Джули Оринджър
Невидимият мост (26)

Двадесет и шеста глава
Карпатите

През януари 1940 г. рота 112/30 на Трудови войски на унгарската армия беше разпределена в Карпатска Рутения, някъде между градчетата Ялова и Стакчин, недалеч от река Цироха. Унгария анексира тази територия от Чехословакия, след като Германия завзе Судетска област. Местността бе скалиста и дива, с покрити с шубраци върхове, залесени хълмове, заснежени долини и замръзнали каменисти потоци. Когато Андраш прочете за анексирането на Рутения в парижките вестници и видя в кинопрегледите кадри с гористите хълмове, тези земи му се сториха нещо абстрактно — пешка в партията шах на Хитлер. Сега самият той живееше под балдахина на рутенската гора в състава на пътностроителния батальон на унгарските Трудови войски. След като се завърна в Будапеща, всичките му надежди, че визата му ще бъде подновена, бързо се стопиха. Служителят в отдел „Визи“, вонящ на лук и чушки, се изсмя на молбата на Андраш и отбеляза, че той е не само евреин, но и на възраст за военна служба, поради което шансовете му да получи втора двегодишна виза са толкова големи, колко и неговите да прекара следващата си ваканция на остров Корфу с Лили Поне^[1], ха-ха-ха. Началникът на служителя — по-сериозен на вид, но миришещ също толкова зловонно на пури, наденички и пот — разгледа внимателно удостоверението от Училището по архитектура, отправи патриотичен поглед настрани към унгарското знаме и заяви, че не знае френски. Когато Андраш му преведе писмото, началникът каза, че щом в училището толкова държат на него, ще го приемат отново, след като отбие двегодишната си военна служба. Андраш не се отказа да обикаля и паспортната служба ден след ден, все по-разгневен и разтревожен. Август бе към края си. Трябваше да се върнат в Париж. Положението на Клара бе опасно и можеше още повече да се усложни, ако останеха в Унгария. Тъкмо тогава, през първата седмица на септември, в Европа избухна войната.

Под скалъпен претекст — хора от СС, преоблечени като полски войници, бяха инсценирали нападение срещу германска радиостанция в пограничния град Глайвиц — Хитлер изпрати милион и половина войници и две хиляди танка през границата в Полша. Ежедневниците в Будапеща публикуваха снимки на полски конници, понесли се с мечове и копия срещу немските танкови дивизии. На следващия ден снимките във вестника показваха бойно поле, осеяно с посечени коне и останки от старинни брони; ухилени германски войници стискаха до гърдите си набедреници и нагръдници. Вестникът съобщаваше, че частите от брони ще бъдат изложени в новия музей на завоеванията, който в момента се строеше в Берлин. Няколко седмици по-късно, докато Германия и Русия водеха преговори за разпределяне на завладените територии, Андраш получи повиквателна за армията. Унгария щеше да влезе във войната чак след осемнайсет месеца, но мобилизацията на евреите бе започнала още през юли. Андраш се яви в щаба на батальона на улица „Шорокшари“, където научи, че неговата рота 112/30 е разпределена в Рутения. Трябваше да замине след три седмици.

Той съобщи новината на Матяш в магазина за бельо на улица „Ваци“, където брат му подреждаше новата витрина. Групичка строго облечени дами на средна възраст гледаха от тротоара как Матяш окачва поредица от комбинезони, всеки следващ по-къс от предишния — непорочна бурлеска, застинала във времето. Когато Андраш потропа на стъклото, Матяш му направи знак да почака, окачи с карфици един лилав комбинезон и изчезна през малката като за джуджета вратичка в задната част на витрината. Миг по-късно се появи на вратата с човешки размери с преметнат през рамо шивашки сантиметър и набоден с карфици ревер. През последните две години се бе преобразил от костеливо момче в слаб и строен младеж, който вършеше всекидневните си задължения с неосъзнатата грация на балетист. По брадичката му винаги имаше едва набола брада, а на гърлото леко изпъкваше адамовата му ябълка. Той бе наследил тъмната гъста коса от майка им и нейните високи и ясно очертани скули.

— Трябва да облека още две телени момичета — каза той. — Искаш ли да дойдеш с мен? Ще ми разказваш, докато окачвам дрехите.

Влязоха в магазина и минаха през вратичката във витрината.

— Какво ще кажеш? — Матяш посочи към един манекен с тънка талия. — Розовият комбинезон или синият? — Той аранжираше витрините през работно време; бе установил, че така се привличаха клиенти, които искаха да си купят именно изложените дрехи.

— Синият — предложи Андраш. — Познай къде ще бъда след три седмици.

— Сигурно не в Париж.

— В Рутения с ротата си.

Матяш поклати глава.

— Ако бях на твое място, щях да си плюя на петите веднага. Да се метна на първия влак за Париж и да поискам политическо убежище. Да заявя, че отказвам да служа на страна, която приема подаръци под формата на земи от нацистите. — Той забоде една карфица на презрамката на синия комбинезон.

— Не мога да се превърна в беглец. Сгоден съм и ще се женя. А и бездруго френската граница е затворена.

— Тогава избягай другаде. В Белгия. В Швейцария. Сам каза, че Клара не е в безопасност тук. Вземи я със себе си.

— И да се крием по влаковете като скитници ли?

— Защо не? По-добре е, отколкото да те заточат в Рутения. — Но при тези думи Матяш извърна поглед от манекена и се взря мрачно в Андраш. — Наистина се налага да заминеш, така ли?

— Не виждам как бих могъл да се измъкна. Първото разпределение е само за шест месеца.

