Джули Оринджър
Невидимият мост (19)

Деветнадесета глава
Уличката

През деветте седмици, откакто не я бе виждал, времето не бе спряло. Земята продължаваше да се върти около Слънцето, Германия нахлу в Судетска област, а промените засегнаха и самия него. Изпитваше неприятното усещане от студения вятър в тила си, беше си подстригал косата, която бе оставил да порасне по нейно настояване. Сутрешните му уроци с Ваго приключиха, а завършилите миналата година ги нямаше, новите първокурсници слушаха безмълвно, когато той и състудентите му критикуваха проектите им в ателието. Беше усъвършенствал френския, който премина границите на подсъзнанието и прекрачи и в сънищата му. Започна стажа си в архитектурна фирма — първата му работа по специалността. При Форестие работеше върху нови декори (за „Лизистрата“ правеха умален пантеон и гора от подобни на колони фалоси, за „Вишнева градина“ — салон, чиито стени от ефирен плат и обрамчени със скрити лампи, ставаха все по-прозрачни в хода на пиесата, докато не изчезваха напълно и не разкриваха редиците дръвчета отзад).

Промени и стаята си на улица „Дез Екол“. Премести масата в нишата под скосения покрив, където можеше да закачва с габърчета чертежи на тавана. Купи си лампа със зелен абажур, която да осветява работите му, и закачи по стените свои скици — не океанските лайнери и айсберги, които проектираха неговите преподаватели, нито монументалната архитектура на Париж, а изчистени яйцевидни колиби от Гана, подобни на гнезда, скални индиански жилища и златистожълтите каменни стени на Палестина. Прекопираше картинки от списания и книги и ги оцветяваше с водните бои, купени евтино от Ница. На пода постла дебел червен килим, който миришеше на горящи дърва, и разпъна покривка с цвят на масло, ушита от скъсана театрална завеса. А до огнището стоеше дълбоко кресло от избелял ален плюш, което една сутрин намери изхвърлено на тротоара пред сградата. Лежеше преобърнато в унизителна поза, сякаш се бе опитало да се добере у дома си след пиянска нощ, но не бе успяло. Фотьойлът имаше и смешен спътник — табуретка с ресни и пискюли, която приличаше на опърпано кученце.

Тъкмо на това кресло седеше Клара сега. Андраш й писа, че иска да я види, пожела само да се срещнат за една вечер. Макар да не разчиташе да получи отговор, надяваше се Елизабет да я убеди да му пише. Тази вечер се прибра след работата си при Форестие и я завари седнала на креслото, а черните й обувки бяха подредени отстрани като две ноти четвъртини. Застана на вратата и се взря в нея, уплашен, че сигурно е привидение. Клара стана, свали чантата от рамото му, мушна ръце под палтото му и притисна гърди в неговите. Ухаеше на лавандула и мед — познатия аромат на пресен хляб, който излъчваше кожата й. Познатата миризма едва не го просълзи. Той докосна вдлъбнатината на шията й, после кехлибареното копче на блузата й.

— Подстригал си се — отбеляза тя.

Той кимна безмълвно.

— И си отслабнал — продължи тя. — Изглежда, напоследък не се храниш.

— А ти? — попита той и огледа изпитателно лицето й. Под очите й имаше хлътнали лилави кръгове, златистият загар от плажа бе избледнял до цвета на слонова кост. Изглеждаше почти прозрачна, сякаш вятърът бе издухал вътрешностите й. Стоеше изправена, като че ли цялото тяло я болеше.

— Ще приготвя чай — каза той.

— Не се притеснявай.

— Повярвай ми, Клара, не ме притесняваш. — Той сложи водата да заври и приготви две чаши чай. После накладе огън и седна на табуретката с ресните. Вдигна полата й над коленете, разкопча металните кукички на жартиерите от гумените илици и свали чорапите й. Не погали краката й, макар да му се искаше, не зарови лице в бедрата й. Вместо това плъзна ръце по стъпалата й.

Тя въздъхна силно.

— Защо не се отказваш от мен? Какво искаш?

Той поклати глава.

— Не знам, Клара. Може би точно това.

— Толкова нещастна се чувствам, откакто се върнахме от Ница… Едва успявах да стана от леглото, не можех да ям, не можех да напиша писмо или да закърпя някоя рокля. Когато изглеждаше, че Франция ще влезе във война, ми мина ужасната мисъл, че ще се запишеш доброволец. — Тя замълча и поклати глава. — Прекарах две безсънни нощи в опит да събера смелост да дойда при теб и си докарах такова ужасно главоболие, че не можех да стана от леглото. Не можех да водя уроците. От петнайсет години не съм се чувствала толкова зле, че да не мога да преподавам. Наложи се госпожа Апфел да закачи бележка, че съм болна.

