Джули Оринджър
Невидимият мост (13)

Тринадесета глава
Гостът

Андраш не бе ходил на гара „Дю Нор“, откакто пристигна от Будапеща през септември. Сега, в края на януари, докато стоеше на перона и чакаше влака на Тибор, се дивеше колко невеж е бил, когато пристигна в Париж преди няколко месеца. Тогава не знаеше почти нищо за архитектурата. Нищо за града. Нищичко за любовта. Никога не бе докосвал голо женско тяло. Не знаеше френски. На знаците „Изход“ все едно бе писало „Идиот такъв!“. Събитията от последните дни само му напомниха колко малко все още знае за света. Имаше чувството, че едва започва да осъзнава собствената си неопитност, собственото си невежество, едва започваше да се отърсва от тях. Бе се надявал, че когато отново се види с брат си, ще се чувства повече като мъж, като човек, видял широкия свят. Но едва ли беше така. Тибор трябваше да го приеме какъвто е.

В пет часа и петнайсет минути Западноевропейският експрес пристигна на гарата и огласи пещерата от желязо и стъкло със скърцане на спирачки. Кондукторите спуснаха стъпенките и слязоха, пътниците започнаха да се изсипват от вагоните — мъже и жени, измъчени от дългото пътуване. Младежи на неговата възраст, сънени и объркани сред зимната светлина на гарата, се взираха с присвити очи в надписите и се оглеждаха за багажа си. Андраш разглеждаше лицата на пътниците. Когато повечето от тях минаха покрай него, а Тибор все го нямаше, за миг се уплаши, че брат му в крайна сметка е решил да не идва. Точно в този момент някой сложи ръка на рамото му, той се обърна и се озова лице в лице с Тибор Леви на перона на гара „Дю Нор“.

— Радвам се да те видя тук — каза Тибор и го прегърна.

В гърдите на Андраш се надигна радост, приказно усещане за облекчение. Той побутна брат си назад на една ръка разстояние. Тибор огледа Андраш от глава до пети и погледът му се спря върху пробитите му обувки.

— Добре, че брат ти е продавач на обувки. Или поне беше. Тези прокъсани половинки нямаше да изтраят още дори и седмица.

Взеха чантите на Тибор и хванаха такси до Латинския квартал, пътуване, което се стори на Андраш изненадващо кратко и пряко и както стана ясно, първият му таксиметров шофьор в Париж здравата го бе излъгал. Улиците профучаваха твърде бързо покрай тях, а той искаше да покаже на Тибор всичко наведнъж. Прелетяха по булевард „Дьо Себастопол“, през Ил дьо ла Сите и сякаш след миг завиха по улица „Дез Екол“. Латинският квартал се бе сгушил под пелената на дъжда, а тротоарите му гъмжаха от чадъри. Пренесоха бързо чантите на Тибор през ситните капки и ги помъкнаха към мансардата. Когато стигнаха до стаята на Андраш, Тибор застана на прага и се разсмя.

— Какво? — попита Андраш. Той се гордееше със скромната си стая.

— Точно каквато си я представях. До последния детайл.

Под погледа на Тибор Андраш като че ли за пръв път се почувства собственик на мансардата си, сякаш това, че брат му я видя, я свърза с предишните му жилища, с живота, който бе водил, преди да се качи на влака на гара „Нюгати“ през септември.

— Влизай — покани го Андраш. — Съблечи си палтото. Ще запаля огън.

Тибор свали палтото си, но не позволи на Андраш да запали огъня. Нямаше значение, че това бе квартирата на Андраш и че Тибор бе пътувал три дни. При тях винаги по-големият се грижеше за по-малкия. Ако Андраш бе отишъл на гости на Матяш, той щеше да натрупа подпалките и да пъхне хартията под дървата. След няколко минути Тибор успя да разгори огъня. Едва тогава свали обувките си и пропълзя на леглото на Андраш.

— Какво облекчение! — пое въздух той. — От три дни не съм спал легнал. — Зави се с юргана и след миг вече спеше.

Андраш извади учебниците си на масата, но не можа да се съсредоточи. Искаше да разпита за Матяш и родителите си. Искаше да разбере новините от Будапеща — не за политиката или проблемите, за които можеше да прочете в унгарските ежедневници, а за съседите им, за познатите, за безбройните дребни промени, които се случваха с времето. Искаше също да разкаже на Тибор за случилото се с Поланер, когото отиде да види пак тази сутрин. Той изглеждаше по-зле и отпреди — подут, посинял и трескав. Дишаше тежко, хриптейки, а сестрите се бяха навели над него с бинтове за раните и банки с течности, за да повишат кръвното му налягане. Екип от лекари се бе събрал пред леглото му и обсъждаше рисковете и ползите от операция. Симптомите за вътрешни кръвоизливи не намаляваха, но лекарите не можеха да постигнат съгласие дали е по-добре да го оперират, или кървенето ще спре от само себе си. Андраш се опита да разгадае бързия им говор на медицински език, опита се да събере късчетата от пъзела от френски анатомични термини, но не успя да разбере всичко, а от страх не посмя да задава въпроси. Ужасяваше го мисълта, че ще разрежат Поланер, а още повече се страхуваше от силните вътрешни кръвоизливи. Андраш остана при приятеля си, докато професор Ваго не дойде да го отмени; не искаше Поланер да се събуди и да се окаже сам. Тази сутрин Бен Яков не дойде, а никой не знаеше какво става с Розен, откакто бе изхвърчал от болницата, за да търси Лемарк.

Сега Андраш се насилваше да учи, но задачите по статика се размиваха пред очите му като пълзящи мравки. Той волево подреждаше числата и буквите в разбираем ред, нанасяше в спретнати колони цифрите върху чист лист милиметрова хартия. Изчисли векторите на силата, които действаха върху петдесет стоманени пръта в носещата стена от железобетон, намери точките на най-силен натиск върху контрафорсите на катедралата, пресметна отклоненията при пориви на вятъра на хипотетична стоманена конструкция, два пъти по-висока от Айфеловата кула. Всяка сграда с незабележимата математика, втъкана в нея, с числата, реещи се из конструкцията й. Мина цял час, докато успее да реши всички задачи. Най-после Тибор се прозя и седна в леглото.

— Оох, още ли съм в Париж?

— Мисля, че да — засмя се Андраш.