— Тогава ще те пуснат за няколко дни в отпуск и ще те върнат пак за още шест месеца. След това ще трябва да се връщаш още два пъти. — Матяш скръсти ръце. — Въпреки всичко, мисля, че трябва да избягаш.

— И на мен ми се иска, повярвай ми.

— Клара никак няма да се зарадва на тази новина.

— Знам. Сега отивам при нея. Чака ме при майка си.

Матяш го потупа по рамото и му отвори вратичката. Андраш влезе в магазина, мина през голямата входна врата и помаха на Матяш отвън, докато минаваше покрай жените, които се бяха струпали да го гледат. Почти не му се вярваше, че наближава октомври, а той не е в училището; през последните дни прелистваше трескаво „Пещи Напло“ за новини от Париж. В днешните вестници се съобщаваше за блъсканица по гарите заради евакуацията на шестнайсет хиляди деца в провинцията. Ако с Клара бяха останали във Франция, сигурно и те щяха да напуснат Париж или може би щяха да решат да останат и да посрещнат съдбата си. Но сега той бе тук, в Будапеща, и вървеше по улица „Андраши“ към Варошлигет, към засенчените от дървета улици от детството на Клара. Вече му се струваше напълно нормално да прекара следобеда в къщата на улица „Бенцур“, макар да бе минал едва един месец, откакто пристигнаха в Будапеща. Тогава бяха толкова несигурни какво ще прави Клара, че се страхуваха да отидат в дома й, бяха наели стая на името на Андраш в едно малко затънтено хотелче на улица „Цукор“ и бяха решили, че ще е най-сигурно да предупредят майката на Клара, че дъщеря й се е завърнала в Будапеща, преди тя лично да се появи в дома си. На следващия следобед Андраш отиде на улица „Бенцур“ и се представи на прислужницата като приятел на Йожеф. Тя го покани в хола с розовите и златисти тапицерии, където бе прекарал един неловък час в деня на отпътуването си за Париж. Младата и старата госпожа Хас играеха карти на позлатена масичка край прозореца, а Йожеф се бе изтегнал на фотьойл с цвят на сьомга с книга в ръка. Когато видя Андраш на прага, той се надигна от стола, поздрави го, както се и очакваше, радостно, и изрази съжаление, че и Андраш е бил принуден да се върне в Унгария. Младата госпожа Хас кимна любезно, а старата му се усмихна приветливо. Но явно нещо във вида на Андраш бе привлякло вниманието на майката на Клара, защото миг по-късно тя остави ветрилото от карти на масичката и стана.

— Господин Леви — каза тя. — Добре ли сте? Изглеждате малко блед. — Тя прекоси стаята и му подаде ръка със стоическо изражение, сякаш се подготвяше да чуе лоши новини.

— Аз съм добре. Както и Клара.

Старата госпожа Хас го изгледа с искрена изненада, а майката на Йожеф също се изправи.

— Господин Леви — започна тя, явно несигурна как да го предупреди да не е прекалено словоохотлив пред сина й.

— Коя е Клара? — попита Йожеф. — Нали нямаш предвид Клара Хас?

— Точно нея имам предвид. — И той разказа как преди две години е занесъл писмото за Клара от майка й и как след това са се запознали. — Сега тя живее под името Моргенщерн. Познаваш дъщеря й Елизабет.

Йожеф се отпусна бавно на тапицирания стол с вид, сякаш Андраш го бе ударил с юмрук.

— Елизабет ли? — възкликна той. — Да не искаш да кажеш, че Елизабет Моргенщерн е дъщеря на Клара? На моята изгубена леля Клара? — Йожеф явно си спомни за слуховете относно връзката на Андраш с майката на Елизабет Моргенщерн, защото го изгледа по-остро и го зяпна, сякаш го виждаше за първи път.

— Защо сте дошли? — попита младата госпожа Хас. — Какво искате да ни кажете?

Накрая Андраш съобщи онова, за което беше дошъл: че Клара не само е добре, но е и тук, в Будапеща, и е отседнала в хотел във Ференцварош. Очите на старата госпожа Хас се насълзиха, а после в изражението й се прокрадна страх. Тя попита защо Клара е поела такъв ужасен риск.

— Опасявам се, че отчасти вината е моя — призна Андраш. — Наложи се да се върна в Будапеща. А с Клара сме сгодени.

При тези думи в стаята настъпи хаос. Майката на Йожеф окончателно изгуби самообладание, с писклив панически глас тя попита как е възможно подобно нещо, а после заяви, че не иска и да знае, че всичко това е абсурдно и немислимо. Повика прислужницата и нареди да й донесе хапчетата за сърце, а после накара Йожеф веднага да отиде до банката и да доведе баща си. Миг по-късно тя отмени заповедта с мотива, че ако Дьорд си тръгне неочаквано от работа по средата на работния ден, може да предизвика ненужни подозрения. В същото време старата госпожа Хас разпитваше Андраш къде е Клара в момента, дали е в безопасност и кога може да я види. Андраш, озовал се в центъра на тази суматоха, не знаеше дали ще си тръгне от този дом все още като годеник на Клара и дали брат й и жена му няма да приложат някакви езотерични сили, които да разтрогнат връзката между жена от класата на Клара и един обикновен студент. Йожеф Хас вече гледаше Андраш отчуждено, дори враждебно — смесица от объркване, разочарование и най-тревожното за Андраш — с недоверие.

