Джули Оринджър
Невидимият мост (40)

Четиридесета глава
Кошмарът

Накрая онова, което го удиви, не беше необозримостта на всичко — тя не можеше да се осъзнае, стотиците хиляди мъртви само от Унгария и милионите от цяла Европа — и потискащата мисъл за незначителността, игленото връхче, на което се крепеше всеки живот. Везните между живота и смъртта можеха да се наклонят и от най-дребното нещо: от въшките, които пренасяха тиф, от няколкото капки вода, останали в манерката, от няколкото трохи хляб в джоба. В студената зора на 10 януари 1945 година Андраш лежеше на пода на товарен вагон в унгарски карантинен лагер на няколко километра от австрийската граница. Най-близкият град беше Шопрон, с прочутата си Козя църква. Спомняше си смътно от детството — от урок по история на изкуствата, воден от побелял учител с мустаци като откъснати гълъбови крила — снимка на изсечената в камък западна част на църквата с олтара, където Фердинанд III бе коронясан за крал на Унгария. Според легендата един козел изровил на това място съкровище, което било закопано наново при построяването на храма в чест на Дева Мария. Значи някъде горе на хълма, под църквата, чиято почерняла кула се виждаше и от мястото, на което лежеше, имаше древно съкровище, а тук в карантинния лагер три хиляди мъже умираха от тиф. Андраш витаеше някъде на вълните на треската, а мислите му се носеха пред него като в карнавални костюми. Спомни си смътно как някой бе казал, че хората под карантина имат късмет. Здравите бяха изпратени в австрийски трудови лагери.

Някои факти осъзнаваше. Броеше нещата, които знаеше със сигурност, като стъклени топчета в кесийка, всяко с шарка с цвета на кръв или на морето. Участъкът от Тиса, на който работеха, бе бомбардиран. Това се случи през една необичайно топла вечер в края на октомври, почти пет месеца след пристигането им в лагера. Помнеше как се наведоха в тъмното с Тибор и Йожеф, как ударните вълни разтърсваха земята и изглежда, само по милостта на съдбата тяхната спалня остана невредима. Трийсет и трима мъже бяха премазани в съседното срутило се спално помещение. Загинаха шестима лодкари и половин рота унгарски войници, разквартирувани за през нощта на брега на реката. Осакатената рота 55/10 избяга на запад пред напредващата съветска армия. Седмици наред пазачите им ги тътреха от град на град, разквартируваха ги по селски колиби и плевни или в нивите под открито небе, докато войната бушуваше само на няколко километра от тях. В това време Унгария вече бе паднала в ръцете на Партията на кръстосаните стрели. Хорти се оказа труден за контролиране от германците, под натиска на Съюзниците той спря депортирането на евреи и на 11 октомври тайно договори отделно мирно споразумение с Кремъл. Когато няколко дни по-късно обяви официално примирието, Хитлер го принуди да абдикира и го заточи в Германия заедно със семейството му. Примирието бе анулирано. Ференц Салаши, лидерът на Кръстосаните стрели, стана министър-председател. Новината стигна до трудоваците под формата на нови разпореждания: те вече бяха разглеждани не като принудителни работници, а като военнопленници.

Андраш помнеше подробно всичко това. По-объркващо бе случилото се след това. Замаян от треската, той се опитваше отчаяно да си спомни какво се случи с Тибор. Помнеше, че преди седмици или месеци, в един слънчев ден с Тибор и Йожеф бягаха на запад от Требишов, преследвани от руски танкове и руски огън. Бяха се отделили от ротата си, Йожеф бе излязъл случайно на пътя на германски бронетранспортьор. Беше блъснат и запратен в канавката, където лежеше с извит под необичаен ъгъл крак. Когато Андраш стигна до него, Йожеф лежеше с отворени очи, дишаше бързо и повърхностно, изглеждаше в странно спокойно състояние. Тибор се наведе над него и докосна внимателно крака му, а Йожеф издаде звук, който Андраш никога нямаше да забрави: стържещ многотонен писък, който сякаш раздра небесната твърд. Тибор се отдръпна назад и погледна отчаяно Андраш: морфинът му бе свършил, а всички медикаменти от Будапеща бяха вече изчерпани. Като че ли само след няколко секунди се появи камионетка с маслинен цвят, на чиято броня се развяваха знамена на австрийския Вермахт, а отстрани имаше нарисуван червен кръст. Андраш откъсна жълтата лента от ръкава си, после от ръкавите на Йожеф и на Тибор; така те станаха просто трима мъже в една канавка без самоличност. Австрийските медици слязоха, прецениха, че се нуждаят от спешна помощ, и ги натовариха в камионетката. Малко след това вече се носеха по пътя с невероятна скорост, продължавайки да бягат пред руснаците. Последва оглушителен шум и силна експлозия. Платнището на камионетката се разкъса, подът се превърна в таван, една от гумите описа дъга на фона на облаците. Силна ударна вълна. Бучаща тишина. Някъде наблизо Йожеф викаше баща си. Тибор стоеше невредим сред изсъхнали царевични стъбла и отупваше сняг от ръкавите си. Андраш, усещайки непоносима болка отстрани, лежеше на една бразда в нивата и се взираше в небето, в невероятно високото и необятното млечносиньо небе. Спомни си, че един облак доби формата на Пантеона със загатнати купол и колони. Миг по-късно млечносиньото небе и куполът бяха обгърнати от мрак.

