Джули Оринджър
Невидимият мост (27)

Двадесет и седма глава
Снежната гъска

Цяло лято Андраш го крепеше мисълта, че скоро ще бъде с Клара, че ще е достатъчно близо до нея, за да я докосне, помирише и вкуси, ще има свободата, ако поиска, да лежи в леглото с нея цял ден, да й разкаже всичко, случило се през дългите месеци на отсъствието му, да чуе за какво си е мислила тя, докато са били разделени. Мислеше си как ще види майка си и баща си, как ще заведе Клара за пръв път в дома им в Коняр, как ще се разхожда с родителите си и жена си сред ябълковите дръвчета и из зелените равнини. Мислеше си и как ще се види с Тибор, който не бе успял да поднови студентската си виза и засега оставаше в Унгария с Илана. Но през август, когато трябваше да започне отложеният отпуск на Андраш, Германия подари на Унгария Северна Трансилвания. Хорти искаше да се сдобие с Карпатите, тази бяла планинска верига между цивилизования Запад и дивия Изток, природната бариера на Европа срещу необятния комунистически съсед, дори на цената на по-тясна дружба с Германия. Хитлер му я осигури и наскоро след това дружбата стана официална с присъединяването на Унгария към Тристранния пакт. Рота 112/30, след като завърши строителните дейности в Рутения по-рано от поставения срок, беше изпратена с влак в Трансилвания. Там в девствените гори между Мармарош-Сигет и Борша, батальонът се зае с изсичане на дървета и копаене на канавки, което трябваше да продължи до края на есента и през зимата.

Когато времето започна отново да застудява, Андраш осъзна, че е минала година, цяла година, откакто не е виждал Клара. Бяха прекарали една седмица заедно като семейство. Всяка вечер в спалнята мъжете лежаха, плачеха и проклинаха изгубените си приятелки, годеници, съпруги — жени, които ги бяха обичали, но се бяха уморили да ги чакат. Какво му гарантираше, че на Клара нямаше да й омръзне да стои сама? Тя бе свикнала да е заобиколена от хора, кръгът й от приятели в Париж се състоеше от актьори и танцьори, писатели и композитори, все интересни личности. Какво би й попречило да си създаде подобни познанства в Будапеща? А след като си намереше нови познати, какво би я спряло да потърси и физическа утеха от някой от новите си приятели? Една нощ му се присъни Золтан Новак, облечен в смокинг, който вървеше бос по улица „Вешелени“ към синагогата на улица „Дохан“, където една жена, която май беше Клара, го чакаше в сумрачния двор. Новак, разбира се, сигурно е научил, че тя се е върнала, и щеше да се опита да се види с нея. А може и вече да са се срещнали. Може би в този миг тя беше с него в стая, наета за тайните им срещи.

Понякога Андраш имаше чувството, че от военната служба губи разума си малко по малко, както излитат от огъня саждите от изгорелите дърва. Недоумяваше какво ще е останало от него, когато най-сетне се завърне в Будапеща. От месеци се опитваше с всички сили да поддържа ума си буден, да проектира наум сгради и мостове, след като не можеше да ги начертае върху хартия, опитваше се да си пее френски архитектурни термини, за да не заспи, докато копаеше калта с лопатата или сечеше клони с брадва. Porte, fenêtre, corniche, balcon — магическо заклинание срещу закърняването на мозъка. Сега, когато отпускът му се отдалечаваше все повече, мислите му се превръщаха в постоянен източник на мъчение. Представяше си Клара с Новак, със спомените й за Шандор Голдщайн, мислеше си за мрачното развитие на войната, която продължаваше вече повече от година. В няколко изрезки от вестници, които баща му изпрати, той прочете за разрушителните бомбардировки над Лондон — за нападенията на самолетите на Луфтвафе всяка нощ в продължение на петдесет и седем дни. А докато войната бушуваше в Англия, той и ротата му водеха по-малка битка срещу убийственото въздействие на службата в Трудови войски. Постепенно, човек по човек, рота 112/30 се разпадаше: един си счупи крак и се наложи да го пратят у дома, друг получи диабетичен пристъп и умря, трети се застреля с оръжието на един от офицерите, след като научи, че годеницата му е родила дете от друг. Матяш вече също отбиваше военната си служба, а Тибор току-що бе получил повиквателна. Андраш бе чувал за роти, изпратени да чистят минни полета в Украйна. Представяше си как Матяш на полето призори си проправя път сред мъглата с шиш в ръка и дупчи пръстта, търсейки мини.