— Но си й казала да ме отпрати, когато дойдох да те видя.

— Мислех си, че би дошъл единствено за да ми съобщиш, че заминаваш на война. Нямаше да мога да понеса тази новина. А после ти ми върна нещата. Боже, Андраш! Препрочитах бележката ти стотици пъти. Написах стотици чернови на отговора си и ги изхвърлих. Всичко, което пишех, ми се струваше погрешно и страхливо.

— Но Франция в крайна сметка не влезе във война.

— Да. И аз изпитах егоистично задоволство, повярвай ми, макар да знаех какво означава това за Чехословакия.

Андраш се усмихна тъжно.

— Всъщност не ти върнах всичко. Запазих стихотворението.

— От Маро.

— Да. Изрязах го от книгата ти.

— Съсипал си книгата ми!

— Струва ми се, че да.

Клара поклати глава, притисна длан до челото си и опря лакът на облегалката на креслото.

— Когато получих писмото ти тази седмица, дъщеря ми каза, че ще изгубя цялото й уважение, ако не дойда да те видя. — Тя замълча и му хвърли крива усмивка. — Първо се удивих, че тя изобщо има някакво уважение към мен. Но после реших, че е най-добре да дойда.

— Клара! — възкликна Андраш, приближи се до нея и я хвана за ръцете. — Страхувам се, че сега ще трябва да ти задам трудните въпроси. Искам да знам за какво мислеше, когато се върнахме от Ница. Трябва да ми разкажеш за… дори не знам името на този мъж. Бащата на Елизабет. Трябва да ми разкажеш защо си дошла във Франция.

Тя въздъхна и се вгледа в огъня, където топлината обгръщаше въглените като летлива течност. Очите й сякаш поглъщаха червената му светлина.

— Бащата на Елизабет — произнесе тя замислено и прокара длан по тапицираната с кадифе облегалка на стола. — Този мъж.

И макар да минаваше полунощ, тя му разказа историята.

През второто десетилетие на века най-добрите балетисти в Будапеща били обучавани от Виктор Василиевич Романков — своенравен и ексцентричен трети син на обеднели руски аристократи. В Санкт Петербург, докато градът още се казвал така, Романков завършил Императорското балетно училище и бил в състава на известната балетна трупа на Мариинския театър. На трийсет и пет години напуснал, за да открие собствена школа, където обучавал стотици балетисти, сред които великите Олга Спесивцева и Александра Данилова. Като младеж той самият имал трудности при изграждането на балетната си техника; усилията му да разкрие тайните на физиологията на танца и търпението, с което работел върху собствената си подготовка, го направили изключително добър учител. Славата му се разнесла на запад и стигнала отвъд Атлантическия океан. Когато семейството му изгубило и последните остатъци от някогашното си голямо богатство при първите стълкновения през революцията, той напуснал Санкт Петербург с намерението да емигрира в Париж по стъпките на своя идол Дягилев, основател на Руския балет. Но когато стигнал до Будапеща, Романков вече бил останал без средства. Той установил, че е влюбен в този град на мостове и паркове, на богато украсени сгради и зелени булеварди. Не минали и няколко дни и той кандидатствал за работа в Унгарския кралски балет; оказало се, че балетната школа имала безнадеждно остаряла система за подготовка, която отдавна се нуждаела от промяна. Художествената директорка на школата била чувала за Романков. Той бил подходящият човек, какъвто школата искала да наеме, и тя с радост го назначила за преподавател. И така Романков останал в Будапеща.

Клара била една от първите му ученички. Дошла в класа му, когато била единайсетгодишна. Той я взел от балетна школа, където случайно надникнал, докато се разхождал из еврейския квартал. Влязъл в студиото, хванал я за ръка, казал на учителката, че е семеен приятел и че момичето трябва веднага да се прибере у дома. Когато излезли навън, той й обяснил, че е преподавател по балет от Санкт Петербург, че е забелязал таланта й и иска да я види как танцува. После я завел до Кралското балетно училище на улица „Андраши“ — триетажен кошер от репетиционни зали, много по-неугледни от студиото, от което Клара тъкмо била излязла. Подовете били посивели с годините, пианата — раздрънкани, по стените нямало нито една репродукция на Дега, а въздухът миришел на крака, вакса за обувки и колофон. През онзи ден нямало часове, сградата пустеела и в нея нямало нищо, освен остатъчен вибриращ екот на зали, чието естествено състояние е да са изпълнени с музика и балетисти. Романков завел Клара в едно от по-малките студиа и седнал на пианото. Докато отмервал такта на менует, тя изтанцувала солото си на пеперуда от миналогодишния рецитал. Музиката не била същата, но темпото било подходящо и докато танцувала, имала чувството, че се случва нещо съдбоносно. След като приключила, Романков плеснал с ръце и я накарал да се поклони. Казал, че танцува прекрасно за възрастта си и че не е твърде късно да поправи грешките в техниката й. Заявил, че трябва да започне да учи при него незабавно и че само в това училище ще стане истинска балерина. Поискал да говори с родителите й още същия ден.

