Джули Оринджър
Невидимият мост (23)

Двадесет и трета глава
Спортен клуб „Сен Жермен“

Всяка пролет студентите от Училището по архитектура се състезаваха за Наградата на амфитеатъра, която носеше на победителя златен медал на стойност сто франка, възхищението на останалите студенти и престижно допълнение към професионалната му биография. Миналата година наградата бе спечелила красивата Лусия за проект на жилищна сграда от железобетон. Тази година темата бе модерна зала за олимпийски спортове: плуване, скокове във вода, гимнастика, вдигане на щанги, бягане, фехтовка. На Андраш му се струваше абсурдно да проектират спортна зала, докато Европа вървеше към война. Във Франция се стичаха бежанци от разделената Испания, Маре се бе наводнил от търсещи убежище хора. Още стотици хиляди бяха задържани на границата и изпратени в бежански лагери в подножието на Пиренеите. Всеки ден пристигаха още лоши новини, а най-страшните идваха от Чехословакия. Хитлер бе заявил на чешкия външен министър, че страната му трябва да предприеме по-агресивен подход спрямо евреите. Седмица по-късно чешкото правителство уволни евреите от преподавателските места в университетите, от държавната администрация и болниците. В Унгария Хорти последва примера на Чехословакия и сформира нов кабинет, който би подкрепил по-здрав съюз с държавите от Оста. Във вестниците се предполагаше, че съвсем скоро и унгарският парламент ще приеме антиеврейски закони.

Можеше ли на фона на подобни новини Андраш да проектира басейн, съблекалня и зала за тренировки по фехтовка? Една късна вечер той седеше в ателието с отворено писмо на масата пред себе си, а чертожните му инструменти все още си стояха в кутията. Писмото бе пристигнало по-рано същия ден и беше от брат му Матяш:

12 февруари, 1939 г., Будапеща

 

Андрашка, мама и татко току-що ми съобщиха прекрасната новина! Mazel tov^[1]! Искам да се запозная с щастливката възможно най-скоро. Тъй като изглежда, ще останеш във Франция в обозримото бъдеще, ще трябва аз да ти гостувам. Вече спестявам пари. Предполагам, че си разбрал от нашите, че напуснах училище. Живея в Будапеща и работя като аранжор на витрини. Професията е добра, изкарвам по 20 пенгьо седмично. Най-добрият ми клиент е един галантерист на улица „Молнар“. Един приятел ми каза, че техният аранжор е напуснал, и на следващия ден отидох и предложих услугите си. Накараха ме да подредя витрината пробно. Подредих ловна сцена: два костюма за езда, четири вратовръзки, ловно одеяло, шапка, рог. Приключих за час, а след още един час бяха продали всичко от витрината. Дори рога. Будапеща е страхотен град. Намерих си много нови приятели и май дори една приятелка. Запознах се и с невероятен учител по танци, американски негър с прякор Кид Снийкс. Преди месец го гледах в „Златната шапка“ с трупата му „Петимата виртуози“. След представлението останах да се запозная със звездата. С помощта на приятелката ми, която знае малко английски, му казах, че съм танцьор, и го помолих да ме вземе за ученик. Той ме накара да покажа какво мога. И аз му показах всичко. Той ми даде английския прякор Светкавицата и се съгласи да ме обучава, докато е в Будапеща. А шоуто му е толкова популярно, че ще изнасят представления още цял месец. Знам, че ще ме мъмриш, че напуснах гимназията, но повярвай ми, сега съм по-щастлив. Мразех училището. Учителите ме наказваха, защото не слушах. Съучениците ми бяха идиоти. А Дебрецен! Каква дупка само! Не е нито село, нито град, нито е модерен, нито е старомоден. Там не се чувствах като у дома си и никога не бих се заселил в този град. В Будапеща има по-добра еврейска гимназия. Ако мога, ще се прехвърля там и ще завърша. После ще дойда при теб в Париж и ще играя на сцената. Ако си послушен, ще те науча да играеш степ. Не се тревожи за мен, братко. Аз съм добре и се радвам, че и ти си добре. Не се жени, преди да дойда. Искам да целуна булката на сватбата ви.

С обич, Матяш

Андраш препрочете писмото няколко пъти. Ще завърша училище. Ще дойда при теб в Париж. Ще играя на сцената. Как Матяш очакваше да се осъществи някой от тези планове, след като Европа влизаше във война? Нима не четеше вестниците? Нима си мислеше, че световните проблеми могат да се решават с танци? Какво трябваше да му отговори?

Андраш чу стъпки в коридора; беше посред нощ, а и нямаше уговорка с никого. По инстинкт отвори кутията за моливи и извади ножчето за подостряне. Но когато стъпките се приближиха, видя, че е професор Ваго в официален костюм, който надникна в залата и се облегна на вратата.

— Три часът е — каза Ваго. — Не можа ли да прочетеш пощата си у дома?

Андраш сви рамене и се усмихна.

— Тук е по-топло — обясни той и повдигна вежди: — Хубав смокинг.

Ваго подръпна реверите си.

— Това е единствената ми дреха без следи от тебешир и петна от мастило.

— Значи сте дошли тук да разлеете малко мастило върху тях.

— Нещо подобно.

— На опера ли ходихте?

Ваго извади розата от бутониерата си и я завъртя замислено в ръка.

— Водих мадам Ваго на танци, ако искаш да знаеш. Тя обича забавите. Но се уморява рано, докато аз не мога да спя след танците. — Той се приближи до масата и се наведе над чертежа на Андраш. — Това за конкурса ли е?

— Да. Поланер го започна, а аз трябва да го довърша.

— Умно от твоя страна да го избереш за партньор. Той е един от най-добрите ни студенти.

— Той обаче не постъпи разумно, като избра мен.

— Може ли? — попита Ваго, взе тетрадката на Андраш и прегледа скиците, като се спря на чертежите на басейна с подвижен покрив. Прелисти на скицата на плувния комплекс с отворен покрив, а после върна на страницата със същия басейн, само че със затворен покрив.