Тибор настоя да излязат за вечеря. Отидоха в един баски ресторант, за който се говореше, че предлага вкусна супа от волски опашки. Сервитьорът беше широкоплещест грубиян, който тръшкаше чиниите по масите и крещеше псувни в кухнята. Супата беше рядка, месото — преварено, но пиха баска бира, от която на Андраш му стана топло и го изби на сантименталност. Най-сетне беше пристигнал брат му, те седяха заедно и вечеряха в чужд град като възрастни мъже. Майка им би се смяла с глас, ако ги бе видяла в този ресторант, приведени над халбите с бира.

— Кажи ми честно, как е мама? Писмата й са твърде ведри. Страхувам се, че няма да ми каже, дори да има някакъв проблем.

— Ходих в Коняр седмицата преди да тръгна — рече Тибор. — И Матяш се прибра. Мама се опитва да убеди татко да се преместят в Дебрецен за зимата. Иска той да е близо до добър лекар, ако отново се разболее. Татко, разбира се, не иска да заминава. Настоява, че няма да се разболее, сякаш това зависи от него. А когато застанах на страната на мама, той ме попита за какъв се мисля, че да му давам съвети. „Още не си лекар, Тиби“ и ми размахва пръст.

Андраш се засмя, макар да съзнаваше колко сериозен е този въпрос. И двамата помнеха колко тежко боледува баща им и колко майка им разчита на него.

— Какво ще правят?

— Засега ще останат в Коняр.

— А Матяш?

Тибор поклати глава:

— Вечерта, преди да замина, се случи нещо странно. С Матяш отидохме на разходка до железопътния мост над онзи поток, в който ловяхме риба през лятото.

— Сещам се — рече Андраш.

— Вечерта беше твърде студена за разходки. Мостът заледен. Изобщо не биваше да ходим там. Постояхме на моста, погледахме звездите и се заговорихме за мама и татко, какво да прави Матяш, ако нещо им се случи, и както сигурно предполагаш, той се ядоса, защото според него съм го оставял да се грижи за всичко сам. Опитах се да му обясня, че нищо няма да се случи и ако има нещо наистина сериозно, двамата с теб ще се приберем. Матяш обаче заяви, че ние никога няма да се върнем у дома, че ти си заминал завинаги и че скоро и аз ще те последвам. Докато спорехме над замръзналата река, чухме, че идва влак.

— Не знам дали искам да чуя края на историята.

— Матяш ми каза: „Остани на моста. Застани отстрани на релсите. Виж дали ще запазиш равновесие, когато влакът мине. Ще успееш ли? Не те е страх, нали?“. Влакът приближаваше с бясна скорост, а знаеш какъв е онзи мост, Андраш. От двете страни на релсите има не повече от метър разстояние. А мостът е на двайсетина метра над потока. Матяш скача отстрани на релсите и застава с лице към влака. Влакът лети към него и фарът му вече го осветява. Аз му крещя да слезе, а той вика: „Не ме е страх. Нека дойде“. Изтичах при него, преметнах го през рамо като чувал стърготини и кълна се в Бог, мостът бе толкова заледен, че едва не паднах и не убих и двама ни. Свалих го долу и го тръшнах в снега. Влакът профуча миг по-късно. Матяш стана и се разсмя като луд, а аз го фраснах в челюстта. Исках да му счупя врата на този идиот.

— Аз наистина щях да му счупя врата!

— Повярвай ми, без малко да го направя.

— Не е искал да заминаваш. Сега е останал сам-самичък.

— Не е съвсем така — отвърна Тибор. — Добре си живее в Дебрецен. Изобщо няма нищо общо с живота ни в гимназията. На следващия ден двамата се сдобрихме и аз отидох с него в града, на път за Будапеща. Трябва да видиш само какво прави в онзи нощен клуб, в който танцува! Трябва да се снима във филми. Като Фред Астер е, само че ходи на ръце и прави салта. При това му плащат! Щях да се радвам за него, ако не го мислех за напълно полудял. Малко остава да го изключат от училище. Останал е на поправителен по латински и история и едва е изкарал останалите си изпити. Сигурен съм, че ще напусне училище веднага щом събере достатъчно пари за билет за чужбина. Мама и татко също знаят за това.

— Не си им разказал за случката на моста, нали?

— Шегуваш ли се?

Двамата направиха знак на сервитьора да им донесе по още едно питие. Докато чакаха, Андраш попита за Будапеща и за старата им улица „Харшфа“ в еврейския квартал.

— Почти нищо не се е променило, откакто замина — започна да разказва Тибор. — Макар всички да се тревожат все повече, че Хитлер ще въвлече Европа в нова война.

— Ако стане така, ще обвинят евреите. Поне тук, във Франция.

Сервитьорът се върна и Тибор се вгледа дълго и замислено в баската бира.

— Няма такова братство и равенство, както си мислеше преди, нали?

Андраш му разказа за събранието на Великия запад, а после и за случилото се с Поланер. Тибор свали очилата си, изтри стъклата с носната си кърпа и ги сложи отново.

— Във влака говорих с един мъж, който се връщаше от Мюнхен. Унгарски журналист, изпратен там да отразява митинг. Видял как пребиват трима мъже до смърт, защото унищожили броеве от държавен антиеврейски вестник. Германската преса ги нарекла бунтовници. Един от тях бил награждаван офицер от Световната война.

Андраш въздъхна и потри нос.

— Въпросът при Поланер е личен. Има някои съмнения за отношенията му с един от нападателите.

— Омразата е същата, само че в по-малък мащаб. Както и да го гледаш, е ужасно.

— Голям глупак бях, да си мисля, че тук ще е по-различно.

— Европа се променя — разсъждаваше Тибор. — Навсякъде положението става все по-мрачно. Но се надявам тук да не са ти се случвали само тъжни неща.

— Така е — Андраш горчиво се усмихна.

— За какво става въпрос, Андрашка?

— За нищо.

— Тайни ли пазиш? Да не си се забъркал в някоя интрига?

— Ще трябва да ме почерпиш с по-силно питие.

 

 

В един бар наблизо си поръчаха уиски и той разказа на Тибор всичко: за поканата у Моргенщерн, как бе познал името и адреса от писмото, как се бе влюбил в Клара, а не в Елизабет, как двамата не бяха устояли на изкушението. Как Клара не иска да му каже какво я е довело в Париж и защо трябва да пази в тайна самоличността си. След като приключи, Тибор хвана чашата си и се взря в нея.

— Колко по-възрастна е от теб?

Нямаше как да увърта.

— Девет години.

— Боже мой! — възкликна Тибор. — Влюбил си се във възрастна жена. Това е сериозно, Андраш, разбираш ли?