Скоро стана ясно, че няма как да попречат на старата госпожа Хас веднага да отиде при дъщеря си. Тя вече бе наредила да изкарат колата и искаше Андраш да я придружи. Шофьорът щеше да ги остави на половината път до хотелчето на улица „Цукор“ и от там да извървят пеша останалото разстояние. Йожеф, без да се сбогува с Андраш, заведе майка си на горния етаж да я успокои. Майката на Клара с поглед показа колко нелепо намира поведението на снаха си. Тя наметна палто и двамата с Андраш забързаха към паркираната отпред кола. По пътя тя го помоли да й разкаже дали Клара е добре, как изглежда сега и дали иска да види майка си.

— Това е най-голямото й желание. Сигурно го знаете.

— Осемнайсет години! — прошепна госпожа Хас и замълча измъчено.

Колата ги остави в началото на улица „Андраши“, Андраш хвана госпожа Хас под ръка и я поведе напред. Кичур коса се измъкна от кока й от бързане, а припряно завързаният шал се изхлузи от врата й; Андраш едва успя да хване правоъгълника виолетова коприна, докато влизаха в тясното фоайе на хотела. В подножието на стълбището от ковано желязо майката на Клара се смълча от притеснение. Тя изкачи стълбите с преднамерено бавна крачка, сякаш се нуждаеше от време да репетира наум някои от хилядите варианти, по които си бе представяла този миг. Когато Андраш й посочи, че са стигнали до етажа, тя го последва безмълвно по коридора и го проследи как вади ключа от джоба си. Клара стоеше до прозореца в бежова рокля, стиснала носна кърпичка. Лицето й бе обляно от обедното слънце. Майка й се приближи до нея като замаяна, хвана я за ръцете, погали я по лицето, прошепна името й. Клара, разтреперана, я прегърна и се разплака. Андраш наблюдаваше как се взират мълчаливо една в друга. Това беше пълна противоположност на сцената при заминаването на Елизабет: сега едно изчезнало дете се завръщаше и илюзиите се бяха превърнали в реалност. Макар тази среща да се случваше на неугледния последен етаж в тясна хотелска стая на една невзрачна улица в Будапеща, той имаше чувството, че става свидетел на някаква неземна връзка, толкова удивителна, че неволно извърна поглед. Пред очите му се стопи разстоянието между миналото и настоящето на Клара, сега вече не му се струваше немислимо двамата да започнат нов живот заедно. Тогава разправиите в паспортната служба на Будапеща още не бяха започнали. Френската граница още бе отворена. Всичко изглеждаше възможно.

Сега, четири седмици по-късно, бе разбрал със сигурност, че не могат да се върнат в Париж, както се надяваха. И което бе още по-лошо: скоро щеше да се раздели с Клара и да замине в далечна, непозната гора. Когато този следобед пристигна на улица „Бенцур“ с новината, която бе съобщил и на брат си, за свое облекчение видя, че там го чака само Клара. Тя помоли да им сервират чай в любимата си стая на горния етаж — красив будоар с диван под прозореца с изглед към градината. Разказа на Андраш, че като малка идвала тук, когато искала да остане сама. Наричаше помещението Заешката стая заради прекрасната гравюра на Дюрер, която висеше на стената над камината: млад заек в полупрофил, приклекнал с наострени уши. Клара стъкна огън и нареди да донесат сладки с чая. Но щом Андраш й каза за повиквателната, двамата седнаха смълчани и само се взираха в чинията с парчетата щрудел с орехи и маково семе.

— Трябва да се прибереш в Париж веднага щом отворят френската граница — промълви най-сетне Андраш. — Ужасявам се при мисълта в каква опасност се намираш.

— В Париж не е по-безопасно. Всеки момент могат да започнат бомбардировки.

— Можеш да заминеш в провинцията при госпожа Апфел. Можеш да отидеш в Ница.

Клара поклати глава.

— Няма да те оставя тук. Ще се оженим.

— Лудост е да оставаш — възрази той. — Рано или късно ще се разбере коя си.

— В Париж вече не ми остана нищо. Елизабет замина, ти си тук. Майка ми и Дьорд също са тук. Не мога да се върна във Франция, Андраш.

— А приятелите ти, ученичките ти, целият ти живот?

Клара отново поклати глава.

— Франция е във война. Ученичките ми са в провинцията. Така или иначе, ще трябва да затворя школата, поне за известно време. Може би войната ще е кратка. Ако имаме късмет, ще е свършила, преди да си отбил военната си служба. Тогава ще получиш виза и ще се приберем заедно.

— А дотогава тук ли ще стоиш, където си в опасност?

— Ще живея тихо с твоето фамилно име. Няма да има причина да ме търси. Ще дам под наем апартамента и студиото в Париж и ще наема малко жилище в еврейския квартал. Може дори да давам частни уроци на няколко момичета.

Андраш въздъхна и разкри лицето си.

— Ще се поболея, като си мисля, че живееш извън закона в Будапеща.

— Живеех извън закона и в Париж.

— Но тогава законът беше много по-далеч!

— Няма да те оставя сам тук в Унгария — заяви Клара. — Точка по въпроса.

