Джули Оринджър
Невидимият мост (10)

Десета глава
Улица „Севинье“

И така Андраш се превърна в постоянно присъствие на неделните обеди на улица „Севинье“. Всички бързо си изградиха начин на държане при посещенията му: Андраш пристигаше и си разменяше любезности с мадам Моргенщерн, Елизабет сядаше на масата, мръщеше се на Андраш или се подиграваше на дрехите и акцента му; след като не успееше да го засегне, както стана при първото му гостуване, тя се отегчаваше и излизаше с Марта, която също изпитваше дълбоко презрение към него. След като Елизабет излезеше, той оставаше с мадам Моргенщерн и слушаха плочи на грамофона, разглеждаха списания за изкуство и пощенски картички, четяха от една книга с поеми, за да упражнява той френския си, или разговаряха за семейството и детството му. От време на време той се опитваше да попита за нейното минало — за брата, когото не бе виждала от години, за неясните събития, довели до раждането на Елизабет и идването на мадам Моргенщерн в Париж. Но тя винаги успяваше да избегне този разговор, като отблъскваше внимателните му въпроси като ръцете на нежелани партньори за танци. А ако той се изчервеше, когато тя седнеше близо до него, или заекнеше, затруднен с отговора, след като му бе направила комплимент, тя не показваше по никакъв начин, че е забелязала.

Не след дълго той знаеше точната форма на ноктите й, кройката и плата на всяка от зимните й рокли, мотивите на дантелата по краищата на носните й кърпички. Знаеше, че обича да поръсва яйцата си с пипер, че не понася мляко, че крайшникът е любимата й част от хляба. Знаеше, че е ходила в Брюксел и Флоренция (макар и не с кого), че костите на дясното й ходило я болят във влажно време. Настроенията й се сменяха често, но тя смекчаваше мрачните си състояния, като се шегуваше със себе си, пускаше на грамофона лековати американски мелодии и показваше на Андраш смешни снимки на най-малките си ученички със сценични костюми. Знаеше, че любимият й балет е „Аполон“ и че най-малко харесва „Силфида“, защото се поставя твърде често, но рядко в оригинална интерпретация. Андраш се смяташе за пълен невежа в областта на танците, но мадам Моргенщерн сякаш не обръщаше внимание; пускаше балетната музика на грамофона и му описваше какво се случва на сцената, когато мелодията се извисяваше и затихваше, а понякога навиваше килима в дневната и изпълняваше хореографията в миниатюра, сияеща от удоволствието от танца. Андраш пък я извеждаше на разходки из Маре и й разказваше архитектурната история на сградите, сред които тя живееше: музея „Карнавале“, построен през XVI в. с барелефите на четирите сезона; „Отел Амло дьо Бисьой“, чиито големи порти, украсени с глави на медузи, някога редовно са се отваряли пред Бомарше; синагогата на Гимар на улица „Паве“ с вълнообразната си фасада, приличаща на разгърнат свитък от Тората. Мадам Моргенщерн се учудваше как преди не е забелязвала тези неща. Каза му, че е свалил перде от очите й, разкрил е пред нея измерение на квартала, което никога не би видяла.

Въпреки постоянната покана за гостуване, Андраш живееше в непрекъснат страх, че един ден ще отиде в дома й и ще завари на масата друг мъж — някой капитан с мустаци или лекар с туидена жилетка, или талантлив московски хореограф — някой образован четирийсетгодишен господин с познания за културата, с които Андраш не можеше да се мери, с познания, задължителни за всеки джентълмен: вино, музика и как да развесели една жена. Но страховитият съперник така и не се появяваше, поне не и в неделните следобеди, тази част от седмичния график на мадам Моргенщерн, изглежда, бе посветена единствено на Андраш.