През декември, когато виелици брулеха планината и работниците често оставаха в спалните помещения, Андраш изпадна в тежка депресия. Вместо да чете и пише писма или да рисува в набъбналия от влага скицник, той лежеше на леглото и се грижеше за мистериозните синини, които бяха започнали да се появяват под кожата му. От него се очакваше да е лидер, по документи все още беше капитан на отряда и трябваше да изкарва с маршова стъпка хората си на плаца, да надзирава почистването на спалнята, да се грижи за поддържането на огъня в печката, както и за куп други подробности от тежкия им живот, но на него все по-често му се струваше, че хората му го водят, а той се тътри подир тях с пълни със сняг ботуши. Почти не обърна внимание, когато един неделен следобед сред свистящата снежна буря на Мендел Хоровиц му хрумна идеята за вестник на трудовата рота. Мендел нахвърля някои идеи в тетрадка, после взе назаем купчина листове и пишеща машина от един от офицерите, за да изглежда всичко официално. Мендел не умееше да печата бързо — отне му три нощи да завърши две страници със статии. Пишеше на машината по всяко време на денонощието. Останалите го замеряха с ботушите си да спре да трака, но желанието му да завърши вестника бе по-силно от страха му от летящи предмети. Той работи всеки ден в продължение на една седмица през всяка свободна минута.

Когато накрая приключи с писането, занесе страниците на Андраш и седна на крайчеца на леглото му. Навън вятърът свистеше така, сякаш виеха лисици. Трети пореден ден продължаваше най-силната досега буря за сезона, а снегът бе натрупал чак до високите прозорци на спалнята. През този ден работата бе отменена. Докато останалите кърпеха униформите си, пушеха влажни цигари или си говореха край печката, Андраш лежеше на леглото си, забил поглед в тавана, и побутваше зъбите си с език. Имаше чувството, че кътниците му се клатят, че венците му са подути. Преди това през деня от носа му покапа кръв и лекото кървене продължи часове наред. Не беше в настроение за разговори. Не го интересуваше какво пише на страниците, които Мендел държеше в ръка. Той се зави презглава с грубото одеяло и се обърна настрани.

— Добре, Парижанче — каза Мендел и дръпна одеялото. — Стига си се чумерил.

„Парижанче“ бе прякорът, който Мендел му беше измислил, той завиждаше на Андраш, че е живял във Франция, и искаше да научи всяка подробност за времето, прекарано там, особено за купоните у Йожеф, за драмите зад сцената в „Сара Бернар“ и за романтичните връзки на приятелите на Андраш.

— Остави ме на мира — примоли се Андраш.

— Не мога. Трябва ми помощта ти.

Андраш седна в леглото.

— Виж ме само — протегна ръка той. Под кожата му цъфтяха кърваво сини виолетки. — Болен съм. Не знам какво ми има. Изглеждам ли ти като човек, който може да помогне на някого?

— Ти си капитанът на отряда. Твой дълг е.

— Не искам повече да съм капитан.

— Струва ми се, че това не зависи от теб, Парижанче.

Андраш въздъхна.

— Какво искаш от мен?

— Искам да илюстрираш вестника. — Мендел остави напечатаните страници в скута на Андраш. — Не искам нищо сложно. Без художническите глупости, на които са те учили в училище. Искам само няколко груби скици. Оставил съм място около статиите. — Той пъхна в ръката на Андраш чаша с моливи, някои от които бяха цветни.

Андраш вече не помнеше кога за последен път бе държал в ръката си цветни моливи. Тези бяха подострени, чисти и здрави — малък проблясък в изпълнения с дим мрак на спалното помещение.

— Откъде ги взе?

— Откраднах ги от администрацията.

Андраш се надигна на лакти.

— И как се казва този твой парцал?

— „Снежната гъска“.

— Добре, ще го прегледам. Но сега ме остави на мира.