По-късно той отвори очи и го блъсна толкова ярка светлина, че бе убеден, че е умрял. Снежнобели стени, снежнобели завивки, снежнобели пердета, снежнобяло небе през прозореца. После разбра, че лежи на болнично легло под непосилната тежест на тънко памучно одеяло. Лекарят с югославското име Добек свали марлята му и разгледа червената нащърбена рана от най-долното му ребро до пъпа. При вида на раната на Андраш му се повдигна толкова силно, че той се огледа панически за подлога, а движението предизвика пронизваща болка в раната. Лекарят му каза да не мърда. Андраш го разбра, макар че предупреждението бе изречено на език, който не знаеше. Той се облегна назад и заспа дълбоко. Когато се събуди, Тибор седеше на един стол до леглото му със здрави очила, чиста коса, измито лице, а дрипавата му униформа бе сменена с памучна пижама. Обясни му, че е бил ранен, медицинската камионетка се натъкнала на мина. Наложила се спешна операция. Далакът му бил разкъсан, тънките черва прекъснати при терминалния илеум, но всичко това бе оперирано успешно и сега той се възстановяваше. Къде се намирали? В Кошице, Словакия, в католическата болница „Св. Елизабет“ на грижите на словашки монахини. Къде бил Йожеф? Възстановявал се в съседното отделение, кракът му бил раздробен и претърпял сложна операция.

Двамата с Йожеф лежаха в словашката болница седмици наред, Андраш се възстановяваше от тежката рана, а Йожеф от сложната фрактура, докато край тях бушуваше война. Тибор идваше и си отиваше. Помагаше на монахините и лекарите, асистираше при операции, разпределяше новите пациенти. Беше изтощен и мрачен от гледката на тела, надупчени от куршуми и разкъсани от бомби, но в изражението му се долавяше спокойна решителност: занимаваше се с онова, за което бе учил. Руснаците напредвали, разказа той на Андраш, бавно, но неотклонно. Ако болницата можела да издържи на ожесточените сражения, може би скоро ще са в безопасност.

Но след това пристигнаха нацистите, за да разчистят болницата. Използваха думата „евакуация“, макар значението й да не бе едно и също за всички. На това място, където не питаха нито един пациент за религията му, където не се правеше разлика дали си евреин, или не, сега евреите бяха идентифицирани и събрани в един коридор. Андраш и Тибор водеха Йожеф, подхванали го от двете страни, тъй като гипсираният му крак не го държеше. Така тримата отидоха до влака и се качиха във вагона. Отново потеглиха в неизвестна посока, този път на югозапад, към Унгария.