— Сериозно като смъртта.

— Остави чашата. На теб говоря.

— Слушам те.

— Тя е на трийсет и една. Не е момиче. Какви са намеренията ти спрямо нея?

Гърлото на Андраш се сви.

— Искам да се оженя за нея — заяви той.

— Естествено. И как ще се издържате?

— Повярвай ми, мислил съм за това.

— Още четири години и половина. Толкова ти трябват, за да се дипломираш. Тогава тя ще е на трийсет и шест. Когато ти достигнеш тази възраст, тя ще е на повече от четирийсет. А когато ти станеш на четирийсет, тя ще…

— Престани. Мога да смятам.

— А направи ли си тази сметка?

— И какво толкова? Какво, като тя ще бъде на четирийсет и девет, когато аз стана на четирийсет?

— Какво ще стане, когато ти си на четирийсет и някоя трийсетгодишна жена започне да ти обръща внимание? Ще останеш ли верен на съпругата си?

— Тиби, трябва ли да водим този разговор?

— Ами дъщерята? Тя знае ли какво се случва между теб и майка й?

Андраш поклати глава.

— Елизабет ме ненавижда и се държи ужасно с Клара. Съмнявам се, че ще реагира добре, ако разбере.

— А Йожеф Хас? Той знае ли, че си влюбен в леля му?

— Не. Той не знае къде е леля му. Не зная защо, но семейството не му доверява тази информация.

Тибор сплете пръсти.

— Боже, Андраш! Не ти завиждам.

— Надявах се, че ще ми дадеш съвет.

— Мога да ти кажа как щях да постъпя аз. Щях да прекратя връзката при първа възможност.

— Но ти дори не си я виждал още.

— Какво значение би имало това?

— Не знам. Надявах се, че ще поискаш да се запознаеш с нея. Не си ли поне малко любопитен?

— Изключително любопитно ми е, но не искам да имам пръст в гибелта ти. Не искам да участвам дори като зрител. — Тибор повика сервитьора, поиска сметката и смени темата.

 

 

На сутринта Андраш заведе Тибор в Училището по архитектура, където се срещнаха с Ваго в кабинета му. Когато влязоха, Ваго седеше на бюрото си и говореше по телефона по характерния за него начин: стискаше слушалката между бузата и рамото си и жестикулираше с две ръце. Рисуваше очертанията на несполучлива сграда във въздуха, после я изтри с едно махване с ръка, после начерта друга сграда — този път с покрив, който изглеждал плосък, но всъщност не бил плосък, за да може дъждовната вода да се оттича — и в следващия миг разговорът приключи и Андраш най-накрая представи Тибор на Ваго в стаята, в която той бе тема на многобройни сутрешни разговори, сякаш това, че говореха за него, го бе материализирало тук.

— Заминаваш за Модена — подхвана Ваго. — Завиждам ти. Италия много ще ти хареса. Няма да искаш повече да се върнеш в Будапеща.

— Много ви благодаря за помощта — каза Тибор. — Ако мога по някакъв начин да ви се отблагодаря за услугата…

Ваго махна с ръка.

— Ще станеш лекар, а ако аз имам късмет, няма да се нуждая от услугите ти — пошегува се той. После им съобщи новините от болницата: състоянието на Поланер било стабилно, но лекарите още не можели да решат дали да го оперират. От Лемарк все още нямало и следа. Розен бил разбил вратата на общежитието му предишния ден, но не го открил там.

Тибор остана на сутрешните лекции с Андраш. Чу как Андраш представя решението на задачата по статика за контрафорсите на катедралата, а после разгледа чертежите на брат си в ателието. Запозна се с Бен Яков и Розен, които бързо изчерпаха няколкото думи на унгарски, научени от Андраш, а Тибор се пошегува с тях на оскъдния си, но безстрашен френски. По пладне, на обяд в училищното кафене, Розен разказа за посещението си в общежитието на Лемарк. Изглеждаше изтощен, гневната руменина бе изчезнала и кафеникавите му лунички сякаш се носеха по повърхността на кожата му.

— Истинска дупка. Сто тесни, мрачни стаички, пълни с миризливи мъже. Смърдеше по-лошо и от затвор. Почти ми стана жал, че негодникът живее на подобно място. — Розен замълча и се прозя широко. Бе стоял цяла нощ в болницата.

— И следа ли нямаше от него? — попита Бен Яков.

Розен поклати глава.

— Претърсих сградата от мазето до тавана. Никой не го бил виждал, или поне така твърдяха.

— А ако го беше намерил? — попита Тибор.

— Питаш какво щях да направя ли? В онзи миг щях да го удуша с голи ръце. Но щеше да е глупаво от моя страна. Трябва да разберем кои са съучастниците му.

Студентското кафене започна да се изпразва. В коридора се отваряха и затваряха врати, докато студентите влизаха по класните стаи. Тибор ги наблюдаваше мрачно иззад сребристите рамки на очилата си.

— За какво си мислиш? — попита Андраш на унгарски.

— За Бела Късметлията — отвърна Тибор. — Ember embernek farkasa.

— Говорете на френски, унгарци — обади се Розен. — За какво си говорите?

— За нещо, което баща ни често казваше — отвърна Андраш и повтори изречението.

— И какво означава това на езика на останалата част от света?

— Човек за човека е вълк.

 

 

Същата вечер бяха поканени на парти у Йожеф Хас на булевард „Сен Жак“. Андраш за пръв път щеше да гостува на Йожеф от началото на връзката си с Клара. Тази мисъл го тревожеше, но Йожеф го покани лично миналата седмица — няколко от картините му щели да бъдат показани на студентска изложба във Висшето училище по изкуствата, която Андраш задължително щял да пропусне, защото е адски отегчително мероприятие, но след откриването Йожеф щял да поднесе напитки и вечеря в апартамента си. Андраш се опита да откаже с извинението, че Тибор му е на гости и не иска да натрапва на Йожеф други хора, но това само го накара да настоява още повече. Щом Тибор идвал за пръв път в Париж, не можел да изпусне парти у Йожеф Хас.

Когато пристигнаха, компанията вече беше пияна. Трио поети се бяха качили на дивана и крещейки, рецитираха стихове в тристранна какофония, докато момиче в зелено трико се кълчеше на ориенталския килим. Самият Йожеф седеше начело на масата за игра на карти и печелеше на покер, докато останалите играчи гледаха навъсено своите топящи се купчини пари.

