Джули Оринджър
Невидимият мост (24)

Двадесет и четвърта глава
Корабът „Ил дьо Франс“

Приставането на Елизабет не беше приставане в истинския смисъл на думата. Когато в крайна сметка се случи, Клара вече от месеци знаеше за заминаването й. Пол Камдън ходеше у тях на обяд всяка неделя, за да се опита да спечели благоразположението и доверието й. На бавния си френски с притъпени гласни той разказваше на Клара за семейната къща в Кънектикът, където майка му отглеждала и обучавала коне за изложби; за работата на баща си като вицепрезидент на енергиен холдинг в Ню Йорк; за сестрите си, които учеха в „Радклиф“ и които щели много да харесат Елизабет. Но си оставаше проблемът какво ще кажат господин и госпожа Камдън, когато синът им се прибере у дома с бедна еврейка с неясен произход. Според Пол най-доброто решение бе да се оженят, преди да заминат за Ню Йорк. Щяло да бъде по-лесно да пътуват като съпрузи; щом пристигнели в Америка и поставели родителите му пред свършен факт, те щели да разберат, че намеренията му са сериозни, въпреки евентуалните им възражения. Пол бе убеден, че те ще приветстват Елизабет, след като я опознаят. Клара обаче ги умоляваше да се оженят, след като пристигнат, за да може Пол да поговори с майка си и баща си и те да свикнат с тази мисъл. Тя бе сигурна, че ако Пол се ожени за Елизабет, без да се посъветва с родителите си, те ще се отрекат от него. За всеки случай, като предпазна мярка, той започна да спестява половината от огромната сума, която баща му изпращаше всеки месец. Премести се в по-малък апартамент и започна да се храни в студентския стол, вместо да си поръчва храна от ресторанти; престана да обновява гардероба си и си купуваше учебници втора ръка. Пол научи как да прави тези икономии от Андраш, който видя, че американецът е напълно невеж дори за основните принципи на спестяването. Той например никога не бе купувал вчерашен хляб, не бе лъскал сам обувките си, не бе прал сам ризите си; остана удивен, че човек може да занесе шапката си да й сменят подплатата, вместо да си купи нова.

— Но всички ще видят, че това е старата шапка — възрази той и повтори последните си думи на английски: — Стара шапка. В Щатите това носи негативно значение. Така наричаме нещо банално, изтъркано или демоде.

— Можеш просто да смениш лентата — посъветва го Андраш. — Никой няма да разбере, че това е старата ти шапка. Заблуждаваш се, ако си мислиш, че някой следи внимателно с какво се обличаш.

Пол се засмя:

— Май си прав, старче — отвърна той и попита Андраш къде може да занесе шапката си на поправка.

Често по време на тези неделни обеди Андраш забелязваше, че Клара мълчи и наблюдава внимателно. Знаеше, че тя преценява избраника на дъщеря си, това, как се отнася към Елизабет, как отговаря на въпросите на Андраш за работата си, как разговаря с госпожа Апфел, докато поднасяше обяда. Но Клара наблюдаваше и Елизабет. Гледаше я някак си напрегнато, сякаш искаше да запамети всеки детайл от битието на дъщеря си. Изглежда съзнаваше, че това са последните дни под един покрив с детето й. Тя не можеше да го предотврати по никакъв начин; Елизабет се отдалечаваше от нея от години, бавно, но неизбежно, и сега щеше да замине завинаги отвъд океана, да се омъжи за човек, който не бе евреин и чиито родители можеха да не я приемат. Освен това на масата с тях седеше току-що разведената Илана ди Сабато като доказателство, че бракът между съвсем млади хора може бързо да се провали. Илана седеше самотна и отчаяна и почти не докосваше храната си. Когато се омъжи за Бен Яков, тя отряза гъстата си черна плитка и сега косата й седеше прилепнала на главата като старомодна шапка. „Стара шапка“, помисли си Андраш. Болеше го, като я гледаше. Още не бе получил отговор на писмото си и не искаше да говори с нея за Тибор, преди да получи вест от брат си.

