Джули Оринджър
Невидимият мост (30)

Тридесета глава
Барна и генералът

Вечерта, когато се прибра в апартамента на улица „Нефелейч“, не спомена пред Клара нито за разговора си с брат й, нито че е ходил при Новак. Каза й само, че се е разхождал дълго из града и си е мислил с какво може да се захване, когато приключи военната си служба. Чувстваше, че Клара е забелязала колко притеснен и разсеян е, но не го накара да обясни на какво се дължи настроението му. Явно това, че на следващата сутрин се връщаше в Банхида, й се бе сторило достатъчна причина. Двамата вечеряха мълчаливо в кухнята, сложили столовете си един до друг пред малката маса. После в дневната слушаха плоча на Сибелиус и гледаха как гори огънят в камината. Андраш носеше мекия вълнен халат, който Клара му бе купила, и пантофи от агнешка кожа. Не можеше да си представи по-уютно място, но на другия ден той щеше да замине и Клара да остане сама да се справя с всичко. Колкото по-уютно му ставаше, колкото по-доволна и сънена изглеждаше Клара, облегната на възглавниците на дивана, толкова по-тежко му бе да си представи какво ги очаква в бъдеще. Дьорд беше прав да не казва на сестра си за случилото се. Струваше си да премълчи, за да я вижда спокойна. Тя цялата сияеше, докато обясняваше как бременността е променила тялото й и каква утеха за нея е да говори за това с майка си. Клара започна да гали Андраш нежно, искаше да се любят и той се зарадва, че ще се разсее. Но когато легнаха в леглото и тялото й го изненада с новите си форми, се наложи да извърне лице. Страхуваше се тя да не забележи, че крие нещо от нея, и да не настои да разбере какво.

Щом се върне в Банхида, поне тази опасност ще му бъде спестена. Досега никога не се бе радвал така, че му предстои тежка работа. Ще заглуши мислите си с безкрайно товарене на въглища в прашни вагонетки, с безкрайно бутане и дърпане на вагонетките по релсите. Можеше да изтощава крайниците си с физзарядката, да се нагърби с черната работа — чистенето на спалните, рязането на дърва за огрев, изнасянето на боклука от кухнята — с надеждата, че изтощен, ще заспива, преди в съзнанието му да нахлуят тревогите. Дори да успееше да се спаси от тях, после щеше да остане в плен на сънищата си. В един от тях, който се повтаряше най-често, той заварваше Илана на легло в болница в град, който не бе Париж, но не бе и Будапеща, на косъм от смъртта. После се оказваше, че това не е Илана, а Клара, и Андраш разбираше, че трябва да й даде от своята кръв, но не знаеше как да я прелее от своите вени в нейните. Стоеше край леглото й със скалпел в ръка, а тя лежеше бледа и уплашена. Решаваше, че първо трябва да пререже китката си и после да му мисли. Нощ след нощ се будеше в мрака сред кашлящи и хъркащи мъже, убеден, че Клара е умряла и че той не е направил нищо, за да я спаси. Единствената му утеха беше, че военната служба най-сетне щеше да приключи на 15 декември — две седмици преди термина на Клара. Знаеше, че е глупаво да възлага всичките си надежди на тази дата, след като Трудови войски не спазваха обещанията си към военнослужещите; опита се да си напомни за всички разочарования, които бе преживял през първата година от службата си. Но имаше само тази дата и се бе вкопчил в нея като в някакъв талисман. Петнайсети декември, петнайсети декември — повтаряше си я тихичко, докато работеше, сякаш така въпросният ден щеше да настъпи по-бързо.

Една сутрин, когато се чувстваше особено отчаян, отиде на молитвената служба преди работа. Група мъже се събираха в празен склад всеки ден призори, някои от тях имаха малки молитвеници, в които си отбелязваха страниците, като подгъваха ъгълчетата им, и разполагаха с миниатюрна Тора, от която четяха в понеделник, четвъртък и събота. Заметнат с талига си, Андраш се усети, че не мисли за молитвите, а както често се случваше по време на религиозни ритуали, за родителите си. Когато им съобщи, че Клара е бременна, баща му отговори, че веднага ще заминат за Будапеща. Андраш не го прие на сериозно, родителите му мразеха да пътуват. Ненавиждаха шума, разходите и тълпите и не понасяха блъсканицата в Будапеща. Но няколко седмици след това те бяха отишли да видят Клара и бяха останали при нея три дни. Майката на Андраш й бе обещала да дойде пак, преди бебето да се роди, и да остане, докато Клара има нужда от нея.