Единайсетгодишната Клара, поласкана от възможността за бляскаво бъдеще, го завела при родителите си на улица „Бенцур“. В салона с диваните с цвят на сьомга Романков съобщил на стъписаната майка на Клара, че дъщеря й си губи времето в школата на улица „Вешелени“ и трябва незабавно да постъпи в Кралското балетно училище. Клара вероятно я очаквало бляскаво бъдеще на балетната сцена, но той трябвало да поправи грешките, допуснати от сегашната й учителка. Той показал на госпожа Хас маниерната извивка на дланта й, прекомерно плоското поставяне на стъпалата в пета позиция, престараването при вдигането на ръцете, после нагласил дланите й по-отпуснато в по-детска извивка, накарал я да застане по-свободно в пета позиция, хванал я за китките и преместил ръцете й плавно през всички позиции сякаш през вода. Така трябвало да изглежда една балерина, така трябвало да се движи. Той можел да я обучи и ако тя се справела отлично, да й осигури място в Кралския балет.

Майката на Клара, която по случайно стечение на обстоятелствата и любовта, се озовала далеч от провинциалната забрава в Каба и попаднала в центъра на най-висшите еврейски светски кръгове в Будапеща, никога не си представяла, че Клара може някой ден да стане професионална балерина, тя искала за децата си лесен и удобен живот. Клара, естествено, ходела на балет, тъй като грациозността била задължително качество за младите дами от нейния кръг. Но кариера като балерина била немислима. Госпожа Хас благодарила на Романков за интереса му и му пожелала успех в новата работа в Кралското балетно училище. Обещала да говори с бащата на Клара същата вечер. След като изпратила госта, тя завела Клара в детската стая на горния етаж и й обяснила защо не може да учи балет при този любезен руснак. Танците били приятно занимание за деца, но не и нещо, което е допустимо да се прави за пари и пред публика. Професионалните балетисти живеели бедно, в лишения и били експлоатирани. Рядко се женели и обикновено браковете им завършвали нещастно. Щом Клара пораснела, тя щяла да стане съпруга и майка. Ако искала да танцува, можела да организира балове за приятелите си, както правели майка й и баща й.

Клара кимнала и се съгласила, защото обичала майка си. Но дори на единайсет години тя вече знаела, че ще стане балерина. Била решила това още откакто, петгодишна, брат й я бил завел да гледа „Пепеляшка“ в операта. На следващия ден, когато гувернантката я оставила в балетната школа на улица „Вешелени“, тя изминала тичешком седемте пресечки до Кралското балетно училище на улица „Андраши“ и попитала една от балерините къде да намери високия мъж с рижата брада. Момичето я завело в студио в дъното на коридора, където Романков се подготвял за урок с напреднали ученици. Той като че ли изобщо не се изненадал да види Клара, намерил й място на сценката между две други деца и с баритона си с руски акцент им показал поредица от трудни упражнения. След урока Клара се върнала в балетната школа навреме, за да посрещне гувернантката си, на която не казала нищо за своето приключение. Минали три седмици, преди родителите й да разберат, че дъщеря им не ходи в школата на улица „Вешелени“. Но тогава вече било твърде късно: Клара била станала вярна ученичка на Романков в Кралското балетно училище. Бащата, който обичал да угажда на дъщеря си, убедил майка й, че няма истинска опасност дъщеря им да свърши на сцената: училището било просто по-строг вариант на школата, в която тя ходела преди. Той разпитал за професионалния път на Романков и не можел да отрече, че руснакът бил изключително талантлив учител. Възможността дъщеря му да учи при толкова известен балетен специалист погъделичкала буржоазната гордост на Томаш Хас и потвърдила родителските му пристрастия.