Извън дома на улица „Севинье“ животът продължаваше както обикновено, това беше обичайното ежедневие на един студент по архитектура в Париж. Макетът му бе почти завършен, стените бяха изрязани от твърдия бял картон и оставаше само да ги сглоби. Макар че макетът вече беше голям колкото кутия за палта, Андраш всеки ден го разнасяше от училище до вкъщи. Това се дължеше на зачестилите вандалски прояви, които изглежда бяха насочени само към студентите евреи. Чертежите на третокурсника Жан Изенберг бяха залети с мастило; на четвъртокурсничката Ан-Лор Бауер бяха откраднали скъпите учебници по статика една седмица преди изпита. Досега на Андраш и приятелите му им се разминаваше, но според Розен бе само въпрос на време и някой от тях да пострада. Преподавателите свикаха учебен съвет, за да смъмрят студентите, и обещаха, че извършителите ще си понесат последствията. Призоваха всеки, който разполага с доказателства, да говори, но никой не пожела да им даде каквато и да било информация. В „Синият гълъб“ Розен развиваше собствена теория по въпроса. Знаеше се, че някои от студентите членуват в Младежкия фронт и в група, наречена Велик запад, чийто привиден национализъм бе скалъпено прикритие на антисемитизъм.

— Онази невестулка Лемарк е мекере на Младежкия фронт — заяви Розен над чашата си чай и бисквитите с бадеми. — Обзалагам се, че той стои зад тези вандалщини.

— Не може да е Лемарк — каза Поланер.

— Защо?

Поланер се изчерви леко, стиснал слабите си бели ръце.

— Той ми помогна с един проект.

— Така ли? — учуди се Розен. — Мисля, че е най-добре да си пазиш гърба. Този мерзавец би ти прерязал гърлото като едното нищо.

— Няма да си намериш приятели, ако настройваш всички срещу себе си — обади се дипломатичният Бен Яков, чието основно занимание като че ли беше да накара колкото се може повече хора да му се възхищават, и мъже, и жени.

— Кого го е грижа? — попита Розен. — Не говорим за сбирка на чаша чай.

Андраш мълчаливо се съгласи с Розен. Имаше лошо предчувствие за Лемарк още от случая с неизяснения инцидент с Поланер в началото на учебната година. След това, наблюдавайки Лемарк, установи, че не бива да пренебрегва начина, по който той гледаше Поланер — сякаш в него едновременно имаше нещо неустоимо и отблъскващо или отвращението му от Поланер му доставяше някакво удоволствие. Лемарк все си намираше повод да се приближи до Поланер: Можел ли да вземе назаем пантографа му? Можел ли да види как Поланер е решил тази трудна задача по статика? На Поланер ли бил шалът, който намерил в двора? Поланер явно не искаше да приеме, че Лемарк може да се държи така не от приятелски чувства. Но Андраш не вярваше на Лемарк, нито на студентите с присвити очи, които седяха с него в студентската столова, пушеха немски цигари, носеха закопчани до горе ризи и твърде големи за тях военни куртки, сякаш бяха готови за бой, в случай че ги призовяха. За разлика от останалите студенти те ходеха с много късо подстригани коси и лъснати ботуши. Андраш бе чувал да ги наричат пренебрежително гвардията. А имаше и такива, които проявяваха политическите си пристрастия по-деликатно: студенти, за които Андраш, Розен, Поланер и Бен Яков сякаш не съществуваха, когато се разминаваха с тях в коридорите или на двора всеки ден.

— Трябва да се внедрим в тези групи — предложи Розен. — В Младежкия фронт и във Великия запад. Трябва да посещаваме сбирките им и да научим какво планират.

— Великолепна идея — присмя му се Бен Яков. — Ще ни разкрият и ще ни извият вратовете.

— И какво точно планират те според теб? — запита Поланер вече ядосан. — Едва ли ще предизвикат погром в Париж.

— А защо не? — учуди се Розен. — Да не мислиш, че не им е минавало през ум?

— Може ли да сменим темата, ако обичате? — намеси се Бен Яков.

Розен бутна чашата си.

— О, да, защо не ни разкажеш за най-новото си завоевание? Какво друго може да е по-важно и по-спешно?

Бен Яков се разсмя на пренебрежителната забележка на Розен, което го разяри още повече. Той стана, хвърли пари на масата, преметна палтото си през рамо и тръгна към изхода. Андраш грабна шапката си и го последва — мразеше някой от приятелите му да си тръгва ядосан. Настигна Розен на ъгъла на „Сен Жермен“ и „Сен Жак“ и двамата спряха, за да изчакат светофарът да светне зелено.