Сигурно се досещаше, че това ще успокои Андраш. Тя най-добре знаеше как да го утеши, да го накара да се чувства в безопасност, което бе правила през цялото му детство. По време на безмълвната молитва Амида си спомни една случка от Коняр: за шестия рожден ден му бяха подарили метално цирково влакче с навиваща се пружина и с малки тенекиени животинки, които подрънкваха зад решетките на вагоните. Вагоните се отваряха и той можеше да вади от тях слоновете, лъвовете и мечките, с които след това изнасяше представления на манеж, очертан в прахоляка. Играчката бе пристигнала от Будапеща в червена картонена кутия. За децата в Коняр нямаше по-прекрасна играчка и Андраш се превърна в обект на гневна завист, най-вече от страна на две руси момчета, които един ден го подгониха, опитвайки се да го хванат и да му вземат влакчето. Андраш бягаше, притиснал червената кутия към гърдите си, към майка си, която тупаше черги върху дървена рамка на двора. Когато чу стъпките на момчетата, тя се обърна. В този момент Андраш бе на не повече от три метра от нея. Но преди да успее да я достигне, се спъна в корените на едно ябълково дърво и полетя напред. Червената кутия изхвърча от ръцете му и описа дъга, докато той протягаше длани да се подпре. С ловко движение майка му хвърли тупалката и хвана кутията. Стъпките на преследвачите му спряха. Андраш надигна глава и видя как майка му хваща кутията с влакчето под мишница и вдига тупалката с другата си ръка. Тя не подгони момчетата, просто стоеше, вдигнала тупалката — дебела пръчка с телена мрежа на единия край. Макар Андраш да знаеше, че тя е добродушна жена и никога не бе удряла синовете си, стойката й подсказваше, че е готова да набие нападателите на Андраш със същата сила, с която бе тупала чергите. Андраш се изправи, а русите момчета побягнаха надолу по пътя, оставяйки след себе си облачета прах. Майка му му подаде червената кутия и го посъветва известно време да държи влакчето си у дома. Андраш влезе в къщата с чувството, че тя е свръхестествено същество, готово да му се притече на помощ в труден момент. Това усещане се изпари бързо — малко след това замина да учи в Дебрецен, където тя не можеше да го пази. Но тази случка остави дълбок отпечатък в съзнанието му. Усещаше силата й и сега сякаш преживяваше наново онзи миг: червената картонена кутия на живота му летеше във въздуха, а майка му бе протегнала ръце да я хване.

 

 

Когато не бе погълнат от мисли за Клара, той мислеше за братята си. Пощенското помещение на поделението се превърна в източник на постоянен страх. Всеки път, когато минеше покрай него, си представяше телеграма, в която се съобщаваше ужасяваща новина за Матяш. Откакто го изпратиха на изток, не бе получавал вести от него, а усилията на Дьорд да му помогне оставаха без успех. Дьорд бе писал до няколко висши офицери от Трудови войски, но му отговориха, че никой няма да се занимава с подобен дребен проблем по време на война. Ако искал да уреди освобождаването на Матяш от служба, трябвало да се свърже с батальонния командир на момчето в Белгород. След като поразпитал допълнително, Дьорд разбрал, че батальонът на Матяш е приключил службата си в Белгород, бил изпратен още по-далеч на изток и сега щабът на командването на батальона бе разположен някъде край Ростов на Дон. Дьорд засипал командира с телеграми, но не получил отговор седмици наред. Накрая получил кратка, написана на ръка, бележка от секретаря на батальона, с която го информираха, че ротата на Матяш се изгубила сред снежните бури на руската зима. Установили местонахождението им по радиовръзката няколко седмици по-рано, но оттогава комуникационните линии били прекъснати и сега не можели да определят със сигурност къде точно се намират.

Значи това трябваше да си представя: брат му Матяш някъде далеч сред снеговете, връзката с щаба на батальона му е прекъсната, ротата му гази в снега, където е все по-студено и все по-опасно. Какво ли ядеше? С какво ли се обличаше? Къде спеше? Как можеше Андраш да лежи в леглото си нощем и да яде хляб всяка сутрин, когато брат му е изгубен някъде из Украйна. Дали Матяш си мислеше, че Андраш не се е опитал да му помогне или че Дьорд Хас му е отказал? Кой бе виновен за сегашните му страдания? Дали Едит Новак, която бе издала тайната на Клара? Или онези полицаи, които някога бяха нападнали Клара? Или самият Андраш, чиято връзка с Клара бе повишила неимоверно цената на свободата на брат му? Или Миклош Хорти, чието желание да възстанови териториите на Унгария, го бе въвлякло във войната, или Хитлер, чиято лудост го бе изпратила в Русия? Колко ли още мъже като него се бяха озовали сред суровата зима и още колко щяха да загинат, преди войната да свърши?