Освен новините, свързани с войната, в „Снежната гъска“ имаше и прогноза за времето (Понеделник: сняг. Вторник: сняг. Сряда: сняг.), модна рубрика (Репортаж от утринното модно ревю: Замечтаните трудоваци излязоха с прекрасни костюми от грубо одеяло — най-модната материя за тази година. Манголд Бела Колош, модният законодател на Будапеща, предвижда, че този живописен стил ще обхване цяла Унгария за кратко време.), спортна страница (Златната младеж на Трансилвания обожава спорта. Вчера в пет часа сутринта гората бе пълна с младежи, които се развличаха с най-популярните забавления: бутане на ръчна количка, чистене на сняг и сечене на дървета.), рубрика за съвети (Скъпа госпожице Коко: аз съм жена на двайсет години. Ще навреди ли на репутацията ми, ако прекарам нощта в спалнята на офицерите? С обич, Дева. Скъпа Дева, въпросът ти е твърде общ. Моля те, опиши подробно плановете си, за да мога да ти дам конкретен отговор. Поздрави, госпожица Коко.), обяви за екскурзии (Скучно ли ви е? Искате ли да смените пейзажа? Заповядайте на луксозна обиколка из селските райони на Украйна!), и в чест на Андраш имаше статия за един архитектурен подвиг (Чудо на инженерството! Завършилият в Париж архитект и конструктор Андраш Леви проектира невидим мост. Материалите са удивително леки, а конструкцията е издигната за отрицателно време. Вражеските войски не могат да го забележат. Изпитанията показват, че конструкцията на моста все още се нуждае от някои подобрения, батальон от унгарската армия необяснимо паднал в една пропаст, докато вървял по него. Има твърдения обаче, че мостът вече е в завършен вид.) И накрая стоеше водещият очерк: Десетте божи заповеди а ла Трудови войски:

1. Ако допуснеш сериозна грешка, не бива да съобщаваш на никого. Остави другите да поемат вината за нея.

2. Не точи собствения си трион. Остави да го наточи следващият, който ще го използва.

3. Не си прави труда да се миеш. Колегите ти и без това вонят.

4. Когато се редиш на опашката за обяд, се нареди най-отпред. В противен случай няма да получиш нито един картоф в супата.

5. На път за работа гледай да се скриеш. Нека бригадирът намери друг на твое място.

6. Ако ламтиш за вещите на ближния, следвай желанието си. Ако не ламтиш за тях, вещите на ближния могат да изчезнат, преди да успееш да ги откраднеш.

7. Ако партньорът ти в работата е наивен, взимай всичко назаем от него и забравяй да го върнеш.

8. Когато се прибереш от нощен караул, вдигай силен шум. Защо другите да спят, след като ти си буден?

9. Ако се разболееш, остани на легло колкото може по-дълго. Ако заради теб другарите ти работят повече, и те може да бъдат споходени от болест.

10. Следвай тези правила, за да разполагаш с време да проповядваш на другите да бъдат внимателни.

Първоначално с неохота, но после все по-увлечен, Андраш се захвана с илюстрациите на „Снежната гъска“. Към прогнозата за времето нарисува няколко кутии — всяка следваща, посипана с все повече снежинки. За модната рубрика изобрази фигура, която доста приличаше на Мендел, с щръкнала коса и торс, обвит като с тога в прокъсано сиво одеяло. На спортната страница трима потни трудоваци влачеха колички с чакъл по стръмен хълм. До рубриката за съвети се кипреше наперената, очилата Коко с дълги голи крака, вдигнала молив пред устните си. Към обявата за екскурзия в Украйна имаше рисунка на плажен чадър сред снежна виелица. Статията за архитектурното постижение бе придружена от изображение на самия архитект, сочещ гордо към празна клисура. А за Десетте божи заповеди нарисува за фон два каменни скрижали. След като приключи, отдалечи страниците и разгледа с примижали очи рисунките. Представляваха карикатури от най-нисша класа, надраскани набързо, докато художникът бе лежал в леглото. Но Мендел беше прав: пасваха идеално на „Снежната гъска“.