Елизабет щеше да отплава в началото на август и за пътуването й бяха нужни много приготовления. Дрехите й бяха ученически, а трябваше да й се събере гардероб като за омъжена жена. Пол настоя да помогне и в началото подаряваше на Елизабет екстравагантни вещи, които само той би могъл да сметне за необходими: ленен костюм за тенис и чифт платнени обувки с гумени подметки; перлена огърлица с платинена закопчалка; комплект куфари от бежова кожа с нейните инициали, инкрустирани със злато. Всяка покупка бъркаше дълбоко в спестяванията, които бе натрупал, като икономисваше по примера на Андраш. Най-накрая Клара предложи възможно най-деликатно Пол да се съветва с нея как най-добре да оползотворяват тези пари. Елизабет се нуждаеше например от батистени комбинезони, нощници, удобни обувки. Трябваше да се смени една от пломбите на зъбите й. Искаше да подстриже късо дългата си коса. Всички тези неща струваха пари и отнемаха време. Когато вечер Андраш си тръгнеше, Клара винаги вадеше кошницата с шивашки принадлежности; приличаше му на Пенелопа, която всяка вечер разплита изработеното през деня, за да не може Елизабет да се омъжи. Клара бе споделила, че се ужасява при мисълта Елизабет да преплава океана, когато в Европа всеки момент можеше да избухне война. Случваше се да потопяват и пътнически кораби. Не можеше ли Елизабет да изчака поне още няколко месеца, докато ситуацията в Полша се успокои и споразумението за взаимно сътрудничество на Англия и Франция с Русия бъде подписано? Нима Пол и Елизабет наистина искаха да заминат през август — месеца, през който по традиция започваха войните? Елизабет обаче настояваше, че ако изчакат, Франция може да влезе във война и тогава няма да могат да заминат. По този въпрос се развихряха спорове, които едва не докарваха Клара и Елизабет до нервни кризи. Андраш имаше чувството, че това е последната им възможност да покажат обичта си една към друга по начина, по който най-добре умееха — чрез сблъсък на мнения, при който нито една от страните не печелеше или губеше, с конфликт, който се дължеше не на настоящия проблем, а на сложните отношения между майка и дъщеря.

В редките случаи, когато Клара идваше в мансардата му през тези седмици, тя се любеше с него с настойчивост, която като че ли нямаше нищо общо със самия него. Никога не си представяше, че може да се чувства толкова самотен в обятията й; искаше му се разсеяният й поглед да се съсредоточи върху него. Когато веднъж я спря и й каза „Погледни ме“, тя се обърна на другата страна и се разплака. После му се извини и той я прегърна, неспособен да потисне егоистичното желание всичко това да приключи по-скоро. След като Елизабет заминеше, щяха да изпълнят обещанието, което си бяха дали миналата есен, да се оженят и най-сетне да заживеят заедно. От скръб, че скоро ще изгуби детето си, Клара бе престанала да говори какво ще правят, след като Елизабет замине.

21 юли 1939 г., Модена

 

Скъпи Андраш,

Съжалявам, искрено съжалявам, че бракът на Илана и Бен Яков е приключил толкова тъжно. Огорчавам се, като си помисля каква роля може би съм изиграл за тяхното нещастие. Ако можех да поправя тази грешка чрез разкаяние, отдавна щях да съм го направил. Когато получих писмото ти, си мислех, че няма да имам сили да дойда в Париж. Запитах се как бих могъл да я погледна в очите, като знам как съгреших спрямо нея? Любовта не може да се скрие, мислим си, че е правилна, само поради факта че е любов. Но ние сме човешки същества и трябва сами да решим кое е правилно. Чувствата ми към Илана бяха толкова силни, че не успях да ги овладея. Едва ли заслужавам втори шанс да се докажа като неин истински приятел; още по-малко мога да се надявам да бъда неин любим. Но, Андрашка — може би ще ме помислиш за мерзавец, че казвам това — чувствата ми към нея не са се променили. Как се ускори пулсът ми, когато прочетох, че е питала за мен! Как се трогнах, когато разбрах, че е мълвяла името ми! Познаваш ме твърде добре, за да си споменал тези неща между другото; явно си знаел какво означава тя за мен. Вече мога да ти кажа, че ще дойда. Срамувам се, но идвам. Поне няма да имаш причина да се съмняваш в постоянството на чувствата ми; както, надявам се, и Илана. Когато получиш това писмо, сигурно вече ще съм пристигнал в Париж. Ще наема стая в хотел „Сен Жак“, където можеш да ме намериш в петък.