Изпитваше известна утеха, че поне Тибор е далеч от фронта. Неговите писма пристигаха от Трансилвания нередовно в зависимост от капризите на военната поща. Минаваха три седмици, без да получи вест от него, после наведнъж пристигаха няколко писма, после пак нищо за две седмици. За времето, прекарано в Карпатите, тонът на Тибор от небрежно шеговит бе станал измъчен и монотонен. Скъпи Андраш, пореден ден в строене на мостове. Илана ми липсва ужасно. Тревожа се за нея всяка минута. Тук непрекъснато стават злополуки. Днес колегата ми Розенцвайг си счупи ръката. Сложна, открита фрактура. Естествено, нямам шини, нито гипс, нито антибиотици. Наложи се да шинирам костта с парче дъска от пода на казармата. Или: Миналата седмица осем души се разболяха от пневмония. Трима умряха. Колко скърбя, като си помисля за това! Ако не ме бяха изпратили със строителите, можех да ги спася от обезводняване. И още едно писмо, в което пишеше само: Скъпи Андрашка, не мога да спя. Илана вече е в двайсет и първата седмица от бременността. Миналия път пометна в двайсет и втората. Андраш нямаше търпение да пише на Тибор за онова, което бе разбрал в Будапеща, но не искаше да товари брат си и със своите страхове. Андраш обаче не бе сам в тревогите си, всяка седмица от улица „Бенцур“ пристигаха по два плика с цвят на слонова кост, изпълнени с успокоения. Едното беше от Дьорд — Няма новини, но няма и нови заплахи. Всичко е постарому. — А другото носеше печата на майката на Клара — Скъпи Андраш, уверявам те, че мислим за теб и желаем да се прибереш час по-скоро. Как само липсваш на Клара, скъпо момче! И колко щастлива ще бъде тя, когато си дойдеш. Лекарят казва, че бременността й върви добре. Веднъж тя изпрати на Андраш малък пакет, чието съдържание явно беше толкова съблазнително, че в кутията бе останала само бележката: Андрашка, изпращам ти малко сладкиши. Ако ти харесат, ще ти пратя още. Андраш занесе кутията в спалнята, за да я покаже на Мендел, който се разсмя гръмогласно и предложи да я поставят на някоя лавица като илюстрация на живота им в Банхида. Утеха му носеше и присъствието на Мендел, двамата щяха да се уволнят по едно и също време и да се приберат в Будапеща с един и същи влак. Поне така планираха, докато зачертаваха кутийките в ръчно направения календар, а дните ставаха все по-студени и далечните хълмове се обагряха в кафяво.

Но на 25 ноември, в деня, чиято сива пустота докара силна снежна буря, пристигна телеграма от Дьорд, която чакаше Андраш в администрацията. Той разкъса плика с треперещи ръце и прочете, че Клара е родила снощи, пет седмици преди срока. Имаха син, но бил много болен. Андраш трябвало веднага да се прибере.

Мина дълго време, преди да успее да помръдне или да проговори. Другите войници от опашката се опитваха да го побутнат настрани, за да стигнат до гишето; цял ден ли щял да стои там? Андраш стигна до вратата и излезе, олюлявайки се, на снега. Тази вечер бяха пуснали лампите в лагера рано. Те образуваха сияещ ореол около правоъгълния двор, нарушаван само от отблясъка на по-ярките и по-високи лампи от двете страни на административната сграда. Андраш тръгна към дъгата от светлина, сякаш вървеше към портал, който щеше да го отведе мигновено в Будапеща. Имаше син, но той бе много болен. Син. Момче. Неговото и на Клара. На петдесет километра. На два часа път с влак.

Стражите, които обикновено стояха на пост пред вратата, бяха отишли на вечеря. Андраш влезе, без никой да го спре. Мина покрай кабинети с електрически печки, телефони и циклостилни машини. Не знаеше къде е кабинетът на майор Барна, но се насочваше по интуиция към сърцето на сградата, следвайки архитектурните линии на властта. Кабинетът на майора се намираше точно там, където и Андраш би го разположил, ако бе проектирал сградата. Но вратата беше заключена. И Барна бе отишъл да вечеря. Андраш се върна навън сред фучащия сняг.