— Всичко става с помощта на хидравлика — посочи Андраш към отделението, в което щяха да се помещават машините. — Плоскостите са извити и се застъпват ето тук, за да не влиза вода, когато вали. — Той замълча и захапа върха на молива си, притеснен какво ще каже Ваго. Проектът беше вдъхновен както от променливите декори на Форестие, така и от изчистените обществени сгради на Лемен.

— Прекрасна работа — каза Ваго. — Браво на учителите ти. Но защо седиш тук посред нощ и бездействаш? Ако ще идваш на училище в три през нощта, поне работи.

— Не мога да се съсредоточа — оправда се Андраш. — Всичко се разпада. Вижте това. — Той извади вестник от чантата си и го подаде през масата на Ваго. На първа страница имаше снимка, на която еврейски студенти се тълпяха пред вратите на университета в Прага; бяха ги изключили без обяснения и не ги пускаха да влязат. Ваго взе вестника, разгледа снимката и го остави обратно на масата.

— Ти все още не си изключен от училището — каза той. — Ще си вършиш ли работата?

— Иска ми се.

— Тогава се залавяй.

— Ще ми се обаче да правя нещо по-съществено от това, да чертая сгради. Искам да отида в Прага и да протестирам по улиците.

Ваго си придърпа един стол и седна. Свали копринения си шал и го сгъна на коленете си.

— Чуй ме сега — рече той. — Онези негодници в Берлин могат да вървят по дяволите. Тук в Париж не могат да изключат никого от университетите. Ти си художник и трябва да практикуваш.

— Но как да проектирам спортна зала в подобни времена?

— В подобни времена всичко е политика — продължи Ваго. — Нашите унгарски сънародници не позволиха на еврейските спортисти да плуват през 36-а, макар времената от квалификациите им да бяха по-добри от тези на медалистите. Но я се виж, евреин, студент по архитектура, който проектира спортен комплекс в страна, където евреите все още могат да се класират за олимпийските игри.

— Засега.

— Защо „засега“?

— Не ми убягна, че Даладие докара Фон Рибентроп тук да подпишат споразумение за сътрудничество. А знаете ли, цитирам, че след това арийските министри са били поканени на банкет, организиран от Боне? Знаете ли кои не са били поканени? Жан Зай и Жорж Мандел. И двамата — евреи.

— Чух за тази вечеря и кой не е присъствал на нея. Не е толкова просто, колкото си мислиш. Много от поканените отказали да отидат в знак на протест.

— Но Зай и Мандел не са били поканени. Това искам да кажа. — Андраш отвори кутията си, извади молив и ножче за подостряне. — При цялото ми уважение, за вас е лесно да разсъждавате абстрактно по въпроса. Все пак пред вратите на университета не са се събрали вашите хора.

— Но са хора — подчерта Ваго. — Това е достатъчно. Тази омраза към евреите, прикрита с национализъм, е петно върху цялото човечество. Това е болест. Мисля по този въпрос всеки ден, откакто онези малки фашисти пребиха Поланер.

— И докъде стигнахте, до заключението, че трябва да сведем глави и да работим?

— Поланер го направи. Мисля, че и ти трябва да последваш примера му.

 

 

18 март 1939 г., Коняр

 

Скъпи Андраш,

Нямаш представа колко е тежко и на двама ни с майка ти за съдбата на Чехословакия. Безчинствата из Судетска област бяха достатъчно силен удар. Но можем ли да гледаме как Хитлер отнема Словакия и после влиза в Прага безпрепятствено! Всички улици, по които ходех като студент, сега са пълни с нацистки войници! Може би бе наивно от моя страна да очаквам друго. След отделянето на Словакия страната, която Великобритания и Франция се съгласиха да защитават, вече не съществува. Но все си мисля, че тази поредица от престъпления не може да продължава вечно. Това трябва да спре или поне някой трябва да им попречи. Тук привържениците на десните партии, естествено, ликуват, че Рутения ще бъде върната на Унгария. Онова, което ни е било откраднато, пак си е наше, и прочее. Знаеш, че съм ветеран от Световната война и имам чувство за национална гордост. Но вече знаем какво се крие зад желанието на знаменосците за правда. Въпреки всички лоши новини, с майка ти сме съгласни с професор Ваго. Не бива да допускаш последните събития да те разсейват от учението. Трябва да продължиш образованието си. Щом ще се жениш, се нуждаеш от занаят. Досега се справяше добре и от теб ще излезе прекрасен архитект. А може би във Франция ще си в по-голяма безопасност, отколкото в Унгария. Във всеки случай, много ще се ядосам, ако се откажеш от възможностите, които ти бяха предоставени. Подобен шанс се появява веднъж в живота. Колко строго говоря само. Обичам те. Прилагам и писмо от майка ти.

Татко

 

 

Скъпи Андрашка,

Слушай баща си! И се обличай топло. През март винаги настиваш. Изпрати ми снимка на Клара. Обеща ми. Няма да престана да ти напомням.

С обич,

мама

Всяко от писмата носеше своите новини и обич, всяко от тях му напомняше, че родителите му са смъртни. Фактът, че бяха преживели още две зими в Коняр, без да се разболеят или пострадат, не намаляваше тревогите му, всяка зима можеше да се окаже фатална. Мислеше за тях непрекъснато, докато пристигаха лошите новини, които тази пролет валяха като порой. В края на март кървавият терор на Испанската гражданска война приключи; републиканската армия се предаде сутринта на 29-и, а войските на Франко нахлуха в столицата. Това постави началото на диктатура, както бе убеден Андраш, планирана от Хитлер и Мусолини, поради което те подклаждаха с оръжия и войски бездънната пещ на тази война. Андраш си мислеше дали тези две победи — разцепването на Чехословакия и триумфът на Франко в Испания — бяха вдъхнали на Хитлер смелостта да се опълчи на американския президент през април. Всички вестници съобщаваха за този случай: на 15 април Рузвелт изпрати на Хитлер телеграма, с която настояваше Германия да гарантира, че няма да напада или окупира за период от десет години трийсет и една независими държави — включително Полша, през която Хитлер искаше да прокара магистрала и железопътен коридор, които да свързват Германия и Източна Прусия. След две седмици увъртане Хитлер даде своя отговор. В реч пред Райхстага той разтрогна военноморската спогодба между Германия и Англия, скъса Пакта за ненападение между Германия и Полша и се подигра на телеграмата на Рузвелт. Завърши речта си, като обвини Рузвелт, че се меси неправомерно в международните отношения, докато той, Хитлер, се занимава само със съдбата на собствения си малък народ, който вече бил спасил от срама и разрухата от 1919 г.