Пътуваха през страната близо седмица. Тибор, доколкото можеше, събираше информация за това, къде се намираха по виковете, които се чуваха, когато влакът спираше, или от малкото, което се виждаше през прозорчето на закованата врата. Минаха през Алшожолца, после през Мезьокьовешд и Хатван, за кратко бяха силно обнадеждени, че може би ще продължат на юг към Будапеща, но влакът замина към Вац. Минаха покрай границата край Естергом и известно време пътуваха покрай заледения Дунав, после през Комаром, Дьор и Капувар към западната граница. През целия път Тибор се грижеше за Андраш и Йожеф, за да продължат да се възстановяват. Когато Андраш повръщаше на пода на вагона, Тибор го почистваше, а когато Йожеф трябваше да използва кофата в дъното, той го завеждаше и му помагаше. Грижеше се и за другите болни, много от които бяха в твърде тежко състояние. Но Тибор не можеше да направи кой знае какво. Нямаше храна, вода, чисти марли и лекарства. Нощем лежеше до Андраш, за да му е топло, и шепнеше в ухото му, за да не полудеят. „Ще ти разкажа приказка“, започваше Тибор, сякаш Андраш беше синът му, останал в Будапеща. „Имало едно време един човек, който говорел с животните. Той им казал еди-какво си. Те му отговорили еди-как си.“ Постепенно цялото тяло на Андраш започна да го сърби, бяха ги нападнали въшки. Няколко дни по-късно получи първите симптоми на треска.

Щом влакът спря, разбраха, че са стигнали до границата. Отново бяха разделени на две групи: които можеха да преминат и които не можеха. Болните от тиф нямаше да бъдат допуснати от другата страна. Щяха да ги настанят в карантинен лагер на границата.

— Чуй ме, Андраш — рече Тибор, преди да ги разделят. — Ще се направя на болен. Няма да се оставя да ме прехвърлят през границата. Ще остана с теб в лагера. Разбираш ли ме?

— Не, Тибор. Ако останеш, със сигурност ще се разболееш.

— А ако продължа напред?

— Ти си лекар. Те имат нужда от теб. Ще те оставят жив.

— Не ги интересува какво умея. Ще остана тук с теб, Йожеф и другите.

— Не, Тибор.

— Да.

В карантинния лагер товарните вагони бяха пригодени за спални помещения. Бяха оставени на гарата на релсите, ред след ред, с товар от мъртви и умиращи мъже. Всеки ден сваляха мъртвите от вагоните на замръзналата земя, по това време на годината нямаше как да ги погребват. Андраш лежеше на пода във вагона само на сантиметри от мъртвите си другари и изгаряше от треска. Не бе получавал вести от Клара от месеци, а нямаше и как да й пише. Второто им дете сигурно вече се е родило. Томаш вече беше почти на три години. Може би ги бяха депортирали. Идваше в съзнание и отново заспиваше, ту с бистър ум, ту замаян, ту потънал в мисли, ту неспособен да разсъждава, докато брат му се измъкваше от карантинния лагер и ходеше до Шопрон за храна, лекарства и новини. Всеки ден Тибор се връщаше с някакви дреболии, които успяваше да намери, беше се сприятелил с един аптекар, който му даваше лекарства и морфин и чието радио хващаше „Би Би Си“. Будапеща се намирала под сериозна заплаха от началото на ноември. От югозапад се приближавали съветски танкове. Хитлер се бил заклел, че ще ги удържи на всяка цена. Столицата започнала да гладува. Тибор никога не би казал тази страшна новина на Андраш, но той го чу да говори с някого пред вагона, треската изостряше слуха му.

Разбра също, че двамата с Йожеф умират. Непрекъснато чуваше „тиф“ и „дизентерия“. Един ден Тибор се върна от града и завари Андраш и Йожеф с купичка боб между тях, бяха успели да изядат половината. Той им се скара и изхвърли боба. „Полудели ли сте?“ Най-лошото при дизентерия бил недовареният боб. Хората умирали от него, но в карантинния лагер не бе останала никаква друга храна. Затова Тибор даваше на Андраш и Йожеф водата от сварения боб, понякога надробена със залъци хляб. Веднъж им даде филии, намазани с конфитюр, който имаше лек дъх на бензин. Обясни им, че докато скитал, стигнал до ферма, ударена от самолет, и в двора й намерил глинена делва с конфитюр. Къде била делвата? Счупена. Тибор носил конфитюра в шепа двайсет километра.

Докато Йожеф се оправяше от храната, която Тибор доставяше, треската на Андраш се засилваше. Дизентерията го изтощаваше. Усещаше постоянна воня, която знаеше, че идва от него.

Студ.

Тибор плаче.

Тибор казва на някого — на Йожеф? — че Андраш си отива. Тибор, коленичил до него, му напомня, че днес е рожденият ден на Томаш.

Андраш решава, че няма да умре днес. Не и на рождения ден на сина си.

В разкъсаните му вътрешности се надига капчица сила.