Всички знаеха къде е офицерската столова. Тя бе единственото място в Банхида, откъдето долиташе мирис на истинска храна. Там не поднасяха рядък бульон и твърд хляб, а пилешко и картофи, гъбена супа, телешка яхния, пълнени зелки и всичко това вървеше с бял хляб. Работниците, които бяха разпределени да носят въглища или да изнасят боклука от офицерската столова, се измъчваха от уханието на тези ястия. Никой от работниците, освен онези, които прислужваха на офицерите, нямаше право да влиза в столовата, тя се охраняваше от двама въоръжени войници. Но Андраш тръгна към сградата без страх. Имаше син. Първите му радостни мисли се бяха смесили с физическата нужда да защити детето си, да застане със собственото си тяло между него и всичко, което би могло да го нарани. И Клара: щом бебето бе тежко болно, тя също се нуждаеше от него. Не го бе грижа за въоръжените стражи. В момента го интересуваше само да излезе от Банхида.

Не познаваше стражите на вратата, сигурно бяха нови от Будапеща. Това бе добре дошло за Андраш. Той се приближи към вратата и се обърна към по-ниския и набит войник, който имаше вид, сякаш миризмата на месо и печени чушки бе истинско мъчение за него.

— Телеграма за майор Барна — заяви Андраш и вдигна синия плик в ръката си.

Войникът го изгледа с присвити очи на светлината от лампите. Между тях прехвърчаха снежинки.

— Къде е адютантът? — попита той.

— На вечеря е също — отвърна Андраш. — Ковач от свързочното ми нареди да я донеса лично.

— Остави я на мен — каза войникът. — Ще се погрижа да я получи.

— Наредиха ми да я предам и да изчакам отговор.

Ниският набит пазач погледна към колегата си — едър като бик войник, почти заспал на поста си. После повика Андраш с пръст и наведе глава към неговата.

— Какво искаш всъщност? — попита той. — Трудоваците не носят телеграми на командира на лагера. Може и да съм нов тук, но не съм идиот. — Той прикова с поглед Андраш, а Андраш по инстинкт каза истината.

— Жена ми роди пет седмици преждевременно. Бебето е болно. Трябва да се прибера у дома. Искам да помоля за отпуск при извънредни обстоятелства.

Войникът се изсмя.

— По средата на вечерята ли? Сигурно си луд.

— Не мога да чакам. Трябва веднага да си замина.

Войникът, изглежда, се замисли какво може да се направи. Той погледна през рамо към столовата, после отново към едрия си колега.

— Хей, Мохач — извика той. — Ще поемеш ли поста вместо мен за малко? Трябва да заведа този човек вътре.

Едрият сви рамене, съгласи се, ръмжейки, и почти веднага изпадна отново в полусънното си състояние.

— Влизай — подкани го войникът. — Първо трябва да те пребъркам.

Андраш го последва безмълвен във вестибюла и се остави да го претърсят. След като стражът се увери, че той не носи оръжие, го хвана за лакътя и му нареди:

— Върви след мен. И не говори с никого, разбра ли?

Андраш кимна и двамата се вмъкнаха в изпълнената с глъчка офицерска столова. Дългите маси бяха подредени в редици, а офицерите седяха според ранга си. Барна вечеряше с лейтенантите си на маса върху подиум. До него седеше офицер с висок ранг, когото Андраш не бе виждал досега — стегнат побелял мъж с куртка с ярък ширит и рамене, обкичени от нашивки. Той имаше твърда брада, подстригана старомодно, и монокъл в златна рамка. Приличаше на стар генерал от Световната война.

— Кой е този? — попита Андраш войника.

— Нямам представа. Нищо не ми казват. Но изглежда, си избрал подходящо време да се представиш. — Той заведе Андраш при друг войник, който стоеше мирно до главната маса, наведе се към ухото му и му прошепна няколко думи. Войникът кимна и отиде при адютанта на една от предните маси, наведе се и му каза нещо, а адютантът вдигна очи от чинията си и изгледа Андраш със смесица от учудване и съжаление. Изправи се бавно от пейката и отиде до главната маса, където козирува на майор Барна и повтори съобщението, като хвърли поглед през рамо към Андраш. Барна сбърчи вежди и стисна устни. Достолепният стар офицер вдигна въпросително поглед.

Барна се изпъчи.

— Къде е този Леви? — изграчи той.

Андраш никога досега не бе чувал някой да произнася името му така, сякаш изрича ругатня. Той с мъка задържа раменете си изправени и отвърна:

— Тук съм, господине.

— Излез напред, Леви — нареди му майорът.

Барна му даваше тази команда за втори път. Андраш помнеше какво се бе случило първия път. Той направи няколко крачки напред и заби поглед в пода.