Из стаите на Училището по архитектура отекваха спорове. Розен не бе единственият, който смяташе, че Европа със сигурност ще влезе във война. Но и Бен Яков не бе единственият, който възразяваше, че войната може да бъде избегната. Андраш бе съгласен с Розен — не виждаше друг изход от мрежата, в която Европа се бе оплела. Докато с Поланер се трудеха над чертежите, той си мислеше за разказите на баща си за Световната война — за вонята, кървавите сражения, за кошмарните самолети, сипещи куршуми и огън върху войниците, за хаоса, глада и мръсотията в окопите, за изненадата, когато се спасиш, а животът ти е висял на косъм. Ако избухнеше война, той щеше да се бие. Не за родината си; Унгария щеше да е съюзник на Германия, от която получи не само Рутения, но и Горната провинция, отнета от Трианонския договор. Не — ако избухнеше война, Андраш щеше да се запише в Чуждестранния легион и да се бие за Франция. Представи си как се появява пред Клара в целия блясък на униформата си, със сабя на кръста, с ослепително лъснати копчета на куртката си. Клара щеше да го умолява да не заминава, а той щеше да възрази, че трябва да отиде — че трябва да защити идеалите на Франция, да защити Париж и самата Клара, която живее в него.

Но през май две неочаквани събития отвлякоха вниманието му от наближаващия конфликт. Първото беше трагедия: жената на Бен Яков изгуби в петия месец бебето, което носеше. Клара отиде да се грижи за нея в апартамента на Бен Яков, повика лекар, когато видя, че Илана кърви и изгаря от треска. В болницата, в дълъг, настлан с линолеум коридор, украсен с литографии на френски лекари, Клара и Андраш чакаха заедно с Бен Яков, докато хирургът изстърга утробата на Илана. Бен Яков седеше смълчан и зашеметен, все още облечен с горнището на пижамата си. Андраш знаеше, че той си мисли, че вината е негова, защото не искаше дете. Бе си признал това само преди седмица, една късна вечер в ателието, докато решаваха задачи по статика.

— Не съм готов за това — каза Бен Яков, след като остави шестоъгълния си молив на края на бюрото. — Не мога да бъда баща. Не мога да издържам дете. Нямам пари. А и целият свят се разпада. Ами ако се наложи да замина на война?

Тогава Андраш се почувства принуден да каже нещо съчувствено, но всъщност искаше да попита Бен Яков защо изобщо се ожени за Илана ди Сабато, щом не е искал дете. Сега този въпрос висеше в пропития от дезинфектант въздух в коридора: Бен Яков бе пожелал детето да го няма и желанието му се бе сбъднало.

От прозорците на болницата се виждаше как източният край на небето избледняваше в настъпващото утро. Андраш забеляза колко е изтощена Клара: гърбът й, обикновено безупречно изправен, започна да се превива от умора. Той настоя тя да си тръгне — в девет часа имаше урок. Клара възрази и отвърна, че ще остане, докато лекарят дойде, но Андраш все пак успя да я убеди да се прибере у дома и да поспи. Тя се сбогува с Бен Яков, а той й благодари за помощта. Двамата я проследиха с поглед как се отдалечава по коридора.

— Тя знае — каза Бен Яков, щом Клара се скри зад ъгъла.

— Какво знае?

— Знае, че не исках бебето.

— Защо мислиш така?

— Почти не ме поглеждаше.

— Въобразяваш си — възрази Андраш. — Знам, че има добро мнение за теб.

— А не бива. — Бен Яков стисна слепоочията си.

— Вината не е твоя. Никой не мисли, че ти си виновен.

— Ами, ако аз мисля, че съм виновен?

— Въпреки това не си.

— Ами ако тя мисли така? Имам предвид Илана.

— Също не означава, че си виновен. А пък и тя няма да си помисли това.

След като лекарят приключи с операцията, двама санитари изкараха Илана от операционната на носилка и я преместиха в отделението на болнично легло. Андраш и Бен Яков стояха край нея и я гледаха как спи. Кожата й бе восъчнобяла от загубата на кръв, а тъмната й коса бе отметната от челото.

— Имам чувството, че ще припадна — каза Бен Яков.

— По-добре седни. Искаш ли вода?

— Не искам да сядам. Седя от часове.

— Тогава се разходи. Излез на чист въздух.

— Не съм облечен много подходящо.

— Хайде, разходи се. Ще ти се отрази добре.

— Ще останеш ли при нея?

Андраш обеща, че няма да се отдели от леглото й.

— Ще изляза само за минутка — каза Бен Яков. Той затъкна горнището на пижамата си в панталона и тръгна по дългата пътека между леглата. Когато излезе през вратата на отделението, Илана извика от болка и раздвижи крака под чаршафите.

Андраш се огледа за медицинска сестра. През три легла една побеляла жена с колосано боне се грижеше за друго смъртнобледо момиче.

Андраш я повика и тя дойде да прегледа Илана. Измери й пулса и погледна закачената на леглото таблица.

— Един момент — каза тя и изтича надолу по коридора; върна се след малко със спринцовка и стъкленица с лекарство. Илана отвори очи и се огледа, замаяна от болка. Изглежда, търсеше нещо. Когато погледът й се спря върху Андраш, очите й се избистриха и челото й се отпусна. Устните й поруменяха леко.

— Ти — продума тя на италиански. — Дошъл си чак от Модена.

— Аз съм Андраш. Ще се оправиш.

Сестрата разголи рамото на Илана и го натри със спирт.