— Унгарците пристигнаха! — възкликна Йожеф, когато ги видя. — Сега вече ще направим истинска игра. Донесете си столове! Седнете да играем карти!

— Опасявам се, че не можем. Нямаме пукната пара — извини се Андраш.

Йожеф раздаде картите със зашеметяваща бързина.

— Тогава си вземете нещо за хапване. Щом сте останали без пари, сигурно сте гладни. Не сте ли гладни? — Той не вдигна очи от картите си. — Посетете бюфета.

Масата в трапезарията бе отрупана с франзели, три пити сирене, кисели краставички, ябълки, смокини, шоколадова торта, шест бутилки вино.

— Каква приятна гледка — отбеляза Тибор. — Безплатна вечеря.

Двамата си направиха сандвичи със смокини и сирене и ги взеха в просторния хол, където гледаха как момичето каучук се превръща в кръг, камбанка, испански възел. След това тя позира в еротични пози заедно с друго момиче, докато трето правеше снимки със старинен на вид фотоапарат.

Тибор гледаше като хипнотизиран.

— Хас често ли организира подобни партита? — попита той, без да откъсва очи от момичетата, които показваха нова поза.

— По-често, отколкото можеш да си представиш.

— Колко хора живеят в този апартамент?

— Само той.

Тибор подсвирна тихичко.

— В банята има топла вода.

— Сега вече преувеличаваш.

— Не преувеличавам. Има и порцеланова вана с лъвски крака. Ела да видиш. — Той поведе Тибор по коридора към дъното на апартамента и спря пред вратата на банята, която бе открехната достатъчно, за да се вижда ивица от белия порцелан. Вътре мъждукаха свещи. Андраш отвори вратата и нахлулата от коридора ярка светлина освети двойка, облегната на стената. Косата на момичето беше разчорлена, а горните копчета на блузата му — разкопчани. Момичето беше Елизабет Моргенщерн, която вдигна ръка срещу светлината.

— Извинете ни, господа — каза мъжът на френски с американски акцент, като провлачваше всяка дума по пиянски.

Елизабет веднага разпозна Андраш.

— Спри да ме зяпаш, тъп унгарец! — сопна се тя.

Андраш направи крачка назад в коридора и дръпна Тибор със себе си. Мъжът им намигна пиянски победоносно и затвори вратата с крак.

— Май е по-добре да разгледаме водопроводната система по-късно — подсмихна се Тибор.

— Така ще е най-добре.

— Кое беше това мило момиче? Изглежда, те познава.

— Това мило момиче е Елизабет Моргенщерн.

— Онази Елизабет? Дъщерята на Клара?

— Точно тя.

— А кой е мъжът?

— Сигурно е някой голям смелчага.

— Йожеф познава ли Елизабет? — попита Тибор. — Те запознати ли са с тайната?

Андраш поклати глава.

— Нямам представа. Елизабет има свой собствен живот извън дома си. Но Йожеф не е споменавал за тайна братовчедка, а съм сигурен, че щеше да го направи, защото е голям почитател на клюките. — Слепоочията му пулсираха, докато размишляваше на какво се е натъкнал и какво ще каже на Клара.

Двамата си проправиха път обратно до дивана и седнаха да погледат как гостите играят на филми; едно момиче взе палтото на Андраш и го наметна на главата си като качулка, докато береше невидими цветя. Останалите назоваваха заглавията на филми, които Андраш не беше гледал. Имаше нужда от още една чаша вино и тъкмо се канеше да стане, за да си налее, когато любовникът на Елизабет влезе, клатушкайки се, в стаята. Мъжът — рус, широкоплещест и облечен със скъпо вълнено сако — затъкна ризата в панталона си и приглади косата си. Вдигна ръка за поздрав и седна на дивана между Андраш и Тибор.

— Как сте, господа? — попита той завалено на френски. — Като гледам, не се забавлявате колкото мен. — Гласът му звучеше като на холивудска звезда, записваща реклами за френско радио. — Това момиче е огън. Запознахме се на ски през коледната ваканция и се опасявам, че съм увлечен по нея.

— Ние тъкмо си тръгвахме — каза Андраш. — Ще вървим.

— Не, господине! — извика русият американец и препречи с ръка пътя на Андраш. — Никой няма да си ходи! Ще останем до сутринта!

По коридора се приближи Елизабет, която изтръскваше капки вода от ръцете си. Беше пооправила набързо косата си, а блузата й бе закопчана накриво. Когато стигна до хола, махна нервно с ръка на Андраш да я последва. Той стана от дивана, извини се с лек поклон и излезе в коридора. Тя го вкара в спалнята на Йожеф, където купища палта бяха нахвърляни по леглото и пръснати по пода.

— Добре — скръсти тя ръце на гърдите си. — Кажи ми какво видя.

— Нищо! — отвърна Андраш. — Нищо не съм видял.

— Ако кажеш на майка ми за Пол, ще те убия.

— И кога да й кажа, след като ми забрани да идвам у вас?

Елизабет му хвърли пронизителен поглед.

— Не ми се прави на невинен. Знам, че през последните два месеца съвсем не си се надявал да се влюбя в теб. Знам какво става между вас с майка ми. Виждам как те гледа тя. Не съм глупачка, Андраш. Тя може и да не ми казва всичко, но я познавам достатъчно добре, за да разбера кога си има любовник. А и ти си точно неин тип. Или, по-скоро, един от типовете й.

Сега бе негов ред да се изчерви притеснено; „Виждам как те гледа тя.“ И сигурно е забелязала как я гледа той. Че кой не би забелязал? Той погледна към огнището, където в пепелта се търкаляше сребърна табакера с изцапан монограм.

— Наясно си, че майка ти не би одобрила присъствието ти тук. Тя знае ли, че познаваш Йожеф Хас?

— Имаш предвид идиота, който живее тук ли? Защо? Да не би да е известен престъпник?

— Не точно — отвърна Андраш. — Но организира доста шумни партита.

— Запознах се с него едва тази вечер. Той е колега на Пол от университета.

— Значи си се запознала с Пол в Шамони?

— Това не ти влиза в работата. И съвсем сериозно ти казвам, Андраш, не бива да споменаваш за това пред майка ми. Ще ме заключи в стаята ми до края на живота ми. — Тя подръпна блузата си и когато забеляза, че е закопчана накриво, избълва ругатня, която никак не подхождаше на една дама.

— Няма да й кажа. Честна дума.

