Джули Оринджър
Невидимият мост (3)

Трета глава
Латинският квартал

Сградата, в която живееше Йожеф Хас, представляваше шестетажно здание, изградено от дялани камъни, с високи прозорци и богато украсени балкони от ковано желязо. От най-горния етаж гърмеше бърз джаз — зад ярко осветените прозорци се дуелираха корнет, пиано и саксофон. Андраш пристъпи към входа, за да натисне звънеца, но вратата беше отворена. Във вестибюла няколко момичета с прилепнали копринени рокли пиеха шампанско и пушеха цигари с аромат на виолетки. Те почти не го погледнаха, когато той издърпа багажа си вътре и го подпря на стената. С разтуптяно сърце Андраш пристъпи напред и докосна едно от момичетата по ръкава, а то обърна сдържан поглед към него и повдигна едната от изрисуваните си вежди.

— Йожеф Хас? — попита Андраш.

Момичето вдигна пръст и посочи към върха на витото стълбище.

— Là bas — каза тя. — En haut.

Андраш замъкна куфара си и огромната кутия в асансьора и натисна копчето за последния етаж. Горе се озова сред блъсканица от мъже и жени, дим и джаз — сякаш целият Латински квартал се бе събрал у Йожеф Хас. Остави багажа си в коридора, влезе през отворената врата в апартамента и повтори името Хас с въпросителна интонация на няколко пияни гости. След като обиколи лабиринт от стаи с високи тавани, той се озова на балкона със самия Хас — висок и подвижен млад мъж, облечен в кадифен смокинг. Големите сиви очи на Хас се спряха върху Андраш с размътено от шампанското изражение и той попита нещо на френски и вдигна чашата си.

Андраш поклати глава.

— Мисля, че засега ще трябва да говорим на унгарски.

Йожеф го изгледа с присвити очи.

— И кой унгарец точно си ти?

— Андраш Леви. Унгарецът от телеграмата на майка ти.

— Каква телеграма?

— Майка ти не ти ли изпрати телеграма?

— О, боже, вярно! Ингрид каза, че е пристигнала телеграма. — Йожеф сложи ръка на рамото на Андраш, надникна през вратата на балкона и се провикна:

— Ингрид!

Русо момиче в лъскаво трико си проправи път до балкона и застана пред тях с ръка на хълбока. Последва бърза размяна на реплики на френски, след което Ингрид извади от пазвата си сгънат плик с телеграма. Йожеф извади листчето, прочете го, погледна към Андраш, прочете го отново и избухна в смях.

— Горкичкият! Трябвало е да те посрещна на гарата преди два часа!

— Да, такава беше уговорката.

— Сигурно ти е идвало да ме убиеш!

— Все още има вероятност да се случи — отвърна Андраш. Главата му пулсираше болезнено в такт с музиката, очите му сълзяха, а коремът му къркореше от глад. Беше ясно, че не може да остане у Йожеф Хас, но не си представяше как ще излезе да търси друго място, на което да прекара нощта.

— Е, като гледам, дотук си се справил и без моята помощ — каза Йожеф. — Сега обаче си в дома ми, където има достатъчно шампанско за цяла нощ и изобилие от всичко, което ти хрумне, ако разбираш какво имам предвид.

— Трябва ми само тих ъгъл, в който да се наспя. Дай ми едно одеяло и ме сложи някъде да легна.

— Тук едва ли има тихи местенца — усмихна се Йожеф. — Вместо това ще трябва да пийнеш. Ингрид ще ти налее. Ела с мен. — Той дръпна Андраш вътре в апартамента и го остави на грижите на Ингрид, която извади отнякъде явно последната чиста чаша за шампанско в сградата и я напълни с пенливата течност. Ингрид се задоволи да пие от бутилката. Тя вдигна наздравица с Андраш, целуна го продължително и разгорещено и го заведе в съседната стая, където пианистът свиреше фалшиво „Врява в града“, а гостите тъкмо започваха да танцуват.