— Нали не мислиш, че говоря глупости? — попита Розен, като пъхна ръце дълбоко в джобовете си и изгледа Андраш проницателно.

— Не — започна Андраш и се замисли за думите на френски, които му трябваха. — Ти просто се опитваш да мислиш с няколко хода напред.

— Играеш ли шах? — попита по-ведро Розен.

— С братята ми играехме, но аз не съм много добър. По-големият ми брат изучи една книга със стратегии за защита, написана от руски шампион. Бях напълно безпомощен, когато играех срещу него.

— Защо и ти не прочете книгата? — засмя се Розен.

— Щях да го направя, ако Тибор не я беше скрил!

— Мисля, че и аз правя същото. Опитвам се да намеря книгата.

— Няма да ти се наложи да търсиш дълго — отвърна Андраш. — Из целия Латински квартал има разлепени афиши за срещите на Младежкия фронт.

Бяха стигнали до „Пти Пон“ в началото на улица „Сен Жак“ и прекосиха моста в здрача. Кулите на „Нотър Дам“ отразяваха последните лъчи на залязващото слънце, когато двамата излязоха на площад „Карл Велики“ и тръгнаха към катедралата. Спряха, за да погледат мрачните светци, обрамчващи портала, един от които държеше в ръка собствената си отсечена глава.

— Знаеш ли какво искам да направя, когато порасна? — попита Розен.

— Не. Какво?

— Ще се преместя в Палестина. Ще построя храм от йерусалимски камък. — Той замълча и погледна Андраш, сякаш го предизвикваше да му се присмее, но Андраш не се изсмя. Той си мислеше за някои от снимките от Йерусалим, отпечатани в „Минало и бъдеще“. Сградите напомняха на геоложки образувания, сякаш не бяха изградени от човешка ръка. Дори на черно-белите снимки изглеждаше, като че ли камъкът им излъчва златиста светлина.

— Искам да построя град в пустинята — каза Розен. — Нов град на мястото на стария. С формата на древно селище, но изцяло от нови сгради. Железобетонът на Пере е идеален за Палестина. Евтин и лек, хладен в жегите, готов да приеме всякаква форма. — Докато говореше, той се взираше в далечината, сякаш виждаше там град сред вълнистите дюни.

— Значи си мечтател — каза Андраш. — Никога не бих предположил.

Розен се усмихна самодоволно и рече:

— Не казвай на другите. — Двамата отново вдигнаха глави към върховете на кулите, където златистата светлина се бе стопила до тънка нишка. — Нали ще дойдеш на някоя сбирка на Младежкия фронт? Така ще разберем какво кроят.

Андраш се поколеба. Опита се да си представи какво ще си помисли мадам Моргенщерн за подобна постъпка, за проникването сред редиците на врага. Представи си как й разказва през някой от неделните следобеди за дързостта и смелостта си. Но дали нямаше да й се стори като наивен глупак?

— А ако някой ни разпознае? — усъмни се той.

— Няма. Не би им хрумнало, че ще сме сред тях.

— Кога е срещата?

— Така те искам, Леви — отвърна Розен.

 

 

Решиха да отидат на среща за набиране на членове за групата Велик запад, тъй като прецениха, че там ще е пълно с непознати хора. Събранието щеше да се състои тази събота в заседателната зала на улица „Дьо лʼЮниверсите“ в Сен Жермен. Но първо щеше да се състои обсъждането в края на семестъра. Андраш най-сетне завърши гара „ДʼОрсе“, като стоя буден две нощи, за да успее. В петък сутринта макетът се издигаше бял и непокътнат върху картонената си основа. Знаеше, че е свършил добра работа, резултат от дълги проучвания и многобройни часове усърдни измервания и сглобяване. Розен, Бен Яков и Поланер също се бяха справили в срок и на масите в ателието стояха техните призрачнобели версии на Военната академия, „Ротонде дьо ла Вилет“ и театър „Одеон“. Произведенията им щяха да бъдат обсъждани от състудентите им — второкурсници, третокурсници и четвъртокурсници, после от Медар, петокурсника, ръководещ упражненията, и накрая от самия Ваго. Андраш се чувстваше подготвен след безмилостната, но добронамерена критика на редактора на „Минало и бъдеще“; тази есен също бе подложен на някои критики, но никоя от тях не беше толкова сурова, както редовните забележки на редактора.