Елизабет се намръщи, тъй като, изглежда, се усъмни доколко може да разчита на него, но зад суровото й изражение се мерна проблясък на уязвимост, знак, че той държи ключа за нещо важно за нея. Андраш не бе сигурен дали тя наистина е влюбена в Пол, или просто е опиянена от свободата да води живот далеч от погледа на майка си, но и в двата случая я разбираше. Той отново се закле. Стегнатите й рамене се отпуснаха и тя въздъхна сподавено. После измъкна две палта от купа на леглото, мина покрай него, излезе в коридора и се върна в хола, където Пол и Тибор все още наблюдаваха играта на филми.

— Късно е, Пол — каза Елизабет и хвърли палтото му в скута. — Да си тръгваме.

— Рано е още! — възрази Пол. — Седни при нас да погледаме тези момичета.

— Не мога. Трябва да се прибирам.

— Ела при мен, лъвице! — хвана я той за китката.

— Ако трябва, ще се прибера сама — дръпна се Елизабет.

Пол стана от дивана и я целуна по устата.

— Какъв инат си само. Надявам се този господин да не се е държал грубо с теб — намигна той на Андраш.

— Господинът храни най-дълбоко уважение към младата дама — каза Андраш.

Елизабет обърна очи с досада.

— Добре, достатъчно. — Тя нахлузи палтото си, хвърли на Андраш последен предупредителен поглед и излезе. Пол козирува и я последва.

— Е, мисля, че трябва да седнеш и да ми разкажеш за какво беше всичко това — полюбопитства Тибор.

— Помоли ме да не казвам на майка й, че съм я видял с този мъж.

— А ти обеща ли?

— Заклех се, че няма да кажа.

— Не че ще ти се предостави подобна възможност.

— Всъщност Елизабет изглежда е разбрала какво се случва между мен и майка й.

— Ах, значи тайната е разкрита.

— Изобщо не изглеждаше изненадана. Каза, че съм типът на майка й, макар да не зная какво означава това. Но няма представа, че Йожеф е неин братовчед. — Андраш въздъхна. — Тибор, какво, за бога, правя?

— И аз това те питам — отвърна Тибор и прегърна брат си.

Миг по-късно се появи Йожеф Хас с три чаши шампанско в ръце. Подаде им по една и вдигна наздравица.

— Забавлявате ли се? — попита той. — Всички трябва да се забавляват.

— О, да — отвърна Андраш, благодарен за шампанското.

— Видях, че сте се запознали с американския ми приятел Пол. Баща му е виден индустриалец. Произвежда автомобилни гуми или нещо подобно. Новата му приятелка има малко остър език за моя вкус, но той е луд по нея. Сигурно си мисли, че така се държат французойките.

— Ако французойките се държат така, то вие, господа, ще си имате неприятности — рече Тибор.

— Да пием за неприятностите — предложи Йожеф и тримата пресушиха чашите си.

На следващия ден Андраш и Тибор се разходиха из залите на Лувъра и разгледаха кадифените кафяви светлосенки на Рембранд, фриволните завъртулки на Фрагонар, мъжествените извивки на класическите мраморни статуи; после се разходиха покрай реката, минаха по „Пон дʼИена“ и застанаха под монументалните арки на Айфеловата кула. След това обиколиха гара „ДʼОрсе“ и Андраш описа как бе направил макета си; накрая се върнаха до Люксембургската градина, където пчелинът спеше мълчаливо зимния си сън. Постояха при Поланер в болницата, за чието ужасно преживяване Андраш още не бе разказал на Клара. Гледаха го как спи почти час. На Андраш му се искаше той да се събуди, да не изглежда толкова блед и неподвижен; сестрите казаха, че днес пациентът се чувствал по-добре, но Андраш не виждаше никаква промяна. След болницата отидоха до „Сара Бернар“, където Тибор се включи в приготовленията за затварянето на театъра. Прибраха сервиза за кафе, сгънаха дървената маса, почистиха старите писма от таблото за съобщения на актьорите, занесоха изостанали предмети до стаята за реквизит и костюми в гардеробната, където мадам Курбе сгъваше дрехи в прилежно надписаните си шкафове. Клодел даде на Андраш половин кутия пури — някогашен реквизит — и му се извини за многобройните пъти, в които го бе пращал по дяволите. Каза, че се надява Андраш да му прости сега, след като бяха попаднали под ударите на съдбата.

Андраш му прости.

— Знам, че не го правеше от лоши чувства.

— Добро момче си ти — отвърна Клодел и го целуна по двете бузи, а после се обърна към Тибор: — Той е добро момче. Истинско съкровище.

Мосю Новак ги срещна в коридора, когато си тръгваха. Повика ги в кабинета си, извади три кристални чаши и наля остатъка от бутилка токайско вино. Вдигнаха наздравица за следването на Тибор в Италия, после пиха за това „Сара Бернар“ и трите други театъра, които затваряха тази седмица, отново да отворят врати.

— Град без театри е като парти без разговори — каза Новак. — Колкото и хубави да са напитките, на хората им е скучно. Струва ми се, че това са думи на Аристофан.

— Благодаря ви, че измъкнахте брат ми от тежкото положение — каза Тибор.

— Той щеше да се оправи и без мен — отбеляза Новак и сложи ръка на рамото на Андраш.

— Вашият чадър го спаси — продължи Тибор. — Иначе щеше да изпусне влака. А после смелостта да замине можеше да го напусне.

— Не и него. Не и нашия господин Леви. Щеше да се оправи. Ти също ще се оправиш в Италия, момко. — Новак стисна ръката на Тибор и му пожела късмет.

Когато си тръгнаха, навън вече се бе стъмнило. Минаха по „Ке дьо Жевър“ покрай потрепващите във водата отражения на лампите на мостовете, покрай лодките. Край реката духаше силен вятър и прилепваше палтото на Андраш за гърба му. Той знаеше, че по това време Клара е в студиото си и води последния урок за вечерта. Без да казва на Тибор къде отиват, той го поведе по улица „Франсоа Мирон“ в посока към улица „Севинье“. Тръгна по маршрута, който не бе изминавал от седмици. Там, на ъгъла, разливащо светлина по улицата, се намираше балетното студио с късите си пердета, табелата с надпис „Балетна школа — Мадам Моргенщерн“. През прозорците се процеждаше слабо музиката от грамофона: бавната, величествена мелодия на Шуман, която тя използваше за реверансите в края на урока. В момента водеше урок за средно напреднали — стройни десетгодишни момичета с източени вратлета, с очертани като малки остри криле лопатки под памучните трика. Отпред Клара им показваше серия от клякания. Косата й бе събрана в лек кок в основата на врата, тя беше облечена в лилава рокля от вискоза, завързана на кръста с черна панделка. Ръцете й бяха гъвкави и силни, изражението на лицето — спокойно. В момента не се нуждаеше от никого; бе изградила живота си, който сега се разгръщаше пред тях: реверансите в края на урока, дъщеря й на горния етаж, госпожа Апфел, топлите стаи в апартамента, който си бе купила сама. Но въпреки всичко тя като че ли искаше нещо от него, от Андраш Леви, двайсет и две годишния студент от Училището по архитектура: лукса да се чувства уязвима, може би дори тръпката от несигурността. Докато я наблюдаваше, сърцето му замря в гърдите.