На следващата сутрин в карантинния лагер се вдигна глъчка. Чу се мегафон. Съобщение: всички, които могат да работят, ще бъдат отведени в Мюрццушлаг в Австрия. Войниците претърсиха вагоните и извлякоха живите навън сред ослепителната студена светлина. Мъж в нацистка униформа изтегли Андраш и го хвърли на релсите. Къде беше Тибор? Къде беше Йожеф? Андраш лежеше, опрял лице на ледената релса, металът гореше кожата, а той бе твърде слаб, за да се помести, взираше се в заскрежения чакъл, в движещите се крака на мъжете наоколо. Отнякъде наблизо се чу стъргане на метал в пръст: копаеха. Това сякаш продължи с часове. Разбра какво се случва. Най-накрая погребваха мъртвите. И той чакаше да бъде погребан. Бе умрял, бе преминал в отвъдното. Не знаеше кога е станало това. Изненада се, че е толкова просто. Нямаше живи и мъртви; всичко беше само един кошмар, а когато върху него се посипа пръст, той, задушавайки се, още изпитваше болка и усещаше студ. Миг по-късно го хванаха за китките и глезените и го вдигнаха във въздуха, усети лекота и започна да пада. Ударът отекна във всичките му стави, в разядените му черва. Воня. Под него имаше тела, телата на мъже. Около него — стени от гола земя. Върху лицето му падна лопата пръст. Вкусът й му напомни за нещо от детството. Той я избутваше от лицето си, но пороят не спираше. Мъжът, който я хвърляше — енергичен черен силует на ръба на трапа, взимаше пръст от една купчина и я изсипваше долу. След малко изчезна някъде и изостави задачата си. А Андраш продължи да лежи в дупката нито жив, нито мъртъв.

Прекара нощта в отворен гроб с пръстта вместо одеяло.

На сутринта някой го задърпа навън.

Отново товарен вагон. И сега.

Сега.

До него имаше купичка боб. Беше ужасно изгладнял. Но наклони купичката към устата си и отпи само от течността. След тази глътка усети как червата му се отпускат, а после усети под себе си топлина.

Мина още ден и се стъмни. Още една нощ. Някой — може би Тибор? — му подаде вода, той се задави, но преглътна. На сутринта изпълзя от вагона, опита се да избяга от собствената си миризма. Кой знае защо, имаше чувството, че умът му е по-бистър. Спря, коленичи и бръкна в джоба си, където държеше хляб, когато имаше. В джоба си намери шепа твърди трохи. Завлече се до една локва, където слънцето бе стопило снега. Гребна с ръка вода от локвата и си направи студена каша, която изяде. Не знаеше, че това бе първата твърда храна, която приемаше от двайсет дни.

 

 

По някое време се събуди. Над него се бе надвесил Йожеф Хас и го подканяше да пийне.

— Хайде, опитай се — рече той и го вдигна под мишниците.

Андраш седна. Над главата му като че ли се разбиваха черни морски вълни. После като по чудо изчезнаха. Видя познатия вагон. До него бе коленичил Йожеф и го придържаше за гърба с две ръце.

— Сега трябва да станеш — каза той.

— Защо?

— Идват да събират мъже за някаква работа. Всеки, който не може да работи, ще бъде застрелян.

Андраш знаеше, че няма да го вземат на работа. Едва успяваше да надигне глава. И после си спомни.

— Тибор?

Йожеф поклати глава:

— Само аз съм.

— Къде е брат ми, Йожеф? Къде е брат ми?

— Трябват им работници. Взимат всеки, който стои на краката си.

— Кой?

— Германците.

— Отвели са Тибор?

— Не знам, Андрашка — отвърна пресипнало Йожеф. — Не знам къде е. Не съм го виждал от дни.

Навън немски гласове събираха мъжете.

— Сега трябва да излезем — настоя Йожеф.

Очите на Андраш се насълзиха: да умре след всичко, което преживя. Но Йожеф го хвана под мишниците и го вдигна на крака. Андраш падна върху него. Той се олюля и извика от болка, счупеният му крак, вече без гипса, явно още не беше заздравял. Но той успя да хване Андраш през кръста и го поведе към вратата на вагона. Плъзна я встрани. Свали Андраш по рампата и го поведе по студената земя на железопътното депо. Тънка остра болка се стрелна от ходилата нагоре по краката на Андраш. Раната от операцията смъдеше силно.