— Разбирате ли, господине — обърна се Барна към офицера с ордените до него, — затова трябва много да внимаваме какви свободи даваме на работниците. Виждате ли тази хлебарка? — посочи той Андраш с ръка. — И преди съм го наказвал. Веднъж се осмели да се държи безочливо, а ето че сега пак го прави.

— И какво е направил първия път? — попита генералът, както се стори на Андраш, с подигравателна нотка, като че ли би му доставило удоволствие да чуе как някой се е държал безочливо с Барна.

Но Барна явно не долови това.

— Когато пристигна тук — каза той и присви очи към Андраш. — Да не мислиш, че съм забравил, Леви? Наложи се да му отнема званието. — Барна се усмихна на възрастния офицер. — Той се опита да си го задържи, но аз го наказах.

— Защо сте му отнели званието?

— Защото някъде си е загубил част от пениса — отвърна Барна.

Столовата избухна в смях, но генералът се намръщи и сведе поглед към чинията си. Барна изглежда не забеляза и това.

— А сега е дошъл при нас с важна молба — продължи майорът. — Защо не се приближиш да кажеш какво искаш, Леви?

Андраш направи крачка напред. Нямаше да позволи Барна да го сплаши, но пулсът му биеше оглушително в слепоочията. Той вдигна телеграмата, която стискаше.

— Моля за разрешение за отпуск по семейни причини, господине.

— И какво е толкова спешно? — ухили се Барна. — Жена ти има нужда някой да я изчука ли?

Мъжете наоколо отново избухнаха в смях.

— Уверявам те, че този проблем ще се разреши и без теб — продължи Барна. — Винаги става така.

— С ваше разрешение, господине — започна Андраш отново със задавен от гняв глас.

— Какво държиш в ръката си, Леви? Адютант, донеси ми тази хартийка.

Адютантът взе телеграмата от Андраш. Той никога не се бе чувствал толкова унижен и ядосан. Стоеше на около два метра от Барна, за миг можеше да го сграбчи за гърлото. Тази мисъл го поуспокои, докато наблюдаваше как Барна чете телеграмата. Майорът вдигна вежди развеселен и изненадан.

— Кой да предположи — обърна се той към мъжете в столовата. — Госпожа Леви току-що е родила. Леви е станал баща.

Мъжете започнаха да ръкопляскат, да подвикват и подсвиркват.

— Но бебето е много болно. Прибери се веднага. Лоша работа.

Андраш потисна желанието да скочи върху Барна. Прехапа устни и заби очи в пода. Не искаше да го застрелят.

— Е, значи няма смисъл да те пускам в отпуск сега — заяви Барна. — Щом момчето е толкова болно, значи можеш да се прибереш, когато умре.

Оглушителната тишина нахлу в ушите на Андраш като преминаващ влак. Барна огледа залата, подпрял ръце на масата, мъжете изглежда разбираха, че се очаква от тях отново да се изсмеят, и се размърдаха с пресилен смях.

— Свободен си, Леви — рече Барна. — Сега искам да си изпия кафето на спокойствие.

Преди някой да успее да помръдне, възрастният офицер удари с ръка по масата.

— Това е позорно — изправи се той разгневен, обърна се към Барна и свъси вежди. — Вие сте позор.

Барна се усмихна криво, сякаш и това бе част от шегата.

— Не ми се подсмихвайте, майоре — каза генералът. — Извинете се веднага на този войник.

Барна се поколеба за миг, после кимна към стража, който бе довел Андраш:

— Махни този боклук от погледа ми.

— Не ме ли чухте? — попита генералът. — Наредих ви да се извините.

Погледът на Барна се стрелна от Андраш към генерала и после към офицерите по масите.

— Приключихме с това, господине — каза той тихо, но Андраш бе достатъчно близо и го чу.

— Не сте приключили, майоре — възрази генералът. — Слезте от подиума и се извинете на този човек.

— Моля?

— Чухте ме добре.

Офицерите ги наблюдаваха смълчани. Барна стоя неподвижно дълго време, изглежда, разкъсван от вътрешна борба. Цветът на лицето му се промени от червен до лилав и накрая до бял. Генералът стоеше до него със скръстени на гърдите ръце. Нямаше как да не се подчини. Барна слезе от подиума и отиде при Андраш. Спря се пред него и с гримаса, като че ли преглъщаше лекарство, протегна ръка. Андраш хвърли признателен поглед към генерала и пое ръката на Барна. Но щом докосна дланта на майора, той се изплю в лицето му и го удари с ръката, която Андраш бе докоснал. Без дума повече майорът мина през редиците от маси и излезе навън. Андраш избърса с ръкав изтръпналото си от болка лице.

