Джули Оринджър
Невидимият мост (42)

Четиридесет и втора глава
Името

Утрото беше свежо и синьо, началото на декември. От прозореца на жилището им на улица „Пожони“ Андраш виждаше колона ученици, които отиваха в парка „Свети Ищван“ — сиви вълнени палтенца, алени връзки, черни ботушки, които оставяха следи в снега. Отвъд парка се простираше мраморната повърхност на Дунав. По-нататък бе белият нос на остров Маргит, където през лятото Томаш и Априлиш плуваха в басейна на къпалнята „Палатинуш“. Когато по време на една разходка в парка миналата пролет той им каза, че някога басейнът е бил затворен за евреи, Априлиш го погледна изпод вежди.

— Не разбирам какво общо има плуването с това, че си евреин?

— И аз не разбирам — отвърна Андраш и сложи ръка на врата й, където беше закопчалката на тънка златна верижка. Но Томаш погледна през оградата на басейна, опря ръце на зелените решетки и се обърна към баща си. Той знаеше какво се е случило със семейството му през войната, какво се е случило с чичо му, баба му и дядо му. Беше ходил в Коняр и Дебрецен с Андраш, за да види къде е живял баща му като малък и къде някога са живели баба му и дядо му; бе видял как баща му поставя камък на прага на къщата в Коняр, сякаш беше гроб.

— Тук ще тренирам за Олимпиадата — каза той. — Ще поставя нов световен рекорд.

— И аз — обади се Априлиш. — Ще поставя рекорди на кроул и гръб.

— Не се съмнявам, че ще успеете — поощри ги Андраш.

Това се случи, преди бягството им да изглеждаше реалност, преди децата да започнат да си представят как ще живеят от другата страна на Атлантическия океан. Това щеше да стане съвсем скоро, оставаха само някои дребни подробности, включително работата, която Андраш трябваше да свърши тази студена утрин в Министерството на вътрешните работи. Томаш искаше да дойде с Андраш, Клара и Матяш, за да вземат новите си лични карти. Миналата вечер бе застанал пред Андраш в дневната с мрачно изражение и кръстосани на гърдите ръце. Вече си бил написал домашните за следващите два дни и нямало да изпусне нищо, ако отиде с тях.

— На училище си — отвърна Андраш. Той стана от стола и прегърна Томаш през раменете. — Нали не искаш американчетата да са по-напред от теб в уроците?

— Ще пропусна само един следобед. В Америка децата не ходят на училище в събота.

— Ще оставя новите ти документи на бюрото. Ще те чакат там, когато се прибереш от училище.

Томаш погледна към Клара, която седеше на бюрото до прозореца, тя поклати глава и каза:

— Слушай баща си.

Томаш сви рамене, въздъхна и заяви, че това не е честно. Отказа се да спори и избяга по коридора в стаята си.

— Като че ли мога да изостана — чуха го да казва, преди да затвори вратата.

Клара погледна Андраш и се опита да потисне смеха си.

— Вече е голям мъж, нали? Какво, за бога, ще прави в Америка сред онези деца с техните мелби и рокендрол?

— Ще яде мелби и ще слуша рокендрол — предвиди Андраш и по-късно наистина се оказа прав.

Андраш и Матяш си бяха взели почивен ден, за да отидат до Министерството на вътрешните работи. Работеха в „Народен вестник“ — един от по-малките комунистически вестници, където завеждаха художествения отдел; предишната нощ стояха будни до късно, за да прегледат рисунките за зимния конкурс на гимназистите. На картината, която избраха за победител, бе изобразено състезание по кънки, тъй като спортът беше безопасна тема за журито, което дисквалифицираше всяка картина, свързана по някакъв начин с Коледа. Този празник официално принадлежеше на старата Унгария. Хората, разбира се, продължаваха да го празнуват и те разчитаха на този факт — Андраш, Матяш, Клара, Томаш и Априлиш. След няколко седмици, на Бъдни вечер, щяха да хванат влака за Шопрон и да извървят десет километра пеша в снега до мястото, където можеха да пресекат незабелязано границата с Австрия, щяха да се промъкнат, докато граничният патрул пиеше водка и слушаше коледни песни в топлото си помещение. В Австрия щяха да вземат влак до Виена, където живееше Поланер, след като беше избягал през границата през ноември. Оттам щяха да заминат заедно за Залцбург, а после за Марсилия. На 10 януари, ако всичко вървеше по план, щяха да се качат на презокеански лайнер за Ню Йорк, където Йожеф Хас им беше намерил апартамент.

