Джули Оринджър
Невидимият мост (14)

Четиринадесета глава
Подстригването

Взеха решение — първо при един разговор късно вечерта в кабинета на Пере, а после и в „Синият гълъб“ — че Андраш трябва да съобщи на Поланер за смъртта на Лемарк. Пере смяташе, че това е негова отговорност като директор на училището, но Ваго възрази, че поради деликатната ситуация трябва да се вземат специални мерки; може би, каза той, ще е по-лесно за Поланер да чуе новината от приятел. Андраш, Розен и Бен Яков се съгласиха и решиха помежду си Андраш да даде писмото на Поланер. Естествено, щяха да изчакат, докато лекарите решат, че той е извън опасност, а по всичко личеше, че това ще стане скоро. След втората седмица симптомите на вътрешно кървене утихнаха. Поланер вече не беше дезориентиран, синините и отоците бяха намалели, отново можеше да се храни сам. Лекарите казаха, че ще се възстановява около месец, докато си възвърне изгубената кръв, но бяха единодушни, че вече е извън опасност. В края на тази седмица той всъщност изглеждаше толкова по-добре, че Андраш се осмели да поговори с един от лекарите и да му обясни внимателно случая с Лемарк. Лекарят, мъж с издължено лице, който лекуваше Поланер, изрази опасения за възможните последици от шока, но тъй като не можеха дълго да крият тази новина от Поланер, лекарят се съгласи, че е по-добре да му кажат, докато е още в болницата.

На следващия ден, седнал във вече познатия му метален стол до леглото, Андраш за пръв път отвори дума за училището. Каза, че сега, след като Поланер се възстановява така добре, лекарите мислят, че той може постепенно да се върне към занятията. Попита го дали да му донесе нещо от ателието — учебниците по статика, чертожните принадлежности или скицник.

Поланер изгледа Андраш със съжаление и затвори очи.

— Няма да продължа обучението си. Прибирам се у дома в Краков.

Андраш го докосна по ръката.

— Това ли искаш наистина?

Поланер въздъхна.

— Не взех решението сам. Те решиха вместо мен.

— Нищо не е решено. Ако искаш, ще се върнеш в училището.

— Не мога — отговори Поланер с насълзени очи. — Как ще се изправя лице в лице с Лемарк и останалите? Не мога да си седна на чина, сякаш нищо не се е случило.

Андраш не можеше да отлага повече, извади писмото от джоба си и го сложи в ръцете на Поланер. Поланер дълго разглеждаше плика с името си, изписано със заострения почерк на Лемарк. После отвори писмото и разглади единствения лист върху крака си. Прочете шестте реда, в които Лемарк се изповядваше и молеше Поланер за прошка и за нападението, и за стореното от него. След като приключи, той сгъна бележката и се облегна на възглавницата със затворени очи, а гърдите му се повдигаха и спускаха под чаршафа.

— О, боже! — прошепна той. — Сякаш аз съм го убил.

Досега Андраш си мислеше, че ненавистта му към Лемарк бе достигнала връхната си точка, че със смъртта на Лемарк омразата му се е уталожила и вече изпитва по-скоро съжаление към него. Но докато наблюдаваше потъналия в скръб Поланер, докато гледаше страданието на приятеля си, изписано на лицето му, той се изпълни с гняв. Това, че смъртта на Лемарк бе съпроводена от признанието за разкаяние и любов, само влошаваше нещата! Сега Поланер вечно щеше да помни тази загуба, да се чуди какво би било, ако светът бе по-различен. Андраш видя истинската жестокост на нападението и самата смърт — жило, подобно на вид коприва, която растеше в равнината Хайду: щом бодилът пронижеше кожата, той навлизаше все по-дълбоко в раната и отделяше отровата си дни, дори седмици наред, докато пострадалият изгаряше от треска.