С обич, Тибор

Андраш получи писмото на брат си в събота сутринта. Цяла нощ бе прекарал в архитектурната фирма, където помагаше на Лемен да завърши чертежите на един клиент.

Писмото го чакаше на масичката във вестибюла заедно с бележка от Тибор: Андраш, тази сутрин идвах при теб. Чаках до 9 часа. Не издържам повече! Трябва да я видя. Да се срещнем у Клара. Т.

Андраш почука на вратата на портиерката. Последва дълго мълчание, след което се чу неразбираема ругатня и приближаването на стъпки. Портиерката излезе с мръсна престилка, изцапани със сажди ръкавици, с размазана мазнина по челото.

Тя цъкна с език:

— Пристигна един човек и създаде голяма суматоха в неудобен час. Каква изненада, оказа се твой роднина.

— Кога си тръгна, това е брат ми?

— Няма и три минути. Чистех печката, както виждаш.

— Преди три минути!

— Няма нужда да крещиш, младежо.

Андраш се извини, пъхна бележката в джоба си и изскочи на улицата. Вратата се затръшна след него и заглъхващата ругатня на портиерката го изпрати надолу по улицата. Той затича към Маре. Сутринта бе слънчева и топла, улиците вече бяха пълни с туристи с фотоапарати, със семейства, излезли на съботна разходка, с влюбени, хванати за ръце. На „Пон Луи-Филип“ Андраш зърна позната шапка сред тълпата. Той извика името на брат си и мъжът се обърна.

Срещнаха се по средата на моста. Тибор като че ли бе отслабнал, откакто Андраш го видя последния път; скулите му бяха по-изпъкнали, сенките под очите — по-тъмни. Когато се прегърнаха, му се стори, че брат му е изтъкан от материя, по-лека от човешката плът.

— Добре ли си? — попита Андраш и се вгледа в лицето му.

— Не съм спал, откакто получих писмото ти.

— Кога пристигна?

— Снощи. Идвах до вас, но теб те нямаше.

— Бях на работа цяла нощ. Току-що получих бележката ти.

— Значи не си говорил с нея? Тя не знае, че съм в Париж, така ли?

— Не. Дори не знае, че съм ти писал.

— Как е тя, Андраш?

— Както и преди. Много е тъжна. Но мисля, че това ще се промени съвсем скоро.

Тибор се усмихна замечтано.

— Щом си толкова сигурен, че тя ще се радва да ме види, защо ме догони толкова бързо?

— Защото исках аз да те видя пръв! — засмя се Андраш.

— Е? — разпери ръце Тибор.

— Грозен си както винаги. А аз как ти се струвам?

— Развързани обувки. Мастилени петна по ризата. И не си се обръснал.

— Чудесно. Да тръгваме тогава. — Той хвана Тибор под ръка и го поведе към улица „Севинье“. Но Тибор не помръдна. Той се подпря на перилата на моста и се вгледа в Сена.

— Не знам дали мога да го направя — поколеба се той. — Ужасно ме е страх.

— Нормално е да се страхуваш. Но сега, след като си тук, трябва да се видиш с нея. — Той кимна по посока на Маре. — Хайде.

