет дни, не беше истинският им живот. Не ходеха на работа, не мислеха за никой друг, освен за себе си, не се нуждаеха от много пари. Но въпросът с парите непрестанно го притесняваше. Щяха да минат години, преди да има постоянен доход. Ако образованието му вървеше по план, щяха да минат още четири години и половина, докато стане архитект. А той се бе сблъсквал с достатъчно трудности, за да е наясно, че рядко нещата вървят по план.

Андраш докосна рамото й. Тя отвори сивите си очи и го погледна.

— Какво има? — Седна в леглото и се покри със завивката. — Какво е станало?

— Нищо — отвърна той и седна до нея. — Просто си мислех какво ще стане сега.

— О, Андраш — усмихна се тя сънено. — Не ми се говори за това.

Все така се случваше, когато някой от двамата повдигаше този въпрос през последната седмица; отбягваха го, оставяха го да избледнее, потапяйки се в поредната порция удоволствия. Беше лесно; истинският им живот започна да им се струва много по-нереален от този, който водеха заедно на улица „Севинье“. Но сега времето им почти бе изтекло.

— Разполагаме с още шест часа — каза Андраш. — После истинският живот започва отново.

Клара го прегърна.

— Знам.

— Искам да имам всичко с теб. Истински живот. Бог да ми е на помощ! Искам да си до мен нощем, всяка нощ. Искам да имам дете с теб. — Досега не бе изричал тези неща на глас; усети как кръвта нахлува в главата му, докато говореше.

Клара мълча дълго. После отдръпна ръце, облегна се на възглавницата и пъхна ръка в дланта му.

— Аз вече имам дете.

— Елизабет не е дете. — Но онези уязвими обувки на дъното на гардероба. Рисуваната кутия върху тоалетката. Скритите цигари.

— Тя е моя дъщеря — каза Клара. — Заради нея живея през последните шестнайсет години. Не мога просто да започна нов живот.

— Знам, но не мога и да не те виждам.

— Но така може би ще е най-добре — почти прошепна тя и извърна поглед. — Вероятно е най-добре да прекратим връзката си. Животът ни може да я съсипе.

Но какъв щеше да е животът му без нея сега, след като бе вкусил от щастието с нея? Идеше му да се разплаче, да я хване за раменете и да я разтърси.

— Това ли си мислеше през цялото време? — попита я той. — Че всичко е на шега? Че ще приключи, щом се върнем към ежедневието си?

— Не съм мислила какво ще се случи. Не исках. Но сега вече трябва да помислим.

Андраш стана от леглото и взе панталона и ризата си от един стол. Не можеше да я погледне.

— Какъв е смисълът? Ти вече си решила, че е невъзможно.

— Моля те, Андраш, не си тръгвай.

— А защо да оставам?

— Не ми се сърди. Не си тръгвай ядосан.

— Не се сърдя — отвърна той. Но се облече, извади куфара си изпод леглото и започна да прибира дрехите, които бе донесъл от улица „Дез Екол“.

— Не знаеш някои неща за мен — каза тя. — Неща, които ще те уплашат или ще променят чувствата ти.

— Точно така. Има много неща, които ти пък не знаеш за мен. Но какво значение има това сега?

— Не бъди жесток. И на мен ми е толкова тежко, колкото и на теб.

Искаше му се да й повярва, но не можеше, той се бе разкрил напълно пред нея, а тя се бе отдръпнала. Прибра последните си вещи в куфара, закопча го, излезе в коридора и взе палтото си от закачалката. Тя го последва до горната площадка на стълбището, където застана с боси крака и голи рамене, загърната в чаршафа като древногръцка скулптура. Той закопча палтото си. Не можеше да повярва, че ще слезе по стълбите и ще си тръгне, без да знае дали ще я види отново. Сложи ръка на лакътя й. Докосна рамото й. Дръпна крайчеца на чаршафа и той се смъкна от тялото й. Тя застана гола пред него в сумрачния коридор. Не се осмеляваше да я погледне, не смееше да я докосне или целуне. И тогава направи онова, което само преди миг би му се сторило немислимо: слезе по стълбите под погледите на малките балерини с ефирни костюми, отвори вратата и я остави сама.