От двайсетте деца в курса за начинаещи в Кралското балетно училище, седемнайсет били момичета и три — момчета. Едно от момчетата било високо тъмнокосо дете на име Шандор Голдщайн. Той бил син на дърводелец и около него се носело уханието на прясно нарязани дърва. Романков открил Шандор не в балетна школа, а на басейна на къпалнята „Палатинуш“, където Голдщайн се упражнявал в акробатични скокове с приятели. На дванайсет години той можел да застане на ръце на ръба на трамплина, да се оттласне и да направи задно салто, след което да влезе във водата с глава надолу. В училище бил печелил състезанието по гимнастика три поредни години. Когато Романков му предложил да го вземе за ученик, Голдщайн заявил, че балетът е занимание за момичета. В отговор Романков накарал един от балетистите на Унгарския кралски балет да пресрещне Голдщайн, когато се прибирал от училище, да го вдигне над главата си като буре и да тича по улиците, докато момчето не започнало да го моли да го свали на земята. На следващия ден Голдщайн се записал в курса за начинаещи и когато навършил тринайсет, а Клара дванайсет, двамата вече изпълнявали детски роли в представления.

За Клара Шандор бил брат, приятел, съучастник. Научил я как да вбесява Романков, като изостава с половин такт след музиката. Показал й деликатеси, които тя никога не била опитвала — апетитното сухо крайче на дебреценска наденичка; кристалните остатъци, изстъргани от тиган за приготвяне на захаросани ядки, които можеха да се купят за половин филер в края на деня; дребните кисели ябълки, предназначени за мармалад, които обаче ставаха за ядене и в суров вид, ако не прекаляваш. А на големия пазар на „Вамхаз кьорут“ я научил да краде. Докато Клара показвала пируети на продавача на бонбони, Шандор задигал шепа захаросани кайсиеви ядки. Свивал миниатюрни руски кукли в шапката си, отмъквал бродирани носни кърпички, като ги закачвал с кутрето си, задигал сладкиши от кошниците на жените, които оглеждали внимателно плодовете и зеленчуците. Веднъж Клара го поканила на обяд у дома си и той бързо се превърнал във всеобщ любимец. Баща й разговарял с него като с възрастен джентълмен, майка й го черпела с шоколадови бонбони с розова глазура, а брат й го обличал във военни куртки и го учел да стреля по въображаеми сърби.

След като и двамата придобили необходимите умения, Романков ги направил партньори. Научил Шандор как да повдига Клара, без да личи каквото и да било усилие, сякаш е лека като перце. Научил ги как да станат един танцьор в две тела, да се вслушват в ритъма на дишането си, да усещат кръвта във вените си. Карал ги да учат заедно анатомия и ги изпитвал за мускулатурата и костната система. Пет дни седмично двамата участвали в представления на Кралския балет. Когато навършила тринайсет, Клара вече била играла ролята на нощна пеперуда, нимфа, захаросана слива, част от лебедова свита, придворна дама, планински поток, слънчев лъч, кошута. Родителите й се били примирили със сценичните й изяви, тъй като нарастващата й слава им била спечелила известен престиж в очите на приятелите. Когато тя навършила четиринайсет, а Шандор петнайсет, двамата започнали да получават главни роли и да изместват балетисти с четири-пет години по-големи от тях. Идвали да ги гледат велики преподаватели по балет от Париж, Петроград и Лондон. Танцували за кралските особи в изгнание на Европа и за богати френски и американски наследници. А сред цялата глъчка на прослушвания, репетиции, проби за костюми и представления се случило неизбежното: двамата се влюбили.

Година по-късно, през 1921 година, до вниманието на адмирал Миклош Хорти достигнала информацията, че най-прочутите балетисти в осиротялото му кралство били две еврейчета, обучени от руски емигрант. Естествено, нямало закон, който да забранява на евреите да стават танцьори; в Кралския балет нямало ограничителна квота, която да свежда евреите до разумните шест процента, както в университетите и държавните институции. Но тази информация засегнала националното достойнство на Хорти. Унгарските евреи може и да били маджари, но всъщност не били истински унгарци. Можели да участват в икономическия и културен живот на страната, но не бивало да бъдат ярки примери за бляскавите унгарски постижения на световните сцени. Затова министърът предоставил тази информация на вниманието на адмирала. През пролетта на същата година еврейчетата били поканени да изнасят представления в седемнайсет града и били подали съответните документи за визи.

Хорти не можел да се занимава с проблема, а само наредил да се направи нещо по въпроса. Казал на министъра на културата да постъпи както намери за добре. Министърът прехвърлил въпроса на един секретар, известен с амбициите си и недвусмисленото си отношение към евреите. Този човек на име Мадарас не си губил времето и веднага се заел с възложената му задача. Първо, забранил да бъдат издадени изходни визи на двамата танцьори. След това назначил двама полицаи, известни членове на Партията на кръстосаните стрели, да следят редовно двете деца. Клара и Шандор не подозирали, че полицаите, които виждали всяка вечер в уличката, имали нещо общо с проблемите им с визите; мъжете се държали, като че ли не ги забелязвали. Полицаите обикновено спорели, били пияни и постоянно си подавали един на друг армейска манерка. Колкото и до късно да оставали Клара и Шандор в Операта — а понякога си тръгвали след дванайсет, защото само в театъра можели да останат насаме — двамата полицаи неизменно стояли отвън. След като слушал споровете им цяла седмица, Шандор разбрал как се казват: Лайош бил високият мъж с квадратната челюст, а Гашпар — другият, който приличал на булдог. Шандор започнал редовно да ги поздравява. Полицаите, естествено, никога не му помахвали в отговор, винаги гледали Клара и Шандор с каменни изражения, докато минавали покрай тях.