Вървяха рамо до рамо, и двамата замаяни от недоспиване. По пътя Тибор купи букет божури от цветарски магазин на един ъгъл. Когато стигнаха до улицата на Клара, Андраш бе чул всички притеснения на брат си; той се тревожеше, че трябвало да се обадят предварително. На ъгъла Тибор погледна през прозорците към меката светлина на балетното студио, все още празно преди първия урок, и съжали, че нарушават спокойната съботна утрин у Моргенщерн.

Но в апартамента вече цареше хаос. Входната врата се отвори, когато Андраш я докосна с пръст; на горния етаж имаше някаква суматоха — Клара бе повишила панически тон, госпожа Апфел крещеше. За миг Андраш си помисли, че са закъснели и че в отчаянието си Илана ди Сабато се е самоубила, а Клара тъкмо е открила тялото й. Той се хвана за перилата и изтича нагоре по стълбите, следван по петите от Тибор.

Но не видяха Илана никъде. На горната площадка ги посрещна госпожа Апфел.

— Няма я! — каза тя. — Малката хитруша е избягала!

— Кой? — попита Андраш. — Какво се е случило?

— Заминала е за Америка с мосю Камдън. Оставила бележка на майка си. Какво странно дете! Иде ми да й извия врата.

От дъното на коридора долетя силно трополене от преместването на нещо голямо и тежко. Андраш отиде в стаята на Клара и я завари да издърпва един куфар, качен върху гардероба. Тя го хвърли на неоправеното легло, отвори го и извади якето си за шофиране от кафявата хартия.

— Какво правиш? — попита Андраш.

Тя се обърна и той видя, че красивото й лице е почервеняло от плач.

— Тръгвам след нея — заяви Клара и тикна в ръката му някаква бележка. Със заобления си по детски почерк Елизабет обясняваше защо се налага да замине, че не може вече да чака, че се страхува, че положението в Полша може да тласне Франция към война, преди да успеят да отплават. Тръгвали от Париж с влака тази сутрин, щели да потеглят за Ню Йорк на следващия ден с кораба „Ил дьо Франс“, а капитанът щял да ги венчае на борда. Елизабет се извиняваше — на това място буквите бяха размазани — а следващите думи, които пак се четяха, бяха може би ще е по-лесно за всички, ако аз… и следваше друг нечетлив ред. Ще пиша, когато пристигна, завършваше бележката. Благодаря за чеиза и всичко останало. С обич, Е.

— Кога намери бележката?

— Тази сутрин. Багажа й го няма.

— Ще се опиташ да я догониш?

— Мога да ги настигна в Хавър. Ако взема кола, ще стигна този следобед.

Андраш въздъхна. На Клара щеше да й е трудно да се раздели с Елизабет, той виждаше защо момичето е взело преднина. Но се ядоса при мисълта, че Елизабет е изнесла тайно през нощта багажа си — грижливо опакованите куфари с дрехи и бельо, които Клара бе подредила.

— Нае ли вече кола? — попита той.

— Накарах госпожа Апфел да се обади. Трябва да я докарат всеки момент.

— Клара…

— Да, знам. — Тя седна на леглото с якето в скута си. — Тя е голямо момиче. Така или иначе, ще замине. Трябва да й позволя да се отдели от мен и да прави каквото иска.

— Ще се опиташ ли да я спреш? Мислиш ли, че ще успееш да я разубедиш да не заминава?

— Не — въздъхна Клара. — Но след като е твърдо решена да замине, искам поне да я изпратя. Искам да се сбогувам с дъщеря си.

Андраш я разбираше. Войната за независимост на Елизабет бе приключила, сега Клара искаше само да преговаря за мир лично, вместо от другата страна на Атлантическия океан. Разбираше, че в капитулацията й все още има и известна непримиримост. Тя водеше тази битка от години и не можеше толкова лесно да се откаже от навика си.

— Ще дойда с теб — заяви той. — Но ако предпочиташ да не идвам, няма.