Този единствен екземпляр на вестника мина през ръцете на двеста мъже, които скоро започнаха да цитират Четвъртата божа заповед на опашката за супа и да разговарят тъжно какво ли би било да отидат на екскурзия в Украйна. Андраш нямаше как да не изпита известно задоволство — усещане, което не го бе спохождало от месеци. След като се разбра, че художникът, подписал се като Парижанина, всъщност е отряден капитан Леви, хората му започнаха да го молят да им рисува по някоя картинка. Най-често получаваше молби за гол портрет на Коко. Нарисува я върху капака на дървената кутия на един от войниците, след това върху хастара на нечия фуражка и накрая на писмото до нечий по-малък брат, вдигнала табела с надпис „Здравей, сладурче!“. Рисунката на Мендел даде началото на друга мода — този път за портрети, редяха се при Андраш да ги рисува. Андраш не беше особено добър портретист, но на мъжете това като че ли не им пречеше. Грубите линии, петната от въглен около очите на модела улавяха цялата несигурност на живота им в Трудови войски. Мендел Хоровиц също започна да получава различни молби. Превърна се в нещо като професионален писач на писма и съчиняваше послания, изразяващи любов, съжаление и копнеж, които попадаха във водовъртежа на военната поща и не бе сигурно дали ще достигнат до съпругите, братята и децата, за които бяха предназначени.

Когато първият брой на „Снежната гъска“ най-накрая се разпадна от четене, Мендел направи нов и Андраш отново го илюстрира. Придобили смелост от успеха на първия брой, те занесоха вестника направо в администрацията, където имаше циклостилна машина. Предложиха на секретаря на батальона петнайсет пенгьо подкуп. С риск да бъде наказан и да изгуби поста си, секретарят отпечата десет екземпляра, които бързо се разпространиха сред редиците на рота 112/30. Последва трети брой в трийсет екземпляра. Докато мъжете четяха и се смееха над страниците на вестника, Андраш започна да изпитва усещането, че се е събудил от дълъг безпаметен сън. Изненада се от слабостта си да позволи тъжните мисли да го прекършат. Сега рисуваше всеки ден. Правеше абсурдни малки скици, но те го подхранваха, подсилваха усещането му, че си струва да диша.

В един мразовит и влажен ден през март Андраш и Мендел бяха повикани в кабинета на командира на батальона. Нареждането на майор Калози им бе предадено от неговия първи лейтенант — навъсен, приличащ на глиган мъж със злощастното име Гримас. По време на вечерята той се приближи до Андраш и Мендел в столовата и с един удар изби тенекиените канчета от ръцете им. Подаде им смачкан екземпляр от най-новия брой на „Снежната гъска“, в който имаше любовна поема от някой си лейтенант Г. до някой си майор К., съдържаща и други инсинуации относно естеството на отношенията между двамата. Лицето на лейтенант Гримас пламтеше, шията му като че ли се бе раздула два пъти повече от нормалното. Той смачка вестника в дебелата си длан. Останалите мъже се отдръпнаха крачка назад от Андраш и Мендел, към които лейтенантът насочи цялата сила на кръвнишкия си поглед.

— Калози ви вика в кабинета си — изръмжа той.

— Идваме веднага, господине — каза Мендел и дръзна да намигне на Андраш.

Гримас долови тона и намигването. Той замахна към Мендел, който се наведе и избегна удара. Мъжете нададоха приглушен радостен възглас. Гримас сграбчи Мендел за яката и с блъскане и влачене го помъкна към кабинета, а Андраш ги следваше тичешком.

Майор Янош Калози не беше жесток човек, но си имаше амбиции. Син на циганка и странстващ точилар, той се бе издигнал в Трудови войски с надеждата, че ще успее да се прехвърли в някоя от частите на армията, където се носеше оръжие. Бяха го разпределили тук, защото имаше практически познания по лесничейство, беше работил в горите на Трансилвания, преди да емигрира в Унгария през 20-те години. За пръв път викаха Андраш в кабинета му, който се намираше в единствената сграда с веранда и собствен клозет. Калози, естествено, си бе избрал стаята с най-големия прозорец. Това обаче се оказало грешка. Многокрилият прозорец с изглед към южната стена на изгоряла постройка пропускаше студа и мириса на горяло. Калози трябваше да го покрие със същите армейски одеяла, възхвалявани в модната рубрика, поради което кабинетът му бе мрачен като мазе. На фона на мириса на изгоряло се долавяше острата воня на коне — преди да бъдат използвани по предназначение, одеялата се съхранявали в конюшнята. Калози седеше сред този вонящ сумрак зад огромно метално бюро. Един мангал с въглени поддържаше помещението достатъчно топло, за да подсказва, че топли стаи наистина има, но тази не е една от тях.