Минал цял месец, а мъжете неизменно стояли все така загадъчно навън. По това време за Клара и Шандор те вече се били превърнали в част от пейзажа. Всичко можело да продължи по същия начин до безкрай или поне докато Министерството на културата не загуби интерес към този въпрос, ако самите полицаи не се били уморили от безкрайното висене на пост. Скуката и алкохолът правели тишината непоносима. Те започнали да подвикват след Клара и Шандор: „Хей, влюбени гълъбчета. Как е тя на вкус? Може ли и ние да я опитаме? Балетистите имат ли изобщо нещо в гащите? Той знае ли какво да прави с него, захарче?“. Шандор хващал Клара за ръка и я повеждал бързо покрай полицаите, но тя усещала как в него кипи гняв, докато виковете на мъжете ги следвали по улицата.

Една вечер мъжът на име Гашпар се приближил до тях, вонящ на цигари и алкохол. Клара помнела, че си помислила, че коженият ремък, опнат през гърдите му, приличал на кожените каиши, с които учителите биели непослушните деца в училище. Той извадил палката си от кобура и потупал с нея крака си.

— Какво чакаш? — предизвикал го мъжът на име Лайош.

Гашпар пъхнал палката под роклята на Клара, с едно рязко движение вдигнал полите й чак до главата и за миг тя останала гола до кръста.

— Ето — провикнал се Гашпар към Лайош. — Видя ли сега?

Преди Клара да се усети, Шандор излязъл напред, хванал другия край на палката и се опитал да я изтръгне от ръката на полицая, но мъжът я стискал здраво. Шандор го ритнал в коляното и той извикал от болка. Полицаят успял да отскубне палката си и ударил Шандор по главата. Той паднал на колене. Вдигнал ръце и полицаят започнал да го рита в корема. Клара, парализирана от ужас, не разбирала какво става. Изкрещяла на мъжа да престане, опитала се да го отскубне от Шандор. Но другият полицай, Лайош, я хванал за ръката и я дръпнал настрани. Завлякъл я в дъното на уличката, повалил я върху паважа и вдигнал полата й до кръста. Запушил устата й с носната си кърпа, опрял пистолета до брадичката й и си свършил работата.

Болката като че ли я отрезвила. Тя опипала с пръсти паветата в опит да се добере до палката, която, студена и гладка, се търкаляла наблизо. Полицаят я бил изпуснал, когато се навел да разкопчае панталона си. Клара грабнала оръжието и го ударила в слепоочието. Когато той извикал и се хванал за главата, тя го изритала с всички сили в гърдите. Той полетял назад, ударил главата си в една стена и застинал. В същия миг от уличката, където Шандор и другият полицай се биели, отекнал пукот. Звукът като че ли избухнал в мозъка на Клара.

Последвала ужасяваща тишина.

Клара се изправила на крака, изпълзяла от безистена и се насочила към мястото, където един мъжки силует бил клекнал над друг. Шандор лежал по гръб, с отворени очи, вперени в небето. Полицаят с лице на булдог стоял на колене до него, сложил ръка върху гърдите му. Мъжът плачел, проклинал момчето, молел го да се изправи. Наричал го малък боклук. Когато вдигнал ръка от гърдите на Шандор, Клара забелязала, че е изцапана с кръв. Полицаят взел от паважа пистолета, който бил изпуснал, и го насочил срещу Клара, дулото отразило светлина и проблеснало в мрачната паст на уличката. Клара отстъпила назад към безистена, където лежал другият полицай. Коленичила и потърсила пипнешком неговия револвер. Намерила го на земята. Вдигнала пистолета с една ръка и го опряла до крака си, за да го прикрие. Полицаят, който застрелял Шандор, тръгнал към нея, плачейки. Ако не била видяла миг по-рано, че държи пистолет, щяла да си помисли, че идва, за да се разкае. Но сега гледала проснатия на земята Шандор и усещала тежестта на пистолета в ръката си — същото оръжие, което полицаят на име Лайош опрял в гърлото й. Тя вдигнала уверено ръка.

Последвал втори изстрел. Мъжът се олюлял, паднал и застинал.