 

 

Андраш никога не се бе осмелявал и да мечтае, че с Клара ще се оженят в синагогата на улица „Дохан“, нито че родителите му и Матяш ще могат да присъстват на венчавката; не бе и мечтал, че семейството на Клара също ще може да дойде — майка й, която бе заменила черните одежди на вдовица с розова коприна, разплакана от радост, младата госпожа Хас, стиснала устни и изправила гръб в свободно падаща рокля „Вионет“, братът на Клара Дьорд, чиято любов към сестра му го бе накарала да преодолее всички резерви към Андраш, и Йожеф Хас, който наблюдаваше мълчаливо и дистанцирано церемонията. Венчалният им балдахин беше молитвеният шал на Бела Късметлията, а венчалният пръстен на Клара бе обикновена златна халка, принадлежала някога на майката на Бела. Ожениха се през един октомврийски следобед в двора на църквата. Не можеше и дума да става за голяма церемония вътре в обителта. Не биваше да оповестяват брака си публично по никакъв начин, освен в документите, чрез които фамилията на булката да бъде променена и тя да се отдалечи още повече от някогашната Клара Хас. Клара не можеше да стане унгарска гражданка поради един нов антиеврейски закон, приет през май, но все още можеше легално да вземе фамилията на Андраш и въз основа на това да подаде молба за разрешително за пребиваване. Бащата на Андраш лично прочете на глас брачния договор, подготвен за тази роля в училището за равини. А майка му, притеснена от няколкото събрали се гости, подаде чашата, която Андраш трябваше да счупи с крак.

Нито по време на бракосъчетанието, нито на последвалия обяд на улица „Бенцур“ никой не спомена, че на Андраш му предстои веднага да замине за Рутения. Но тази тъжна мисъл бе надвиснала над всички събития от деня. Оказа се, че Йожеф няма да сподели съдбата му — семейство Хас бяха успели да го спасят от военната служба, като бяха подкупили държавен чиновник. Освобождаването бе пропорционално на богатството на Хас: бяха принудени да дадат на въпросния служител вилата си на езеро Балатон, където Клара бе прекарвала летата като дете. Студентската виза на Йожеф бе подновена и той щеше да се върне в Париж веднага щом отворят френските граници, макар никой да не знаеше кога ще стане това и дали Франция ще допусне на своя територия граждани на държави, съюзници на Германия. Родителите на Андраш нямаха възможност да откупят освобождаването му. От дъскорезницата изкарваха толкова, че едва да свързват двата края. Клара предложи да попитат брат й дали не може да помогне, но Андраш отказа дори да обсъждат този въпрос. На първо място имаше опасност властите да се усъмнят във връзката между Андраш и семейство Хас, а той не искаше и да е финансово бреме за Дьорд. Отчаяна, тя поиска да продаде апартамента и студиото си в Париж, но Андраш не й позволи изобщо да обмисля такъв вариант. Апартаментът на улица „Севинье“ бе нейният дом. Ако положението й в Унгария стане по-опасно, тя трябва веднага да се върне във Франция, каквото и да й коства това. А за решението имаше и друга, не толкова практична причина: докато Клара е собственичка на апартамента и студиото, те все още можеха да вярват, че някой ден ще се завърнат в Париж. Андраш ще изкара двете години военна служба; дотогава, както бе казала Клара, войната може би ще е свършила и двамата ще се върнат във Франция.

През няколкото прекрасни часа по време на празненството на улица „Бенцур“ Андраш успя почти да забрави за предстоящото си заминаване. В голямата галерия, от която бяха изнесени всички мебели, го вдигнаха на стол до невестата му, а двама музиканти засвириха циганска музика. След това той, Матяш и баща им танцуваха заедно, хванати под ръка, и се въртяха, докато им се зави свят. Йожеф Хас, който не можеше да се откаже от ролята на домакин дори на сватба, която явно не одобряваше, се грижеше чашите с шампанско постоянно да са пълни. А Матяш, според обичая да разсмее булката и младоженеца, изпълни степ в стила на Чарли Чаплин със сгъваем бастун и цилиндър, който все му се изплъзваше. Клара се смя до сълзи. Бледото й чело порозовя, а няколко къдрици се бяха измъкнали от кока на тила й. Но Андраш не успя да забрави напълно, че всичко това е мимолетно, че скоро ще трябва да я целуне за сбогом и да се качи на влака за Карпатска Рутения. Така или иначе, радостта му бе помрачена. Не му убягнаха нито хладното държане на младата госпожа Хас, нито всички напомняния колко различен е бил животът на Клара в Унгария от неговия. Майка му, колкото и елегантно да изглеждаше в сивата си рокля, като че ли се страхуваше да държи изящната чаша за шампанско, баща му почти нямаше за какво да си говори с брата на Клара, а още по-малко с Йожеф. Ако Тибор бе тук, мислеше си Андраш, може би щеше да намери начин да изгради мост между двете страни. Но Тибор го нямаше, както и другите трима, поради чието отсъствие денят му се струваше някак си нереален: Поланер и Розен, които въпреки всичко ги бяха поздравили с телеграми, и Бен Яков, който продължаваше да мълчи. Андраш знаеше, че и Клара изпитва болка на фона на щастливото събитие: сигурно и тя си мислеше за баща си и за Елизабет отвъд океана.

Обсъдиха войната и евентуалната роля на Унгария в нея. Сега, след падането на Полша, каза Дьорд Хас, Англия и Франция могат да окажат натиск върху Германия да прекрати огъня, преди Унгария да бъде принудена да се притече на помощ на съюзника си. На Андраш това му се струваше малко вероятно, но денят изискваше да гледа оптимистично на събитията. Беше средата на октомври, един от последните топли следобеди за годината. Ниските слънчеви лъчи огряваха чинарите, а в градината като разлят мед се стелеше златиста мараня. Когато слънцето се сниши към стената на двора, Клара хвана Андраш за ръка и го изведе навън. Заведе го в един ъгъл на градината зад живия плет, където под водопад от бръшлян имаше каменна пейка. Той седна и я взе в скута си. Кожата на врата й беше топла и влажна, а уханието на рози се смесваше с едва доловимия солен дъх на пот. Тя сведе лице към неговото и когато я целуна, той усети вкуса на сватбената торта.