— Ще й бия морфин за болката. Веднага ще се почувства по-добре.

Илана си пое рязко въздух, когато иглата я прободе.

— Тибор — произнесе тя, обръщайки поглед към Андраш, но морфинът й подейства, клепачите й потрепнаха и се затвориха.

— Прибирайте се у дома — каза сестрата. — Ще се погрижим за съпругата ви. Нуждае се от почивка. Можете да я посетите пак днес следобед.

— Тя не ми е съпруга. Приятелка е. Казах на съпруга й, че ще остана при нея, докато той се върне.

Сестрата вдигна вежди, сякаш в историята на Андраш имаше нещо странно, и се върна при пациентката си през няколко легла.

През прозорците небето продължаваше бавно да посинява. Тишината в отделението сякаш се сгъсти, докато той гледаше как гърдите на Илана се повдигат и спускат под чаршафа. От лекарството се бе озовала под прозрачното покривало на съня като принцесата от приказката — Снежанка, която на френски сигурно се наричаше Бланш Неж — прокудената принцеса, заспала в стъкления си ковчег на хълма под взора на джуджетата — törpék. Той отново си спомни за стихотворението на Маро, което бе откъснал от книгата на Клара. „Щом огън спотайва се в снега, как няма аз да изгоря?“ Радваше се, че Бен Яков не бе тук, когато Илана проговори, радваше се, че той не я видя как се изчервява, когато си помисли, че Тибор бди над леглото й.

Бен Яков се върна след четирийсет минути, ухаещ на прясно окосена трева, а гърбът на пижамата му бе подгизнал от росата. Той свали шапката си и приглади косата си.

— Как е тя?

— Добре е. Сестрата й инжектира морфин.

— Прибирай се тогава. Аз ще остана при нея, докато се събуди.

— И двамата трябва да си тръгваме. Сестрата каза, че Илана има нужда от почивка. Можем да дойдем пак следобед.

Бен Яков не възрази. Той докосна бледото чело на Илана и Андраш го изведе от отделението. Изминаха целия път до Латинския квартал смълчани, с ръце в джобовете. На Андраш му се стори, че е твърде жестоко да изгубиш дете в утрин като днешната: от саксиите по прозорците и от прясно окопаните лехи в парка се надигаше аромат на земя; клоните на кестените бяха обсипани с малки влажни зелени листенца. Той изпрати Бен Яков до входа му и двамата застанаха един срещу друг на тротоара.

— Ти си добър приятел — каза Бен Яков.

Андраш сви рамене и заби поглед в плочите.

— Не съм направил кой знае какво.

— Напротив. И двамата с Клара много помогнахте.

— И ти би сторил същото за нас.

— Аз не съм толкова добър приятел. А съм още по-лош съпруг.

— Не говори така.

— На хора като мен трябва да им забранят да се женят. — Дори след нощта в болницата и един час сън на пейката, той изглеждаше елегантен с ъгловатите си черти на кинозвезда. Но в следващия миг Бен Яков изкриви лице в отвратена от себе си гримаса. — Невнимателен съм. А и да си призная, неверен.

Андраш ритна изтривалката за обувки на входа. Не искаше да слуша за изневерите на приятеля си. Искаше да си тръгне, да се прибере в стаята си на улица „Дез Екол“ и да си легне. Но не можеше да се преструва, че не е чул думите на Бен Яков.

— Изневерявал ли си й? Кога?

— Непрекъснато. Винаги когато тя се съгласи да се видим. Говоря за Лусия, разбира се. — Бен Яков сниши глас до шепот. — Така и не успях да скъсам с нея. Дори тази сутрин тя дойде в парка и поседя при мен, докато ти бдеше над жена ми. Мисля, че съм влюбен или нещо също толкова ужасно. Влюбен съм в нея, откакто я видях за пръв път.

Андраш се възмути заради момичето, което в момента лежеше на болничното легло.

— Щом си влюбен в нея, защо доведе Илана тук?

— Мислех си, че тя ще ме излекува. Когато я срещнах във Флоренция, тя ме накара да забравя за Лусия. Очарова ме. И макар да е срамно да казвам това, невинността й ме възбуждаше. Накара ме да си мисля, че мога да се променя, и за известно време наистина успях. — Той сведе очи. — Вълнувах се при мисълта, че ще се оженя за нея. Знаех, че никога няма да мога да направя Лусия своя съпруга. Най-малкото, тя не иска да се омъжва. Иска да стане архитект и да пътува по света. Другата причина е, че е негърка. Родителите ми… разбираш. Не бих могъл.

Андраш си спомни за студента, когото бяха пребили на гробището, момчето от Кот дʼИвоар. Предполагаше се, че подобен фанатизъм е присъщ само на нацистите, но явно това не беше вярно. Нима самият той не се страхуваше да говори с Лусия заради расата й, а в същото време тя го възбуждаше необяснимо? Ами ако той се бе влюбил в нея? Щеше ли да е готов да я направи своя съпруга? Можеше ли да я представи на родителите си? Той потупа по рамото Бен Яков.

— Съжалявам. Наистина.

— Аз съм си виновен — упрекна се Бен Яков. — Не биваше да се женя за Илана.

— Сега се опитай да поспиш. Следобед трябва пак да отидеш да я видиш.

За миг в очите на Бен Яков се мерна страх. Андраш позна това изражение; беше го виждал безброй пъти в очите на малкия си брат преди лягане, преди Андраш да изгаси свещта. Беше паниката на дете, което ще остане само в тъмното. Безброй пъти той бе лягал до Матяш и го слушаше как диша, докато заспеше. Но сега бяха големи хора и утехата, която можеха да поискат от другия, имаше граници. Бен Яков му благодари отново и се обърна да отключи вратата.