— Ето я — каза той. — Клер Моргенщерн.

— Боже, красива е. Това не мога да отрека.

— Да видим дали ще вечеря с нас.

— Не, Андраш, не искам.

— Защо? Нали дойде да видиш как живея? Ето това е. Ако не се запознаеш с нея, няма да разбереш.

Тибор гледаше как Клара вдига ръце; децата също вдигнаха ръце и направиха дълбок реверанс.

— Колко е дребна — промълви Тибор. — Като горска нимфа.

Андраш се опита да я види през очите на брат си; опита се да я види за пръв път. В начина, по който се движеше, се долавяше нещо безстрашно, нещо момичешко, сякаш част от нея си оставаше дете. Но погледът в очите й бе като на жена, преживяла много. Затова приличаше на нимфа, помисли си Андраш: заради това че сякаш едновременно въплъщаваше безвремието и неизбежния ход на времето. Музиката спря, момичетата изтичаха да вземат торбичките и палтата си. Тибор и Андраш проследиха с поглед как си тръгват. После се срещнаха с Клара на вратата на студиото, където тя зъзнеше по рокля.

— Андраш — извика тя и го хвана за ръката. Той почувства облекчение, че се радва да го види; не знаеше как ще реагира, като застане на прага й. Но си каза, че няма нищо лошо да се отбие, докато минава през Маре — бе напълно нормално, както правят познати хора.

— Каква изненада — възкликна тя. — Кой е този господин?

— Това е Тибор. Брат ми.

Клара му подаде ръка.

— Тибор Леви! Най-накрая се срещаме. Слушам за вас от месеци. — Тя хвърли поглед през рамо към стълбите за горния етаж. — Но какво правите тук? Знам, че не сте дошли за урок по балет.

— Ела на вечеря с нас — каза Андраш.

Тя се засмя малко нервно.

— Не съм облечена подходящо.

— Ние ще пийнем по нещо и ще те почакаме.

Клара прикри с ръка устата си и отново се озърна през рамо. От апартамента се чуха бързи стъпки и шумоленето на връхни дрехи.

— Потайната ми дъщеря ще излиза на вечеря с приятели.

— Тогава ела с нас — предложи повторно Андраш. — Ще ти правим компания.

— Добре. Къде ще бъдете?

Андраш й каза името на един ресторант, в който сервираха рибена чорба с дебели филии черен хляб. И двамата обичаха това местенце, бяха ходили там през десетте дни, когато бяха заедно.

— Ще дойда след час — каза Клара и изтича нагоре по стълбите.

 

 

Ресторантът бе някогашна ковачница и в него още се носеше остатъчен аромат на сажди и желязо. Пещите за топене на метал бяха превърнати в готварски фурни, масите бяха от грубо издялано дърво, менюто изобилстваше от евтини ястия и силен ябълков сайдер, който сервираха в глинени чаши. Двамата с Тибор седнаха на една от масите и си поръчаха питиета.

— Значи това беше твоята Клара — поклати глава Тибор. — Не може да бъде тя да е майка на онова момиче, което срещнахме на партито снощи.

— Но наистина е нейна майка.

— Колко печално! Как се е сдобила с това дете? Тя самата трябва да е била момиче по онова време.

— Била е на петнайсет — отвърна Андраш. — Не знам нищо за бащата, освен че е починал отдавна. Тя не обича да говори на тази тема.

Клара пристигна, когато си поръчваха вторите питиета. Тя закачи червената си шапка и палтото на закачалката до масата и седна при тях, като прибра няколко мокри кичура коса зад ухото си. Андраш усети топлината на краката й до своите и докосна диплите на роклята й под масата. Тя вдигна очи към него и попита дали нещо не е наред. Той, разбира се, не можеше да й каже какво не е наред: че Тибор е против връзката им. Затова й разказа за случилото се с Поланер в института.

— Какъв кошмар! — ужаси се тя, след като Андраш приключи разказа си и опря глава на ръцете си. — Горкото момче. А родителите му? Някой писа ли им?

— Той ни помоли да не им казваме. Срамува се.

— Разбира се. Боже.

Тримата седяха смълчани, загледани в чашите си със сайдер. Когато Андраш хвърли поглед към Тибор, му се стори, че изражението на брат му е омекнало, сякаш сянката на случилото се с Поланер прави абсурдно да се съди доколко една любов е нередна. Тибор попита Клара за уроците, които водеше, а тя за впечатленията му от Париж и дали ще има време да разгледа Италия, преди да започнат занятията му.

— Няма да имам много време да пътувам — отвърна Тибор. — Лекциите започват следващата седмица.

— Какво ще учите първо?

— Анатомия.

— Много ще ви е интересно.

— Да не би да сте учили анатомия?

— Да. В Будапеща, като част от балетната си подготовка. Моят учител смяташе, че танцьорите трябва да изучават физиологията и механиката на човешкото тяло. Караше ни да четем книги с изображения на човешката анатомия, които отвращаваха повечето момичета, а дори и някои от момчетата, макар те да не го показваха. Един ден ни заведе в медицинския факултет на университета в Будапеща, където студентите правеха дисекция на трупове. Помоли един от преподавателите да ни покаже всички мускули, сухожилия и кости на краката и ръцете. После разгледахме гърба и гръбначния стълб. Спомням си, че две момичета припаднаха, но на мен ми беше много интересно.

Тибор я погледна учуден, но с възхищение.

— И това помогна ли ви да танцувате по-добре?

— Не знам. Но мисля, че ми помага в преподаването. Помага ми да обяснявам по-добре. — За миг Клара се замисли и докосна ръба на салфетката си. — Всъщност част от тези учебници по анатомия са у дома. Имам повече, отколкото ми трябват. Бих искала да ви подаря един, ако имате място в багажа си.