Този миг Андраш си спомняше нощем в полите на Карпатите. Този миг, както и вечерта, която последва в апартамента им в хотел „Гелерт“, му идваше наум. Меденият им месец бе кратък: само три дни. Но сега тези спомени го поддържаха жив, сякаш бяха хляб: мигът, в който се регистрираха в хотела като съпруг и съпруга, облекчението, изписано по лицето й, когато най-сетне останаха сами в стаята, изненадващата й срамежливост в брачното ложе, извивката на шията й сред разхвърляните чаршафи, когато се събудиха на сутринта, неочакваната тежест на брачната халка на пръста му. Сега, докато работеше, му се струваше неуместен лукс да носи пръстена не само заради контраста на златото с мръсотията и сивотата наоколо, но и защото той беше част от интимния им личен живот. „Ani lʼdodi vʼdodi li“, бе казала Клара на иврит, когато сложи халката на пръста му — стих от „Песен на песните“: „Аз принадлежа на моя любим и моят любим принадлежи на мен“. Той беше неин и тя бе негова, дори тук, в Карпатска Рутения.

Андраш и колегите му живееха в празна ферма в едно изоставено селце край каменна кариера, която отдавна бе изчерпала гранита си. Той не знаеше откога фермата е изоставена от обитателите си, в плевнята като призрак бе останал само лек мирис на животни. В нея спяха петдесет мъже — двайсет обитаваха преустроен курник, трийсет спяха в конюшнята, а други петдесет в новопостроена барака. Капитаните на взводовете, командирът на ротата, лекарят и отговорниците на отрядите спяха в къщата, където разполагаха с истински легла и вътрешна канализация. В плевнята на всеки се полагаше метален нар и гол дюшек, пълен със слама. Пред всяко легло стоеше дървена кутия с идентификационния номер на собственика й. Храната беше оскъдна, но я получаваха редовно: кафе и хляб за закуска, картофена супа или фасул за обяд и пак супа и хляб за вечеря. Разполагаха с достатъчно дрехи, за да не мръзнат: шинели и зимни униформи, вълнени долни дрехи, вълнени чорапи, корави черни ботуши. Шинелите, ризите и панталоните им бяха почти същите като униформите в останалата част от унгарската армия. Единствената разлика бе зелената буква „М“, зашита на реверите им, която обозначаваше Munkaszolgálat — Трудови войски. Никой обаче не изричаше тази дума, всички казваха накратко Трудовото. Колегите му казваха, че в Трудовото е като в другите части на армията, разликата е само в това, че тук животът ти не струва и пукната пара. В Трудовото, казваха те, плащат като на всички останали, отбиващи военната си служба: достатъчно, че семейството ти да гладува. В Трудовото нямаха за цел да те убият, а само да те използват, докато изпиташ желание да се самоубиеш. И разбира се, имаше и друга съществена разлика: всички в неговата рота бяха евреи. Унгарското Министерство на отбраната намираше за опасно да остави евреите да носят оръжие. Смятаха ги за неблагонадеждни и ги изпращаха да секат гори, да строят пътища и мостове, да издигат казарми за войските, които щяха да бъдат разпределени в Рутения.

Имаше обаче и привилегии, които Андраш не бе очаквал. Тъй като беше женен, получаваше допълнително заплащане и парична помощ за жилищно настаняване. Имаше трудова книжка с унгарския кралски печат, плащаха му два пъти месечно с държавни чекове. Можеше да изпраща и получава писма и колети, макар и всички те да минаваха проверка. И тъй като имаше бакалавърска степен, го назначиха за трудов офицер. Отговаряше за отряд от двайсет души. Носеше офицерска фуражка и нашивка върху джоба си, а членовете на отряда му трябваше да му козируват и да се обръщат към него с „господине“. Той трябваше да проверява присъстващите и да организира нощния караул. Двайсетте му подчинени се обръщаха към него с някои от молбите и проблемите си, а в случаи на спорове, той отсъждаше кой е прав. Два пъти седмично докладваше на командира на ротата за състоянието на отряда си.

Рота 112/30 бе изпратена да чисти горски масиви, където през пролетта предстоеше да започне изграждането на път. Сутрин ставаха по тъмно и се миеха с вода от разтопен сняг, обличаха се и нахлузваха скованите си от студа ботуши. На слабото мъждукане на огъня в печката с дърва изпиваха горчивото си кафе и изяждаха дажбата хляб. Следваше утринна физзарядка: лицеви опори, наклони, клякания. После по команда на сержанта се строяваха на двора с брадви, преметнати на рамо като пушки, и тръгваха с маршова стъпка в мрака към гората.

Единственото чудо, с което Андраш бе благословен на това място, беше неговият партньор в работата. Мъжът се оказа не друг, а Мендел Хоровиц, с когото шест години бяха съученици в Дебрецен и който бе подобрил рекорда на сто метра гладко бягане и дълъг скок в квалификациите за Олимпийските игри през 1936 година. За цели десет минути Мендел бе член на унгарския национален отбор — след последния му скок някой бе наметнал официалното сако на отбора на раменете му и го бе завел до масата за регистрации, където секретарят на отбора записваше данните на класиралите се атлети. Но третият въпрос след „име“ и „родно място“ беше „вероизповедание“ и на него Мендел се провали. Той, естествено, знаеше предварително, че евреите не се допускат за участие, и се яви на квалификациите в знак на протест и с надеждата, че ще направят изключение за него. Изключение, разбира се, не направиха — решение, за което ръководството на отбора по-късно съжаляваше, защото рекордът на Мендел беше с цяла десета от секундата по-добър от времето, с което Джеси Оуенс спечели златния медал.