— Искам да дойдеш с мен. Моля те.

— Клара, трябва да ти кажа още нещо. Тибор е тук.

— Тибор ли? Брат ти е тук?

— Да. Тук, в апартамента е.

— Защо не ми каза, че ти е отговорил?

— Получих писмото му едва тази сутрин.

— Илана — каза Клара и двамата излязоха в коридора, за да й съобщят новината.

Но Илана и Тибор вече се бяха видели. Двамата седяха на дивана в дневната. По лицето на момичето бе изписана стъписана радост, а на неговото — облекчение и умора. Двамата не останаха особено разочаровани, когато разбраха, че Андраш и Клара тръгват за Хавър и че ще имат възможност да прекарат целия ден заедно.

— Обадете се, когато пристигнете в Хавър — каза Тибор. — Кажете ни дали сте я намерили.

От улицата се чу клаксон, агенцията бе докарала колата и беше време да тръгват. Госпожа Апфел им подаде кошница с храна, приготвена за пътуването. След минути те вече си проправяха път по улиците на Париж, Андраш — напрегнат на мястото до шофьора, Клара — съсредоточена и мрачна зад волана. Когато излязоха извън града, челото й вече се бе отпуснало. Утринното слънце обливаше в светлина ширналите се пред тях полета с лавандула, а мирисът на бензин се редуваше със сладникавия аромат на растенията. Не си говореха заради свистенето на вятъра и рева на мотора, но когато излязоха на една права отсечка, Клара го хвана за ръката.

Плановете на Пол и Елизабет не бяха тайна за никого, двамата бяха отседнали в хотела, който избраха още преди месец, когато решиха, че ще отплават от Хавър. Андраш и Клара влязоха в бялото фоайе и попитаха за тях на рецепцията. Казаха им да почакат, а после да последват пиколото. Младата двойка седеше на тераса с изглед към пристанището, където „Ил дьо Франс“ се извисяваше в строгата си моряшка униформа с алени комини на черни райета. Клара изтича към тях, извика Елизабет, а дъщеря й се надигна от стола с изненада и същевременно с облекчение. Андраш никога не я бе виждал толкова щастлива при вида на майка й. В следващия миг тя се хвърли на врата на Клара и избухна в плач.

— Прости ми! — изхлипа Елизабет. — Не биваше да тръгвам така. Но не знаех какво друго да направя! — И тя продължи да плаче на рамото на майка си.

Пол наблюдаваше сцената явно засрамен, той кимна стеснително на Андраш и поръча напитки за всички.

— Какво си мислеше? — попита Клара, когато се настаниха на масата при тях. Тя погали Елизабет по лицето. — Не можа ли да ми позволиш утехата от едно нормално сбогуване? Да не си мислеше, че ще те заключа в стаята ти?

— Не знам — проплака Елизабет. — Съжалявам. — Тя уви притеснено пръст около отрязаните краища на косата си; без дългата руса плитка главата й изглеждаше странно малка. Късата прическа привличаше погледа към бледите й устни без червило. — И аз се страхувах. Не знаех дали ще имам сили да се сбогувам с теб.

— А ти? — обърна се Клара към Пол. — Така ли тръгна за Франция? Без да кажеш довиждане на майка си?

— Ъ… не, госпожо.

— Не, нали! За в бъдеще, ако обичаш, се отнасяй с мен с уважението, което проявяваш към майка си.

— Извинявайте, госпожо. — Пол изглеждаше искрено разкаян. Андраш се замисли дали неговата майка някога му е говорила с такъв тон. Опита се да си представи как изглежда майката на Пол, но в съзнанието му изникна единствено подобие на облечената в костюм за езда баронеса Качинска — аристократка от XVI в., с чиято сложна история и родословие се бе запознал в училището в Дебрецен.

— Наистина ли искате да ви ожени капитанът на кораба? — попита Клара дъщеря си. — Това ли е желанието ти?