Но първо трябваше да уредят смяната на името и новите документи. Бяха подали молба преди осем седмици, през октомври. Като при всяка държавна работа имаше забавяне поради хаоса, настъпил около неуспешната революция през есента. Дори сега, по-малко от месец след като тя бе потушена, на Андраш още му бе трудно да повярва, че изобщо е имало революция, че обществените дебати на Дружеството на Петьофи — малка група от интелектуалци от Будапеща — бяха се разраснали в мащабни студентски демонстрации, че студентите и техните поддръжници бяха свалили Ерньо Герьо, московската марионетка, и бяха издигнали Имре Над за министър-председател, че бяха бутнали двайсетметровата статуя на Сталин на Площада на героите и в празните му ботуши бяха забили унгарски знамена. Демонстрантите искаха свободни избори, многопартийна система и свободен печат. Искаха Унгария да се отдели от Варшавския договор, но най-много искаха Червената армия да напусне страната. Искаха отново да бъдат унгарци. И в началото Хрушчов се съгласи. Призна Над за министър-председател и започна да изтегля окупационните войски. За няколко дни през октомври на Андраш му се струваше, че Унгарската революция ще е най-бързата, най-чистата и най-успешната в Европа. Един ден Поланер се прибра у дома и разказа, че чул слухове за съветски танкове, които се групират край границата с Румъния. Вечерта в едно кафене в Ержебетварош, където Андраш и Поланер ходеха да слушат как еврейски художници и писатели спорят до късно през нощта, темата на най-разгорещените спорове беше дали западните страни ще се притекат на помощ на Унгария. Радио „Свободна Европа“ бе дало надежда на мнозина да вярват в това, но други настояваха, че нито една западна страна няма да поеме риска да защити държава от съветския лагер. Циниците се оказаха прави. Франция и Великобритания, заети със Суецката криза, не обръщаха внимание на Централна Европа, Америка бе заета с президентски избори и това изобщо не я интересуваше.

Над две хиляди и петстотин души загинаха, а деветнайсет хиляди бяха ранени, когато танковете на Хрушчов навлязоха в страната, за да потушат въстанието. Имре Над се скри в посолството на Югославия и бе вкаран в затвора веднага щом излезе оттам. За няколко дни сраженията приключиха. В следващите седмици почти двеста хиляди души избягаха на Запад, сред тях и Поланер, чиято снимка се появи в един от многобройните вестници, нароили се през двете седмици свобода в Унгария. Беше заснет как помага на млада жена, простреляна в крака на Площада на героите; жената се оказа студентка активистка и Поланер бе обявен за революционер. Плъзнаха слухове за изтезания на задържаните в централата на Тайната полиция на улица „Андраши“ №60 и вместо да се увери лично дали са верни, Поланер реши да рискува и да пресече границата. За негов късмет и за късмет на двестате хиляди бежанци — краткият конфликт бе оставил доста пролуки в Желязната завеса: много от граничарите бяха изпратени да потушават бунтове в градовете във вътрешността.

И тези конфликти бяха потушени, но границата остана по-достъпна за преминаване, отколкото през последните години. Решиха, че и останалите от семейството ще последват Поланер. Откога чакаха възможност да заминат? За тях в Унгария нямаше бъдеще. Знаеха това отпреди революцията, но сега това стана още по-очевидно. Йожеф Хас, който бе избягал в Ню Йорк преди пет години, се опитваше да ги убеди, че ще е много глупаво, ако останат. Беше им намерил апартамент и им обеща да им помогне да си намерят работа. Томаш и Априлиш бяха достатъчно големи, че да прекосят границата пеша, а на Коледа щеше да им се предостави удобна възможност. И така, най-сетне решиха да рискуват. Бяха съобщили новината кодирано в писма до Йожеф, Елизабет и Пол. А сега от другата страна на океана Елизабет започваше да подготвя апартамента, да обзавежда стаите и да набавя всичко, от което щяха да се нуждаят. Андраш се въздържаше да си представя самия апартамент, за да не предизвиква съдбата, но двамата с Клара разказаха на децата за училищата, в които ще учат, за кината с розови неонови надписи, за магазините с огромни щандове с плодове от целия свят. Елизабет им пишеше за тези неща от години и тези образи вече изглеждаха като реалност.

Още по-невероятна се струваше на Андраш възможността да продължи следването си, вероятността да завърши архитектура. Двамата с Поланер си дадоха тържествено обещание, а Матяш се съгласи да се присъедини към тях. През последните единайсет години, изтощени от всекидневната работа, Андраш и Поланер се стараеха да поддържат знанията, които бяха получили в Училището по архитектура. Взаимно си поставяха задания, организираха си предизвикателства да решават проектантски задачи. Дори посещаваха вечерни курсове, но бяха толкова отегчени от сивотата на съветската архитектура, че нямаха желание да продължат. Ню Йорк предлагаше съвсем други възможности. Те не знаеха нищо за тамошните университети, но Йожеф им бе писал, че има много такива. Андраш и Поланер се бяха заклели над чаши токайско вино вечерта преди Поланер да замине, че ще продължат да учат.

— Ще бъдем старци сред момчетата — каза Андраш. — Вече си представям как ще изглеждаме.

— Какви старци? Още дори не сме навършили четирийсет.

— Не помниш ли какво беше? Не знам дали ще имам сили.

— Какво ще стане? — попита Поланер. — Ще ти потече кръв от носа ли?

— И това ще е само началото.