Но когато започна обсъждането на неговата гара „ДʼОрсе“, забележките станаха жестоки. Линиите му били неточни, методите на конструиране — аматьорски; не бил направил дори опит да възпроизведе почти изцяло стъклената предна стена, нито да улови най-забележителното в тази сграда — начина, по който водите на Сена, която тече пред зданието, хвърлят светлина върху високата огледална фасада. Макетът му бил бездушен, каза един четвъртокурсник. Кутия за обувки. Ковчег. Дори Ваго, който знаеше най-добре от всички колко труд бе вложил Андраш, подчерта безжизнеността на макета. В лекьосаната си работна риза и несъвместимата с нея изискана жилетка, той стоеше над макета и се взираше в него с неприкрито разочарование. После извади автоматичен молив от джоба си и потупа с металния му край устната си.

— Прилежно изпълнение — отбеляза той. — Като изпълнението на полонеза от Шопен на ученически рецитал. Безспорно си изсвирил всички ноти, но без капчица артистичност.

И това бе всичко. Ваго се обърна и премина към следващия макет, а Андраш се почувства унижен и нещастен. Ваго беше прав: възпроизвел е сградата без вдъхновение; как изобщо макетът му се е сторил добър? Малка утеха му донесе фактът, че и останалите първокурсници не бяха се справили. Не можеше да повярва колко уверен се чувстваше само преди половин час, колко сигурен беше, че всички в залата ще заявят, че проектът му е доказателство какъв прекрасен архитект ще стане.

Андраш знаеше, че в училището по принцип обсъжданията в края на семестъра са много сурови и че малцина първокурсници минават през тях с незасегната гордост. Това бе един вид ритуал за приемане в училището, подготовка за по-жестоките критики, които очакваха студентите, когато започнат да обсъждат собствените им проекти за сгради. Но тази критика беше много по-сурова, отколкото предполагаше, а най-неприятното бе, че забележките му се струваха обосновани. Беше се трудил възможно най-усърдно, но това се оказа недостатъчно, крайно недостатъчно. А унижението му, макар да не можеше да го формулира точно, се дължеше и на мадам Моргенщерн и отношенията му с нея — сякаш, ако бе построил изящен макет на гара „ДʼОрсе“, щеше да има по-голям шанс да спечели благоразположението й. Сега нямаше как да й разкаже честно как е минал денят, без да разкрие, че е горделив глупак. Той излезе от училището в отвратително настроение, което не го напусна през нощта и на следващата сутрин; и все още го държеше, когато се срещна с Розен, за да отидат на събранието.

Заседателната зала се намираше съвсем близо до разкошната сграда на Висшето училище по изкуствата; на няколко пресечки източно от гара „ДʼОрсе“. Андраш не искаше да вижда тази постройка никога повече. Знаеше, че критиката беше справедлива, в старанието си да възпроизведе всеки детайл от постройката не бе уловил цялостното й излъчване, не бе проумял какво я отличава и й вдъхва живот. На излизане Ваго му каза, че това е грешка, допускана от всички първокурсници. Но в такъв случай, защо не бе го предупредил от самото начало? Розен също заяви, че вече ненавижда модела на макета си — Военната академия. Двамата вървяха по улица „Дьо лʼЮниверсите“ намръщени, свели глави.

Тъй като събранието, на което отиваха, бе само с цел набор на членове, нямаше нужда да се спотайват или дегизират; пристигнаха заедно с останалите участници, повечето от които приличаха на студенти. На катедра, разположена върху нисък подиум в предната част на залата, висок кльощав мъж със сив костюм, който не му беше по мярка, се представи като мосю Дюпюи, „секретар на самия президент Пемжан“, и плесна с ръце, за да въведе ред. Публиката се смълча. Между редовете ходеха доброволци и раздаваха специални допълнителни страници от вестник „Великият запад“. Секретарят на самия президент Пемжан заяви, че в тази притурка са изложени възгледите на организацията, които управляващите членове ще прочетат сега на глас пред събралите се. Петима-шестима мрачни на вид младежи се качиха на сцената с екземпляри от притурката в ръце. Един по един те прочетоха, че евреите трябва да бъдат отстранени от влиятелните постове във Франция и че трябва да престанат да упражняват власт върху французите, че еврейските организации във Франция трябва да бъдат разпуснати, защото, докато безсрамно се маскират като еврейски благотворителни асоциации, всъщност се стремят да установят световно господство, че на всички евреи трябва да им се отнемат правата на френски граждани и оттук нататък те да бъдат разглеждани като чужденци — дори онези, чиито семейства живеят във Франция от поколения, и че цялото имущество на евреите трябва да стане държавна собственост.