Един нацистки офицер стоеше пред редица трудоваци и оглеждаше мръсните им съдрани шинели и панталони, увитите им с парцали крака. Андраш и Йожеф бяха боси.

Офицерът се изкашля.

— Всички, които искат да работят, да излязат крачка напред.

Всички пристъпиха напред. Йожеф бутна Андраш, но краката му се подкосиха. Той падна на колене на голата земя. Офицерът отиде при него и коленичи, сложи ръка на тила на Андраш и бръкна в джоба на шинела си. Андраш си представи дулото на пистолета, шума, експлозията. За свой срам усети как се напикава.

Офицерът извади носна кърпа. Изтри челото на Андраш и му помогна да стане.

— Искам да работя — каза Андраш. Успя да го каже на немски: Ich möchte arbeiten.

— Как ще работиш? — попита офицерът. — Та ти дори не можеш да ходиш.

Андраш се вгледа в лицето му. Изглеждаше почти толкова гладен и дрипав, колкото трудоваците, не можеше да определи на колко години е. По бузите му, отпуснати и обрулени от вятъра, растеше окосмяване с неясен цвят. На челюстта му имаше малък овален белег. Офицерът разтри белега с пръст, без да сваля замислен поглед от Андраш.

— След няколко минути ще пристигне каруца — каза той най-накрая. — Ще дойдеш с нас.

— Къде ще ходим? — осмели се да попита Андраш. Wohin gehen wir?

— В Австрия. В трудов лагер. Там има лекар, който ще ти помогне.

Всичко като че ли имаше страшен подтекст. Австрия. Трудов лагер. Лекар, който ще му помогне. Андраш се подпря на Йожеф, за да запази равновесие, изправи се на босите си крака и се принуди да погледне нациста в очите. Той отвърна на погледа му, после се обърна рязко и тръгна нататък покрай другите вагони. Изтощен, Андраш се подпираше на Йожеф, докато каруцата пристигне. Нацисткият офицер се приближи с чифт ботуши. Помогна на Андраш и Йожеф да се качат и сложи ботушите в скута на Андраш.

— Хайл Хитлер — изкрещя офицерът и каруцата потегли.

 

 

Краят можеше да настъпи стотици пъти. Краят можеше да настъпи, когато каруцата пристигна в трудовия лагер и работниците минаха проверка, ако инспекторът не беше еврейски отговорник, който се смили над Андраш и Йожеф — разпредели ги в работна бригада, вместо да ги прати в лазарета, въпреки че едва ходеха. Краят можеше да настъпи в деня, в който групата им от сто души не успя да изпълни поставената задача: трябваше да натоварят петдесет палета с тухли в камионите, а те успяха да натоварят само четирийсет и девет, за наказание надзирателите избраха двама мъже — побелял аптекар от Будапеща и обущар от Капошвар — и ги екзекутираха зад тухларната фабрика. Краят можеше да настъпи, когато храната в лагера свърши, ако Андраш и Йожеф, докато копаеха дупка за клозет, не бяха се натъкнали на глинено гърне, заровено в земята: гърне с гъша мас, останало от времето, когато лагерът е бил ферма и жената на фермера е предвидила каква оскъдица ги очаква. Краят можеше да настъпи, ако мъжете в лагера имаха време да довършат работата си — огромен крематориум, в който щяха да ги изгорят, след като ги убият в газови камери или ги разстрелят. Но това не бе краят. На 1 април, докато изтощените и умиращи от глад мъже чакаха да ги отведат от плаца до тухларната фабрика както обикновено, Йожеф бутна Андраш по рамото и посочи към колона автомобили, които се приближаваха с голяма скорост по военния път зад телената мрежа.

— Виждаш ли това? — попита Йожеф. — Днес май няма да работим.

Андраш вдигна глава.

— Защо?

Йожеф посочи към завоя на изток. По набраздения от коловози път се друсаха германски и унгарски бронирани автомобили, някои излизаха от пътя, за да минат напред, други затъваха в дълбоката кал или, изгубили контрол, падаха в канавките. Зад тях, докъдето стигаше поглед, се приближаваха танкове: съветски Т-34, от онези, които Андраш бе виждал в Украйна и в Карпатите. Стана ясно защо отговорникът им не се е появил, макар да минаваше седем: руснаците най-сетне бяха дошли, а германците и унгарците бягаха, за да си спасят кожите. Високоговорителят на лагера излъчи команда всички затворници да се върнат в бараките, да съберат вещите си и да излязат при портата на лагера, за да чакат заповеди за преразпределение. Но Йожеф седна, където си беше, и кръстоса крака.