— Да пием за новото начало — вдигна чаша Поланер и два часа по-късно изчезна сред несигурната светлина само с раница на гърба и зелена метална тръба с чертежи.

Днес, в ясната декемврийска утрин, Клара застана до Андраш на прозореца и проследи погледа му към парка и реката. След войната тя се отказа от преподаването и се отдаде на хореографията. Руснаците бяха доволни, че е учила при техен педагог и знае техния език; нищо, че учителят й бил белогвардеец, избягал от Петербург през 1917 година. Унгарският национален балет я назначи на постоянна работа, а държавният вестник се възхищаваше от постановките й. К. Леви е хореограф в духа на истинския съветски балет, пишеше официалната балетна критика. Клара, която от години замисляше бягството на семейството си в Съединените щати, седна на кухненската маса с вестника в ръка и се разсмя.

— Време е да тръгваме — напомни тя сега. — Матяш ще ни чака.

Андраш й помогна да облече сивото си палто и уви шала с цвят на канела около врата й.

— Красива си, както винаги — каза той и докосна ръкава й. — В Париж носеше червена шапка. В Америка пак ще си купиш такава.

— Да бе! — възкликна тя. — Дотам ли я докарахме? Толкова ли съм стара?

— Нямаш възраст. Ти си вечна.

Срещнаха се с Матяш на ъгъла на улица „Пожони“ и булевард „Свети Ищван“. Специално за случая той си бе сложил розов карамфил в бутониерата, жест, който напомняше младежките му години. Бе се завърнал от Сибир по-твърд, вече като зрял мъж, а от очите му струеше гневна, агресивна светлина. Така и не се върна към танците, вече не искаше да слага цилиндър, бяла вратовръзка и фрак. Онази част от него, която изразяваше физически младежкия му ентусиазъм, бе заличена в Сибир. Но сега, в деня, в който щяха да си сменят името, се появи розовият карамфил.

Клара хвана Андраш под ръка, когато пресякоха улица „Перцел Мор“.

— Взех фотоапарат — каза тя. — Надявам се да си в настроение за снимки.

— Винаги готов — отвърна Андраш, който ненавиждаше да се снима. Но Матяш пооправи карамфила в бутониерата си и застана да позира до една улична лампа.

— Чакай да вземем документите — каза Клара.

Пристигнаха пред сивата монолитна сграда, където се помещаваше Министерството на вътрешните работи — сграда, която, доколкото Андраш помнеше, се издигаше на мястото на палат от XVIII в., принадлежал на прочута куртизанка. Палатът бе разрушен по време на обсадата през 1944 година, но самотният бряст, който се виждаше и на гравюри по сградата, още се издигаше зад ниската желязна ограда. Андраш докосна ствола му за късмет и се опита да си представи какво ли ще е да живее в град, където няма да вижда призраци на сгради и на хора навсякъде, накъдето погледне, където ще вижда само онова, което съществува в момента. После с Матяш и Клара изкачиха стълбите и влязоха в пещерата от стъкло и бетон. Чакаха около час, докато служителите, отговарящи за смяната на имената, прелистваха безброй документи, всеки от които трябваше да бъде подпечатан три пъти и подписан от недостъпни началници. Най-сетне името им — старото им име, за последен път — бе изречено и документите бяха в ръцете им: нови лични карти, работни карти и удостоверения за гражданство. Андраш се надяваше, че тези документи съвсем скоро изобщо няма да им трябват. Но беше важно новото им име да бъде записано в унгарските регистри, бе важно да стане официално.

Навън синьото небе бе добило метален сив цвят, а когато излязоха, пристъпиха сред облак сняг. Клара изтича надолу по стълбите, за да настрои фотоапарата, а Андраш и Матяш застанаха с новите документи в ръце. Андраш не очакваше при вида на картите и документите да се просълзи, но сега се разплака. Това все пак бе станало реалност: тази памет, този белег, който щяха да носят цял живот и да предадат на децата и внуците си.

— Стига — каза Матяш и прокара ръкав през очите си. — Това няма да промени нищо.

Беше прав, разбира се. Нищо нямаше да промени миналото — нито скръбта, нито времето, нито спомените, нито възмездието. Но можеха да заминат оттук, щяха да напуснат това място след няколко седмици. Щяха да прекосят океана и да живеят в град, в който Априлиш щеше да израсне без страданията, които бе преживял брат й, без чувството за трагичност, което като че ли висеше във въздуха като кафяв въглищен прах. А Андраш отново щеше да стане студент — ако не младежът, пристигнал в Париж с един куфар и стипендия, то поне мъжът, който знаеше нещо повече за красотата и грозотата на света. А Клара щеше да е с него — Клара, която сега стоеше пред тях с развята тъмна коса, с вдигнати ръце, със скрито зад обектива на фотоапарата лице. Той прегърна брат си и каза:

— Готови сме.

Клара преброи до три на английски — дръзка постъпка в сянката на Министерството на вътрешните работи. И ги засне, двамата мъже на стълбите — Андраш и Матяш Тибор.