След като се изчетоха всички точки от доктрината, последваха кратки аплодисменти. Някои от събралите се мъже нададоха одобрителни възгласи, а други вдигнаха юмруци. Но като че ли останалите не бяха съгласни, а няколко души дори подхванаха спор с поддръжниците.

— А какво ще кажете за евреите, чиито братя и бащи загинаха за Франция в Световната война? — извика някой от балкона.

— Тези ционисти са умрели, за да прославят себе си, а не в прослава на Франция — изкрещя в отговор секретарят на самия президент. — Не можем да поверим защитата на Франция на израилтяните. Трябва да им се забрани да носят оръжие.

— А защо да не оставим тях да умрат, след като така и така някой трябва да умре? — обади се друг мъж.

Розен стисна с ръце седалката пред себе си толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Андраш не знаеше какво ще прави, ако Розен се разкрещи.

— Тук сте, защото вярвате в нуждата от чиста Франция, Франция, която бащите и дедите ни са изградили — продължи секретарят на президента. — Тук сте, за да помогнете за прочистването на Франция. Ако не сте дошли тук с тази цел, ще ви помоля да напуснете. Нужни са ни само най-патриотичните, най-верните от вас. — Секретарят изчака. Събралите се се разшумяха. Един от шестимата младежи, които бяха прочели принципите на организацията, извика:

— Да живее Франция!

— Ще станете част от международен съюз… — започна секретарят, но думите му бяха заглушени от внезапно избухнал шум от тракане на дърво, поради което никой не разбра какво казва. В следващия миг също толкова рязко, както бе започнал, шумът спря. Секретарят прочисти гърло, приглади реверите си и започна отново:

— Ще станете част…

Този път шумът бе още по-силен. Идваше от всички ъгли на залата. Някои от присъстващите бяха станали на крака и въртяха дървени кречетала. Както и предишния път, след няколко секунди силно тракане, те спряха.

— Приветствам въодушевлението ви, господа — продължи секретарят — но ако обичате, изчакайте, докато…

Шумът избухна отново, но този път не спря. Мъжете с кречеталата — може би двайсетина-трийсет в залата — излязоха на пътеките между седалките и завъртяха инструментите си с всичка сила. Сега Андраш забеляза, че това са кречетала, каквито се използваха на празника Пурим в синагогата, докато се четеше историята на Естир, всеки път, когато в текста се споменеше името на злодея Хамон. Той погледна към Розен, който също се бе досетил какво става. Секретарят заблъска по катедрата. Шестимата мъже със сурови лица на подиума стояха нащрек, сякаш очакваха заповедите му. По пътеките наизлизаха още младежи, които разгънаха и вдигнаха високо големи лозунги така, че цялата аудитория да ги види. На един от тях пишеше „Международна лига против антисемитизма“. Друг гласеше „Спрете френските хитлеристи“. На трети пишеше „Свобода, равенство, братство“. Мъжете с лозунгите започнаха да скандират и сред публиката се разнесоха гневни възгласи. Кльощавият секретар на президента изненадващо се изчерви силно. Розен извика и дръпна Андраш на пътеката, където двамата помогнаха за издигането на един от лозунгите. Един от членовете на Лигата, висок широкоплещест мъж с трицветен шал, извади мегафон и извика:

— Свободни граждани на Франция, не позволявайте на тези фанатици да тровят съзнанието ви!