Тази вечер той остана при Поланер дълго след мръкване, без да обръща внимание на напомнянето на сестрата, че времето за свиждане е изтекло. Когато тя настоя да си тръгне, Андраш отвърна, че може да го изгони само с полиция. Накрая лекарят с издълженото лице се намеси в подкрепа на Андраш и му позволиха да остане цяла нощ и на следващата сутрин. Докато бдеше край леглото, не спираше да мисли за онова, което Поланер бе казал в „Синият гълъб“ през октомври: „Не искам да надигам глава. Искам само да уча и да се дипломирам“. Помисли си, че ще направи всичко по силите си, за да не допусне срамът и скръбта на Поланер да го отведат обратно в Краков.

Мина още седмица, преди да изпишат Поланер от болницата. Андраш дойде да го вземе и го заведе в квартирата му на булевард „Сен Жермен“. Превързваше раните му, хранеше го, носеше дрехите му на пералня, подклаждаше огъня в камината. Една сутрин, когато се върна от пекарната, завари Поланер седнал в леглото със скицник върху коленете. Корицата бе осеяна със стърготини от подострен молив, а на стола до леглото имаше няколко въглена. Андраш безмълвно остави двете франзели на масата. Приготви на Поланер филия с конфитюр и чай, подаде му ги в леглото и седна на масата. Цяла сутрин звукът от молива на Поланер съпровождаше собствената му работа като музикален акомпанимент.

По-късно същия ден Поланер застана пред огледалото на бюрото и прокара ръка по наболата си брада.

— Приличам на престъпник — каза той. — Сякаш съм лежал в затвора месеци наред.

— Изглеждаш много по-добре, отколкото преди няколко седмици.

— Май е нелепо, че си мисля да се подстрижа — промълви той почти шепнешком.

— Кое му е нелепото?

— Не знам. Всичко. Като начало не знам дали мога да седна на бръснарския стол и да проведа обичайния за бръснарница разговор.

Андраш застана до Поланер пред огледалото и се вгледа в отражението си. Самият той изглеждаше по-спретнат, отколкото през последните няколко седмици; Клара го бе подстригала предишната вечер и го докара на вид като джентълмен, макар да го харесваше повече с дълга коса.

— Виж, мога да помоля една приятелка да дойде и да те подстриже. Така няма да се налага да седиш на бръснарския стол и да разговаряш с бръснаря.

— Коя приятелка? — попита Поланер и изгледа Андраш в огледалото.

— Една близка приятелка.

Поланер се извърна от огледалото и погледна Андраш в очите.

— Интимна приятелка ли?

— Exactement.

— Коя е тази приятелка, Андраш? Какво се е случило, докато бях на легло?

— Боя се, че тази история продължава отпреди това. Всъщност от месеци.

Поланер хвърли мимолетна срамежлива усмивка на Андраш; за миг и за пръв път, откакто научи за смъртта на Лемарк, той като че ли отново бе на себе си.

— Сигурно няма да искаш да ми разкажеш.

— Сега, след като повдигна въпроса, се чувствам задължен да ти разкажа всичко.

Поланер го подкани с жест да седне на един стол.

— Разказвай.

На другата вечер Поланер седеше на същия стол по средата на стаята, загърнат с малка покривка, с изправено пред него огледало, докато Клара го обикаляше с ножици и гребен в ръка и му говореше с тихия си хипнотизиращ глас. Когато предишната вечер Андраш й каза за подстригването, тя веднага разбра защо трябва да изпълни молбата му и дори отмени плановете си за вечеря. Докато прекосяваха Сена на път към дома на Поланер, тя го държеше за ръка с безмълвна страст и вървеше с мрачен поглед, който Андраш отдаваше на това, че си спомня за своите преживявания. Сега той стоеше край огнището и наблюдаваше как падат кичурите коса, изпълнен с мълчалива благодарност към тази жена, която разбираше, че трябва да направи този простичък и интимен жест, да помогне за възстановяването на един младеж в мансардата на булевард „Сен Жермен“.