На сутринта се събуди на диван под някакъв прозорец, с очи, забулени с копринена блуза, глава, мека като памук, с разкопчана риза, със сгънато под главата сако и изтръпнала лява ръка. Някой го бе завил с юрган и бе дръпнал завесите, а през гърдите му падаше слънчев лъч. Той погледна към тавана, където гипсов медальон с флорални мотиви се виеше около набраздената основа на полилей. От основата надолу се спускаше грозд златни клонки с малки електрически крушки с формата на пламъчета по краищата. Париж, помисли си той и се надигна на лакти. Стаята все още бе осеяна с боклуци, останали след партито, и миришеше на разлято шампанско и увехнали рози. Андраш си спомни смътно, че бе провел дълъг задушевен разговор с Ингрид, а после бе участвал в състезание по надпиване с Йожеф и един широкоплещест американец. След това обаче не помнеше нищо. Някой бе вкарал вътре куфара му и колета за Йожеф и ги бе поставил един върху друг до камината. Самия Хас никакъв го нямаше. Андраш се изтърколи от дивана и се затътри по коридора до баня с бели плочки, където се обръсна на умивалника и се изкъпа във вана с крака във формата на лъвски лапи, в която течеше топла вода директно от крана. След това облече единствената си чиста риза, панталон и сако. Докато търсеше обувките си в хола, чу в ключалката да се превърта ключ. Беше Хас, който носеше кутия от сладкарница и вестник. Той остави кутията на една ниска масичка и каза:

— Много рано си станал.

— Какво е това? — попита Андраш, вперил поглед в завързаната с панделка кутия.

— Лек за махмурлука ти.

Андраш отвори кутията и видя топли закуски, увити във восъчна хартия. До този момент не бе усетил колко зверски гладен е. Той изяде един кроасан с шоколад и беше преполовил втори, преди да се сети да предложи кутията и на домакина си, който обаче му отказа със смях.

— Станах преди няколко часа — каза Йожеф. — Вече закусих и прочетох новините. Испания тъне в разруха. Франция не иска да изпрати войски. Но две нови кралици на красотата се състезават за титлата Мис Европа: тъмнокосата прелест мадмоазел Де Лос Рейес от Испания и загадъчната мадмоазел Бетулинская от Русия. — Той подхвърли вестника на Андраш. Две лъскави ледени красавици в бели вечерни рокли го гледаха от снимките на първата страница.

— Харесва ми Де Лос Рейес — каза Андраш. — Какви устни само!

— Прилича на националистка — рече Йожеф. — На мен ми харесва другата. — Той разхлаби оранжевия си копринен шал, седна на дивана и разпери ръце върху облегалката му. — Виж само на какво прилича тук. Чистачката ще дойде чак утре сутринта. Днес ще трябва да вечерям навън.

— Отвори онази кутия. Сигурен съм, че майка ти ти е изпратила нещо вкусно за вечеря.

— Кутията! Съвсем бях забравил за нея.

Йожеф довлече кутията от другия край на стаята и отвори капака с ножче за масло. Вътре имаше кутия бадемови бисквити; кутия с руло; кутия с цяла торта „Линцер“, напъхана толкова плътно, че отстрани нямаше и милиметър разстояние; комплект вълнени долни дрехи за наближаващата зима; кутия с принадлежности за писане, съдържаща пликове за писма, адресирани предварително до родителите му; списък с братовчеди, на които трябваше да се обади; списък с вещи, които трябваше да купи на майка си, включително някои интимни части от дамското облекло; нов театрален бинокъл и чифт обувки, направени от обущаря му на улица „Ваци“, чиито умения, каза Йожеф, са ненадминати от който и да било парижки обущар.

— Брат ми работи в магазин за обувки на улица „Ваци“ — Андраш уточни името на магазина.

— Сигурно не е същият — отвърна Йожеф с нотка на снизхождение в гласа. Той си отряза парче от тортата „Линцер“, изяде го и заяви, че сладкишът е превъзходен. — Много мило от твоя страна, Леви, да пренесеш тази торта през цяла Европа. Как да ти се отплатя за услугата?

— Можеш да ми кажеш как да се установя тук.

— Сигурен ли си, че искаш съвет от мен? Аз съм пройдоха и развратник.

— Струва ми се, че нямам избор — каза Андраш. — Ти си единственият човек, когото познавам в Париж.

— Ах! Какъв късмет имаш само.

Докато ядяха торта направо от кутията, Йожеф му препоръча един еврейски пансион, магазин за художнически материали и студентски стол, в който Андраш можел да намери евтина храна. Самият Йожеф не се хранел там, разбира се — по принцип си поръчвал от ресторант на булевард „Сен Жермен“ — но приятелите му, които посещавали стола, го смятали за приличен. А що се отнасяло до факта, че Андраш ще учи в Училището по архитектура, а не във Висшето училище по изкуствата, било жалко, че няма да са състуденти, но това сигурно е по-добре за Андраш, тъй като Йожеф бил известен с лошото си влияние. А сега, след като били разрешили проблема с установяването на Андраш в Париж, дали той не иска да излязат на балкона, да пийнат по нещо и да погледат града?