Второто събитие, което се случи през този месец, достатъчно важно, за да отклони вниманието на Андраш от все по-мрачните заглавия във вестниците, беше финалът на архитектурния конкурс. След седем безсънни нощи, през които му се гадеше, имаше халюцинации, получаваше световъртеж от прозрения в последния момент, двамата с Поланер се озоваха в претъпкания амфитеатър в очакване да защитят проекта си пред комисията. Професор Ваго беше поканил мосю Лемен за председател на тричленното жури. Другите двама, чиято самоличност се разбра едва в деня на защитата, се оказаха Льо Корбюзие и Жорж-Анри Пенгюсон. Льо Корбюзие бе облечен така, сякаш идваше направо от строежа; побелелите му от гипс панталони и риза с мокри петна от пот изглеждаха като мълчалив укор към Лемен с безупречния му черен костюм, и към Пенгюсон с перленосивото му раирано сако. Пере, който бе конферансие, бе сложил най-разкошния си военен плащ. Съдиите обикаляха бавно залата и разглеждаха изложените по масите макети и закачените върху коркови табла по стените на амфитеатъра чертежи, а студентите ги следваха почтително.

Не след дълго се разбра, че Льо Корбюзие и Пенгюсон имат напълно противоположни виждания. Каквото кажеше единият, другият обявяваше за пълна глупост. По едно време Льо Корбюзие стигна дотам, че смушка Пенгюсон в гърдите с молив; Пенгюсон се разкрещя срещу пламналия Льо Корбюзие. Спореха за две скулптури, подобни на богинята Диана, които бяха входна украса за дамски спортен клуб, проектиран от две четвъртокурснички. Льо Корбюзие заяви, че скулптурите са неокласически кич. Според Пенгюсон пък бяха съвсем елегантни.

— Елегантни ли? — кресна Льо Корбюзие. — Сигурно ще кажете същото и за грозотията на Шпеер на Международното изложение! И там видяхме банален неокласицизъм.

— Моля? — възрази Пенгюсон. — Да не би да предлагате да заклеймим изцяло гърците и римляните само защото нацистите си присвояват тяхното изкуство? Дори мога да кажа, че го опорочават.

— Всичко трябва да се разглежда в контекст — не отстъпваше Льо Корбюзие. — При настоящата политическа ситуация това решение ми изглежда непростимо. Макар че може би не трябва да критикуваме тези млади дами, защото все пак те са просто жени.

Тези си думи той подчерта, като смушка два пъти Пенгюсон в гърдите.

— Глупости! — изкрещя Пенгюсон. — Как смеете да ме обвинявате в шовинизъм? Като заклеймявате този проект като кичозен, нима не отричате традицията на женската сила в класическата митология?

— Добър аргумент — намеси се Лемен. — И тъй като и двамата сте толкова просветени, господа, защо не оставите дамите да защитят сами решението си?

По-високата от двете студентки — Мари-Лор — започна да обяснява на стегнатия си, отсечен френски, че това не са обикновени скулптури, а са направени по образец на Сюзан Ланглан — наскоро починалата френска шампионка по тенис. Момичето защити и останалите елементи от проекта, но Андраш изгуби нишката на спора. След момичетата беше ред на проекта им с Поланер и Андраш бе твърде нервен, за да обърне внимание на каквото и да било друго.

Поланер стоеше до него и мачкаше кърпичката си на топка; от другата му страна стоеше Розен, който гледаше малко разсеяно. Той нямаше за какво да се притеснява, тъй като не участваше в конкурса. Беше твърде зает със сбирките на Лигата против антисемитизъм, за чийто секретар бе избран неотдавна.

Обсъждането на дамския спортен клуб приключи, както се стори на Андраш, твърде бързо и съдиите преминаха нататък. Студентите се събраха около масата, където бе изложен макетът на Андраш и Поланер.

— Представете проекта си, господа — каза Пере и ги подкани с жест.

Поланер заговори пръв. Подръпвайки ръба на сакото си, на френския си, обагрен с полски акцент, той започна да обяснява нуждата от общодостъпен спортен клуб, който да символизира принципите на републиката. Конструкцията щеше да е насочена към бъдещето; основните материали за сградата бяха железобетон, стъкло и стомана с дървени плоскости за рамките на вратите и прозорците.

Поланер замълча и погледна към Андраш, който трябваше да продължи. Андраш отвори уста и установи, че е забравил всичко на френски. В съзнанието му се възцари пълен мрак, сякаш бе книга, чийто текст се бе изпарил.

— Какво ви става, младежо? — попита Льо Корбюзие. — Не можете ли да говорите?

Андраш, който не беше спал от три дни, получи краткотрайна халюцинация. Времето забави ход. Той наблюдаваше как примигването на Льо Корбюзие продължава цяла вечност зад изпръсканите с гипс стъкла на очилата му. От дъното на амфитеатъра някой се изкашля шумно.

Може би изобщо нямаше да успее да продума, ако на помощ не му се бе притекъл Пиер Ваго. Той бе научил Андраш на езика, на който трябваше да проговори сега, и знаеше думите, с които да го успокои.

— Защо не започнеш с пистата? — включи се той.

Писта: piste, френската дума за pálya. Преди два дни в ателието бяха обсъждали точно това: как е на френски атлетическа писта и че тази дума е различна от другите, които означаваха път, пътека, железопътна линия и трасе. Андраш можеше да говори за пистата — тя беше най-необичайният елемент от проекта, резултат от споходило го късно нощно вдъхновение.

— La piste — започна той — est construit dʼacier galvanisee — и ще се спуска от покрива на сградата като ореол чрез стоманени въжета, закачени за напречни греди от железобетон. — Андраш си спомни думите; той представи своята част, а Льо Корбюзие, Лемен и Пенгюсон го слушаха и си водеха бележки в жълти тефтери. Окаченият дизайн позволяваше пистата да е по-дълга, отколкото ако е разположена вътре в сградата. Спортният клуб щеше да е по-висок от околните сгради и пистата щеше да виси над покривите им. Покрив на самата сграда щеше да е покривът на плувния басейн. Андраш се наведе над макета и показа как покривът ще се отваря при хубаво време. И външната писта, и подвижният покрив, обясни той, отразяват принципите на спортния клуб за достъпност и свобода.