— Не мога да приема подобен подарък — отвърна Тибор, но в погледа му се появи познатият интерес. Двамата бяха наследили манията на баща си по старите книги. Прекарваха часове наред в антикварните книжарници в Будапеща, където Тибор сваляше от рафтовете старинни учебници по анатомия и показваше на Андраш на цветните илюстрации срамежливата извивка на панкреаса и пухкавите бели дробове. Тибор копнееше за тези прекрасни томове, които не можеше да си позволи да купи.

— Настоявам — каза Клара. — След вечеря ще отидем у нас и ще си изберете.

И така, след рибената чорба и още по един сайдер те отидоха на улица „Севинье“ и изкачиха стълбите до апартамента на Клара. Там беше холът, в който Андраш я видя за пръв път, там беше купата с форма на гнездо със захарните яйца в нея, сивият кадифен диван, грамофонът, лампите с кехлибарени на цвят абажури — интимният й свят, до който достъпът му през последния месец бе забранен. Клара свали от един рафт три големи, подвързани с кожа учебника по анатомия. Постави ги на бюрото и разгърна кориците със златисти релефни букви. Тибор разлисти страниците с цветни илюстрации, разкриващи тайните на човешкото тяло: костите с обвитите около тях мускули, паяжината на лимфната система, навитите като змия черва, малките прозорчета на очите. Най-тежкият и красив от томовете беше екземпляр от „Corpus Humanum“, отпечатан на латински и надписан за Клара с ъгловати печатни букви от нейния учител по балет Виктор Романков: Sine scientia ars nihil est^[1], Будапеща, 1920 г.

Тя взе книгата от Тибор и я върна в кожената й кутия.

— Искам да ви подаря точно тази.

Тибор се изчерви и поклати глава:

— Не мога да я приема.

— Вземете я. Ще ви помогне в следването.

— Предстои ми път. Не искам да я повредя. — Той отново й подаде книгата.

— Не. Вземете я. Ще се радвате, че я имате, а на мен ще ми е приятно да знам, че ще е в Модена. Това е съвсем дребен жест, като се имат предвид усилията, които положихте, за да стигнете дотук.

Тибор погледна към книгата в ръцете си. После вдигна очи към Андраш, но той избегна погледа му; знаеше, че ако го погледне, въпросът ще опре до това, дали Тибор одобрява отношенията му с Клара. Взря се в решетката на камината с избледнялата изобразена на нея сцена на кон с ездач в сенчеста гора и остави копнежът на Тибор по тази прекрасна книга да вземе решение вместо него. След миг колебание брат му изрази с пресипнал глас благодарността си към Клара и я остави да опакова книгата.

 

 

През последния ден на Тибор в Париж двамата с Андраш взеха метрото до Булон-Биланкур. Следобедът бе топъл за януари, безветрен и сух. Разходиха се по тихите улици покрай пекарни, бакалии и амбулантни търговци и се насочиха към квартала, в който белият океански лайнер на Пенгюсон пореше утринния въздух, сякаш наистина плаваше в морето. Андраш разказа случката с играта на покер, при която загубата на Пере му бе осигурила стипендия, после поведе брат си по улица „Данфер-Рошеро“, където се издигаха сгради, проектирани от Льо Корбюзие, Мале-Стевенс и Реймон Фишер, с аскетичните им изчистени очертания сред слабата утринна светлина. След първото си посещение в този район Андраш се връщаше многократно в малката плетеница от улички, където живите архитекти, на които се възхищаваше най-много, бяха изградили малки олтари, олицетворение на простотата и красотата. Неотдавна една сутрин се бе натъкнал на вила „Горден“ на Пере — квадратна сграда, напомняща японска къща, построена за една скулпторка, с редица от огледални прозорци, пресечена от два правоъгълника тухли, разположени перпендикулярно. Пере можеше да построи каквото си поиска на който и да е празен парцел в Париж, но за да създаде произведение със спартанска простота, бе избрал пространство с човешки размери на малка уличка, където човек може да работи на спокойствие. Тази сграда бе станала любимата на Андраш в Булон-Биланкур. Двамата с Тибор седнаха на бордюра срещу постройката и той разказа на брат си за латвийската скулпторка Дора Горден и за просторното студио, което Пере й бе построил зад къщата.

— Помниш ли колибите, които строеше в Коняр? — попита Тибор. — Строителният ти бизнес?

Строителният бизнес. През лятото, когато навърши девет години, преди да замине да учи в Дебрецен, беше станал строителен предприемач на съседските момчета. Разполагаше с купища отпадъчни дървени летви и можеше да построи форт или къщичка за половин ден. Помощник му беше четиригодишният Матяш, който ходеше подир него и със сериозно изражение му подаваше пирони, докато Андраш сковаваше колибите. В замяна на строителството Андраш събираше всичко, което момчетата му предлагаха: снимка на нечий баща във войнишка униформа, флотилия от миниатюрни тенекиени военни самолетчета, котешки череп, дървена лодка, бяла мишка в клетка. През онова лято той се бе превърнал в едно от най-богатите момчета в града.

— Помниш ли мишката? — попита Андраш. — Помниш ли как я кръстихме?

— Пророк Илия.

— Мама беше много възмутена. Смяташе го за светотатство. — Андраш се усмихна и се опря в студения бордюр. Сенките се издължаваха и студът проникваше през дрехите му. Канеше се да предложи на брат си да продължат разходката, но Тибор се облегна назад на лакти и вдигна очи към градината на покрива с редиците малки иглолистни храстчета.

— През онази година се влюбих за пръв път — спомни си той. — Не съм ти го казвал досега. Ти беше твърде малък, за да разбереш, а когато порасна, вече бях влюбен в друга — Жужана, момичето, което водех на танци в гимназията. Но преди нея имаше друга. Казваше се Рожа Гелер. Рожика. Бях на тринайсет, а тя на шестнайсет. Беше най-голямата дъщеря на семейството, където бях на квартира в Дебрецен. Онези, които се преместиха точно преди ти да дойдеш да учиш там.

Андраш долови непознат тон в гласа на Тибор. Звучеше почти огорчено.

— Била е на шестнайсет — подсвирна тихо Андраш. — По-възрастна жена.

— Гледах я как се къпе. Тя се миеше в кухнята в тенекиено корито, а леглото ми беше от другата страна зад една завеса, която беше цялата на дупки. Сигурно е знаела, че я наблюдавам.

— И всичко ли видя?

— Всичко. Тя заставаше права, поливаше се и си тананикаше Марсилезата.

— Защо точно Марсилезата?