— Никъде няма да ходя — заяви той. — Нито крачка няма да мръдна. Щом идват руснаците, ще седя тук и ще ги чакам.

Съобщението накара мъжете да се разкрещят, някои хвърляха шапки във въздуха. Стояха на двора и гледаха как нацистките им пазачи и отговорници бягат от лагера, някои пеша, други с джипове и камиони. Никой като че ли не забелязваше неколцината мъже, скупчили се с багажа си край изхода. По високоговорителя не бяха дадени нови заповеди; всички, които издаваха нареждания, бяха избягали. Някои от затворниците се скриха в бараките, но Андраш, Йожеф и много други се качиха на едно възвишение и гледаха битката, която се разиграваше в близките полета. Батальон германски танкове се бе върнал, за да посрещне руснаците, и топовните гърмежи не спираха часове наред. Цял ден и вечерта затворниците гледаха и викаха за съветската армия. След като се мръкна, стрелбата озари небето на изток. Някъде отвъд светлината с цвят на божур се намираше границата с Унгария, а отвъд нея — пътят за Будапеща.

Призори на следващата сутрин една съветска част пристигна да завземе лагера. Войниците носеха сиви куртки и опръскани с кал сини бричове. Ботушите им бяха като по чудо здрави, а кожените ремъци и колани бяха лъснати до блясък. Те спряха пред портите и капитанът им каза нещо на руски с мегафон. Лагерниците бяха чакали трепетно този момент. Бяха направили бели знамена от платнени чували от цимент и ги бяха вързали на тънки клони от липи. Група затворници, които знаеха руски, словаци от пограничен град в Карпатите, се приближиха до руснаците с високо вдигнати клони. Андраш си помисли колко абсурдно е всичко — тези измършавели и сломени мъже да носят знамена, че се предават, сякаш някой би ги объркал с онези, които са ги пленили. Руснаците носеха количка с твърд черен хляб, който раздадоха на хората. Счупиха ключалките на складовете, където офицерите държаха припасите си, и след като напълниха едно ремарке, направиха знак на затворниците да взимат каквото поискат. Трудоваците влязоха в склада като в музей на отдавна отминала епоха. По лавиците имаше луксозни стоки, каквито не бяха виждали от месеци — консерви с кренвирши, круши и грах, цигари, купища батерии и калъпи сапун. Събраха продуктите в парчета от платнища и празни чували от цимент с надеждата, че ще успеят да ги продадат или разменят по пътя за дома. Руснаците ги заведоха в разпределителен лагер на трийсет километра от унгарската граница, където живяха три седмици в мръсни претъпкани помещения, преди да им дадат документи и да ги освободят. Намираха се на двеста и петнайсет километра от Будапеща. Единственият начин да стигнат дотам, беше пеша.

 

 

Не се доверяваха на никого, пътуваха нощем, избягваха последните остатъци бягащи нацисти, които щяха да застрелят всеки изпречил им се на пътя евреин, и съветските освободители, за които се говореше, че могат да ти вземат документите и да те пратят в трудов лагер в Сибир без каквато и да било причина. Заради счупения крак на Йожеф се придвижваха бавно. Той успяваше да извърви не повече от десет километра и спираше от болка. Откъм града, през хълмовете по поречието на Дунав, идваха страшни новини: Будапеща била бомбардирана и срината. Стотици хиляди хора били депортирани. Гладна зима. Онази част от съзнанието на Андраш, която непрестанно мислеше за Клара, се бе стегнала на възел. Той не си позволяваше да си мисли за каквото и да било, освен за собственото си оцеляване. Нямаше да допусне да запомни първите седмици от годината, онази синьо-сива мъгла на ужас, както изглеждаше месец януари 1945 година. Раната от операцията бе заздравяла и бе оставила релефен розов белег, увреденият далак и разкъсаните черва се бяха възстановили. Андраш не мислеше за родителите си, за Матяш, не мислеше за Тибор, който беше изчезнал някъде отвъд австрийската граница. Заедно с Йожеф спяха сред развалини или се заравяха в купи сено и се настаняваха в сладкия уханен мрак, а той се будеше от кошмари, че е погребан жив. Нощем вървяха из гъстите храсталаци покрай един главен път към Будапеща. Една вечер, когато спряха край голяма селска къща, за да разменят немски цигари и батерии за яйца и хляб, научиха от готвачката, че руски танкове са влезли в Берлин. Тя им показа къде могат да се скрият до един люляков храст и да чуят новините по радиото. Сред клоните на люляка те слушаха как говорителят по „Би Би Си“ описва случващото се в германската столица. За Андраш думите на английски приличаха на плетеница от остри гласни и картечен огън от съгласни, но Йожеф знаеше този език. Руснаците, преведе му той, са обградили Райхстага. Хитлер е решил да даде последен отпор.