— Така решихме — отвърна Елизабет. — Намирам го за вълнуващо.

— В такъв случай няма да те видя омъжена.

— Ще ме видиш, след като се омъжа. Когато дойдем на гости.

— И кога си мислиш, че ще стане това? — попита Клара. — Кога ще успееш пак да си купиш билет за презокеанско плаване? Особено ако родителите на съпруга ти не одобрят брака ви.

— Мислехме си, че може би вие ще дойдете да живеете в Съединените щати — обади се Пол. — За да сте близо до внуците си, когато имаме деца.

— А моите деца? — възрази Клара. — Едва ли ще ми е лесно да пътувам напред-назад през океана.

— Какви деца?

Клара погледна Андраш и го хвана за ръката.

— Нашите деца.

— Мамо! — възкликна Елизабет. — Нали не възнамеряваш да имаш деца от…! — Тя посочи с пръст към Андраш.

— Може и да имаме. Обсъждали сме този въпрос.

— Но ти си жена на определена възраст!

Клара се засмя.

— Всички сме на определена възраст, нали? Ти например си на възраст, на която не можеш да разбереш, че трийсет и две години могат да се струват на човек като началото на живота му, а не като края.

— Но аз съм твоето дете — възрази Елизабет и я погледна така, сякаш пак щеше да се разплаче.

— Естествено, че си — успокои я Клара и затъкна един от късите й руси кичури зад ухото. — Затова дойдох тук. Не можех да те оставя да отплаваш отвъд океана, без да се сбогуваме подобаващо.

— Дами — обади се Андраш. — Извинете ни, но с господин Камдън ще се разходим и ще ви оставим насаме.

— Точно така — присъедини се Пол. — Ще отидем да разгледаме кораба.

Сълзите, които се изляха, бяха дошли в повече на Пол, а на Андраш му прималя, когато стана въпрос за бъдещите му деца. И двамата изпитаха облекчение да оставят Клара и Елизабет насаме да се сбогуват по техния си начин.

По пътя към доковете минаха по пазарна улица, покрай мъже, които продаваха скумрия, писия и лангусти, кутии с боровинки, мрежи с тиквички, малки жълти сливи на дузини. По улиците гъмжеше от летуващи семейства и имаше толкова много деца в моряшки костюмчета, че можеха да сформират цял детски флот. Притеснени, сякаш избликът на емоции, на който току-що бяха станали свидетели, можеше да се отрази на мъжествеността им, Андраш и Пол разговаряха за кораби, спорт, а после, докато минаваха покрай един английски военен кораб, закотвен на огромно пространство, обсъдиха и възможността да избухне война. Всички се надяваха, че декларацията на Чембърлейн за подкрепа на Полша ще доведе до няколко спокойни седмици около проблема с Гданск и може би дори до мирно споразумение, но Хитлер тъкмо бе провел в Берхтесгаден среща с лидера на Нацистката партия в Гданск и бе изпратил военен кораб на пристанището на Свободния град. Ако Германия окупира Гданск, Англия и Франция ще влязат във войната. Тази седмица френски самолети бяха направили тренировъчна атака срещу Лондон, за да проверят готовността на английската военновъздушна защитна система. Някои лондончани си бяха помислили, че войната вече е избухнала, и трима души бяха загинали при паническото тичане към бомбоубежищата.

— Според теб как ще постъпи Америка? — попита Андраш.

Пол сви рамене.

— Предполагам, че Рузвелт ще постави ултиматум.

— Хитлер не се страхува от Рузвелт. Нали видя какво стана миналия април.

— Не твърдя, че разбирам много — отвърна Пол и вдигна ръце в защитен жест. — Аз съм само един художник. Дори невинаги чета новините.

— Годеницата ти е еврейка. Семейството й е тук. Войната ще я засегне, независимо дали Америка ще се включи в нея.

Двамата се смълчаха, загледани в оборудвания с оръжия кораб.

— Ако се наложи да се биеш, кои войски би избрал? — попита Пол.