Болката от отката в рамото й я отрезвила: Тя била стреляла, простреляла човек. От улица „Андраши“ долетял женски писък. По-надолу завила сирена. Клара излязла от безистена с пистолет в ръка и се приближила до простреляния полицай. Той лежал проснат по гръб на паважа с ръка, преметната над главата. От безистена долетял стон и дума, която тя не могла да разбере. Полицаят се бил изправил на четири крака. Видял револвера в ръката й и мъртвия си колега на улицата. След три дни и самият той щял да почине от раната на главата си, но едва след като успял да идентифицира убиеца на колегата си и своя нападател. Воят на сирените се приближавал, Клара хвърлила пистолета и побягнала.

 

 

Била убила един полицай и ранила смъртоносно друг. Такива били фактите. Това, че била изнасилена, нямало как да бъде доказано в съда. Всички свидетели били мъртви, а след няколко дни синините и охлузванията по тялото й изчезнали. Дотогава обаче по настояване на адвоката на баща й я били извели през границата в Австрия, от там я прехвърлили в Германия, а от Германия — във Франция. Париж щял да бъде нейното убежище, а над нея щяла да бди прочутата учителка по балет Олга Невицкая, братовчедка на Романков. Смятали, че ще е временно. Клара щяла да живее при Невицкая само докато родителите й установят кого трябва да подкупят или какво друго може да се направи, за да свалят обвиненията. Но не минали и две седмици, и станало ясно колко тежко всъщност е положението на Клара. Обвинили я в убийство. Тежкото престъпление означавало, че ще бъде съдена като пълнолетна. Според адвоката на баща й нямало гаранция, че ще успеят, ако пледират самозащита. Полицията била установила, че мъжът, когото е убила, бил невъоръжен, когато го е застреляла. Той, разбира се, имал пистолет; нали бил застрелял Шандор с него минути преди това. Но другият полицай, свидетелят на стрелбата, дал показания, че партньорът му хвърлил пистолета, преди да се приближи до Клара. Показанията били потвърдени от веществени доказателства: пистолетът бил намерен до трупа на Шандор — на три метра от поваления полицай.

Ситуацията се утежнила още повече, когато се оказало, че Клара е застреляла герой от войната. Като войник този полицай бил спасил петнайсет души от ротата си в битката при Ковел и получил специална похвала от императора. И сякаш това не стигало да настрои съдията срещу Клара, но се разбрало — или по-скоро полицията твърдяла — че дясно ориентираните членове на отдела им наскоро били получили заплашителни съобщения от Гешер Захав — ционистка организация, с която били свързани Клара и Шандор. Балетистите били забелязани три пъти през предишния месец да влизат и излизат от седалището на организацията на улица „Дохан“, макар че бяха ходили там на танцовите забави, организирани в неделя, а не кроели заговор за убийство на полицейски служители. Изчезването на Клара било възприето като потвърждение за вината й и за ролята й в заговора на Гешер Захав. За случилото се се разчуло из целия град, всички вестници в Будапеща публикували на първите си страници статии за малката еврейска балерина, която убила герой от войната. Това сложило край на надеждите на родителите й, че ще могат да приберат дъщеря си у дома. Адвокатът на нейния баща й писал, че имали късмет, че успели да я измъкнат от страната. Ако била останала, щяло да се стигне до нова кървава саморазправа.

През първите два месеца от престоя си при мадам Невицкая Клара лежала в тъмна стаичка с изглед към вентилационна шахта. Заради лошите новини от Будапеща сякаш живеела на дъното на кладенец. Не можела да спи, не можела да яде, не понасяла никой да я докосва. Шандор бил мъртъв. Никога нямало да види родителите и брат си отново. Никога нямало да се прибере в Будапеща. Никога нямало да живее на място, където всички по улиците говорят унгарски. Никога повече нямало да се пързаля във Варошлигет или да танцува в Кралската опера, да види приятелите си от училище, нито да яде кестенов пастет от фунийка, докато се разхожда по брега на Дунав на остров Маргарет. Никога повече нямало да види красивите вещи в стаята си — дневниците с кожени подвързии, вазите от херендов порцелан, бродираните възглавници, руските матрьошки, малката си менажерия от стъклени животни. Изгубила дори името си, никога повече нямало да бъде Клара Хас, завинаги щяла да остане Клер Моргенщерн — име, което избрал адвокатът й. Всяка сутрин, щом се събудела, си спомняла какво се е случило, че е бегълка, намерила убежище при мадам Невицкая във Франция. От това като че ли се била разболяла и физически. Всеки ден прекарвала по няколко часа сутрин превита над легена и повръщала, разтърсвана от спазми. Щом се изправела, имала чувството, че ще припадне. Една сутрин мадам Невицкая влязла в стаята на Клара и й задала няколко загадъчни въпроса. Болят ли я гърдите? Повдига ли й се от мириса на храна? Кога за последен път била кървила? По-късно същия ден дошъл лекар, който провел болезнен и унизителен преглед, след който потвърдил подозренията на мадам Невицкая: Клара била бременна.