Андраш и Мендел стояха нащрек, докато Калози прелистваше почти пълния комплект броеве на „Снежната гъска“, които започваха от декември 1940 година и приключваха с броя от 7 март 1941 година. Липсваше само разпадналият се дебютен брой. Майорът бе остарял видимо за времето, през което командваше рота 112/30. Косата по слепоочията му се бе прошарила, а по широкия му нос бе плъзнала паяжина от тънки червени капиляри. Той вдигна поглед към Андраш и Мендел с изражението на отегчен училищен директор.

— Игри и развлечения — каза той и свали очилата си. — Моля, обяснете, отряден капитан Леви. Или да ви наричам Парижанчето?

— За всичко съм виновен аз, господине — обади се Мендел. Той държеше кепето си в ръце и опипваше нервно с пръст месинговото копче на темето. — Аз написах първия брой и помолих отрядния капитан да го илюстрира. Оттам тръгна всичко.

— Така значи — продължи Калози. — Добрали сте се до циклостила и сте отпечатали дузина копия.

— Като отряден капитан, поемам цялата отговорност — заяви Андраш.

— Опасявам се, че не можете да си припишете всички заслуги, Парижанче. Нашият човек Хоровиц е толкова талантлив, че не бива да пренебрегваме усилията му. — Калози отвори на една статия, отбелязана с пъхнат между страниците нагризан молив, и зачете на глас: — Смяна на ръководството в Горския лагер. Ветеранът владетел Яника Калози Кривогледия по нареждане на самия регент Миклош Хорти беше свален от военния си пост тази седмица поради крайната си негодност и срамно поведение. На церемония на парадния площад той бе заместен от смятания за по-достоен ръководител — мъжки павиан на име Розово дупе. Командирът бе изпратен от парадния площад с оглушителни пръдни и аплодисменти. — Майорът обърна вестника към тях, за да видят рисунките на Андраш на кривогледия майор с униформената си куртка и по дамско бельо под нея, качил се префърцунено на високи токчета до първия си лейтенант — мъж с глава, несъмнено наподобяваща глиганска — а на заден план маймуна с ален задник приветстваше събралите се трудоваци.

Андраш успя да потисне усмивката си. Много се гордееше с тази рисунка.

— На какво се смеете, отряден капитан?

— На нищо, господине — отговори Андраш. Познаваше Калози от година и половина и знаеше, че е добродушен човек — той всъщност като че ли се гордееше с нежеланието си да налага тежки наказания. Надяваше се, че Калози няма да се натъкне точно на този брой на „Снежната гъска“, но не се тревожеше особено, докато рисуваше карикатурата.

— Нямам нищо против смеха и забавленията от време на време — продължи Калози — но не мога да допусна хората ми да ми се подиграват. Ще настъпи пълен хаос.

— Разбирам, господине — съгласи се Андраш. — Не искахме да навредим на никого.

— Какво знаете вие за вредата? — надигна се Калози от стола. На слепоочието му пулсираше вена и за пръв път, откакто влязоха в кабинета му, Андраш изпита страх. — Докато се сражавах в Световната война, офицерите можеха да одерат човек жив за подобна картинка.

— Вие винаги сте били добър към нас — потвърди Андраш.

— Точно така. Разглезих ви, проклети евреи. Грижа се да сте облечени, позволявам ви да се излежавате през студените дни и ви товаря с наполовина по-малко работа, отколкото би трябвало. А в замяна вие разпространявате този боклук сред ротата.

— Само на шега, господине — обади се Мендел.

— Край на шегите. Особено на шегите на мой гръб.

Андраш притисна с език разклатените си зъби. Болката прониза дълбоко венците му и той изпита порив да се обърне и да избяга. Но изправи гръб и погледна Калози в очите.

— Приемете искрените ми извинения, господине — каза той.