— Със сигурност няма да е флотът — отговори Андраш. — Видях морето за пръв път преди година. Не искам и да съм в окопите. Но бих се научил да пилотирам самолет. Бих избрал военновъздушните сили.

Пол се ухили.

— Аз също. Винаги ми се е струвало фантастично да летиш със самолет.

— Но не искам да убивам — каза Андраш.

— Така е, но не бих възразил да стана герой. Искам да печеля медали.

— Аз също — потвърди Андраш и изпита облекчение, макар и малко засрамен да си го признае.

— Тогава ще се видим в небето — засмя се Пол, но в смеха му се долавяше нещо пресилено, сякаш вероятността да избухне война и той да участва в нея едва сега се бе превърнала в реалност.

Бяха стигнали до „Ил дьо Франс“, който се извисяваше над тях като склон на глетчер. Корпусът му лъщеше прясно боядисан, а всяка буква от името му беше с човешки ръст. Морето се плискаше около него на дока и носеше силен мирис на риба, моторно масло и водорасли, както и на нещо солено и богато на калций, каквото явно бе уханието на морската вода. Корабът се издигаше на петнайсет етажа височина над водата, а от мястото, на което стояха, преброиха пет тераси. Палубите гъмжаха от докери, моряци и камериерки, понесли сгънати чаршафи на ръце. Стотици души правеха последните приготовления за заминаването на пасажери, на брой колкото населението на малък град, за седемнайсетдневно пътуване. Пол каза на Андраш, че на борда ще се качат 1500 пътници. На кораба имаше пет бални зали, кино, стрелбище, просторен гимнастически салон, закрит басейн, сто спасителни лодки. Той бе почти 250 метра дълъг и щеше да пътува със скорост 24 възела. А на борда чакаше изненада за Елизабет — един последен жест на разкош: Пол бе наел самостоятелна каюта с балкон и бе поръчал три дузини бели рози и каса шампанско.

— Поне си занесе шапката на поправка — присмя се Андраш. — Помисли само колко щеше да ти излезе да си купиш нова.

Вечерта четиримата вечеряха заедно на терасата на ресторанта с изглед към морето. Ядоха пресни миди в доматен сос, риба, печена с лимони и маслини, изпиха две бутилки вино, говориха за детските си мечти и екзотичните места, които искат да посетят, преди да умрат: Индия, Япония, Мароко. Беше почти като ваканция. За пръв път тази седмица Клара бе в добро настроение, сякаш, след като бе намерила Елизабет, някак си можеше да предотврати раздялата. Но планът оставаше непроменен: Елизабет и Пол щяха да отплават на сутринта. А през цялата вечер у Андраш се засилваше един познат страх: страхът, че щом Елизабет замине, и Клара ще изчезне, сякаш напрежението между тях бе онова, което ги задържаше заедно на земята.

След вечерята в хотела двамата с Клара се отправиха към отделни стаи: тя щеше да спи в апартамента при Елизабет, а Пол и Андраш щяха да прекарат нощта в малка стая под стрехите. Пожелавайки му лека нощ, Клара го погали по бузата, сякаш му даваше обещание. Тази нощ той заспа с надеждата, че съвместният им живот може да излекува скръбта й. Но когато призори слезе долу, я завари сама на верандата, наметната с якето си, да гледа как розовата светлина пълзи бавно по комините на „Ил дьо Франс“. Той постоя известно време на вратата, без да й се обажда. Започваше отливът. Дъщеря й заминаваше. Той никога нямаше да успее да замести онова, което тя щеше да изгуби.

 

 

В осем часа отидоха на доковете да се сбогуват с Пол и Елизабет. Корабът щеше да потегли по пладне, а пътниците трябваше да се качат на борда до девет часа. Бяха донесли на Елизабет букет виолетки, кутия изискани сладкиши и цилиндър с жълти флагчета, които да развее, когато корабът потегли. Елизабет носеше сламена шапка с червена панделка, а сините й очи очакваха трескаво пътуването.