Когато приключи, залата притихна. Той хвърли признателен поглед към професор Ваго, който отказа да признае, че му е помогнал. Съдиите започнаха с въпросите: няма ли окачената писта да се клати, щом по нея се тича? Какво ще стане, когато задуха вятър? Колко бързо може да се затвори подвижният покрив в случай на буря? Как предлагат да се разреши проблемът с поставянето на хидравличната система в откритото пространство на плувния басейн?

Сега думите идваха по-бързо. Андраш и Поланер бяха обсъждали тези проблеми часове наред в ателието. Носещите въжета щяха да бъдат увити с тънки стоманени ленти, за да станат твърди и да се елиминира изцяло тяхната еластичност; ако поставеха пружини, те можеха да поемат ударите от бягането на спортистите. Пистата щеше да се прикрепи към сградата с помощни подпори, за да не се клати. А хидравличната система щеше да бъде поставена в сервизно помещение. След като отговориха на всички въпроси, Пенгюсон, Лемен и Льо Корбюзие се задълбочиха в материалите и бележките си; дори Пере настоя да се включи и си мърмореше нещо под носа, докато разглеждаше напречното сечение на една външна стена.

— Кой сте вие, мосю Леви? — попита най-накрая Льо Корбюзие и затъкна молив зад ухото си.

— Унгарец от Коняр съм, господине — отвърна Андраш.

— Значи вие сте младежът, когото са открили на онази изложба. Приели са ви в училището въз основа на графики върху линолеум, доколкото разбирам.

— Да — отвърна Андраш и се закашля притеснено.

— А вие, господин Поланер? — попита Пенгюсон. — От Краков сте значи? Казват, че се интересувате от инженерство.

— Така е, господине.

— Бих казал, че този проект е превъзходен, но непрактичен — заключи Льо Корбюзие. — Съществува проблемът със зонирането. Никога няма да убедите парижани да окачат писта около сграда. Прилича малко на онези приспособления, които дамите са носили под роклите си през XVIII в. Онези, които май се наричаха кринолини.

— Прилича повече на чудата шапка — каза Пенгюсон. — Но пък са използвали невероятно добре градското пространство.

— По-скоро изглежда като научна фантастика — обади се Лемен. — Но самата сграда е проектирана добре. А дървените украси са изящни. Напомнят паркета в гимнастически салон.

След тези думи съдиите преминаха към следващия макет. Всичко свърши. Андраш и Поланер се спогледаха уморени, но доволни. Проектът им, макар и несъвършен, поне бе заслужил някои похвали. Когато останалите студенти минаваха покрай тях, Розен ги потупа по раменете и ги целуна и по двете бузи.

— Поздравления, момчета — каза той. — Създадохте първия архитектурен кринолин. Ако не бях останал без пукната пара, щях да ви черпя по едно питие.

 

 

На следващата сутрин, когато Андраш влезе през синята врата във вътрешния двор — същия праг, който бе прекрачил преди почти две години като нов студент — го посрещнаха аплодисменти. Студентите на двора ръкопляскаха и скандираха името му. На един олющен дървен стол в ъгъла на двора седеше царствено Поланер: около него се тълпяха студенти, а на врата му висеше златен медал. Някакъв фотограф се бе привел над фотоапарата си и правеше снимки. Когато се разнесе новата вълна от аплодисменти, Розен изтича при Андраш и го хвана за лакътя.

— Къде беше? — попита го той. — Всички те чакат! Спечели, идиот такъв. Заедно с очарователния си партньор. Спечелихте голямата награда. Медалът ти е изложен в амфитеатъра.

Андраш хукна към амфитеатъра, където видя, че всичко, което Розен му каза, е истина: спортният им клуб „Сен Жермен“ бе увенчан със сертификат със златен печат и медал, закачен на трицветна лента. Върху сертификата стояха подписите на съдиите — Льо Корбюзие, Лемен и Пенгюсон. Андраш постоя сам пред макета и се опита да повярва, че това е истина; взе медала и го обърна в дланта си. Беше тежък и лъскав, с портрет на Емил Трела, изваян като малък барелеф върху повърхността му. Върху медала пишеше: Grand Prix du Amphitheatre, а върху гърба му бяха гравирани имената на Андраш и Поланер и годината — 1939. Той си сложи медала, който с тежестта си опъна трицветната лента на врата му. Трябваше да намери Поланер, а после и професор Ваго.

— Леви — каза някой и Андраш се обърна.

Бяха двама третокурсници, участвали в конкурса. Андраш ги бе виждал в училището, но не ги познаваше лично, тъй като не бяха в групата му по упражнения, нито от третокурсниците, които бяха техни наставници. Високият младеж с гарвановочерна коса се казваше Фредерик някой си, а широкоплещестият с очила с рогови рамки наричаха Ноарлак. Високият посегна към медала на Андраш и го дръпна.

— Хубаво герданче — подсмихна се той. — Жалко, че го взе с измама.

— Моля? — възкликна Андраш. Реши, че не е разбрал правилно думите му на френски.

— Казах, жалко е, че го получи с измама.

Андраш изгледа Фредерик с присвити очи.

— Какво говориш?

— Всички знаят, че ви дадоха наградата от съжаление — отвърна онзи на име Ноарлак. — Съжалиха приятелчето ти, оня содомит, когото пребиха. Не беше достатъчно, че Лемарк се обеси заради тази история, а сега трябваше да направят и публична демонстрация.

— Знаем, че работиш при Лемен — каза другият. — И не си мисли, че не знаем за стипендията ти от Пенгюсон. Всичко е било нагласено. Признай си. Никога нямаше да спечелите с подобна грозотия, ако не бяхте нечии любимци.

От двора долетяха приглушени възгласи. Андраш различи гласа на Розен, който произнасяше хвалебствена реч.

— Ако докоснете Поланер, ще ви убия — заяви той. — И двамата.

По-високият се изсмя.

— Защитаваш любовника си, а?

— Какво става тук, господа? — Беше Ваго, който идваше към тях с навити на руло чертежи под мишница. — Поздравявате победителя?

— Точно така, господине — отвърна Фредерик и стисна ръката на Андраш, който побърза да се отскубне.