Генералът стоеше по средата на подиума и гледаше към офицерите, насядали по пейките. Всички бяха застинали: работниците, които сервираха на офицерите, стояха в ъглите на залата с мръсни чинии в ръце, готвачът бе спрял да дрънчи с тенджерите в кухнята, офицерите мълчаха, оставили вилици и лъжици до чиниите.

— Кралската унгарска армия бе посрамена от случилото се тук — каза генералът. — Когато постъпих във войската, първият ми командир беше евреин. Той бе смел човек и загина при Лемберг, докато служеше на страната си. Независимо каква е Унгария сега, тя не е държавата, за която той загина. — Генералът взе смачканата телеграма и я подаде на Андраш. После хвърли салфетката си на масата и нареди на младия страж да заведе Андраш в генералските покои.

 

 

Генерал Мартон бе настанен в най-големите и най-удобни стаи в Банхида, което означаваше, че разполага със спалня и дневна, ако студената и неприветлива кутийка, в която се озова Андраш, можеше да се нарече дневна. В нея имаше само пепелник и два груби дървени стола, толкова тесни и с толкова прави облегалки, че предразполагаха само към съвсем кратко сядане. Стаичката бе обляна от електрическа светлина. Камината не бе запалена. Един помощник опаковаше багажа на генерала в съседната стая. Докато Андраш стоеше до вратата и чакаше да чуе какво ще каже генералът, той нареди да докарат колата му.

— Няма да остана тук нито миг повече — каза на уплашен на вид секретар, който се суетеше край него. — Инспекцията ми в този лагер приключи. Съобщи на майор Барна, че заминавам.

— Да, господине — отвърна секретарят.

— Иди в администрацията и донеси досието на този човек. Побързай.

— Да, господине — повтори секретарят и излезе набързо.

Генералът се обърна към Андраш.

— Кажи ми сега, колко време ти остава до края на военната служба?

— Две седмици, господине.

— Две седмици. И на фона на цялото време, прекарано в армията, две седмици дълъг период ли ти се струват?

— При сегашните обстоятелства, господине, ми се струват цяла вечност.

— Какво ще кажеш да се измъкнем заедно от този ад?

— Не ви разбирам, господине.

— Ще уредя да те уволнят от Банхида — каза генералът. — Достатъчно си служил вече. Не мога да ти гарантирам, че няма да те мобилизират пак, особено при сегашната несигурна ситуация. Но мога да те закарам в Будапеща още тази вечер. Ще пътуваш в колата ми. Аз тръгвам веднага. Изпратиха ме да направя проверка в лагера на Барна, тъй като възнамеряваха да го повишат, но вече видях достатъчно. — Той извади кутия цигари от джоба на куртката си, изтръска една, но после я прибра. — Какъв простак е този човек. Не може да поведе и магаре, да не говорим за трудова рота. Не евреите са проблемът, а хора като него. Кой мислиш, че ни забърка в тази каша? Да водим война едновременно срещу Великобритания и срещу Русия! Как мислиш, че ще свърши тази работа?

Андраш не можеше да размишлява по този въпрос. В момента го вълнуваше друго нещо, много по-важно за него.

— Правилно ли ви разбирам, господине? — попита той. — Мога ли да замина за Будапеща тази вечер?

Генералът кимна отсечено.

— Най-добре си събери багажа. Тръгваме след половин час.

В спалнята не можеха да повярват на онова, което им разказа Андраш, и когато приключи с историята, последваха дрезгави възгласи. Мендел целуна Андраш по двете бузи и му обеща да се отбие на улица „Нефелейч“ веднага щом се върне в Будапеща. Когато трийсетте минути изтекоха, всички излязоха да видят как черната кола спря пред входа и шофьорът помогна на Андраш да сложи платнената си чанта в полегатия багажник. Кога за последен път някой бе помагал на работниците да вдигнат тежък предмет? Кога за последен път някой от тях се бе возил в кола? Мъжете се скупчиха до стълбите пред спалнята с развяващи се от вятъра окъсани шинели и Андраш се почувства виновен, че ги напуска.

— Как ми се иска и ти да дойдеш — каза той на Мендел и го прегърна.

— Остават само две седмици — успокои го той.

— Какво ще правиш с „Хапещата муха“?

— Може би е време да спра изданието. И без това всички мухи измряха — усмихна се Мендел.

— Тогава ще се видим след две седмици — каза Андраш и стисна рамото му.

— Късмет, Парижанче.

— Да тръгваме — подкани го шофьорът. — Генералът чака.