Пол нямаше търпение да се качи на борда, нямаше търпение да й покаже изненадата, която бе подготвил. Но настоя първо корабният фотограф да ги снима четиримата заедно на дока, с извисяващия се на заден план „Ил дьо Франс“. Последва суматоха около куфарите — някои дрехи трябваше да бъдат извадени в последния момент. Накрая, в уречения час, някъде от върха на кораба като вулкан изригна звукът на сирената и пътниците, които още не се бяха качили, започнаха да се тълпят около подвижния мост.

Моментът настъпи. Клара отведе Пол настрани, за да му каже няколко последни думи, а Андраш и Елизабет останаха на дока да се гледат един друг. Той не знаеше какво да й каже на раздяла. С изненада установи, че съжалява за заминаването й, на снощната вечеря започна да си представя каква ще стане тя, когато порасне, и забеляза, че прилича на майка си повече, отколкото си мислеше.

— Сигурно никак не ти е мъчно, че заминавам — каза тя. Но в ъгълчетата на очите й проблеснаха шеговити искрици, а думите изрече на унгарски.

— Да — отвърна Андраш и й подаде ръка. — Хайде, изчезвай.

Елизабет се усмихна.

— Да накараш майка ми да ни дойде на гости, разбра ли?

— Непременно. И аз искам да видя Ню Йорк.

— Ще ти изпратя картичка.

— Добре.

— Още не мога да свикна с мисълта, че ще се ожениш за нея. Това означава, че ще ми бъдеш…

— Моля те, не го казвай.

— Добре, но имай предвид, че ако я нараниш, ще се върна и ще те убия собственоръчно.

— А ако аз чуя, че си наранила снажния си съпруг… — започна Андраш, но Елизабет го потупа по рамото, той се обърна и видя, че е дошъл моментът тя да се сбогува с Клара. Двете се сгушиха една в друга, а Елизабет се наведе и челото й докосна челото на майка й. Андраш се извърна и подаде ръка на Пол.

— See you in the funny papers^[1] — каза Пол на английски. — Така казват в Щатите. — После преведе на Андраш: — Je te verrai dans les bandes dessinées.

— На френски звучи по-добре — отвърна Андраш и Пол се съгласи.

Свирката на кораба отново изсвири. Клара целуна Елизабет за последно и дъщеря й и Пол се качиха на подвижния мост и изчезнаха сред тълпата пътници. Клара държа Андраш за ръка, смълчана, без да плаче, докато Елизабет не се появи на перилата на кораба. Оставаха още часове до отплаването, а Елизабет вече бе толкова далеч, че я разпознаха само по червената панделка, която се вееше от периферията на шапката й, и по тъмнолилавото петънце на букета виолетки в ръката й. Морскосиният силует до нея беше Пол, в подобно на военна униформа сако. Клара стисна Андраш за ръката. Слабото й лице изглеждаше бледо под тъмните кичури коса, в бързината да тръгне за Хавър бе забравила да си вземе шапка. Тя размаха носната си кърпа, а Елизабет размаха своята в отговор.

Три часа по-късно видяха как „Ил дьо Франс“ се плъзва по спокойната синя повърхност на откритото море, под синьото небе към хоризонта. Андраш си помисли колко удивително е, че този огромен кораб може да се смали колкото къща, после колкото кола, бюро, обувка, кестен, оризово зрънце, песъчинка. Колко удивително бе, че и най-голямото нещо, което беше виждал, не можеше да се пребори със смаляването в далечината. Това го накара да осъзнае колко малък е самият той, колко незначителен е пред заплахата, която тегнеше над света, и за миг гърдите му се свиха тревожно.

— Лошо ли ти е? — попита Клара и го погали по бузата. — Какво има?

Но Андраш не успя да обясни усещането си с думи. Мигът отмина, дойде време да се върнат при колата и да тръгнат обратно за Париж.