Когато Мендел и Андраш се видяха за пръв път в железопътното депо на Трудови войски в Будапеща, последваха толкова възклицания и потупвания по гърба, че и двамата започнаха военната си служба с мъмрене. Мендел имаше сурово лице, извита във формата на буквата V уста и стърчащи вежди. Беше родом от Заласабар и бе учил в дебреценската гимназия на издръжка на чичо си по майчина линия, който настояваше племенникът му да учи за математик. Но Мендел нямаше математически способности, нито пък се насочи към спортна кариера въпреки таланта си. Той искаше да стане журналист. След разочарованието от олимпийските квалификации бе започнал работа като коректор в будапещенския вестник „Вечерни новини“. Скоро след това започна да пише и статии — сатирични журналистически миниатюри, които пускаше тайно в пощенската кутия на главния редактор под псевдоним и които от време на време биваха отпечатвани. Бе работил във „Вечерни новини“ една година, преди да го мобилизират, като бе оцелял след масовите уволнения заради новата ограничителна квота от шест процента за евреите, работещи в пресата. Той се стори на Андраш твърде оптимистично настроен за разпределението им в Карпатите. Каза, че обичал да ходи в планината, да стои на открито и да работи с ръцете си. Не възразявал дори срещу тежката работа на дървосекач.

Андраш сигурно също нямаше да има нищо против работата, ако инструментите бяха по-остри, храната — по-обилна, сезонът — по-топъл, и ако сам си беше избрал това занимание. За всяко отсечено в безбрежната гора дърво си имаха нещо като ритуал. Мендел нанасяше първия удар с брадвата, а Андраш поставяше триона за напречно рязане в процепа. След това двамата хващаха всеки своята дръжка, навеждаха се и започваха да режат. Докато прорязваха външните пръстени на дънера, от него се разнасяше сладкият аромат на дървени стърготини, а когато острието достигнеше по-навътре, съпротивлението ставаше по-силно. Налагаше се да пъхат тънки стоманени клинове в отвора, за да не се затваря, а към центъра на дънера, където дървесината ставаше по-плътна, острието започваше да се изкривява. Понякога им трябваше по половин час, за да издълбаят трийсетина сантиметра от дървесината в центъра. После следваше двойно по-дългото прорязване до другия край и финалната битка. Когато им оставаха само няколко сантиметра, пъхаха повече клинове и изваждаха триона. Мендел извикваше: „Пазете се!“, и блъсваше силно дървото. Чуваше се пропукване, стъблото се килваше и горните клони тупваха на земята до колегите им, които работеха в съседство. Това беше истинската смърт на едно дърво, мислеше си Андраш, мигът, в който то престава да се извисява вертикално, в който се превръщаше в дървесина. Падащото дърво създаваше силно въздушно течение, клоните прорязваха въздуха със свистенето на тонове материал, който летеше към земята. Когато стволът се стовареше върху пръстта, гората се разтърсваше под тежестта му и вибрациите минаваха през подметките на Андраш, пронизваха костите чак до темето, където отекваха в черепа му като оръжеен изстрел. Следваше ехо — мълчаливата молитва на дървото. И сред тази тишина гръмваше командата на бригадира: „Продължавайте! Работете!“. Клоните трябваше да се нарежат на дърва за огрев, голите дънери да се завлекат до огромните ремаркета, за да бъдат превозени до гарата, където щяха да ги натоварят и изпратят във вътрешността на Унгария.

Двамата с Мендел бяха добър екип — един от най-бързите, и си заслужиха похвалите на бригадира. Но Андраш не изпитваше удовлетворение, бяха нарушили живота му, бяха го разделили не само с Клара, но и с всичко останало, което бе важно за него през последните две години. През октомври, когато трябваше да помага на Льо Корбюзие за чертежите на спортния клуб в Индия, той сечеше дървета. През ноември, когато трябваше да подготвя макета си за изложбата на третокурсниците, той сечеше дървета. И през декември, когато трябваше да се яви на семестриалните изпити, той сечеше дървета. Знаеше, че войната временно е нарушила учебния процес, но досега занятията сигурно вече са подновени; Поланер, Розен и Бен Яков — и още по-лошо, онези злобари, които му се подиграваха, след като спечели Наградата на амфитеатъра — щяха да направят още една крачка към дипломирането си, да чертаят въображаеми сгради с равни черни линии върху пауса. Приятелите му сигурно продължаваха да се събират всяка вечер в „Синият гълъб“, да живеят в Латинския квартал, потопени в обичайното си ежедневие.

Или поне така си мислеше той, докато Клара не му изпрати колет с писма, сред които имаше и поща от Париж. Андраш научи, че Поланер се е записал в Чуждестранния легион.

Ех, да можеше и ти да се запишеш с мен — пишеше той. — Сега съм на подготовка във Военната академия. Тази седмица се научих да стрелям с пушка. За пръв път в живота си изпитвам горещо желание да боравя с оръжие. Във вестниците непрекъснато се съобщава за какви ли не зверства: войници от СС залавят преподаватели, художници, момчета скаути и ги екзекутират по градските площади. Товарят полските евреи на влакове и ги пращат в мочурищата около Люблин. Родителите ми все още са в Краков, но са отнели фабриката на баща ми. Ще се бия с Райха и ако трябва, ще умра.

Оказа се, че Розен планира да емигрира в Палестина с Шалхевет.