Андраш седна на предната седалка и затвори вратата. Моторът изрева и потеглиха към офицерските спални. Когато стигнаха, личеше, че Барна и генералът отново бяха спорили; виждаше се как Барна крачи гневен из стаята, а генералът се появи на вратата с пътническа чанта в ръка. Шофьорът натовари чантата в багажника и генералът седна на задната седалка, без да продума.

Преди Андраш да успее да осъзнае, че наистина си заминава, че повече никога няма да се върне във вонящите на сяра въглищни мини на Банхида, колата вече бе излязла през портала. През целия път в мрака се чуваше само бръмченето на двигателя и скърцането на гумите в снега. Докато фаровете осветяваха безкрайните ята снежинки, Андраш си спомни онзи новогодишен ден, когато с Клара бяха отишли на площад „Бари“, за да гледат изгрева над замръзналата Сена. През онази отдавнашна януарска сутрин не би му и минало през ум, че ще стане баща на детето на Клара, че някой ден ще пътува през нощта в лимузина на унгарската армия, за да види новородения си син. Спомни си произведението на Шуберт „Горският цар“, което Клара му пусна една зимна вечер. В него се разказваше за един баща, който язди в нощта със сина си на ръце, а горският цар го преследва и се опитва да му вземе детето. Спомни си отчаянието на бащата, нагнетяването на напрежението с приближаването на смъртта. Винаги си бе представял, че онази гонитба се случва в нощ като тази. Ръцете му изстинаха, въпреки отоплението в колата. Обърна се, за да види какво става отзад. Видя само генерала, който похъркваше на задната седалка, и през малкия овал на задния прозорец вихър от снежинки, осветени от червената светлина на габаритите.

Отне им час и половина да стигнат до болница „Граф Апони Алберт“. Когато колата спря, генералът се събуди и се изкашля. Сложи фуражката си и приглади окичената с отличия униформа.

— Хайде да слизаме — подкани той Андраш.

— Нима ще влезете вътре с мен, господине?

— Възнамерявам да се погрижа за всичко докрай. Дай адреса си на шофьора и той ще закара багажа ти там.

Андраш даде адреса на улица „Нефелейч“. Шофьорът изскочи, за да отвори вратата на генерала, и възрастният мъж изчака Андраш на тротоара. После се обърна и влезе с маршова стъпка в болницата заедно с него.

На регистратурата мъж с тесни рамене и превръзка през едното око, вдигнал крака върху метално кошче за боклук, четеше унгарския превод на „Моята борба“. Когато видя приближаващия се генерал, остави книгата и скочи на крака. Здравото му око поглеждаше ту към него, ту към Андраш, той изглеждаше слисан от появата на този отличен с множество ордени началник от унгарската армия в компанията на измършавял и дрипав трудовак. Мъжът запита, пелтечейки, какво може да направи за генерала.

— Този човек трябва да види съпругата и сина си — каза генералът.

Служителят на регистратурата погледна надолу по коридора, като че ли това щеше да му помогне или да му подскаже как да постъпи. Коридорът обаче беше празен. Той закърши ръце.

— Свижданията са от четири до шест часа, господине.

— Този човек е дошъл на свиждане сега — заяви генералът. — Фамилията му е Леви.

Портиерът прелисти регистъра на бюрото си.

— Госпожа Леви е на третия етаж. Родилно отделение. Но, господине, не мога да пусна никого горе, ще ме уволнят.

Генералът извади визитна картичка от кожен калъф.

— Ако някой ти създава неприятности, му кажи да се обърне към мен.

— Да, господине — отвърна портиерът и се отпусна отново на стола си.

Генералът се обърна към Андраш и му подаде друга визитка.

— Ако мога да помогна с още нещо, ми пиши.

— Не знам как да ви благодаря.

— Грижи се за сина си — каза генералът и сложи ръка на рамото на Андраш. — Дано доживеем по-просветени времена от нашите. — Той задържа погледа на Андраш още миг, после се обърна и излезе навън. Вратата след него се затвори, като изпрати полъх студен въздух.

Портиерът се взираше слисан след генерала.

— Откъде имате такъв приятел? — попита той.

— Въпрос на късмет — отвърна Андраш. — Предава се по наследство.

— Добре, вървете — пусна го портиерът и му посочи към стълбището. — Ако някой ви попита кой ви е пуснал, не съм бил аз.