— Беше влюбена в някаква френска филмова звезда. Актьор, който се снимаше в много военни филми.

— Пиер Фресне.

— Точно така, така се казваше негодникът. Как се сети?

— Моят приятел Бен Яков прилича досущ на него.

— Хм. Добре, че не го знаех, когато се запознах с него.

— И какво стана?

— Един ден баща й ме хвана, че я гледам. Преби ме. Счупи ми ръката.

— Но ти си счупи ръката, докато си играл футбол.

— Това беше официалната версия. Баща й заяви, че ще ме предаде на полицията, ако кажа истината. Изгониха ме от къщата си. Повече никога не я видях.

— Боже, Тибор, изобщо не съм подозирал.

— Такава беше целта.

— Колко ужасно! Бил си само на тринайсет.

— А тя беше на шестнайсет. Не биваше да поощрява това. Сигурно е знаела, че накрая ще ме хванат. Може би дори е искала да ме хванат. — Тибор стана и изтупа праха от панталоните си. — Ето, виждаш ли какъв опит имам с по-възрастните жени?

Зад един от прозорците на къщата нещо се раздвижи — сянката на жена, която прекоси осветения квадрат. Андраш се изправи до брат си. Представи си как скулпторката ги вижда от прозореца да се мотаят долу, сякаш се опитват да я зърнат.

— Аз обаче не съм на тринайсет, а Клара не е на шестнайсет — поясни Андраш.

— Така е. Възрастни хора сте. Което означава, че последствията може да са по-сериозни, ако отношенията ви се задълбочат.

— Твърде късно е — възрази Андраш. — Аз вече съм влюбен до уши. Не знам какво ще стане. В нейните ръце съм.

— Тогава се надявам тя да прояви милост към теб — Тибор използва думата rachmones, същата, която Андраш си бе спомнил преди три месеца в Люксембургската градина.

 

 

На следващата сутрин занесоха багажа на Тибор до гара „Дьо Лион“, както бяха занесли куфара на Андраш до гара „Нюгати“, когато тръгваше за Париж. Сега беше ред на Тибор да започне живот, изпълнен с неизвестност в чужда страна, Тибор да замине да учи, да работи и да си проправя път в дебрите на чужд език. Вятърът фучеше в тунелите, образувани от булевардите, и се опитваше да изтръгне куфарите от ръцете им, затоплянето от предишния ден бе преминало, сякаш само го бяха сънували. Париж бе също толкова сив, както когато Андраш пристигна тук за пръв път. Искаше му се да намери причина, с която да задържи Тибор още един ден или още една седмица. Тибор, естествено, беше прав. Андраш бе постъпил глупаво, като се забърка с Клара Моргенщерн. Вече навлизаше на опасна територия и вървеше по лъкатушеща задънена пътека. Не разполагаше с подходящи обувки и провизии за подобен преход, нямаше подходящи дрехи, необходимото прозрение, душевната сила или опит. Разполагаше само с безразсъдна надежда, напомняща много на надеждата на мореплавателите от XV в., когато се отправяли към неизследвани територии. След като разбра колко неподготвен е Андраш, как можеше Тибор сега да го оставя сам? Как можеше да се качи на влака и да отпраши към Италия, макар и там да го чакаше медицинската академия? Ролята му винаги бе да показва на Андраш пътя — понякога като деца ръката му буквално бе единствената, която го водеше в мрака. Но сега бяха стигнали гара „Дьо Лион“; влакът чакаше на релсите, черен и невъзмутим.

— Хайде, аз тръгвам — продума Тибор.

На Андраш му се искаше да извика „Остани!“.

— Късмет — обаче му пожела той.

— Пиши ми. И не се забърквай в неприятности, разбра ли?

— Да.

— Добре. Ще се видим скоро.

На Андраш му се искаше да изкрещи „Лъжец“.

Тибор сложи ръка на рамото на брат си, сякаш искаше да каже още нещо, няколко последни думи на унгарски, преди да се качи на влака, пълен с италианци и французи, но замълча, оглеждайки огромната паст на гарата и плетеницата от релси, които излизаха от нея. Качи се на влака и Андраш му подаде кожената чанта. Сребристите рамки на очилата му се смъкнаха по носа и той ги побутна нагоре с пръст.

— Пиши ми, когато пристигнеш — извика Андраш.

Тибор докосна шапката си, влезе в третокласния вагон и се скри от поглед.

След като влакът напусна гарата, Андраш излезе обратно през вратите с надпис „Изход“ и се върна в града, в който брат му вече го нямаше. Влачеше вцепенените си крака, обути в новите черни обувки, които Тибор му донесе от Унгария. Не го интересуваше с кого се разминава по улиците, нито къде отива. Дори да беше стъпил накриво от бордюра и да бе паднал в канавката, дори да се бе издигнал в пространството над колите и между сградите, докато не стигне над покривите с червените им тухлени комини, с неравната им извита мрежа, и дори да бе продължил да се издига, докато не нагази из гъстите ниски облаци в зимното небе, нямаше да изпита нито шок, нито радост, нямаше да се учуди или изненада, а щеше да усеща единствено оловната тежест в отпуснатите си крайници. Краката му го отдалечаваха все повече от брат му, водейки го на запад към булевард „Распай“, чак до Училището по архитектура през сините врати на двора му.

Дворът бе пълен със студенти, всички странно притихнали, застанали на групички по трима-четирима със сведени глави, обгърнати от напрегнато мълчание. Тишината бе осезаема като черно ято гарвани, замръзнали в полет. На една счупена пейка в ъгъла седеше самият Пере, отпуснал глава в ръцете си.

Ето какво се бе случило: пощата до провинцията вървеше бавно и новината за Поланер заварила Лемарк в Байо, където той беше избягал във фермата на родителите си след нападението. В писмото, изпратено от съучастниците му, пишело, че Поланер лежи в болницата на косъм от смъртта с вътрешни кръвоизливи, което би трябвало да зарадва Лемарк, да му покаже, че не всичко е било напразно, че побоят си е свършил работата. Когато получил писмото, Лемарк написал две бележки. В едната, адресирана до директора на училището, поел вината за случилото се и изброил тримата други студенти от трети и четвърти курс, които също участвали. Другото писмо адресирал до Поланер, в което накратко се разкайвал и признавал любовта си към него. Късно вечерта, след като оставил двете писма на кухненската маса, той се обесил на една греда в плевнята на родителите си. Баща му открил тялото му тази сутрин — студено и синьо като мразовитата зора.