Андраш остави Йожеф да го изведе на балкона през високите френски врати на спалнята. Денят беше студен, а мъглата от предишната вечер бе преминала в леко ръмене. Слънцето приличаше на сребърна монета зад пелената от облаци.

— Ето го най-красивия град на света — каза Йожеф. — Онзи купол там е Пантеонът, а ето там е Сорбоната. Вляво е църквата „Сен Етиен“, а ако се наведеш и погледнеш нататък, ще видиш сребрист отблясък от „Нотър Дам“.

Андраш огледа простиращите се пред него непознати сиви сгради под студената пелена на мъглата. По покривите като чудати чуждоземни птици бяха накацали комини, а зад батальон цинкови мансарди се простираше мътната зеленина на парк. Далеч на запад, размазана от разстоянието, Айфеловата кула се губеше високо в небето. Между него и тази забележителност се простираха хиляди незнайни улици, магазини и хора, които изпълваха пространство толкова необятно, че кулата изглеждаше тънка и крехка на фона на тъмносивите облаци.

— Какво ще кажеш? — попита Йожеф.

— Много е голям, нали?

— Достатъчно, че да не му стане скучно на човек. Всъщност след няколко минути отново трябва да изляза. Имам среща за обяд с една госпожица от Русия на име Бетулинская. — Той му намигна и пооправи вратовръзката си.

— Имаш предвид момичето с пайетите от снощи ли?

— Струва ми се, че не — отговори Йожеф и по лицето му бавно се разля усмивка. — Това е една друга госпожица.

— Може би имаш някоя излишна и за мен.

— Никакъв шанс, старче — подсмихна се Йожеф. — Мисля, че всички те са си само за мен. — И той влезе през балконската врата, отиде в хола, където уви оранжевия копринен шал около врата си и облече широко сако от сива вълна. Взе чантата на Андраш, а Андраш взе куфара си и двамата свалиха багажа с асансьора.

— Искаше ми се да те изпратя до пансиона, но вече закъснявам за срещата — каза Йожеф, след като изнесоха нещата на тротоара. — Вземи обаче тези пари за таксито. Не, настоявам! И мини някой път да пийнем по нещо. Да ми разкажеш как върви при теб. — Той потупа Андраш по рамото, стисна му ръка и подсвирквайки, тръгна в посока към Пантеона.

Мадам В., съдържателката на пансиона, разполагаше с няколко безполезни думи на унгарски и многобройни неразбираеми фрази на идиш, но не и с постоянна стая за Андраш. Тя успя да му обясни, че ако иска, може да пренощува на дивана в коридора на горния етаж, но че е най-добре да си потърси друга квартира. Все още замаян от нощта у Йожеф, Андраш тръгна из Латинския квартал сред артистично размъкнатите студенти с техните платнени ученически чанти, папки, велосипеди, купчини политически памфлети, овързани с канапи кутии със сладкиши, пазарски кошници и букети цветя. Сред тях той се чувстваше като прекалено изтупан провинциалист, макар дрехите му да бяха същите, с които се беше чувствал като елегантен гражданин само преди седмица в Будапеща. На една студена пейка на неприветливо площадче той потърси в разговорника си думите за цена, студент, стая и колко струва. Но едно беше да разбере, че chambre à louer означава „стая под наем“ и съвсем различно да позвъни на нечия врата и да попита на френски за въпросната chambre. Той обиколи от булевард „Сен Мишел“ до булевард „Сен Жермен“, от улица „Кардинал Лемоан“ до улица „Кловис“, като проклинаше невниманието си в часовете по френски и си записваше в малък бележник местоположението на различни chambres à louer. Преди да събере сили, за да позвъни на някой звънец, Андраш бе напълно изтощен и след като се мръкна, се върна в пансиона съкрушен.

Същата вечер, докато се опитваше да си намери удобна позиция на зеления диван в коридора, млади мъже от цяла Европа спореха, караха се, пушеха, смееха се и пиха дълго след полунощ. Никой от тях не говореше унгарски, а и като че ли никой не забеляза, че сред тях има новодошъл. При други обстоятелства Андраш може би щеше да стане и да отиде при тях, но сега беше толкова уморен, че едва се обръщаше под одеялото. Диванът — тясна, зле тапицирана мебел с дървени облегалки, явно бе проектиран като инструмент за изтезания. След като младите мъже най-сетне си легнаха, от ламперията изпълзяха плъхове, тръгнали на лов преди зазоряване. Те припкаха по целия коридор и откраднаха хляба, който Андраш си беше запазил от вечерята. Мирисът на вехти обувки, немити мъже и готварска мазнина се промъкна и в сънищата му. Когато се събуди, схванат и изтощен, реши, че една нощ на това място му стига. Още същата сутрин ще обиколи квартала и ще позвъни на първата сграда, в която предлагаха стая под наем.