Секретарят изръмжа някаква заповед на шестимата младежи и след миг в залата настана пълен хаос. Седалките се изпразниха. Някои от присъстващите дърпаха лозунгите, други подгониха мъжете с кречеталата. Шестимата, които бяха прочели принципите на организацията, погнаха мъжа с мегафона, но около него се образува защитен обръч от други младежи, докато той продължаваше да призовава за братство и равенство. Секретарят изчезна зад една завеса в края на подиума. Мъже блъскаха Андраш отзад, ритаха го в коленете, забиваха лакти в гърдите му. Той вдигна високо табелата и изкрещя „Спрете френските хитлеристи“. Розен вече не беше до него; Андраш не го виждаше сред тълпата. Някой се опита да изтръгне лозунга от ръцете му и той се сби с него, друг го сграбчи за яката и го фрасна в челюстта. Той се блъсна в една колона и изплю кръв на пода. Около него всички крещяха и се биеха. Андраш си проправи път към изхода, опипвайки с език зъбите си, и си мислеше дали ще се наложи да ходи на зъболекар. Във вестибюла завари Розен в схватка с огромен плешив мъж с работен гащеризон. Уж че ще го напада, Андраш сграбчи Розен през кръста, отскубна го и го блъсна към стената. Озовал се с празни ръце, мъжът с гащеризона се втурна обратно в залата. Андраш и Розен излязоха залитайки от сградата покрай редиците полицаи, които тичаха нагоре по стълбите, за да потушат безредиците. След като се измъкнаха от тълпата, двамата си плюха на петите и тичаха през целия път от улица „Солферино“ до „Ке дʼОрсе“, където, останали без дъх, се стовариха на две пейки.

— Значи не сме били единствените! — отбеляза Розен и опипа ребрата си. Андраш облиза вътрешната част на устната си. Бузата му още кървеше там, където беше я прехапал, но зъбите му си бяха на мястото. Като чу забързани стъпки, той вдигна глава и видя трима от членовете на Лигата да тичат по улицата с развети лозунги. Преследваше ги група мъже, гонени от полицаи.

— Да можех отново да видя изражението на секретаря — каза Розен.

— Имаш предвид секретаря на самия президент ли?

Розен сложи ръце на коленете си и се разсмя. Но в този миг по улицата в посока на залата профуча линейка, скоро я последва втора. После покрай тях минаха още членове на Лигата. Те изглеждаха бледи и ранени и влачеха табелите с лозунгите по тротоара, стиснали шапките си в ръце. Андраш и Розен ги наблюдаваха мълчаливо. Явно се бе случило нещо лошо: някой от членовете на Лигата е пострадал тежко. Андраш свали шапката си и я сложи в скута си, а тъй като адреналинът му спадаше, се почувства скован от ужас. Великият запад не бе единствената такава група, в града в момента сигурно се провеждаха десетки подобни срещи. А щом такива сбирки се организираха в свободолюбивия Париж, какво оставаше за другите градове в Европа? Андраш се загърна плътно в сакото си и отново усети студа. Розен стана. И той бе мълчалив и сериозен.

— Тук ще стават много по-лоши неща — каза той. — Само почакай и ще видиш.

 

 

На следващия ден на улица „Севинье“ мадам Моргенщерн и Елизабет седяха смълчани, докато Андраш им разказваше събитията от последните четирийсет и осем часа. Сподели с тях за обсъждането и че самочувствието му беше смазано; разказа им и за случилото се на събранието. Извади изрезка от тазсутрешния „Льовър“ и я прочете на глас. В статията се описваха провалената среща за набиране на членове и последвалите безредици. Всяка от групите обвиняваше другата за развихрилото се насилие: Пемжан се бе възползвал от възможността да подчертае колко непочтени и войнствени са евреите, а Жерар Лукаш, президент на Международната лига против антисемитизма, наричаше инцидента доказателство за насилствените намерения на Великия запад. Вестникът пренебрегваше всякакви опити за журналистическа обективност, възхваляваше макавеевската смелост на Лигата и обвиняваше Великия запад в лицемерие, невежество и варварство. Оказва се, че двама членове на Лигата били пребити до безсъзнание и настанени в болницата „Отел Дийо“.