— Защо ще се извинявате? В известен смисъл направихте голяма услуга на Трудови войски. Разни хора разпространяват лъжи за тормоза, на който са подложени трудоваците в нашите въоръжени сили. Този парцал ще е силно доказателство за противното. — Той нави един брой от „Снежната гъска“ на стегнато руло. — В Трудовите войски насърчаваме другарството, хумора и така нататък. Условията са толкова хуманни, че имате свободата да се шегувате и да се смеете, за да върви работата по-леко. Разполагате дори с пишещи машини, принадлежности за рисуване и циклостил. Свобода на словото. Направо като във Франция. — Той се ухили, защото всички бяха наясно какво се бе случило със свободата на словото във Франция.

— Но и аз ще ви помоля за нещо — продължи Калози. — Мисля, че ще го сметнете за справедливо при тези обстоятелства. Тъй като ме унижихте публично, ми се струва честно и вие да бъдете наказани публично.

Андраш преглътна. До него Мендел пребледня. И двамата бяха чували слухове за онова, което ставаше в други трудови роти, а не бяха толкова наивни да си мислят, че подобно нещо не може да се случи и в тяхната. Най-ужасяваща бе историята с брата на един от колегите им, който бил разпределен в трудовия батальон в Дебрецен. Като наказание, задето откраднал самун хляб от склада с провизии за офицерите, го съблекли гол и го заровили до колене в калта, оставили го да стои така три дни в студеното време, докато на третата нощ не умрял от измръзване.

— На вас говоря, отряден капитан Леви — сопна се Калози. — Погледнете ме. Не навеждайте глава като куче.

Андраш вдигна глава и погледна Калози в очите. Майорът не примигна.

— Мислих дълго какво ще е уместното наказание. По една случайност обаче сте ми доста симпатични, момчета. И двамата сте добри работници. Но ме изложихте. Посрамихте ме пред подчинените ми. И така, Леви и Хоровиц… — тук Калози замълча за драматично въздействие и започна да почуква с навития на руло брой на „Снежната гъска“ по бюрото си — опасявам се, че ще трябва да изядете думите си.

Така Андраш и Мендел се озоваха съблечени по долни дрехи, с вързани зад гърба ръце, на колене пред цялата рота в шест часа през една студена мартенска сутрин. На пейка пред тях стояха десет броя на „Снежната гъска“. Трудоваците гледаха как лейтенант Гримас късаше парчета от вестника, мачкаше ги, потапяше ги във вода и ги тикаше в устите на издателите Леви и Хоровиц. В продължение на два часа всеки от тях бе принуден да изяде по двайсет страници от „Снежната гъска“. Докато преглъщаше, Андраш започна да осъзнава колко сравнително удобен и защитен живот бе водил в Трудови войски. Досега никога не бяха връзвали ръцете му зад гърба, не го бяха принуждавали да коленичи без горна дреха и панталони в снега часове наред, всъщност го бяха хранили, обличали, имаше покрив над главата, а страданията му облекчаваше мисълта, че всички в рота 112/30 търпят същите несгоди. Сега той позна един нов ад, какъвто не бе си представял. Знаеше, че случващото се в момента можеше да бъде определено в общата скала на наказанията като сравнително хуманно, защото имаше такива, които караха човек да мечтае за смъртта. Насилваше се да дъвче и преглъща, да дъвче и преглъща, казваше си, че само така ще се приключи с ужасното унижение, което преживяваше. Някъде след петнайсетата страница усети вкуса на кръв в устата си и изплю един кътник. Венците му, разранени от скорбута, най-накрая започнаха да изхвърлят разклатените зъби. Андраш стисна очи и продължи да яде лист след лист, докато накрая изгуби съзнание и се свлече в смразяващата мокра прегръдка на снега.

Завлякоха го в лазарета и го оставиха на грижите на ротния лекар — мъж на име Барух Имбер, чиято единствена цел в живота бе стремежът да спасява трудоваците от зверствата на военната служба. Имбер се грижи за Андраш и Мендел пет дни и когато те се възстановиха от хипотермията и принудителната консумация на хартия, той им постави диагноза тежък скорбут и анемия и ги изпрати за лечение във военната болница в Будапеща, след което щяха да получат по две седмици отпуск.