Една сутрин няколко дни по-късно, докато спяха в някаква къпалня на езерото Балатон под плесенясало платнище, ги събуди камбанен звън. Всички камбани в близкия град Шиофок биеха на пожар, сякаш се бе случило някакво бедствие. Андраш и Йожеф излязоха тичешком от постройката и видяха хората от града да се стичат по улиците към центъра. Последваха тълпата до градския площад, където кметът, измършавял от войната старец в съветска куртка, която му беше голяма, се качи на стълбите на съда и обяви, че войната в Европа е свършила. Хитлер бил мъртъв. Германия била подписала в Реймс безусловна капитулация с Русия. Прекратяването на огъня влизало в сила в полунощ.

Тълпата застина за миг, а после избухнаха радостни възгласи и полетяха шапки във въздуха. В този момент сякаш нямаше значение, че Унгария е била на страната на победените, че бляскавата й столица на Дунав е срината до основи, че държавата сега е под съветски контрол и че народът няма какво да яде, че военнопленниците й още не са се върнали, че мъртъвците й са си отишли завинаги. Важното бе, че войната в Европа е свършила. Андраш и Йожеф се прегърнаха и заплакаха.

 

 

Хълмовете на изток от Буда се бяха раззеленили, безчувствени към мъртвите и скърбящите. Цъфналите дървета изглеждаха почти неприлично на Андраш, като момичета с прозрачни цветни рокли на погребение. Двамата с Йожеф вървяха по разбитите улици от източната страна на хълма с Царския дворец, на върха спряха и се вгледаха смълчани в града. Красивите мостове през Дунава — Марджитхид, мостът Сечени, Ержбетхид, от които Андраш познаваше всеки сантиметър, всички, докъдето стигаше погледът му — бяха рухнали, стоманените им въжета и бетонни подпори бяха потънали в жълтеникавите води на реката. Дворецът бе добил формата на счупен гребен — украшение за коса на римска благородничка, открито при разкопки на древен град. Хотелите на другия бряг бяха сринати — сякаш проснати на речния бряг за молитва.

Онемели от ужас, не смеейки да се погледнат в очите, Андраш и Йожеф се запрепъваха надолу по улиците на стария град към останалата без мостове река. Знаеха, че трябва да я прекосят, знаеха, че каквото и да ги чака, то е на другия бряг, сред руините на Пеща. Близо до „Ибъл Миклош“, площада, кръстен на архитекта, проектирал сградата на операта, намериха място, на което лодкари чакаха пътници. За да ги закарат до другия бряг, размениха шест пакета цигари и дузина големи батерии. Лодкарят, червенобузесто момче със сламена шапка, изглеждаше добре охранено. Докато лодката се плъзгаше към отсрещната страна, Андраш имаше чувството, че нещо раздира дробовете му, диафрагмата му се сви в болезнен спазъм, че едва си поемаше дъх. Продънената лодка напредваше, клатушкайки се през реката, и на два пъти едва не се преобърна, преди да ги остави разтреперани на брега на Пеща. Качиха се на влажния песъчлив бряг, а водата се плискаше в обувките им. После слязоха по каменните стълби и се вгледаха в коридора от порутени сгради. От двете страни на улицата бяха оцелели само няколко постройки, на някои дори се бяха запазили цветните плочки от декоративните мозайки — листенцата и цветята на бароковата украса. Пътят им към центъра на града ги преведе през музей на разрухата: безкрайни купчини тухли, счупени греди, натрошени керемиди, напукан бетон. Мъртвите отдавна бяха прибрани от улиците, но на всеки ъгъл стояха кръстове. Сякаш напълно безразлични към разрушенията, имаше и признаци за обикновен живот: чиста витрина на магазин с хлябове в познати форми, червен велосипед, подпрян на малка тераса, далечен неочакван звън на трамвай. По-надолу от горния етаж на сграда стърчеше скеле на германски самолет. Част от обгореното крило бе паднала на земята, по ръждата личеше, че стои там от месеци. Някакво куче подуши почернелите стоманени ребра на крилото и продължи по улицата.