Този град е безкрайно отегчителен без теб — беше написал приятелят му с небрежния си почерк. — Вече нямам търпението да продължа да уча. При условие че Европа е във война, образованието ми се струва безсмислено. Но няма да се хвърлям под танковете като Поланер. Предпочитам да остана жив и да работя. Шалхевет мисли да основем малка фондация, която да помага на евреи да напускат Европа. Ще намери богати американци, които да я финансират. Тя е умно момиче. Може би ще успее. Ако всичко върви както трябва, ще заминем през май. От сега нататък ще ти пиша само на иврит.

Бен Яков, изтощен психически от събитията от предходната година, си бе взел почивка от училище и се прибрал при родителите си в Руан. Тази новина Андраш научи не лично от него, а от Розен, който бе сигурен, че съвсем скоро Бен Яков ще пише на Андраш. И сред писмата той наистина откри телеграма, изпратена на адреса на Клара в Будапеща. Андраш, не се сърдя за нищо. Въпреки всичко, оставам твой приятел до гроб. Бог да те пази. Бен Яков.

Самата Клара му пишеше всяка седмица. Бе получила безпроблемно разрешително за пребиваване и поне за държавата тя бе Клер Леви, родената във Франция съпруга на унгарец на служба в Трудови войски. Даде под наем апартамента на улица „Севинье“ на полски композитор, който бе избягал в Париж, а композиторът пък познавал учителка по балет, която искала да наеме студио, така че и балетната школа бе наета. Сега Клара живееше в апартамент на улица „Кирай“ и си бе намерила студио, както се надяваше. Даваше уроци на няколко частни ученички и скоро щеше да започне да обучава и малки групи. Живееше тихо и изолирано, виждаше се с майка си всеки ден, а в неделните следобеди се разхождаше с брат си в парка. Двамата ходиха на гроба на учителя й Виктор Романков, който бе починал от инсулт, след като двайсет години беше преподавал в Кралското балетно училище. Клара пишеше, че в Будапеща отвсякъде я заливат спомени. Понякога напълно забравяла, че вече е възрастна жена, често бродела из къщата на улица „Бенцур“ и очаквала да види всеки момент баща си жив, брат си като висок гимназист, детството си — непокътнато. Понякога писмата й бяха меланхолични, но във всички пишеше, че най-много й липсва Андраш. Казваше му обаче да не се страхува за нея, тя била добре, обстановката изглеждала безопасна.

Въпреки това Андраш, естествено, се страхуваше, но все пак му носеха утеха писмата от нея, съобщенията, че се чувства в безопасност или поне достатъчно сигурно, че да го твърди. Винаги носеше последното й писмо в джоба на палтото си. Когато получеше ново, преместваше старото в кутията при купчината писма, които държеше вързани със зелената й панделка. Беше сложил сватбената им снимка в папка с мраморна шарка на „Померанц и синове“. Както му се струваше, през най-дългата зима в живота му той не спираше да брои дните до отпуска си.

 

 

През пролетта гората се изпълни с уханието на земя и птичи песни от зори до здрач. Като че ли за една нощ по прозорците на празните къщи по пътя към гората се появиха нови завеси. По полетата тичаха деца, по пътищата се срещаха велосипедисти, а от крайпътните ханчета се носеше аромат на печени наденички. Обещаният отпуск бе отложен за края на лятото, командирът каза, че има твърде много работа, за да позволят ротата им да остане в намален състав.

 

 

Слава богу, че зимата свърши — пишеше майка му. — Всеки ден се тревожех. Моят Андрашка в онази планина, в онзи страшен студ. Знам, че си силен, но майките винаги си мислят най-лошото. Сега обаче мога да си представя нещо по-хубаво: че ти е топло, работата ти върви по-леко и не след дълго ще се прибереш у дома. В подножието на планината, където Андраш и ротата му се трепеха през безкрайните месеци, сега се събираха унгарци, за да подишат чист въздух, да ядат горски плодове с прясна сметана и да плуват в ледените езера. Но за войниците от Трудови войски работата продължаваше. Сега, след като земята се бе стоплила и размекнала и дърветата по трасето за пътя бяха изсечени, трудова рота 112/30 трябваше да изкорени гигантските дънери, за да се подравни теренът и да се насипе с чакъл. Летните месеци се появиха на хоризонта с обещание за горещи дни сред асфалт и катран. Пролетното слънцестоене дойде и си замина. Изглеждаше, че нищо няма да се промени. През юли пристигна нов колет от Клара, а с него и новини от Тибор и Франция.

Тибор и Илана се бяха оженили през май след дълъг годеж и продължителни увещания на родителите й. Някой си равин Ди Самуеле се бе застъпил за младата двойка. Той се оказал толкова добър посредник, че родителите на Илана поканили Тибор на вечеря за Шабат. Въпреки това — пишеше Тибор — имах чувството, че баща й ще ме фрасне в лицето. За тях аз бях злодеят, а не Бен Яков, аз бях мъжът, който бе придружил дъщеря им във влака. Всеки път, когато се опитвах да кажа нещо, свързано с тълкуването на Библията, баща й се изсмиваше, сякаш моето невежество му доставяше удоволствие. Майката на Илана умишлено не ми подаваше храна. По средата на вечерята Всевишният обаче се намеси рисковано: бащата на Илана се свлече от стола си и едва не умря от инфаркт. Спасих му живота със сърдечен масаж, докато повикаха истински лекар. В крайна сметка той оживя, а аз се превърнах в героя на вечерта; синьор и синьора Ди Сабато си промениха мнението за мен. С Илана се оженихме месец по-късно. Върнахме се в Унгария, когато визата ми изтече, и сега живеем в Будапеща недалеч от прекрасната ти съпруга. Стараем се да й правим компания и да уредим документите ми, за да можем да се върнем в Италия. Заведох Илана да се запознае с мама и татко. Те много я харесаха, тя също ги хареса много, а татко си пийна и в края на вечерта ни подкани да ходим да му правим внуци. А що се отнася до малкия ни брат, той продължава да е все така необуздан. Този месец ще дебютира на сцената на клуб „Пайнепъл“, където хората ще плащат доста пари, за да го гледат как танцува степ върху бял роял. Успял е някак си да изкара зрелостните си изпити. Още аранжира витрини на магазини и има повече клиенти, отколкото може да обслужи. Приятелката му обаче го зарязала заради някакъв негодник. Изпраща ти поздрави и една снимка.