В продължение на три дни момичето можело единствено да се взира в късчето небе, което се виждало от леглото й. По него плували облаци, прелитали ята птици, вечер то притъмнявало до индигов цвят и се изпълвало със златистите отблясъци на парижката нощ. Клара гледала небето, докато прислужницата на Невицкая, Маша, я хранела с пилешки бульон и поставяла мокри кърпи на челото й. Гледала небето, докато Невицкая й обяснявала, че не е нужно да се мъчи да износва детето на онзи мъж. Лекарят можел да направи проста операция, след която Клара вече нямало да бъде бременна. След като Невицкая я оставила сама, за да обмисли съдбата си, Клара продължила да се взира в менящата се ивица небе, без да осъзнава напълно чутото. Бременна. Проста операция. Но мадам Невицкая не знаела всичко — двамата с Шандор били станали любовници шест месеца преди да го убият. Любили се и в нощта на нападението. Взимали предпазни мерки, но Клара знаела, че те невинаги са ефективни. Щом била бременна, значи имало също толкова голяма вероятност детето да е от Шандор.

Тази мисъл била достатъчна да я накара да стане от леглото. Казала на мадам Невицкая, че няма да се оперира, и й обяснила защо. Учителката — сериозна петдесетгодишна дама с лъскава коса — прегърнала Клара и се разплакала. Казала й, че я разбира и че няма да се опитва да я разубеди. Родителите й обаче, след като били уведомени за бременността и плановете й, не мислели така. Не могли да понесат мисълта, че дъщеря им може да отгледа детето на онзи полицай. Всъщност баща й бил толкова против, че заплашил да се отрече от нея, ако задържи бебето. Какво щяла да прави сама в Париж? Не можела да танцува, докато е бременна, а после и с пеленаче на ръце; как щяла да се издържа? Нима положението й вече не било достатъчно тежко?

Но Клара била решила. Нямало да се оперира, нито да изостави детето, след като се роди. Щом й хрумнало, че може да е от Шандор, мисълта преминала в твърдо убеждение. Нека баща й се отрече от нея. Щяла да работи; знаела, че може да се справи. Помолила мадам Невицкая да й позволи да води уроци за начинаещи. Можела да работи, докато коремът й започнел да личи, и щяла да продължи, след като се възстанови от раждането. Ако Невицкая я вземела като преподавател, щяла да спаси живота й и живота на детето й.

Невицкая се съгласила. Дала на Клара група седемгодишни ученички и й купила черна рокля за репетиции, каквито носели всички учителки в школата. И скоро след това Клара отново започнала да се радва на живота. Апетитът й се възвърнал и си възстановила теглото. Престанало да й се вие свят. Отново можела да спи нощем. Детето е на Шандор, мислела си тя, не на оня другия. Отишла в една бръснарница и се подстригала късо. Купила си широка рокля от модните по онова време, която можела да носи и в напреднала бременност. Купила си нов дневник с кожена подвързия. Всеки ден ходела в балетната школа и обучавала двайсет момиченца. Когато вече не можела да преподава, предложила на Маша да й помага с домакинската работа. Маша я научила да чисти, да готви, да пере, показала й как да се оправя на пазара и в магазините. Когато била в шестия месец и забелязала, че продавачите поглеждат към корема й, а после към голата й лява ръка, си купила месингов пръстен, който носела на третия си пръст като брачна халка. Купила пръстена за удобство, но след време започнало да й се струва, че е истинска брачна халка и че тя наистина е била омъжена за Шандор Голдщайн.

С наближаването на деветия месец Клара започнала да сънува реалистични сънища за Шандор. Не кошмарите, които я преследвали през първите й седмици в Париж — Шандор, проснат в уличката с отворени, вперени в небето очи — а сънища, в които двамата заедно вършели обикновени неща — работели върху трудна поддръжка, спорели за решението на трудна задача по аритметика или се боричкали в съблекалнята на операта. В един от сънищата й той бил тринайсетгодишен и крадели заедно бонбони на пазара. В друг сън бил още по-малък — момче със слаби ръце — и се опитвал да я научи да прави скокове в басейна. Мислела си за него, когато започнали първите контракции, мислела за него, когато й изтекли водите. Викала Шандор, когато я раздрала болката — нажежен до бяло огнен поток, който сякаш щял да я разкъса на две. Когато се събудила след цезаровото сечение, протегнала ръце, за да вземе детето си.