Вървяха заедно към улица „Нефелейч“, към сградите, в които живееха семействата им — там, където Йожеф се сбогува с майка си и баба си, където Тибор и Илана се преместиха, след като Андраш се прибра, където Андраш и Клара седяха на пода в банята в нощта преди неговото заминаване. Завиха от улица „Тьокои“ и минаха покрай старата зарзаватчийница, в която нямаше зеленчуци, и покрай познатата сладкарница, в която нямаше сладкиши. На ъгъла на улица „Нефелейч“ с улица „Ищван“ имаше куп отломки, планина от гипс, камък, дърво, тухли и керемиди. От другата страна на улицата, където живееха семейството на Йожеф и Тибор и Илана, нямаше нищо. Нямаше дори развалини. Андраш зяпна онемял.

По-късно щеше да си каже: „Тогава си изгубих ума“. Така най-добре можеше да опише усещането, че главата му се е отделила от тялото, че е запратена като евакуираните деца в Европа някъде далеч на скучно и безопасно място. Тялото му се строполи на колене на улицата. Идеше му да си разкъса дрехите, но разбра, че не може да помръдне. Не искаше да слуша Йожеф, не искаше да мисли дали жена му и детето му, или децата му, са излезли от сградата, преди тя да е била разрушена. Не виждаше нищо. Покрай него минаваха хора, а той все стоеше на колене на тротоара.

Щеше да стои така час, два или пет. Йожеф седна на една тухла и зачака. Андраш го усещаше като някаква тънка нишка, която го свързва въпреки волята му с остатъците от света. Премрежените му очи, вперени в руините, се пълнеха със сълзи и изсъхваха, насълзяваха се и изсъхваха отново. Сред мъглата на притъпените му сетива отекна познат звук: звукът на малки копита по паважа, дрънкането на две еднакви звънчета. Звукът се приближаваше, докато не стигна до него, а после спря. Той вдигна очи.

Беше бабата на Клайн с каручката с козлите, прясно боядисана в бяло.

— Боже мой — възкликна тя. — Ти си Андраш, нали? Андраш Леви?

Андраш хвана ръката й и я целуна.

— Помните ме. Слава богу. Знаете ли нещо за жена ми? За Клара Леви? Помните ли я?

— Ставай. Ще те заведа у дома.

 

 

Старата къща на „Франгепан кьоз“ стоеше, потънала в заспала тишина, сред мъгла от прах, издигащ се в следобедната светлина. На двора четири малки козлета душеха кофа с корички хляб. Андраш изтича по каменната пътека до вратата, която стоеше отворена, сякаш за да става течение. Вътре на дивана, където Андраш бе чакал за първата си среща с Клайн, спеше жена му Клара Леви, жива. На другия край на дивана синът му Томаш беше заспал дълбоко с отворена уста. Андраш коленичи до тях като за молитва. Личицето на Томаш беше румено, а очите му потрепваха под затворените клепачи. Клара изглеждаше някак си далечна, дишаше леко, а кожата й бе като сияйно покривало върху трепкащия в нея живот. Един кичур се бе изплъзнал от кока и падаше върху рамото й като усукана връв. В ръцете си държеше спящо бебе в бяло одеялце, обгърнало с ръчичка полуоголената гърда на майка си.

Моята полярна звезда, помисли си Андраш.

Клара се размърда, отвори очи, погледна към бебето и се усмихна. После усети, че в стаята има още някой, непознат силует. Инстинктивно дръпна блузата над гърдата си.

После вдигна поглед към Андраш и примигна, сякаш той бе призрак. Разтри очи и отново го погледна.

Андраш.

Клара.

Викаха имената си в старата стая сред прашната светлина, синът им се събуди и се разплака уплашен, не различавайки радостта от мъката. Но може би в този миг радостта и мъката бяха едно — порой, който изпълваше гърдите и отваряше гърлото: така оцелях без вас, това изгубих, това ни остана, с това трябва да живеем занапред. Бебето нададе тъничко гласче. Бяха заедно — Клара, Андраш, Томаш и малкото момиченце, чието име баща му още не знаеше.