— Можеше да загинеш! — каза Елизабет. Тонът й бе парлив както винаги, но за миг на лицето й се изписа искрена тревога. — Какво си мислиш? Да не си въобразяваш, че ще надвиете всички онези скотове? Трийсет човека срещу стотици.

— Ние не бяхме от организираната група — отвърна Андраш. — Не знаехме, че на срещата ще има членове на Лигата. Когато започнаха да вдигат шум, просто се присъединихме към тях.

— Големи глупаци сте — заяви Елизабет.

Мадам Моргенщерн впери сивите си очи в Андраш.

— Внимавайте да не се забъркате в неприятности с полицията. Помнете, че сте гост във Франция. Нелепо ще е да ви депортират заради подобен инцидент.

— Няма да ме депортират — отвърна Андраш. — Защото защитавам идеалите на Франция.

— Напротив. И тогава край на образованието ви — предупреди го мадам Моргенщерн. — Каквото и да правите, първо трябва да мислите за положението си тук. Самото ви пребиваване в тази държава е по политически причини.

— Той и без това няма да изкара дълго тук — намеси се Елизабет, след като тревогата й бе преминала. — До края на годината ще го изгонят от училището. Преподавателите му мислят, че няма талант. Нали го чу, като разказваше? — Тя се надигна от кадифения стол и отиде в стаята си, откъдето се чуваше тропането на токчетата й, докато се приготвяше да излиза. След малко се появи отново, облечена в маслиненозелена рокля. С черна вълнена шапка, с дамска чантичка в едната ръка и ръкавици в другата, тя застана на прага на трапезарията и им помаха вяло.

— Не ме чакайте — обърна се към майка си. После явно се сети нещо и стрелна Андраш с ненавист. — Няма нужда да идваш следващата неделя, кавалере на Франция. Заминавам на ски в Шамони с Марта. Всъщност най-добре ще е изобщо да не идваш повече тук. — Тя преметна чантата си през рамо, изтича надолу по стълбите и затръшна вратата след себе си така, че прозорците издрънчаха.

Мадам Моргенщерн подпря с ръка челото си.

— Според вас още колко време ще се държи така? Вие не сте били такъв на шестнайсет години, нали?

— Бях още по-лош — усмихна се Андраш. — Но не живеех у дома, затова майка ми бе пощадена.

— Заплашвам я, че ще я изпратя в пансион, но тя знае, че сърце няма да ми даде. Както и че не разполагам с необходимите средства.

— Значи ще ходи в Шамони. За колко време?

— За десет дни. Никога не е отсъствала толкова дълго от къщи.

— В такъв случай предполагам, че ще те видя пак чак през януари — каза Андраш. Усети се, че каза „maga“ — „теб“, на унгарски, но вече беше твърде късно, а и мадам Моргенщерн като че ли не забеляза това. Той се извини, че е време да си тръгва, стана и взе палтото и шапката си от закачалката на горната площадка. Но тя го хвана за ръкава и го спря.

— Забравихте за зимния рецитал. Нали ще дойдете?

Зимният рецитал на ученичките й. Андраш, разбира се, знаеше, че ще се състои следващата седмица; нали той нарисува афишите. Но не очакваше, че ще има повод да присъства. Въпросната вечер нямаше да е на работа, тъй като представленията на „Майка“ не се играеха заради празниците. Мадам Моргенщерн го гледаше мълчаливо в очакване, а ръката й прогаряше плата на палтото му. Устата му пресъхна като пустиня, а дланите му се вледениха, покрити със студена пот. Каза си, че тази покана не означава нищо, че е напълно в реда на нещата: съвсем нормално бе да го поканят като приятел на семейството и евентуален ухажор на Елизабет. Той успя да отговори утвърдително, каза, че за него ще е чест, и двамата изпълниха ежеседмичния си ритуал на раздяла: закачалката, палтото и шапката, стълбите, сдържано довиждане. Но на прага тя се взря в очите му миг повече от обикновено. Сключи вежди и сви тъжно устни. Но когато като че ли се канеше да проговори, две ученички с червени якета претичаха по тротоара след малко бяло куче и двамата трябваше да се отдръпнат един от друг, а после мигът отмина. Тя му помаха за довиждане, прибра се вътре и затвори вратата след себе си.