Но то изобщо не било дете. Било Елизабет.

След като приключи с историята, двамата поседяха мълчаливо до огнището — Андраш на табуретката, а Клара на аленото кресло, свила крака под полата си. Чаят в чашите им бе изстинал. Навън силен вятър брулеше дърветата. Андраш стана, отиде до прозореца и погледна към входа на Колеж дьо Франс, наобиколен от клошари.

— Золтан Новак знае ли тази история? — попита той.

— Само основното. Той е единственият човек във Франция, който знае. Мадам Невицкая почина преди известно време.

— Разказала си му, за да разбере защо не можеш да го обичаш ли?

— Със Золтан бяхме много близки. Исках да знае.

— Но дори и на Елизабет не си казвала — отбеляза Андраш и поглади с палец ръба на чашата си.

— Не съм. Нямаше да й се отрази добре да разбере истината.

— И сега я разказа на мен. Разказа ми, за да разбера какво се случи в Ница. Влюбила си се някога в Шандор Голдщайн и не можеш да обичаш никого другиго. Мадам Жерар се оказа права. Каза ми преди време, че си влюбена в мъж, който е починал.

Клара въздъхна тихо.

— Наистина обичах Шандор. Обожавах го. Но твърденията, че чувствата ми към него няма да ми позволят да се влюбя отново, са романтични глупости.

— Тогава какво стана в Ница? — попита Андраш. — Защо се отдръпна?

Клара поклати глава и подпря лицето си с длан.

— Мисля, че се уплаших. Осъзнах какво би било да свържа живота си с твоя. За пръв път това ми се стори възможно. Но не ти бях разказала всички тези ужасяващи неща. Не знаеше, че съм убила човек, нито че бягам от правосъдието. Не знаеше, че са ме изнасилили. Не знаеше колко съм съсипана емоционално.

— Но какво би променило това, освен да ме накара да те чувствам още по-близка?

Клара се приближи до него с мокро и зачервено на слабата светлина лице.

— Ти си млад. Можеш да се влюбиш в момиче, чийто живот не е толкова сложен. Нямаш нужда от подобни трагедии. Бях убедена, че ще си помислиш точно това, щом ти разкажа. Бях сигурна, че ще ти се сторя истинска развалина.

Миналият декември тя бе стояла на същото място с чаша чай, потрепваща в ръцете й. „Пийни си и ти“, бе му предложила тогава.

— Клара, грешиш. Не бих заменил сложния ти живот и за най-простичката история на света. Разбираш ли ме?

Тя вдигна очи към него.

— Трудно ми е да повярвам.

— Опитай се — каза той и я придърпа към себе си, за да вдъхне топлия аромат в мрака на косите й. В обятията му стоеше момичето, израснало в къща край Варошлигет, младата балерина, която бе обичала Шандор Голдщайн, жената, която сега обичаше него. Андраш едва ли виждаше в нея онова непоправимо нещо, останало непроменено през целия й живот: нейната същност, живата й искрица. Струваше му се толкова мъничка — синапено семенце с един-единствен корен, спуснал се дълбоко в земята, едновременно здрав и крехък. Но на него не му трябваше друго. Това коренче бе всичко. Тя му го бе дала и сега той го държеше в ръцете си.

Прекараха нощта заедно на улица „Дез Екол“. На сутринта се измиха и облякоха в утринния студ в стаята на Андраш, а после отидоха пеша до улица „Севинье“. Беше седми ноември — студена, сива сутрин, заскрежена от слана. Андраш влезе, за да запали печката в студиото. Не бе влизал тук, в нейната обител, от два месеца. Залата бе тиха като всяка класна стая, очакваща учениците си — миришеше на балетни пантофки и колофон, точно като балетната зала в Будапеща, за която му бе разказала. В единия ъгъл стоеше покрита с плат чертожната дъска, която тя му подари за рождения ден. Клара отиде до нея и дръпна чаршафа.

— Пазих ти я, както ме помоли.

Андраш взе чаршафа от ръцете й и обгърна двамата с него. Придърпа я към себе си така, че да усети допира на острите й кости, да усети как ребрата й се притискат в неговите при всяко вдишване. Преметна края на чаршафа над главите им и двамата останаха така забулени в ъгъла на студиото. В усамотението, което им предложи импровизираната палатка, той повдигна с пръст брадичката й и я целуна.

— Искаш ли никога да не излизаме оттук? — попита я Андраш. — Да останем тук завинаги.

Той се наведе да я целуне, убеден, че нищо не може да го отдалечи от нея — нито глад, нито умора, нито болка, нито страх, нито война.