На снимката беше Матяш с цилиндър, бяла папийонка и фрак, с бастун в ръка, поставил единия си крак пред другия така, че се виждаше късче от металната подметка на обувката му.

Не спирам да мисля за теб — продължаваше Тибор. — Надявам се, че няма да се наложи да използваш медикаментите, които ти изпращам с писмото, но за всеки случай се опитах да събера нещо като походна аптечка. Междувременно оставам твой, притеснен за теб и уверен в силата ти, любящ брат Тибор.

Следващото писмо беше от Матяш, с дата от 29 май, написано с разкривени от гняв букви.

И аз получих повиквателна — съобщаваше той на Андраш. — Проклети негодници. Никога няма да ме накарат да им работя. Хорти разправя, че ще защити евреите. Лъжец! Приятелят ми от гимназията Дюла Кон загина в Трудовите войски миналия месец. Получил остри болки в корема и вдигнал висока температура, но въпреки това го пратили да работи. Оказало се апендицит. Умрял три дни по-късно. Беше колкото мен — на деветнайсет години.

Последното писмо беше от Клара, с пъхната в него изрезка от вестник със снимка на Осемнайсета германска армия, която марширува по улиците на Париж, и огромен нацистки флаг, окачен на „Хотел дьо Вил“. Андраш седна на нара и се взря в снимките. Спомни си първото си кратко пътуване през Германия, както му се струваше, преди милион години, престоя в Щутгарт, когато се опита да си купи хляб в пекарна, в която не пускаха евреи. Там видя червените знамена да висят по фасадата на гарата — изблик на националсоциалистически плам — дълги колкото пететажна сграда. Не искаше да повярва на онова, което пишеше в статията: че същият флаг сега се развява от всяка държавна сграда в Париж, че Пол Рейно, наследникът на Даладие, е подал оставка, че министър-председателят Филип Петен е заявил, че Франция ще сътрудничи на Хитлер за формирането на една нова Европа. Дори „Свобода, братство, равенство“ беше заменено с нов лозунг: „Труд, семейство, държава“. Носеха се слухове, че всички евреи, записали се като доброволци във френската армия, ще бъдат отстранени от батальоните си, вкарани в затвора и в концентрационни лагери, от които после щяха да бъдат депортирани на изток.

Поланер. Андраш произнесе името на глас сред влажния, с миризма на слама въздух в спалното помещение. Очите му пареха. Беше на хиляди километри, напълно безпомощен, не можеше да направи нищо. Хитлер вече бе взел онова, което искаше от Полша. Бе окупирал Люксембург, Белгия и Холандия, Чехословакия и Югославия, държеше Италия като член на Тристранния пакт, имаше Унгария за съюзник, а сега и Франция. Хитлер щеше да спечели войната и какво щеше да стане тогава с евреите в завладените територии? Дали ще ги принуди да емигрират, да ги депортира в мочурищата в сърцето на разрушена Полша? Не можеше дори да предположи какво ще стане.

Андраш излезе в залятия от лунна светлина двор, за да прочете писмото от Клара. Нощта бе влажна, над избуялата след юнските дъждове трева на плаца се стелеше мъгла. Войникът на пост пред вратата на плевнята го поздрави. Всички се познаваха и никой не си мислеше, че някой ще реши да дезертира. Тук, в Карпатска Рутения, нямаше къде да отидат. Скоро всички щяха да получат първия си отпуск и безплатен превоз до Будапеща. Андраш си избра един от големите камъни край плаца, където луната пробиваше най-ярко през няколко подобни на носни кърпи облака в небето.

Скъпи Андрашка, Франция падна. Почти не мога да повярвам, макар и в момента да го пиша черно на бяло. Светът е полудял. Госпожа Апфел ми писа, че цял Париж е избягал на юг. Наистина имам късмет, че съм тук, в Унгария, вместо във Франция под някой нацистки флаг.

Благодаря ти за писмото от 15 май. Какво облекчение е да разбера, че си добре и че си преживял зимата. Сега остават само няколко месеца, докато си дойдеш. Междувременно искам да знаеш, че аз съм добре — или поне колкото мога да съм добре без теб. Вече имам двайсет и пет ученички. Всички са талантливи деца, всички са еврейчета. Какво ще стане с тях, Андраш? Не споделям страховете си, естествено, репетираме и те напредват.

Майка е добре. Дьорд и Елза също. Йожеф е добре. Братята ти са добре. Всички сме добре! Това трябва да пише човек в писмата. Но ти знаеш как сме всъщност, любов моя. Всички тръпнем от страх. Животът ни е обгърнат от несигурност. Непрекъснато мисля за теб — това поне е сигурно. Нямам търпение да дойде по-скоро денят, в който ще те видя.

С обич,

Твоя К.