Ваго явно разбра какво става по изражението на Андраш и подигравателните усмивки на третокурсниците.

— Искам да поговоря насаме с мосю Леви — каза той.

— Разбира се, господин професор — рече Ноарлак и се поклони леко на Ваго. После хвана приятеля си под ръка и двамата се отдалечиха, като се обърнаха и козируваха на Андраш, когато стигнаха до вратата.

— Негодници — изруга Андраш.

Ваго с ръка на хълбока си въздъхна.

— Знам ги тези двамата. Бих ги удушил собственоръчно, ако нямаше да ме уволнят за това.

— Просто ми кажете, вярно ли е? Наистина ли ни дадоха наградата, за да демонстрират публично мнението си?

— Кое мнение?

— За Поланер.

— Естествено — отвърна Ваго. — За да подчертаят, че е отличен конструктор и чертожник. Както и ти. Макетът не беше съвършен, разбира се, но беше най-находчивият и най-добре изпълненият проект в конкурса. Решението беше единодушно. За пръв път и тримата съдии бяха съгласни. Но най-много се застъпи за вас Пенгюсон. Каза, че си струваш всяка похарчена пара да останеш в училището. Всъщност обеща да ти отпусне по-голяма сума за стипендията. Иска да ти осигури повече часове за упражнения в ателието.

— Но проектът ни — каза Андраш и побутна окачената писта с пръст — е нелеп, нали? Льо Корбюзие беше прав, като каза, че подобна сграда никога няма да бъде построена.

— Може би не в Париж — съгласи се Ваго. — Може би не през настоящото десетилетие. Но Льо Корбюзие си води бележки и прави скици, той работи върху един проект в Индия и каза, че иска да обсъди някои идеи с теб и Поланер.

Андраш присви недоверчиво очи.

— Иска да чуе нашите идеи?

— Че защо не? Най-добрите идеи често идват от класните стаи. Все пак вие не сте прекарали години в разправии със строителни комисии, бордове по зонирането и квартални асоциации. Вие сте по-склонни да си представите невъзможното, а така на бял свят се появяват най-интересните сгради.

Андраш обърна отново медала в дланта си. Обидите на третокурсниците още бяха пресни в съзнанието му и слепоочията му пулсираха от адреналина.

— Завистниците винаги ще се опитват да те сломят — каза Ваго. — Такава е човешката природа.

— Що за вид сме ние, хората — рече Андраш.

— Така е. Няма как да бъдем спасени. Накрая ще се самоунищожим. Но докато това стане, се нуждаем от подслон, затова архитектите трябва да работят.

В това време на входа на амфитеатъра се появи Розен.

— Къде изчезна? Фотографът чака.

Ваго хвана Андраш за лакътя и го изведе на двора, където в един тревист ъгъл се бе събрала групичка хора. Съдиите бяха дошли да се снимат с победителите; Поланер стоеше между Льо Корбюзие и Пенгюсон със сериозно изражение на бледото си момчешко лице, а до тях, гордо изправен и мрачен, стоеше Лемен. Фотографът накара Андраш да застане до Льо Корбюзие, а Ваго да заеме мястото от другата му страна. Андраш нагласи медала на врата си и изпъчи гърди. Докато гледаше в обектива на фотоапарата, все още неспособен да се отърси от гнева, той забеляза, че Ноарлак и Фредерик го наблюдават със скръстени на гърдите ръце, което му напомни една от основните истини в живота: че във всеки миг щастие има нещо, което да напомня за огорчение или трагедия, като десетте капки на напастите, които се изсипваха от чашата на Пасха, или вкуса на пелин в абсента, който не можеше да се заличи, колкото и захар да си сложиш. И поради това, макар тази снимка да бе единствената му от Училището по архитектура, той никога не я закачи на стената си. Погледнеше ли я, виждаше само собствения си гняв и причината за него да се взира към тях от тълпата.

 

 

През това лято постоянна тема на разговори бе съдбата на свободния град Гданск. Вестниците съобщаваха, че Германия прехвърля тайно оръжия и войски през границата, говореше се, че офицери от Райха провеждат военна подготовка за местните нацисти. Докато Великобритания и Франция размишляваха върху споразумение за военно сътрудничество с Русия, радиото предаваше слухове за по-тясно сътрудничество между Берлин и Москва. В началото на юли Чембърлейн обеща, че Великобритания ще помогне на Полша, ако Гданск бъде застрашен, и в Деня на Бастилията Шанз-Елизе бе залят от френски и британски танкове, бронирани автомобили и артилерия. Два дни по-късно над сградата на Райха в Бреслау мистериозно се развя полското знаме. Никой нямаше представа как бе извършен този акт на съпротива; сградата била пълна със стражари. Поланер, който цяло лято получаваше тревожни писма от родителите си, отчаяно се нуждаеше от добри новини. След това събитие, колкото и незначително да беше, той предложи всички да отидат в „Синият гълъб“, за да ги почерпи. Беше горещ юлски следобед, улиците все още бяха покрити с боклуци от празненствата в Деня на Бастилията, тротоарите бяха обсипани с мазни опаковки, празни бутилки от бира и малки френски и британски знаменца. Когато влязоха в „Синият гълъб“, завариха там Бен Яков, който вече се бе настанил на една маса с бутилка уиски. По лицето му бе изписано стимулирано от алкохола примирение.

— Добър ден, скъпи мои — каза той. — Нека ви почерпя.

— Днес черпя аз — възрази Поланер. — Чу ли за полското знаме?

— Разбрах, че възнамеряват да го сменят. Чух, че са си намерили друго — черно и бяло на червен фон. Доста грозно, ако питате мен. — Той пресуши чашата си и я напълни отново. — Честитете ми, момчета, имам среща с равина.

Досега не бяха виждали Бен Яков да се напива на публично място. Красивата му уста бе с размазани очертания, сякаш някой се бе опитал да я трие с гума.

— Защо да ти честитим, че ще ходиш при равина? — попита Розен.

— Защото отново ще съм свободен. Ще ми дадат развод.

— Моля?