На улица „Дез Екол“, близо до малко павирано площадче с разперил клони кестен, Андраш намери сграда с вече познатия му надпис на прозореца: chambre à louer. Той почука на боядисаната в червено врата и скръсти ръце, като се опита да не обръща внимание на свитото си от притеснение сърце. Вратата се отвори със замах и пред него застана ниска, набита жена със свъсени вежди. На носа й бяха кацнали очила с дебели черни рамки, зад които очите й изглеждаха миниатюрни и далечни, сякаш принадлежаха на друг, по-дребен човек. Острата й сива коса бе прилепнала от едната страна, сякаш досега бе спала във фотьойл, облегнала глава на страничната облегалка. С юмрук на хълбока, жената изгледа Андраш. Той събра цялата си смелост и енергично изрече грешно от какво се нуждае, като посочи към табелата на прозореца.

Портиерката го разбра. Покани го с жест в тесен, настлан с плочки коридор и го поведе нагоре по вито стълбище с прозорец на тавана. Когато вече нямаше накъде повече да се катерят, тя го поведе по коридора до дълга и тясна таванска стая с желязно легло, опряно до едната стена, порцеланов леген върху дървена подставка, селска маса и зелен дървен стол. Две прозорчета гледаха към улица „Дез Екол“; на перваза на едното, отвореното, имаше изоставено гнездо и останките от три сини яйца. В камината с ръждясала решетка и счупена маша се търкаляше стара коричка хляб. Портиерката сви рамене и съобщи цената. Андраш си припомни наум цифрите на френски, а после намали цената наполовина. Портиерката се изплю на пода, тропна с крак, възропта на френски и накрая прие предложението му.

Така започна животът му в Париж. Имаше адрес, месингов ключ и изглед от прозореца. И от неговата стая, както при Йожеф, се виждаше Пантеонът и светлата варовикова кула на църквата „Сен Етиен“. През улицата се намираше Колеж дьо Франс и скоро Андраш щеше да свикне да го използва като ориентир за къщата, в която бе наел стая: улица „Дез Екол“ №34, срещу Колеж дьо Франс. Надолу по улицата беше Сорбоната. А малко по-нататък, на булевард „Распай“, се намираше Училището по архитектура, където лекциите му започваха в понеделник. След като основно изчисти стаята и сгъна дрехите си в една щайга от ябълки, той преброи парите си и си състави списък за покупки. Слезе до магазина и си взе буркан конфитюр от френско грозде, кутийка евтин чай, кутия захар, цедка, пакетче орехи, глинено гърненце с масло, една франзела и като единствено разточителство си позволи миниатюрно парче сирене.

Какво удоволствие изпитваше само да пъхне ключа в ключалката и да отвори вратата на самостоятелната си стая. Подреди покупките на перваза на прозореца и извади на масата принадлежностите си за писане. Седна, подостри един молив с ножа си и нарисува скица на Пантеона върху празна пощенска картичка. На гърба й написа първото си послание от Париж: „Скъпи Тибор, пристигнах! Имам си малка мизерна мансарда — всичко, на което се надявах! В понеделник започвам училище. Ура! Liberté, egalité, fraternité^[1]! С обич, Андраш“. Трябваше му само марка. Реши да вземе назаем марка от портиерката и да отиде до пощенската кутия, която бе мярнал на съседната улица. Докато се опитваше да си припомни къде точно се намираше тя, в съзнанието му проблесна спомен за писмо, восъчен печат, монограм. Беше забравил за обещанието, което даде на старата госпожа Хас. Посланието й до К. Моргенщерн на улица „Севинье“ още си стоеше в куфара му. Той издърпа багажа изпод леглото поуплашен, че писмото може да е изпаднало някъде, но то си стоеше в джоба, където го бе пъхнал, с непокътнат печат. Андраш изтича надолу по стълбите до стаята на портиерката и с помощта на разговорника си и поредица припрени жестове я помоли за две марки. След кратко лутане намери пощенската кутия и пъхна в процепа картичката за Тибор. После, представяйки си удоволствието, което щеше да донесе на някой побелял джентълмен със сутрешната поща, той пусна и писмото на госпожа Хас в анонимната тъмна паст на кутията.