Андраш изкачи тичешком стълбите до третия етаж и тръгна да търси по табелите отделението на Клара. В полумрака току-що родилите майки лежаха на легла в два реда с детски креватчета в краката. В някои от креватчетата лежаха повити бебета, други сучеха или дремеха в прегръдките на майките си. Но къде е Клара? Къде е леглото й и кое от тези деца е неговият син? Андраш обходи два пъти редиците, преди да я види: Клара Леви, неговата съпруга — бледа, с влажна коса, подути устни и очи, оградени от тъмни сенки — беше дълбоко заспала в сиянието на зелената светлина. Андраш се приближи тихо с разтуптяно сърце, за да види какво държеше тя в ръце. Но когато стигна до леглото й, видя празно одеяло. Креватчето в краката й също беше празно.

Сякаш земята се отвори под краката му. Значи е пристигнал твърде късно. Значи няма как да бъдат щастливи, животът им ще потъне в скръб. Андраш затисна с ръка устата си, боейки се да не се разридае. Някой го докосна със студена ръка, той се обърна и видя медицинска сестра в бяла престилка.

— Как влязохте? — попита тя по-скоро озадачена, отколкото ядосана. — Това жена ви ли е?

— Бебето — прошепна Андраш. — Къде е то?

Сестрата се намръщи.

— Вие бащата ли сте?

Андраш кимна безмълвно.

Сестрата му направи знак да я последва по коридора към ярко осветена стая, пълна с тапицирани кушетки, бебешки кантарчета, платнени пелени, бутилки за хранене и биберони. Две сестри стояха до масите и сменяха пелените на бебета.

— Кристина — каза сестрата — покажи на господин Леви сина му.

Сестрата на масата за повиване вдигна мъничко розово жабче, голо, с изключение на синята памучна шапчица, белите чорапки и марлята върху пъпа. Бебето вдигна юмруче към отворената си уста и изплези езиче.

— Господи! — промълви Андраш. — Моят син.

— Два килограма — каза сестрата. — Не е зле за толкова недоносено бебе. Горкичкото имаше белодробни проблеми, но вече се подобрява.

— О, боже. Може ли да го погледам?

— Можете да го подържите, ако искате — позволи сестрата на име Кристина. Тя закопча с безопасна игла пелените на бебето, уви го в одеялце и го подаде на Андраш. Бебето не тежеше почти никак. Очите му бяха затворени, кожата — почти прозрачна, а тъмната коса обгръщаше като ореол главичката му. Това беше неговият син. Той беше бащата на това дете. Андраш докосна с буза главичката на бебето.

— Може да го занесете обратно при жена си — каза Кристина. — Така и така сте дошли посред нощ, помогнете ни малко.

Андраш кимна, без да може да помръдне или да продума. В ръцете му лежеше онова, което като че ли бе смисълът на цялото му битие. Бебето се размърда в одеялото, отвори уста и изрева силно.

— Гладен е — каза сестрата. — Най-добре го занесете при майка му.

И така за пръв път Андраш се погрижи за сина си: занесе го до леглото на Клара. При следващото изплакване на бебето Клара отвори очи и се надигна на лакти. Андраш се наведе и сложи сина им в ръцете й.

— Андрашка — промълви Клара с насълзени очи. — Сънувам ли?

Той се наведе и я целуна. Тя се разтрепери толкова силно, че Андраш трябваше да седне до нея на леглото. Прегърна и двамата едновременно, притисна ги колкото силно се осмели.

— Как е възможно? — недоумяваше Клара. — Как дойде?

Андраш се отдръпна само колкото да я погледне.

— Един генерал ме докара с колата си.

— Не ме разсмивай, скъпи. Наскоро съм оперирана.

— Говоря сериозно. Ще ти разкажа цялата история по-късно.

— Ужасно се страхувах нещо да не ти се случи.

— Вече няма от какво да се страхуваш — каза той и погали влажната й коса.

— Виж това момченце. Нашият малък син. — Клара дръпна одеялцето, за да види Андраш лицето на бебето, сгънатите му ръчички, крехките му китки.

— Нашият син. — Той поклати глава, все още не му се вярваше. — Видях го. Беше съвсем голичък, когато влязох.

Бебето обърна главичка към гърдата на Клара и отвори уста. Тя разкопча нощницата си, нагласи го за кърмене и погали меката му като птичи пух коса.

— Прилича на теб — прошепна тя и очите й отново се насълзиха.

— Életem. Мой живот. Пет седмици преждевременно! Сигурно си била много уплашена.

— Майка ми беше с мен. Тя ме доведе в болницата. А сега и ти си тук, нищо, че е само за малко!

— Приключих с Банхида. Военната ми служба свърши. — Нищо не можеше да го накара да се върне. — Прибрах се у дома при теб — продължи той и постепенно това започна да му се струва реално, докато двамата с Клара седяха на леглото й в болница „Граф Апони Алберт“, смееха се и плачеха над гладката, покрита с мъх главица на сина си.