— Старомоден еврейски развод. Мога спокойно да поискам да се разделя с жена си, защото получихме бележка от лекаря, че Илана не може да има деца. Това означава, че имаме право на развод. Какво ще кажете за кавалерската ми постъпка? Тя не може да ми роди деца, затова аз мога да я зарежа. — Той се наведе над чашата си и разтри очи. — Пийнете с мен.

Това не бе новост за Андраш. През последния месец Илана живееше отново при Клара и спеше на другата половина от нейното легло. Клара бе предложила да се грижи за нея, докато се възстанови, и Илана отиде на улица „Севинье“ направо от болницата, без да се отбива у дома си. Бе казала на Клара, че е нещастна, че е разбрала, че Бен Яков не я обича, поне не както в началото. Разбирала, че бракът го кара да се чувства като в капан. Отдавна подозирала, че той се вижда с друга жена. Когато Бен Яков отишъл да я види в дома на Клара, двамата седнали в гостната и почти не си продумали, защото нямали какво да си кажат. Илана била неутешима от скръб по бебето, каквато Бен Яков с изненада установил, че също изпитва. Според Клара той страдал, защото изгубил определена представа за себе си. А после възникнал и трудният въпрос какво ще прави Илана. Очакваше я неясно бъдеще. Вече нищо не я задържаше в Париж, но тя не знаеше дали родителите й ще я приемат обратно. Те не отговаряха на писмата й.

В писмата си до брат си Андраш не бе споменал за положението на Илана. Не искаше да го безпокои, нито да му дава напразни надежди. Но преди седмица Бен Яков и Илана се срещнаха у Клара, за да обсъдят как да разтрогнат брака си. Илана каза на Бен Яков, че може би ще им дадат развод, ако лекарят даде документ, че тя вече не може да има деца. Не бяха сигурни дали това ще свърши работа, но решиха да помолят лекаря да им помогне. Бен Яков се съгласи да опитат. След като взеха решението, и двамата като че ли изпитаха известно облекчение. Илана започна да оздравява, а Бен Яков се върна в ателието, за да навакса пропуснатите през пролетта упражнения. Но сега, когато първата среща с равина наближаваше, Бен Яков сякаш се пречупи. Разводът скоро щеше да стане факт и да служи за доказателство как е съсипал живота на Илана и своя собствен.

Докато четиримата пиеха, Бен Яков разкри душата си. Не само бракът му с Илана се разпадаше, но и красивата Лусия, уморена да го чака, го бе напуснала. Тя прекарваше лятото на обучение при прочут архитект в Ню Йорк и се носеха слухове, че той се е влюбил в нея и тя сигурно ще напусне училището по архитектура, за да учи в колеж по дизайн в Роуд Айлънд. Слуховете бяха достигнали до тях чрез общи познати. Самата Лусия не бе писала на Бен Яков, откакто бе заминала.

В края на вечерта, след като се изсипаха на тротоара пред „Синият гълъб“, Андраш предложи да изпрати Бен Яков до вкъщи. Розен и Поланер потупаха Бен Яков по гърба и изразиха надежда, че на сутринта ще се почувства по-добре.

— О, несъмнено ще се чувствам прекрасно — промърмори Бен Яков, наведе се до една улична лампа и повърна в канавката.

Андраш му подаде носна кърпа, после го прегърна през рамо и го заведе до тях. На вратата Бен Яков започна да тършува из джобовете си за ключа и очите му започнаха застрашително да се навлажняват. Накрая откри ключа в джоба на ризата си и Андраш му помогна да се качи до апартамента си. Жилището изглеждаше, както Андраш бе очаквал: сякаш обитателят му бе заминал някъде преди седмици. Мивката бе задръстена от неизмити чинии, мушкатото на перваза на прозореца увехнало, навсякъде бяха пръснати вестници и книги, а по неоправеното легло имаше трохи от кроасани и куп мръсни дрехи. Андраш остави Бен Яков да седи на стола до леглото, докато смени чаршафите. После го накара да облече чиста риза. Успя да свърши само това: останалата част от бъркотията в апартамента го натъжаваше и плашеше. Най-страшна от всичко изглеждаше малката масичка с празните чаени чаши и корички хляб: Андраш позна покривката с извезани по краищата незабравки, която Клара бе подарила на булката за сватбата.

Бен Яков легна на леглото и загаси лампата, а Андраш тръгна към вратата. Старинната ключалка го затрудни. Той се наведе и се помъчи да отвори ръждясалото резе.

— Леви — обади се Бен Яков. — Още ли си тук?

— Да — отвърна Андраш.

— Виж, пиши на брат си.

Андраш застина с ръка върху бравата.

— Не съм идиот — продължи Бен Яков. — Знам за случилото се между тях във влака.

— За какво говориш?

— Моля те, не се опитвай да ме предпазиш или каквото и да си мислиш. Обиждаш ме.

— Откъде знаеш за станалото във влака?

— Просто знам. Видях, че нещо не е наред, когато пристигнаха. А и Илана си призна една нощ, когато й наговорих куп ужасни неща. Но вече ми беше ясно. Тя се опитваше да се бори с чувствата си. Добро момиче е. Но се е влюбила в него. Това е всичко. Аз не съм като него, Андраш, трябва да знаеш това. — Той замълча за миг, после добави: — О, боже — обърна се, извади нощното гърне изпод леглото и повърна в него. След това, клатушкайки се, отиде до банята и се върна с кърпа, с която избърса лицето си. — Пиши му. Кажи му да дойде да я види. Но не ми казвай какво ще стане след това, обещаваш ли? Не искам да знам. И не искам да те виждам известно време. Съжалявам, наистина. Знам, че вината не е твоя. — Той пак легна и се обърна с лице към стената. — Върви си, Леви. — Гласът му бе приглушен, защото бе заровил лице във възглавницата. — Благодаря ти, че се погрижи за мен. И аз щях да сторя същото за теб.

— Знам — отвърна Андраш. Той отново натисна упоритото резе и този път вратата се отвори.

Андраш се прибра на улица „Дез Екол“, извади една тетрадка и започна да съчинява черновата на писмото до брат си.